Стивън Кинг
Куджо (13)

* * *

Когато най-сетне Бре се отказа и излезе от телефонната кабина, Черити го хвана за ръката и го заведе в кафене „Калдор“. Бяха дошли в „Калдор“, за да потърсят подходящи покривки за маса и пердета.

Холи ги чакаше, допивайки остатъка от сладоледения си коктейл.

— Няма нищо лошо, нали? — попита тя.

— Нищо сериозно — отвърна Черити, разрошвайки косата на сина си. — Тревожи се за кучето си, нали Брет?

Брет сви рамене… после мрачно кимна.

— Ти продължавай сама — каза Черити на сестра си. — Ние ще си настигнем.

— Добре. Ще бъда долу.

Холи допи газираната си вода и рече:

— Обзалагам се, че кучето ти е добре, Брет.

Брет й се усмихна, доколкото можа, ала не отговори. Те гледаха как Холи се отдалечава — елегантна в тъмновинената си рокля и сандали с коркови подметки, елегантна по начин, който Черити не би могла да имитира и го знаеше добре. Може би на времето би могла, но не сега. Холи бе оставила децата си при детегледачка и бяха пристигнали в Бриджпорт по обяд. Бе ги поканила на чудесен обяд, плащайки с кредитната си карта на „Дайнърс Клъб“. От тогава до сега обикаляха по магазините. Ала Брет бе тъжен и омърлушен — тревожеше се за Куджо. На Черити също не й се ходеше много по магазините. Беше горещо, а и тя бе все още притеснена от нощната разходка на Брет. Най-накрая тя му бе предложила да се обади вкъщи от телефонните кабини, намиращи се в съседната на закусвалнята пряка… обаче резултатът беше точно този, от който Черити се боеше.

Сервитьорката дойде. Черити поръча кафе, мляко и две банички.

— Брет — рече тя, — когато казвах на баща ти, че искаме да заминем на това пътуване, той беше против…

— Да, предполагах го.

— … а после промени решението си. Промени го съвсем внезапно. Сигурно защото в това съзря възможност и той да си даде малко почивка. Понякога мъжете обичат да отиват някъде сами, нали разбираш, и да правят разни неща…

— Като ловуването ли?

— Да, нещо такова.

— И да ходят на кино — добави Брет.

Поръчката им дойде и Брет започна да дъвче баничката си. (Да, забранената зона на Уошингтън Стрийн, която наричат „Полесражението“)

— Вероятно. Както и да е, навярно баща ти си е взел няколко дни отпуска, за да отиде до Бостън…

— О, не вярвам — отвърна Брет, искрено учуден. — Той имаше много работа. Много работа! Той сам ми каза.

— Може пък да не е имало чак толкова много, колкото си е мислил — рече Черити с надеждата, че цинизмът, който усещаше, не се бе прокраднал и в гласа й. — Както и да е, аз поне така мисля, че е направил и по тази причина никой не вдига телефона нито вчера, нито днес. Изпий си млякото, Брет. Помага за изграждането на костите.

Той изпи половината от млякото си и по устните му остана следа, подобна на побелял, старчески мустак. Брет сложи чашата си на масата.

— Може би наистина така е направил. Навярно е накарал Гари да тръгне с него. Татко много харесва Гари.

— Да, сигурно е накарал Гари да тръгне с него — рече Черити така, сякаш тази мисъл току-що й бе хрумнала. Всъщност обаче тя бе позвънила у Гари тази сутрин, докато Брет играеше с Джим младши. Никой не бе отговорил на позвъняването й. Тя не се съмняваше ни най-малко, че двамата бяха отишли някъде заедно. — Нищо не хапна от баничката.

Брет я взе в ръка, отхапа символичен залък и пак я остави на масата.

— Мамо, мисля, че Куджо беше болен. Изглеждаше болен, когато го видях вчера сутринта. Кълна ти се!

— Брет…

— Наистина, мамо! Ти не го видя. Той изглеждаше… ами, отвратително!

— Ако разбереш, че Куджо е добре, ще се успокоиш ли?

Брет кимна.

