Стивън Кинг
Куджо (17)

* * *

През този първи критичен момент Банърман дори не успя да долови гърленото и все по-усилващо се ръмжене на Куджо. Той бе стигнал до „Пинто“-то достатъчно близо, за да различи през прозореца косата на жената зад волана. Първата му мисъл бе, че тя е простреляна и е мъртва, но къде беше дупката от куршума? Стъклото изглеждаше така, сякаш бе разбито със силен удар, а не с куршум.

Тогава видя, че главата помръдна. Не много… едва забележимо… но мръдна. Жената беше жива. Той пристъпи напред… и в следващия миг се чу ревът на Куджо, последван от грозен и свиреп лай. Първата мисъл на Банърман

(Ръсти?)

беше ирландския му сетер, но той го бе погребал преди четири години, наскоро след случая с Франк Дод. А и Ръсти никога не ръмжеше така. В следващия критичен миг Банърман замръзна на мястото си, скован от силен първичен ужас.

Тогава се извърна и измъкна автомата си, съзирайки смътно очертанията на куче… скочило във въздуха към него. Звярът го блъсна в гърдите и Банърман се стовари върху багажника на „Пинто“-то. Той изпръхтя, описвайки кръг с дясната си ръка и удряйки китката си в хромираната ключалка на багажника. Автоматът му отхвръкна, прелетя като бумеранг над гюрука на колата и падна във високата трева на другата страна на пътеката.

Кучето го хапеше и когато Банърман видя първите алени петна кръв, сякаш цъфнали рози, той изведнъж разбра всичко. Те бяха дошли, колата бе отказала… а кучето бе тук. Но то не присъстваше в педантичната логика на Мейсън.

Банърман зарови ръце в козината на Куджо, опитвайки се да избута муцуната му нагоре, за да я откъсне от корема си. Внезапно почувства силна и зашеметяваща болка там. Ризата му беше разкъсана и силна струя кръв обля панталоните му. Той се олюля напред, ала кучето го прикова назад с ужасяващо мощното си тяло, блъсна го върху „Пинто“-то, и колата се заклати, пружинирайки върху ресорите.

Банърман се улови, че се опитва да си спомни дали са се любили с жена си снощи.

„Какви дивотии си мислеше само! Дивотии…“

Кучето отново се стрелна към корема му като свредел. Банърман се опита да отбегне зурлата му, ала то предвиди намеренията му и му се ухили! Внезапно Банърман усети такава болка, каквато никога не бе чувствал през живота си. Тя го възпламени. Той изрева и отново се опита с две ръце да отклони зурлата на кучето, като я вдигна нагоре. За миг, втренчвайки се в тези замъглени, безумни животински очи, Банърман бе налегнат от замайващ ужас и той си помисли: „Здрасти, Франк! Ти си, нали? Толкова горещо ли ти беше в ада?“

Тогава Куджо захапа пръстите му, разкъсвайки ги и отделяйки месото от костите, Банърман забрави за Франк Дод. Той забрави за всичко на този свят, освен едно — да се опита да спаси живота си. Помъчи се да свие краката си и с коляно да избута кучето, обаче разбра, че няма да може. Когато се опита да повдигне коляното си, жестока болка прониза долната част на корема му.

„Какво ми е направил звярът там долу? О, боже мой, какво е направил? Вики, Вики…“

Тогава вратата откъм шофьорската седалка на „Пинто“-то се отвори. Беше жената. Банърман бе видял семейния им портрет, стъпкан от Стийв Кемп, и бе видял една хубава и добре поддържана жена — такава, след която мъжете се обръщаха по улицата с леко похотлив поглед. Когато един мъж видеше такава жена, той си мислеше, че съпругът й е щастливец да я има в леглото си.

Жената бе съсипана. Кучето бе нападнало и нея. Коремът й бе покрит със засъхнала кръв. Единият крачол на дънките й бе разкъсан и сдъвкан. Коляното й бе превързано с напоен с кръв бинт. Но лицето й бе най-страшно. Приличаше на отвратителна печена ябълка. На челото й имаше спукани мехури и кожата й се белеше. Устните й бяха разранени и загорели. Очите й бяха хлътнали дълбоко сред подпухнали, морави торбички.

