Стивън Кинг
Куджо (10)

* * *

— Можем ли вече да си тръгваме, мамо? — апатично попита Тад.

— Още съвсем мъничко, мили.

Дона погледна към стартера. На ключалката висяха още три ключа: ключът от къщата, от гаража и от багажника на „Пинто“-то. Към халката на ключодържателя бе прикрепено парче кожа, върху което бе нарисувана гъба. Беше го купила от щанда на фирмата „Суонсън“ в универсалния магазина в Бриджтън през април. През април, когато бе нещастна и изплашена, без да подозира изобщо какво означаваше истинския страх — страхът, който те кара да затваряш прозореца откъм детето си, докато бясно куче се лигави върху ръцете ти.

Дона посегна към ключовете. Докосна кожената емблема, но отдръпна ръката си.

Истината беше, че тя се страхуваше да опита.

Беше седем и четвърт. Денят бе все още светъл, макар сянката на „Пинто“-то да се удължи и да стигаше чак до вратите на гаража. И въпреки че Дона не знаеше, съпругът й и неговият партньор гледаха клиповете на Професора по тестени изделия „Шарп“ в „Имидж-Ай“ в Кеймбридж. Тя не знаеше защо никой не се отзовава на сигналите й SOS, които надаваше чрез клаксона на колата. Ако беше в роман, някой все щеше да дойде — като награда за това, че на героинята й бе хрумнало такова умно нещо. Но в този случай никой не дойде.

Би трябвало сигналите за помощ да са стигнали до онази — паянтова къща в подножието на хълма. Може би всички бяха пияни там. Или може би собствениците на две коли в алеята (на пътеката, поправи я механично подсъзнанието й — тук алеята се нарича пътека) бяха заминали някъде с трета кола. Искаше й се да може да види къщата оттук, но тя беше зад склона на онзи хълм.

Най-накрая тя се отказа от сигналите SOS. Боеше се, че като непрекъснато натиска клаксона, ще изтощи акумулатора, който не бе сменян откакто имаха колата. Дона все още вярваше, че щом моторът изстине, колата ще тръгне. Преди винаги тръгваше.

„Но ти се страхуваш да опиташ, защото ако не тръгне… тогава какво?“

Дона посягаше към стартера, когато кучето отново се появи, клатушкайки се тромаво. То бе лежало скрито пред „Пинто“-то. Сега Куджо бавно тръгна към стобора с наведена глава и увиснала опашка. Залиташе и влачеше задницата си на една страна като пияница след продължителен и мощен запой. Без да се обръща назад, Куджо потъна в сенките на сградата и изчезна.

Дона отново отдръпна ръката си от стартера.

— Мамо, няма ли да тръгваме?

— Чакай да помисля, мили — рече тя.

Погледна наляво през прозореца откъм своята страна. С осем скока можеше да стигне до задния вход на къщата на Кембърови. В гимназията тя бе първа сред момичетата и все още редовно излизаше навън да потичва. Щеше да надбяга кучето, беше сигурна в това, да стигне до вратата и да влезе вътре. Там имаше телефон. Едно обаждане на шерифа Банърман и този ад щеше да свърши. От друга страна, ако опиташе отново да запали мотора, можеше да не успее… но това щеше на часа да доведе кучето. Дона не знаеше много за бесните кучета, но някъде по някое време бе прочела, че животните болни от бяс са свръхчувствителни към звуци. Силните шумове ги подлудяват.

— Мамо?

— Шшшт, Тад! Тихо.

Осем скока. Помисли си!

Дори Куджо да надничаше и да я наблюдаваше от вътрешността на гаража, скрит в тъмното, тя бе сигурна — знаеше — че ще стигне първа до задната врата. Телефонът, да. И… мъж като Джо Кембър сигурно имаше пушка. Навярно цяла дузина. С какво удоволствие само би пръснала черепа на това мръсно куче, та да стане мозъка му само на овесена каша и ягодово сладко!!!

Осем скока.

Разбира се! Помисли си!

Ами ако въпросната врата откъм задното стълбище беше заключена?

СТРУВА ЛИ СИ РИСКА?