— Тогава ще се обадим на Алва Торнтън от „Мейпъл Шугър“ тази вечер — рече Черити. — Ще го помолим да отиде и да провери. Става, нали? Предполагам, че баща ти вече му се е обаждал и го е помолил да храни Куджо, докато го няма.

— Така ли мислиш наистина?

— Да.

Алва или някой друг като него. Той не беше точно приятел на Джо, защото, доколкото Черити знаеше, Гари беше единственият му истински приятел, ала вероятно някой мъж, който бе извършил услуга в замяна на услуга от страна на Джо в бъдеще.

Лицето на Брет се проясни, сякаш докоснато от магическа пръчка. Още веднъж тя, възрастната бе дала правилния отговор, както фокусникът измъква заека от шапката. Ала вместо да я развесели, този факт мигновено я натъжи. Какво щеше да му отговори, ако Алва им кажеше по телефона, че не е виждал Джо от дъждовете. Е, щеше да се справи някак с това препятствие, ако се наложеше, но тя продължаваше да вярва, че Джо не би оставил Куджо сам да се оправя. Не беше в стила му.

— Искаш ли да отидем при леля ти сега?

— Разбира се. Чакай само да свърша с това.

Черити наблюдаваше полуразвеселена, полуужасена как синът й поглъща останалата част от баничката на три хапки и ги промива надолу с млякото. После той бутна стола си назад.

Черити плати сметката и двамата тръгнаха към ескалатора за слизане.

— Леле, туй наистина е голям магазин! — рече Брет в захлас. — Голям глад е, нали, мамо?

— В сравнение с Ню Йорк, ще изглежда ката Касъл Рок — отвърна тя. — И не казвай „леле“. То е все едно да ругаеш.

— Добре.

Брет се хвана за гумената лента на движещия се ескалатор и се огледа наоколо. На дясно се откриваше цял лабиринт от църкащи и чуруликащи папагалчета. Наляво бяха щандовете за домакински потреби — навсякъде блестеше хром, имаше и една миялна машина за съдове с прозрачен капак отпред, през който се виждаше сапунената пяна. Брет вдигна поглед към майка си, когато двамата слязоха от ескалатора.

— Заедно сте израснали, а?

— Надявам се да ти разкажа някога — отвърна Черити, усмихната.

— Много е мила — каза Брет.

— Е, радвам се, че мислиш така. И аз самата бях доста привързана към нея.

— Как е станала толкова богата?

Черити спря неподвижна.

— Така ли мислиш за Холи и Джим? Че са богати?

— Онази тяхна къща не е от евтините — отвърна Брет и Черити отново видя как зад неоформените още детски черти я гледа лицето на Джо Кембър с безформената си зелена шапка, килната на тила. Умните, момчешки очи се отклониха встрани. — А и онзи джубокс. И той струва доста мангизи. Тя има цял портфейл, пълен с кредитни карти. Пък ние имаме само за Тексако…

— Да не си мислиш за много умен — нахвърли се върху него Черити, — като надничаш в портфейлите на хората, докато те черпят с хубав обяд?

По лицето на Брет пробяга обида и изненада, но бързо се овладя и изразът му отново бе спокоен. Този също бе от триковете на Джо.

— Просто забелязах това. Нямаше как да не ги видя — тя така се фукаше с тях…

— Не се е фукала! — възкликна Черити, шокирана.

Тя отново се спря. Бяха стигнали щанда за пердета.

— Да-да! Фукаше се! — рече Брет. — Ако картите й бяха акордеон, сигурно щеше да свири „Испанката“ с тях.

Изведнъж Черити се вбеси от него… отчасти защото й се струваше, че може и да е прав.

— Искаше и ти да ги видиш, всичките — каза Брет. Поне АЗ мисля така.

— Не ме интересува много какво мислиш ти по този въпрос, Брет Кембър!

Лицето й пламтеше, ръцете я сърбяха да го удари. Малко преди това, в кафенето тя го бе обичала… и също толкова важно — бе се чувствала като негова приятелка. Къде отидоха всички тези топли чувства?!