Кучето за миг остави Банърман и се хвърли към жената, изпънало крака, ръмжащо. Тя се дръпна назад в колата и затръшна вратата.

(сега в колата ще съобщи трябва да съобщи за това)

Той се обърна и хукна към полицейската кола. Кучето се втурна след него, но Банърман го изпревари. Затвори с трясък вратата, грабна микрофона и се обади за помощ — код 3: „полицай се нуждае от помощ“. Помощта пристигна. Застрелват кучето. Всички са спасени.

Тези събития се случиха само за три секунди и единствено в мислите на Джордж Банърман. Кучето се извърна, за да хукне към колата, краката му изневериха и той се просна на пътеката.

(о, Вики, какво ми е направило там долу?)

Целият свят бе едно заслепяващо слънце. Нищо не виждаше. Банърман запълзя, заривайки пръсти в чакъла и най-сетне успя да се изправи на колене. Погледна надолу към корема си и видя, дебела, видя върволица от черва да виси през раздраната му риза. Панталоните му бяха просмукани с кръв до колене.

Достатъчно! Куджо бе свършил достатъчно работа с него там долу!

„Вдигни червата си, Банърман! Ако ще трябва да пукнеш, ще пукнеш! Но не и преди да стигнеш до онзи скапан микрофон и да съобщиш за случилото се. Вдигни червата си и се изправи на големите си, плоски стъпала…

(детето господи детето й вътре ли е?)

това го накара да помисли за собствената си дъщеря, Катрина, която щеше да бъде в седми клас тази година. Гърдите й вече напъпваха. Истинска малка госпожица. Уроци по пиано. Искаше кон. В онзи ден, ако бе изтичала от училище, за да отиде сама до библиотеката отсреща, Франк Дод щеше да убие нея вместо Мери Кейт Хендерсен. Кога…

(размърдай си задника)

Банърман се изправи на крака. Всичко беше сякаш ярка, слънчева светлина и всичките му вътрешности, като че ли искаха да се изнижат през дупката, която кучето бе направило в корема му. Колата. Предавателя. Кучето зад него се бе насочило другаде. То се хвърляше бясно към вратата на «Пинто»-то отново и отново, ревящо и озъбено.

Банърман се заклати към полицейската кола. Лицето му бе бяло като брашно. Устните му бяха сивосинкави. Беше най-голямото куче, което някой някога бе виждал и то бе разпорило дупка в корема му. Беше измъкнало червата му, за бога! И защо всичко бе така горещо и ярко?!

Червата му се изплъзваха между пръстите.

Той посегна към вратата. Вътре се чуваше пращенето на предавателя, закрепен под арматурното табло. «Трябваше първо да се обадя. Такава е процедурата. С нея никога не се спори. Но ако бях повярвал в нея, аз никога нямаше да се обадя на Смит в случая с Дод. Вики, Катрин, простете…»

Момчето. Трябваше да повика помощ заради момчето.

Банърман едва не падна и се хвана здраво за вратата.

И тогава той чу кучето как се спуска към него. Изрева отново и се опита да забърза. Ако само успееше да затвори вратата… о, боже! Само да можеше да затвори вратата преди кучето да го стигне… о, боже…

(о, БОЖЕ)

* * *

Тад закрещя отново — пищеше и дереше лицето си мятайки главата си от едната страна на другата, докато Куджо се хвърляше върху вратата и тресеше колата.

— Тад, недей! Недей… миличък, моля те, недей!

«Искам Татко… искам Татко… искам Татко…»

изведнъж всичко спря.

Притиснала Тад към гърдите си, Дона извърна глава навътре, за да види как Куджо поваля мъжа, преди той да успее да влезе в колата. Силата на удара го събори на земята и ръката му изпусна вратата.

След това тя не можеше повече да гледа. Искаше да запуши и някак ушите си, за да не чува рева на Куджо, който довършваше непознатия.