Сърцето й лудо биеше в гърдите, докато Дона преглеждаше шансовете си. Ако беше сама, би било друг о нещо. Но ако вратата беше заключена? Тя щеше да изпревари кучето и да стигне първа до задната врата на къщата, но не и ако трябваше да се върне след това до колата. Не и ако Куджо излезеше тичешком и я нападнеше, както вече беше направил веднъж. А какво щеше да стане с Тад? Какво щеше да стане с него, ако виждаше как едно стокилограмово, побесняло куче разкъсва майка му — разпаря я, хапе я, изважда вътрешностите й…

Не, тук бяха в безопасност.

Опитай мотора!

Дона посегна към стартера, а част от съзнанието й крещеше, че е по-безопасно да изчака още малко, докато моторът изстине напълно…

Да изстине напълно ли? Тук са вече повече от три часа!

Тя сграбчи стартера и го завъртя.

Моторът се задруса леко — веднъж, два пъти, три пъти… и тогава запали с рев.

— О, слава богу! — извика Дона.

— Мамо! — извиси глас Тад. — Тръгваме ли? Тръгваме ли?

— Тръгваме — каза тържествено Дона и включи на заден ход. Куджо излезе от гаража… и просто застана на прага като ги гледаше.

— Ходи да се шибаш, гадно куче! — изкрещя възторжено Дона.

Тя натисна педала за газта. „Пинто“-то се премести назад половин метър и… спря.

— Не! — извика Дона, когато идиотската червена лампа отново светна на таблото. Куджо направи две крачки към тях, когато моторът угасна, но сега стоеше кротко на едно място с наведена глава._ „Наблюдава ме“_, помисли си пак Дона. Сянката на кучето се проточваше след него, удължена и ясно очертана, сякаш бе изрязана от черна хартия.

Дона нервно опипа стартера и го превъртя от включено на старт. Моторът започна отново да бумти, ала този път не можа да запали. В ушите си Дона усещаше силно, задъхано дишане и няколко секунди не успя да разбере, че този звук идваше от нея — по някакъв начин тя си бе въобразила, че е от кучето. Дона превъртя стартера и направи ужасна гримаса, ругаейки, забравила за Тад и използвала думи, за които дори не подозираше, че знае. А през цялото това време Куджо стоеше там, сянката му, проточила се след него като някакъв фантастичен, погребален креп и ги наблюдаваше.

Най-накрая той легна на пътеката, сякаш реши, че те няма как да избягат. Сега Дона го мразеше повече отколкото, когато искаше да влезе през прозореца на Тад.

— Мамо… мамо… мамо…!

Това бе някъде далече. Маловажно. Важното сега беше тази малка, проклета, курвенска кола! Трябваше да запали! Тя щеше да я накара да запали просто чрез… силата… на волята си!

Дона нямаше представа колко дълго, фактически колко време бе стояла наведена над волана, с коса паднала върху очите й, непрекъснато и безполезно превъртайки стартера. Това, което най-накрая достигна до съзнанието й, бяха не виковете на Тад, преминали вече в хленч, а шумът на самия двигател. Той забръмчаваше отчетливо в разстояние на пет секунди, после спираше. Пак бръмчене пет секунди, пак спиране. И всеки път като че ли спирането беше за по-дълго време.

Дона изтощаваше акумулатора.

Тя изведнъж престана.

Излизаше от това състояние постепенно — като жена, която се съвземаше след припадък. Спомни си как като ученичка в колежа бе получила пристъп на гастроентерит. Всичко в нея излизаше или от горния, или от долния отвор. В края на този пристъп Дона трябваше да изчака в тоалетната на пансиона с лице сиво като пепел. Свестяването тогава беше като това сега. Уж всичко беше едно и също, но като че ли някакъв невидим художник нанасяше цветовете: Първо до естествения им нюанс, а после в повече. Цветовете бяха крещящи. Всичко изглеждаше като от пластмаса, изкуствено — като витрина в универсалния магазин: ГОТОВИ ЗА ПРОЛЕТТА, или може би ГОТОВИ ЗА ПЪРВИЯ РИТНИК.

Тад се дърпаше от нея, стиснал силно очи и пъхнал палец в устата си. С другата си ръка притискаше задния джоб на дънките си, където бяха Думите за Чудовището. Дишането му бе слабо и учестено.

— Тад — каза Дона. — Мили, не се тревожи!