«Той се е криел», мислеше си Дона, изпаднала в истерия. «Чул е колата и се е скрила».

Вратата на къщата. Сега бе моментът да се втурне към входната врата, докато Куджо беше… зает.

Тя сложи ръка върху дръжката на вратата на «Пинто»-то, вдигна я нагоре и я блъсна с рамо навън. Обаче нищо не се получи. Вратата не се отваряше. Най-накрая Куджо бе успял да удари рамката достатъчно много пъти и да я затвори окончателно и завинаги.

— Тад! — трескаво прошепна Дона. — Хайде да си сменим местата! БЪРЗО! Тад! ТАД!

Тад цял се тресеше. Очите му отново се обърнаха.

— Патиците — промърмори гърлено той. — Иди да видиш патиците. Думите за Чудовището. Татко. Ах… ххх… ахххх…

Той отново бе обхванат от пристъпа. Ръцете му се гънеха сякаш бяха от каучук. Тя започна да го раздрусва като непрекъснато крещеше името му и се мъчеше да държи устата му отворена, за да има свободен достъп на въздух. Главата й страшно забуча и тя се уплаши, че ще припадне. Това тук бе адът! Те бяха в ада! Утринното слънце печеше върху колата, създавайки парниковия ефект — горещ и безпощаден.

Най-сетне Тад утихна. Той отново затвори очи. Дишането му бе много учестено и повърхностно. Когато постави пръстите си върху китката му, Дона усети че пулсът му си отива — слаб, накъсан и неритмичен.

Тя погледна навън. Куджо държеше между челюстите си човешка ръка и я разтърсваше така както малките кученца разтърсваха някоя парцалена играчка. От време на време той отново се хвърляше към осакатеното, и безжизнено тяло. Кръвта… имаше толкова много кръв.

Сякаш усети, че го наблюдават, Куджо вдигна глава и я погледна. От муцуната му капеше пяна. Погледна я с израз («може ли куче да има израз?», питаше се панически Дона) на строгост и съжаление… и тя отново изпита усещането, че двамата се познават много добре и че не можеше да има спиране или почивка, преди да развият тази ужасна връзка до някакъв краен предел.

Кучето пак се нахвърли върху мъжа в опръсканата с кръв светлосиня риза и кафяво-зелени панталони. Главата на мъртвия увисна безжизнено на врата му. Дона извърна поглед встрани, празният й стомах се изпълни с вряща киселина. Разкъсаният й крак пулсираше болезнено. Тя пак бе отворила раната си.

Тад… как беше той сега?

«В ужасно състояние е», отговаряше неумолимо вътрешният й глас.“ И така, какво ще правиш? Ти си негова майка! Какво смяташ да направиш?

Какво можеше да направи тя? Щеше ли с нещо да помогне на Тад, ако излезеше навън, само за да умре?

Полицаят. Някой беше изпратил тук полицай. А когато той не се върнеше…

— Моля ви! — хриптеше прегракнало тя. — Бързо, моля ви!

Беше вече осем часа и навън бе сравнително хладно — седемдесет и седем градуса^[1]. До обяд измерената температура на летището в Портланд щеше да показва сто и два градуса^[2] — нов рекорд за тази дата.

* * *

Таунсънд и Анди Мейсън пристигнаха в полицейското управление на Скарбъроу в осем и тридесет часа сутринта. Мейсън остави Таунсънд да движи нещата. Това си беше негов район, а и думата на Анди не се чуваше навсякъде.

Дежурният офицер им каза, че Стийвън Кемп бил тръгнал за Мейн. В това нямали никакви трудности, но Кемп все още отказвал да говори. Микробусът му бил претърсен и изследван щателно от лаборанти и експерти по съдебна медицина в Масачузетс. Не били открили нищо, което да сочи, че отзад е имало жена и дете, но в кормилното устройство открили малка аптечка. В нея имало марихуана, кокаин, поставен в шише от антибиотик, триамилнитрантни стимуланти и две кутийки с бързодействащи възбудителни средства, известни като „Черните краставици“. Това им бе послужило като удобен повод да го задържат поне засега.

— Онова „Пинто“ — рече Анди на Таунсънд, донасяйки за всички чаша кафе. — Къде е проклетото „Пинто“?

Таунсънд поклати глава.

— Банърман обаждал ли се е да съобщи нещо?

— Не.

— Е, обади му се и му кажи веднага да идва. Искам да е тук, когато дойде Кемп. Това е в неговата юрисдикция и трябва той да го разпита. Поне от техническа гледна точка.

Таунсънд се върна след две минути доста озадачен.

— Не се обажда, мистър Мейсън. Тамошният диспечер се опитал да се свърже, но според него той не е в колата.

— Господи, сигурно си пие кафето в „Уютното кътче“. Ами, майната му! Той е вън от играта. — Анди Мейсън запали нов „Пал Мал“, изкашля се и се усмихна на Таунсънд. — Мисля, че ще се справим с Кемп и без него.

Таунсънд също се усмихна в отговор.

— О, ще се оправим!

Мейсън кимна.

— Тази работа започва да ми намирисва на нещо лошо, мистър Таунсънд. Много лошо.

— Не е на добре.

— Започвам да се питам дали Кемп не ги е заровил в някоя дупка до някой черен път между Касъл Рок и Туикънхам — каза Мейсън и отново се усмихна. — Но ще го накараме да проговори, мистър Таунсънд. Доста упорити типове съм накарал да се разприказват.

— Тъй вярно, сър — рече почтително Таунсънд.

Той бе сигурен, че е така.

— Ще го накараме да говори, та ако ще да стои тук и да се поти цели четиридесет и осем часа.

Таунсънд излизаше на всеки петнадесет минути, за да опита да се свърже с Джордж Банърман. Той познаваше Банърман съвсем повърхностно, но го уважаваше повече, отколкото Мейсън би допуснал и според него Банърман заслужаваше да бъде предупреден, че Анди Мейсън е ядосан и го търси. Когато в десет часа все още не се бе свързал с Банърман, Таунсънд започна да се тревожи. Зачуди се също дали да докладва на Мейсън, че от Банърман няма никаква вест, или да запази спокойствието си.

* * *

Роджър Брейкстоун пристигна в Ню Йорк в осем и четиридесет и девет часа сутринта с редовния полет, взе такси до града и се настани в „Балтимор“ малко преди девет и тридесет.

— Резервацията ви е била за двама? — изгледа го въпросително администраторът.

— Партньорът ми бе извикан в дома си по спешност.

— Колко жалко — рече служителят с безразличие и даде на Роджър да попълни регистрационна карта.

Докато Роджър попълваше картата си, администраторът бърбореше с касиера за това как си бе купил билет за мача с отбора на Янките за следващата събота и неделя.

Роджър лежеше в стаята си, опитвайки се да подремне, но въпреки че едва бе успял да мигне предната нощ, сънят не идваше. Дона да се чука с друг мъж и Вик се справя с всичко това (или поне се опитва да се справи) в добавка към вонящата, скапана история с червените сладкишчета-пралинчета! Сега пък Дона и Тад изчезнаха, Вик изчезна… Сякаш всичко се изпари като дим през последната седмица. Най-съвършеният мръсен номер, който някога сте виждали… Бързи промени — престо престо! Всичко е една купчина лайна!

Главата го заболя. Болката прииждаше на тежки, мазни талази. Най-сетне Роджър стана от леглото, не желаейки да остава повече насаме с ужасното си главоболие и ужасните си мисли. Реши да отиде до „Съмърс Маркетинг и Проучвания“ на четиридесет и седма улица и „Парк Стрийт“ и да им спадне настроението и на тях с лошите новини — за какво им плащаше „Ад Уъркс“ в края на краищата?!

Във фоайето на хотела спря, за да поиска аспирин и излезе. Разходката не облекчи главоболието му, но му даде възможност да освежи връзката си на взаимна омраза с Ню Йорк.