— Мамо, добре ли си?

Гласът на Тад бе нещо като хрипкав шепот.

— Да, а и ти също си добре. Поне сме в безопасност. Тази бричка ще тръгне. Само почакай и ще видиш.

— Мислих си, че много ми се сърдиш.

Тя го взе в прегръдките си и го притисна. Долови мирис на пот в косата му и слаб аромат на детски, нелютив шампоан „Джонсън“. Дона се сети за това шише, застанало на сигурно и разумно място върху старата лавица на шкафчето в банята на втория етаж. Как й се искаше да може поне да го докосне! Вместо него, усещаше само този слаб, избледнял аромат.

— Не, мили, не на тебе се сърдех — отвърна Дона. — Никога на тебе.

Тад също се притисна към нея.

— Тук нищо не може да ни помогне, нали?

— Не.

— Той не може… да пробие дупка със зъбите си и да влезе, нали?

— Не.

— Мразя го — рече Тад, замислено. — Искам той да умре.

— Да. Аз също.

Дона погледна навън и видя, че слънцето се готвеше да залезе. Тази мисъл я накара да потръпне от суеверен страх. Тя си спомни за игрите на сляпа баба от детството си, които винаги приключваха, щом сенките наоколо се слееха в едно и образуваха мастилено море. Спомни си онзи тайнствен зов, носещ се из градските улици на нейното детство — вълшебен и далечен: детски глас, обявяващ високо, че вечерята е готова и че вратите се затварят:

— Всички вътре! Всииички вътре!

Кучето я дебнеше. Беше налудничаво, но тя бе убедена. Неговите кухи, нетрепващи очи бяха втренчени в нейните.

„Не, въобразяваш си. Това е само едно куче. И то болно. Без друго положението е достатъчно тежко. Не е нужно да ти се привиждат разни неща в кучето, които не съществуват“.

Дона сама си казваше всичко това. Няколко минути по-късно тя си каза, че очите на Куджо са като очите в някои портрети, които, където и да са закачени в стаята, непрекъснато те следят.

Но кучето я гледаше. И… това й се струваше някак странно познато.

„Не“, каза си Дона и се помъчи да отпъди тази мисъл, ала бе твърде късно.

„Виждала си го и преди, нали?“ На сутринта, след като Тад бе сънувал първите си кошмари, сутринта, в която одеялата и чаршафите бяха отново на стола, а плюшеното му мече най-отгоре. Тогава ти видя за част от секундата една сгърбена фигура с червени очи, нещо в килера на Тад, готово да скочи. Това беше той — Куджо. Тад беше прав през цялото време, само че чудовището не беше в килера му… то е било тук. То просто…

(престани)

е чакало да…

(ДОНА, ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА)

Тя се втренчи в кучето и си представи, че може да прочете мислите му. Обикновени, прости мисли. Една и съща проста схема, която се повтаря безспир, въпреки изгарящия вулкан на болестта и лудостта му.

Убий ЖЕНАТА. Убий МОМЧЕТО. Убий ЖЕНАТА. Убий…

„Престани“, рязко и със заповеднически тон си каза тя. „То не може да мисли. И не е никакъв проклет таласъм, излязъл от килера на Тад. Това е едно болно куче и нищо повече.

След малко ще започнеш да си въобразяваш, че кучето е божие наказание, изпратено ти, загдето си извършила…“

Куджо внезапно се изправи, сякаш че тя го бе повикала, и отново изчезна в гаража.

(като че ли аз го извиках)

Дона избухна в истеричен, нервен смях.

Тад вдигна поглед към нея.

— Мамо!

— Няма нищо, миличък.

Тя погледна черната паст на гаража, след това задната врата на къщата. „Заключена? Отключена? Заключена? Отключена?“ Изведнъж се сети за монета, която, подхвърлена високо нагоре, се преобръща и преобръща във въздуха… Помисли си за револвер, на който завърташ барабана, с пет празни гнезда и само едно пълно. „Отключена? Заключена?“

* * *

Слънцето се скри и от деня остана само бялата ивица, изписана на западния хоризонт. Не беше по-широка от бялата осова линия, която разделя на две шосето. Я и тя скоро щеше да изчезне. Във високата трева отдясно на пътеката запяха щурци, които изпълниха въздуха с глупаво, весело църкане.