„Пак тук — не! Никога!“, мислеше си той. „По-скоро ще товаря камиони с «Пепси», отколкото да доведа Алти и момичетата отново тук!“

„Съмърс“ бяха на 14-тия етаж на един голям, тъп и висок продуктивен небостъргач. Служителката в приемната се усмихна, когато Роджър й се представи.

— Мистър Хийуит тъкмо излезе за няколко минути. Мистър Трентън с вас ли е?

— Не. Извикаха го от дома му.

— Хм, имам нещо за вас. Дойде тази сутрин.

Тя подаде на Роджър телеграма в жълт плик. Беше адресирана до В. Трентън (Р. Брейкстоун) Ад Уъркс чрез Имидж-Ай Студиоус. Роб я бе препратил до „Съмърс Маркетинг“ вчера късно следобед.

Роджър скъса плика и го отвори. Веднага видя, че телеграмата беше от стария Шарп и бе доста дълга.

„Ето го и съобщението за уволнение“, помисли си Роджър и зачете телеграмата.

* * *

Телефонът събуди Вик няколко минути преди дванадесет часа. Иначе той би могъл да спи до вечерта. Сънят му бе тежък и упоителен и той се събуди с ужасното чувство за загуба на ориентацията. Пак го беше преследвал онзи сън — Дона и Тад в нишата на скалата и някакво ужасно, митическо чудовище почти ги достигна… Стаята сякаш се завъртя пред очите му, когато той посегна към телефона.

„Дона и Тад“, помисли си той. „Спасени са“.

— Ало?

— Вик, аз съм — Роджър.

— Роджър?

Вик се изправи в леглото. Ризата бе полепнала по тялото му. Половината от съзнанието му още спеше и се бореше със съня. Светлината бе твърде силна. Горещината… когато заспа, бе сравнително хладно. Сега обаче спалнята бе като пещ. Колко ли късно беше? Колко време беше спал? В къщата беше толкова тихо.

— Роджър, колко е часът?

— Часът ли? — каза Роджър и замълча за миг. — Ами, точно дванадесет. Какво…

— Дванадесет ли?! О, боже… Роджър, бях заспал.

— Какво стана, Вик? Върнаха ли се?

— Още не бяха, когато легнах. Онова копеле Мейсън обеща…

— Кой е Мейсън?

— Той ръководи разследването. Роджър, трябва да вървя. Трябва да намеря…

— Чакай малко, бе?! Обаждам се от „Съмърс“. Имам да ти кажа нещо. Получи се телеграма от „Шарп“ в Клийвланд. Запазваме парите им.

— Какво? Какво?

Всичко бе прекалено бързо за него. Дона… парите на Шарп… Роджър, чийто глас звучеше нелепо весело…

— Когато пристигнах, телеграмата вече беше тук. Старият и синчето я изпратили до „Имидж-Ай“, а Роб я препратил тук. Искаш ли да я прочета?

— Дай накратко.

— Старецът и синчето са стигнали очевидно до същия извод, само че по друг път. Старият вижда Пралините като повторение на Аламо — ние сме добре, които остават докрай на барикадите и отблъскват врага. Всички трябва да се държим — един за всички, всички за един.

— Да, знаех, че е точно такъв — каза Вик и потърка тила си. — Пече мъж е — майката си трака! Ето защо не ни изостави, когато напуснахме Ню Йорк.

— Синчето все още има желание да се отърве от нас, но смята, че сега не е най-подходящият момент. Мисля, че ще изглежда като признак на слабост или дори евентуална гузна съвест. Можеш ли да повярваш!

— За този параноичен малък червей, всичко за него мога да повярвам.

— Искат да отидем в Клийвланд и да подпишем договор за две години. Е, не е петгодишен и когато той изтече, синчето със сигурност ще поеме компанията в свои ръце. Тогава ще ни поканят да си направим една дълга разходка по най-късата палуба, но все пак — две години… достатъчно време е, Вик!

— Роджър, трябва да…

— … Да си вземат маслената торта и да си я наврат в задника! Искат също да обсъдим новата кампания и мисля, че ще харесат и идеята за лебедовата песен на Професора.

— Това е чудесно, Роджър, но аз трябва да разбера какво се е случило с Дона и Тад, за бога!

— Да. Да, разбирам, че сега не е най-подходящият момент, но не можах да го тая повече в себе си. Човече, щях да се пръсна като балон!

— За хубавата вест няма неподходящ момент — отвърна Вик.

Все пак при щастливото упоение, с което говореше Роджър, той почувства ревниво жегване, като от убождане с треска, а също и горчиво разочарование, че не бе в състояние да сподели щастието с Роджър. Но пък това бе добро предзнаменование.

— Вик, обади ми се, когато всичко се оправи. Окей?

— Ще се обадя, Родж. Благодаря ти, че ми позвъни.

Вик затвори телефона, нахлузи мокасините си и слезе долу. В кухнята все още цареше пълен хаос. Само при вида на всичко това, стомахът му бавно се преобърна. Но на масата имаше бележка от Мейсън, затисната със солницата.

„Мистър Трентън,

Стийв Кемп бе заловен в един град в западен Масачузетс — Туикънхам. Жена ви и синът ви не са, повтарям, не са с него. Не ви събудих, за да ви го съобщя, защото Кемп отстоява правото си да не казва нищо. За да няма усложнения, той ще бъде доведен директно в полицейското управление на Скарбъроу по обвинение за нанесени щети и незаконно притежание на наркотици. Смятаме, че той ще бъде тук към единадесет и тридесет часа преди обяд. Ако разберем нещо, ще ви се обадя веднага.

Анди Мейсън“

— Пикая аз на неговото право да не казва нищо — изръмжа Вик.

Той отиде във всекидневната, намери номера на полицейското управление в Скарбъроу и им позвъни.

— Мистър Кемп е тук — каза дежурният офицер. — Пристигна преди около четвърт час. Мистър Мейсън е при него. Кемп повика адвоката си. Мисля, че мистър Мейсън няма да може да…

— Не ми пука какво може и какво не може мистър Мейсън! — Тросна се Вик. — Кажете му, че се обажда съпругът на Дона Трентън и че искам той да си размърда задника, да дойде на телефона и да говори с мене.

Няколко секунди по-късно мистър Мейсън се обади от другия край на линията.

— Мистър Трентън, разбирам притеснението ви, но малкото време преди да дойде адвокатът на Кемп, може да се окаже доста ценно.

— Какво ви каза той?

Мейсън се поколеба.

— Той признава щетите. Мисля, че най-после Кемп разбра колко по-сериозно нарушение са нанесените щети от наркотика за смъркане, скрит в кормилното устройство на микробуса. Той е признал за щетите пред офицерите от Масачузетс, които го доведоха тук. Но твърди, че у вас не е имало никой, когато е извършил всичко това и си е тръгнал, необезпокоен от никого.

— Но вие не вярвате на тази помия, нали?

— Кемп звучи доста убедително — рече Мейсън уклончиво. — Точно сега не мога да кажа дали му вярвам или не. Ако мога да му задам още няколко въпроса…

— Нищо ли няма от гаража на Кембър?

— Не. Изпратих там шериф Банърман с нареждането да се обади незабавно ако мисис Трентън е била там, или ако колата й е там. И тъй като още не се е обадил…

— Но всичко тава е доста неопределено, нали? — рече ядосано Вик.

— Мистър Трентън, аз наистина трябва да вървя. Ако разберем…

Вик трясна слушалката и остана за миг неподвижен и задъхан в знойната тишина на стаята. После бавно се упъти към стълбите и се заизкачва нагоре. Застана за секунда на горната площадка, после тръгна към стаята на сина си. Камиончетата на Тад бяха паркирани косо едно към друго, близо до стената на стаята. Сърцето го заболя при тази гледка. Жълтата мушама на Тад бе закачена върху хромираната закачалка до леглото му, а блокчетата му за оцветяване бяха наредени в спретната купчинка върху бюрото му. Вратата на килера му бе отворена. Вик я затвори по навик и без изобщо да осъзнае какво прави, постави столчето на Тад пред вратата.