Куджо все още беше в гаража. „Спи ли?“, питаше се Дона. „Или яде?“

Това я подсети за храната, която беше увила. Пропълзя между двете седалки и взе кутията със сандвичи и кафявата си чанта. Термосът се бе търкулнал далече назад вероятно, когато колата бе започнала силно да се тресе, изкачвайки хълма. Тя се протегна така, че блузата й излезе от панталона. Чак тогава успя с два пръста да придърпа термоса. Тад, който бе изпаднал в полудрямка, се размърда и се събуди. В гласа му незабелязано се почувства силен страх, което накара Дона да мрази кучето още повече.

— Мамо! Мамо! Какво…

— Просто взимам храната — успокои го тя. — И термоса ми… ето, виж!

— Добре.

Тад отново се облегна назад и засмука палеца си.

Дона леко разклати големия термос до ухото си, слушайки внимателно дали няма да долови вътре шум от счупено стъкло. Чуваше се само тих плисък. Все пак това беше нещо.

— Тад, искаш ли да хапнеш?

— Искам да поспя — отвърна той, без да изважда палеца от устата си.

— Трябва да заредиш машината, мой човек.

Тад дори не се усмихна.

— Не съм гладен. Спи ми се.

Дона го изгледа с тревога, ала реши, че ще бъде грешка да насилва нещата. Сънят беше единственото защитно средство на Тад — може би единственото — а вече беше минал половин час след времето, в което обикновено си лягаше. Разбира се, ако си бяха вкъщи, той щеше да изпие чашата с мляко и да хапне бисквити, преди да си измие зъбите… и навярно една приказка от книжката му „Мистър Мейър“… и…

Тя почувства парещи сълзи в очите си и се опита да пропъди всички тези мисли. Отвори термоса си с треперещи ръце и си наля половин чаша мляко. Постави я на арматурното табло и взе един от сладкишите със смокинов пълнеж. След първата хапка Дона осъзна, че изпитва вълчи глад. Изяде още три сладкиша, пийна малко мляко, изгълта четири-пет маслини и изпи докрай млякото в чашата си. Оригна се леко… и тогава се вторачи в гаража.

Сега пред него имаше някаква по-тъмна сянка. Беше кучето — Куджо.

„Той стои на стража и ни дебне“.

Не, не й се вярваше. Нито пък вярваше, че е имала привидение и е оприличила на Куджо одеялата в килера на сина й. Не беше вярно… освен… освен, ако нещо скрито в нея, не го бе направило. Ала това скрито нещо сега го нямаше в мислите й.

Дона погледна в огледалото за обратно виждане, което отразяваше пътя. Беше твърде тъмно, за да го различи, но тя знаеше, че е там, както и че никой няма да мине по него. Когато бяха идвали тук миналия път тримата с ягуара на Вик („тогава кучето беше добро“, нашепваше съзнанието й, „и Тадър го дърпаше и се смееше, помниш ли?“) и прекараха много добре, като се кикотеха през цялото време. Вик й каза, че преди пет години в края на шосе номер три се намирало бунището на Касъл Рок. После в другия край на града заработи новият завод за обработка на отпадъци и днес на четиристотин метра от къщата на Кембър пътят просто свършваше. Там бяха опънали дебела верига, на която висеше табела с надпис: „Влизането забранено! Бунището е закрито.“ Зад Кембърови просто нямаше нищо.

Дона се питаше дали някои младежи няма да минат от тук, търсейки по-усамотено местенце за паркиране, но дори и най-мераклиите не биха дошли да се целуват тук при някогашното градско бунище. Във всеки случай, никой не беше минал още.

Бялата линия на западния хоризонт вече бе избледняла в меко, сребърно сияние… но тя се боеше, че дори то е нереално, защото на нея просто така й се искаше. Нямаше луна.

Макар и да бе трудно за вярване, Дона усети, че й се приспива. Навярно сънят беше и нейното защитно средство. А и какво друго можеше да прави? Кучето все още беше навън (поне тя си мислеше така: бе станало тъмно, но трудно можеше да се каже дали онова нещо там е кучето или само някаква сянка). Акумулаторът имаше нужда от почивка. После можеше пак да опита. Така че, защо да не поспи?

Онзи пакет в пощенската кутия. Пакетът от „Джей Си Уитни“. Дона се поизправи малко на седалката и свъси чело, озадачена. Извърна глава, но оттук предната част на къщата скриваше пощенската кутия. Тя обаче беше видяла пакета, закрепен върху кутията. Защо ли се беше сетила за това? Имаше ли някакво особено значение?

Дона все още държеше в ръце пластмасовата кутия с маслините и парчетата краставички, увити в алуминиево фолио. Вместо да продължи да яде, тя внимателно постави белия пластмасов капак и сложи целия съд обратно в кутията за сандвичи на Тад. Не си позволи да мисли защо постъпва така внимателно с храната. Настани се пак на седалката и напипа лоста, с който се смъкваше облегалката. Искаше й се да поразмисли малко за пакета, закрепен върху кутията… имаше нещо, Дона бе сигурна… но скоро мислите й се насочиха към друга идея, която бе по-близка до ярката действителност. Тя се унесе в дрямка.

Кембърови бяха отишли при свои роднини. Те се намираха в някой град на два или може би три часа път оттук. Навярно Кенибънк. Или Холис… или Огъста. Беше семейно тържество.

Потъващото в дрямка съзнание на Дона видя повече от петдесет човека, събрани на зелена поляна — голяма и красива като тези, които ги показват по телевизионните реклами. По средата имаше яма, в която се печеше месо, а над нея въздухът трептеше от маранята. Около дълга и тясна дървена маса бяха насядали поне петдесет човека, подаващи си чинии с варена царевица и домашно приготвени бобени ястия — грах яхния, боб по войнишки, бакла яхния. Имаше и чинии с печени наденички (коремът на Дона изкъркори при тази гледка). Масата бе покрита с домашна, карирана покривка. Начело на всичко това седеше една прекрасна жена със снежнобяла коса, събрана на тила й в малък кок. Вече напълно потънала в съня си, Дона, без да се изненада, разбра, че тази жена беше майка й.

Кембърови също бяха там, но всъщност, изобщо не бяха те. Джо Кембър изглеждаше като Вик, облечен в чист работен комбинезон, а мисис Кембър носеше нейната зелена рокля от копринено моаре. Момчето им изглеждаше така, както би изглеждал Тад в пети клас…

— Мамо!

Картината се огъва, започна да се пропуква. Дона се опита да я задържи, защото беше спокойна и чудесна картина: прототип на семеен живот, какъвто тя никога не беше имала, нито пък щяха да имат заедно с Вик с тяхното единствено, планирано дете и внимателно програмиран живот. Изведнъж я обхвана тъга — защо никога не беше мислила така преди?

— Мамо!

Картината отново трепна и започна да тъмнее. Някакъв глас отвън пробождаше видението й, както игла можеше да пробие черупката на яйце. Нямаше значение. Кембърови бяха на семейно тържество и по-късно, към десет часа, щяха да си дойдат с колата — щастливи и преяли с печеното. Всичко щеше да е наред. Джо Кембър, с лицето на Вик, щеше да се погрижи за всичко. И всичко пак щеше да е наред. Имаше неща, които бог не би позволил. Би било…

— Мамо!

Дона се изтръгна от дрямката и се изправи. Беше изненадана, че се намира седнала зад волана на „Пинто“-то, вместо в леглото си вкъщи… но това бе само за миг. Прекрасната, вълшебна представа за роднините, събрани на гощавка около дългата трапеза вече започваше да се разсейва и след петнадесет минути тя нямаше да помни, че е сънувала.

— Хъ? Какво?

Изведнъж, като гръм от ясно небе, телефонът в къщата на Кембърови иззвъня. Кучето се изправи на крака — пробягаха сенки, които потъмняха в черните очертания на огромната му и грозна фигура.

— Мамо, ходи ми се по нужда.

При звъна на телефона Куджо нададе грозен рев. Не беше лай, а рев. Внезапно той се спусна към къщата. Удари достатъчно силно задната врата, рамката се разтърси.

„НЕ“, ужасена помисли Дона. „О, не! Престани, моля те, престани…“

— Мамо, ходи ми се…

Кучето се зъбеше и хапеше дървото на вратата. Тя чуваше вледеняващите звуци издавани от зъбите му, които чупеха дъските.