Седна върху леглото на Тад с ръце отпуснати между коленете. Загледа се навън в горещия, ярък ден.

Задънени улици. Нищо друго освен задънени улици. Но къде бяха те?

(задънени улици)

Ето това бе най-зловещата Фраза, измислена някога в целия свят! Задънени улици. Когато беше момче на възрастта на Тад, майка му му бе разказвала за тях и това много го бе развълнувало. Чудеше се дали не е наследствено и дали Тад не проявяваше същия интерес към задънените улици. Питаше се дали Тад е още жив.

Внезапно му хрумна, че шосе № 3, където бе гаражът на Джо Кембър, също беше задънена улица.

Изведнъж Вик се огледа и забеляза, че стената над леглото на Тад бе гола. Нямаше ги Думите за Чудовището. Защо ли ги беше взел? Или пък Кемп ги бе взел по някакви странни негови съображения? Но ако Кемп бе влизал тук, защо не бе опустошил стаята на Тад, така както беше направил с тези на долния етаж?

(Задънени улици и Думите за Чудовището)

Беше ли закарала колата в гаража на Кембър? Спомняше си, че бяха говорили за буталото, но много смътно. Тя се боеше малко от Джо Кембър. Нали така бе казала?

Не. Не и Кембър. Той искаше само мислено да я разсъблече. Не, тя по-скоро се боеше от кучето. Как ли му беше името?

Бяха се шегували с него. Тад. За това как Тад викаше кучето.

И Вик отново чу нереалния, призрачен глас, така безнадежден и далечен в тази толкова празна стая, в която изведнъж бяха плъзнали сенки: „Куджо… тууук, Куджо… Куууджо…“

И тогава се случи нещо, за което Вик не каза на никого през всичките дни до края на живата си. Вместо да чуе гласа на Тад в мислите си, той го чу В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ — тъничък и самотен, агонизиращ от ужас, затихващ глас, КОЙТО ИДВАШЕ ОТ ВЪТРЕШНОСТТА НА КИЛЕРА.

От гърдите му се изтръгна вик! Както седеше на леглото, той изведнъж трепна, вдигна глава и отвори широко очи. Вратата на килера се отваряше, избутваше стола, а синът му викаше: „Куууу…“

Тогава Вик осъзна, че това не е гласът на Тад, а неговото собствено уморено и пренапрегнато съзнание си го измисля, оприличавайки тихото скърцане на краката на стола върху боядисаните дъски на гласа на неговия син. Това бе всичко и… „… и в килера имаше очи. Той виждаше очи — червени, хлътнали и ужасни…“

Вик нададе задавен стон. Столът се преобърна без никаква видима причина и той видя плюшеното мече на Тад, сложена върху куп одеяла и чаршафи вътре в килера. Беше видял очите на мечето. Нищо друго.

Вик стана от леглото, усещайки разтуптялото си сърце чак в гърлото, и отиде до килера. Усети миризма на нещо тежко и неприятно. Навярно беше просто нафталин… част от тази миризма бе наистина на нафталин… ала вътре миришеше и на кръв.

„Не се излагай! Това е само един килер! Не е нито пещера, нито бърлога на някое чудовище!“

Вик погледна мечето на Тад. То също го гледаше, без да мигне. Зад мечето, зад окачените дрехи бе тъмно. Всичко можеше да има там! Всичко! Но разбира се там нямаше нищо.

„Уплаши ме, мечо“, каза Вик.

„Чудовища, бягайте вън!“, отвърна мечето. — Очите му светнаха. Бяха направени от мъртво стъкло, но светнаха.

„Вратата нещо не е наред. Това е всичко“, каза Вик.

Започна да се поти. Огромни солени капки, като сълзи, се затъркаляха по лицето му.

„Вий нямате работа тук!“, отвърна мечето.