— … пишка ми се.

Телефонът иззвъня шест пъти… осем пъти… десет. После престана.

Дона осъзна, че задържа дъха си, най-сетне изпусна гореща въздишка.

Куджо стоеше при вратата: задните му крака опрени на земята, а предните — върху последното стъпало. Продължаваше глухо да ръмжи — звукът сякаш идваше направо от гърдите му — омразен кошмарен звук. Дона виждаше засъхналата пяна по муцуната и предната част на торса му. После Куджо тръгна обратно към сенките и изчезна в тъмнината. Беше невъзможно да се разбере къде точно бе отишъл. Може би в гаража или някъде отвън до стената.

Тад отчаяно я дърпаше за ръкава.

— Мамо, много ми се пишка!

Дона безпомощно го изгледа.

* * *

Брет Кембър бавно затвори телефона.

— Никой не отговоря. Сигурно го няма.

Черити кимна, ала не беше кой знае колко изненадана. Тя се зарадва, когато Джим им предложи да се обадят от кабинета му, който беше на долния етаж, далече от „семейната обител“. Семейната обител беше звукоизолирана. Имаше лавици, целите отрупани с детски игри, широкоекранен телевизор „Панасоник“ с видео и апарат за видеоигри „Атари“, свързан към видеото. А в един от ъглите й се намираше чудесен Джубокс „Уурлицър“, който наистина работеше.

— Навярно е у Гари — добави Брет печално.

— Да, предполагам, че е с Гари — съгласи се майка му, което не бе съвсем същото, като да кажеше, че баща му и Гари бяха заедно в къщата на Гари. Тя бе видяла блуждаещия, разсеян поглед на Джо, когато най-после се бе споразумяла с него — споразумение, което бе довело нея и сина й дотук. Черити се надяваше, че Брет няма да се обажда на телефонни услуги, за да пита за номера на Гари Първиър, защото тя подозираше, че и там няма никой да се обади. Черити бе почти сигурна, че тази нощ двамата вълци-единаци щяха да се разхождат някъде на воля и щяха да вият срещу луната…

— Мислиш ли, че Куджи е добре, мамо?

— Е, не мисля, че баща ти би тръгнал някъде, ако Куджо не беше добре — отвърна майка му и това бе самата истина. Тя наистина мислеше така. — Защо да не оставим всичко за тази вечер и да му се обадиш утре сутринта? И без друго вече трябва да си лягаш, минава десет. Днес беше доста дълъг ден.

— Не съм уморен.

— Хм, не е много хубаво да се натоварваш с толкова впечатления. Извадила съм ти четката за зъби, а леля ти Холи ти е сложила кърпа и една хавлия. Нали знаеш коя спалня…

— Да, разбира се. И ти ли ще си лягаш, мамо?

— Скоро. Малко ще поседя с Холи. Имаме да си кажем много неща — тя и аз.

— Тя прилича на тебе, знаеш ли? — рече свенливо Брет.

Черити изненадано го погледна.

— Така ли? Ами да, сигурно. Малко прилича.

— А това момченце, Джими. Има страхотно дясно кроше! Ух!

Брет се засмя.

— Заболя ли те стомахът?

— Ами, хич!

Брет внимателно разглеждаше кабинета на Джим, забелязвайки голямата пишеща машина, папките и класьорите, подредени в спретната редица, имената подредени по азбучен ред. По очите му личеше, че той внимателно разглежда и преценява — нещо, което Черити не можеше да разбере или да осмисли. След миг с блуждаещ поглед, сякаш идващ от много далече, той добави:

— Не, не ме нарани. Той е много малък. — Брет наклони глава към майка си и попита. — Братовчед ми е, нали?

— Да.

— Кръвен роднина — рече Брет, сякаш разсъждаваше върху това.

— Брет, харесваш ли чичо си Джим и леля си Холи?

— Нея я харесвам, но за него не мога още да кажа. Онзи джубокс. Наистина много си го бива. Но…

Брет поклати глава сякаш разочарован от нещо.