„Какво става с мене?“, попита Вик мечето. „Полудявам ли? Така ли се полудява?“, на което плюшеното мече отговори така:

„Никой не ще пипне Тад!“

Вик затвори вратата на килера и разтвори широко очи като малко дете. Той видя как ключалката щракна, езичето излезе от жлеба и вратата отново започна да се отваря.

„Не, нищо не съм видял? Аз не вярвам да съм видял такова нещо!“

Вик затръшна вратата и отново сложи стола пред нея. После грабна цял куп от блокчетата на Тад и ги сложи върху седалката за тежест. Този път вратата остана затворена. Вик стоеше там и я гледаше, мислейки си за задънените улици. По задънените улици и пътища нямаше много движение. Сигурно всички чудовища живееха под мостовете, в килерите, или на края на задънените улици. Това бе желязно правило — като Конституцията.

Сега вече Вик съвсем се притесни.

Той излезе от стаята на Тад, слезе долу и седна на стъпалата. Запали цигара с треперещата си ръка и погледна към оловно-синьото небе, усещайки как безпокойството му се засилва. Нещо се бе случило в стаята на Тад. Не бе сигурен какво точно беше, но знаеше, че нещо се бе случило. Да… нещо.

Чудовища и кучета килери и гаражи и задънени улици.

„Да извършим ли с тях действие събиране, учителю? Или изваждане? Или да ги превърнем в дроби?“

Вик хвърли цигарата си.

Той знаеше, че Кемп е нарушителят, нали? Кемп бе виновен за всичко. Кемп беше опустошил къщата. Кемп едва не бе провалил брака му, по дяволите! Кемп се беше качил горе и изхвърлил спермата си върху леглото, което Вик и жена му бяха споделяли през последните три години. Кемп бе отворил страхотно голяма дупка в приятната, мека тъкан на живота на Вик Трентън.

Кемп! Кемп! Всичко беше заради Стийв Кемп! И студената война и положението на заложниците в Иран и изтъняването на озоновия слой беше заради Кемп. Глупаво е, защото все пак не всичко беше по негова вина, нали? Например, работата с Пралините. Кемп нямаше нищо общо с това. И едва ли можеше да бъде обвинен за повредата в буталото на „Пинто“-то на Дона.

Вик погледна към своя ягуар. Щеше да отиде някъде с него. Не можеше да стои тук. Щеше да полудее, ако останеше повече тук. Би трябвало да се качи в колата и да запраши към Скарбъроу. После да сграбчи Кемп и да го друса докато най-после изплюеше истината, докато най-сетне кажеше какво е направил с Дона и Тад. Обаче до това време адвокатът му щеше вече да е пристигнал и, колкото и невероятно да изглеждаше, адвокатът му можеше дори да го навие, както се навиваше пружина.

Пружина. Буталото в карбуратора се придържаше от пружина. Ако пружината откажеше, буталото засича и спираше достъпа на гориво в карбуратора.

Вик отиде при ягуара, качи се вътре и направи гримаса, когато усети горещата кожена седалка под себе си. Тръгвай бързо! Трябва малко да се разхлади вътре.

„Да тръгна, но накъде?“

„Гаражът на Кембър“, отговори незабавно вътрешният му глас. Но това е глупаво, нали? Мейсън бе изпратил там шерифа Банърман с нареждане веднага да докладва в случай на нещо нередно, а той не се бе обадил, което означаваше…

(че чудовището го е нападнало)

Е, нищо нямаше да навреди, ако отидеше до Кембърови, нали? Тъкмо нямаше да бездейства.

Вик запали ягуара и се спусна надолу по стръмнината, към шосе № 117, все още колебаейки се дали да свие наляво към шосе I-95 и Скарбъроу, или на дясно — към шосе № 3.

Той спря при знака „СТОП“ и стоя така, докато някой зад него не започна да натиска клаксона си. Тогава изведнъж Вик сви на дясно. Нямаше да навреди, ако отскочеше до Джо Кембър. Щеше да е там за петнадесет минути. Погледна часовника си — беше дванадесет часа и двадесет минути.