— Толкова много се перчи с него! — каза той. — Джубоксът беше първото нещо, което ми показа: също като малко дете, което си показва играчката — виж колко е готин! — нали разбираш…

— Е, отскоро го има — каза Черити с неясен ужас, надигащ се вътре в нея и свързан по някакъв начин с Джо — какво беше наговорил той на момчето отвън на тротоара? — Всеки се вълнува, когато има нещо ново. Холи ми писа, когато го купиха. Писа ми, че това е едно от нещата, които Джим искал да има още като млад. Хората… мили, различни хора купуват различни нещо… за да покажат, че са успели в живота, предполагам. В това няма никакво правило. Но обикновено купуват нещо, което не са могли да имат, когато са били бедни.

— Чичо Джим бил ли е беден?

— Наистина не зная — отвърна Черити. — Но сега вече не са бедни.

— Всичко, което искам да кажа, е, че той дори не го е пипнал. Разбираш ли ме? — Брет изгледа майка си съсредоточено. — Той е купил джубокса с пари и е наел хора да му го монтират, после е наел други хора да му го донесат тук. А след това казва, че джубокса е негов, когато… той не е …о, не знам!

— Не го е направил със собствените си ръце ли?

Макар че страхът на Черити сега беше по-голям и вече осмислен, гласът й бе тих и нежен.

— Да! Точно тъй! Купил го е с парите си, но не е направил нещо по него…

— Не „нещо“, а нищо!

— Добре де — не е направил нищо по него, а пък се гордее…

— Но той казва, че джубоксът е деликатна и сложна машина…

— Татко би могъл да я пусне — рече безизразно Брет, а на Черити й се стори, че някъде изведнъж се затръшва врата — оглушителен, студен трясък. Но не беше някъде в къщата. Беше в сърцето й. — Татко щеше сам да си го монтира и той щеше да е негов.

— Брет — рече Черити едва чуто, а думите й прозвучаха убедително поне за нея, — не всички могат да бъдат добри в монтирането и поправянето като баща ти.

— Знам това — отвърна Брет, все още оглеждайки кабинета. — Да. Обаче чичо Джим не бива да се гордее само за това, че има пари. Разбираш ли? Това, че се перчи, никак не ми хар… ме притеснява.

Изведнъж Черити почувства силен гняв насочен към него. Дощя й се да го сграбчи за раменете и здраво да го раздруса, да закрещи така, че да набие в главата му простата истина — парите не падат от небето. Те почти винаги идват в резултат на постоянство и воля, а волята е същината на характера. Искаше й се да му каже, че докато баща му е усъвършенствал уменията си на тенекеджия, наливащ се с уиски с другите момчета в задния двор на „Емерсънс Съноко“, седнал върху някоя стара, износена гума и разказващ мръсни вицове, Джим Брукс е следвал право, напъвайки мозъка си да завърши. Защото когато завършиш, получаваш диплома, а дипломата е твоят билет, с който да се качиш на голямата, весела въртележка. Като се качиш, не значи, че ще станеш приказно богат, но поне ти се гарантира правото да опиташ.

— Хайде, отивай горе и се приготвяй да си лягаш — каза тихо Черити. — Това какво мислиш за чичо си Джим, си е твоя работа. Но… дай му възможност, Брет. Недей да го преценяваш само по това — добави Черити и тъй като минаваха през семейната обител, тя поклати пръста си по посока на джубокса.

— Не, няма — отвърна Брет.

Черити последва сина си нагоре до кухнята, където Холи приготвяше какао за четирима. Джим младши и Гретхен отдавна си бяха легнали.

— Свърза ли се с твоя човек? — попита Холи.

— Не. Сигурно е на чашка с онзи негов приятел — отвърна Черити. — Ще опитаме утре.

— Искаш ли какао, Брет? — попита Холи.

— Да, моля те.

Черити го видя как сяда, облягайки лактите си на масата, а после изведнъж ги дръпва, сещайки се, че това не е учтиво. Сърцето й бе пълно с толкова любов, надежда и страх, че за момент сякаш спря да бие в гърдите й.

„Време“, мислеше си тя, „Време и възможност. Трябва да му ги дадеш. Насилиш ли го, ще го изгубиш със сигурност.“

Но колко време имаше? Само една седмица, а после отново щеше да бъде под влиянието на Джо. И макар че седна до сина си и благодари на Холи за чашата горещо какао, в мислите си Черити отново обсъждаше възможността за развод.