— Просто се чудех откъде има толкова мангизи.

— Не мислиш ли, че използваш доста груба дума?

Брет сви рамене, вече явно настроен да противоречи и нарочно да я предизвиква, както предполагаше Черити. Дължеше се на възприятията му за това, което се бе случило на обяд, а също и на нещо друго. Той съпоставяше своя собствен живот както и този на баща си с един друг. Нима тя си бе мислила, че синът й автоматически ще приеме радушно начина, по който живееха сестра й и съпругът й, само защото Черити искаше това — един начин на живот, който й бе отказан или поради лош късмет, или поради собствената й глупост, а може би и заради двете? Нима той нямаше право да критикува… да анализира?

Да, тя признаваше това негово право, но не бе очаквала наблюденията му (макар и интуитивни) да бъдат толкова обезпокояващо изтънчени, толкова точни и толкова отчайващо отрицателни.

— Предполагам, че Джим е направил парите — рече Черити. — Знаеш с какво се занимава…

— Да, писарушка е.

Този път обаче Черити не се поддаде на предизвикателството.

— Е, щом искаш, мисли си така… Холи се омъжи за него, когато той учеше в Мейнския университет в Портланд в подготвителните курсове за студенти по право. Докато Джим учеше право в Денвър, тя работеше много и непривлекателни работи, за да може той да завърши. Често се прави така. Съпругите работят, за да могат съпрузите им да се изучат и да добият някои специални умения…

Черити търсеше Холи с поглед и най-накрая й се стори, че вижда тила на по-малката си сестра няколко щанда по-наляво.

— Тъй или иначе — продължи тя, Джим най-после завърши, той и Холи заминаха на изток и той започна работа в една голяма адвокатска фирма в Бриджтън. Тогава не печелеше много. Живееха в един малък апартамент на третия етаж без климатична инсталация през лятото и слабо отопление през зимата. Но се издигна и сега е, както се казва, младши партньор. И предполагам, че по нашите стандарти печели добри пари.

— Може би тя показва кредитните си карти, защото понякога все още се чувства бедна вътрешно — каза Брет.

Черити бе отново поразена от почти свръхестествената проницателност на сина си. Тя разроши нежно косата му, но вече не му се сърдеше.

— Но нали каза, че я харесваш?

— Да, харесвам я. Ето я, ей там!

— Виждам.

Те отидоха при Холи, която бе понесла цял куп пердета в едната си ръка и вече се отправяше в търсенето на покривки.

* * *

Най-сетне слънцето залезе зад къщата.

Малко по малко пещта в колата на Трентънови започна да изстива. От някъде се появи сравнително постоянен лек ветрец и Тад с благодарност обърна лицето си към него. Поне засега се чувстваше по-добре, отколкото през целия ден. Всъщност целият ден до сега му се бе сторил като ужасен лош сън, какъвто човек би запомнил само отчасти. На момента Тад просто витаеше. Напускаше колата и витаеше някъде. Това си го спомняше. Беше яхнал някакъв кон. Двамата с коня бяха препускали през някакво дълго поле, в което играеха зайци, също както в онзи анимационен филм, на който майка му и татко му го заведоха в театър „Вълшебната лампа“ в Бриджтън. В края на полето имаше малко езерце, а в езерцето — патици. Патиците бяха дружелюбни. Тад си поигра с тях. Там беше много по-добре, отколкото с Мама, защото Чудовището беше там, където беше Мама… Чудовището, което бе излязло от килера. При патиците нямаше чудовище. На Тад много му харесваше при тях, макар и смътно да съзираше, че ако остане по-дълго, може да забрави как да се върне в колата.

Тогава слънцето залезе зад къщата. Плъзнаха хладни сенки, плътни и меки като копринено кадифе. Чудовището вече не ги нападаше. Пощальонът не беше дошъл, но сега поне Тад можеше спокойно да си почине. Най-лошото беше, че чувстваше ужасна жажда. Никога не бе му се искало толкова много да пие. Ето защо езерото с патиците беше толкова хубаво — там бе мокро, свежо и зелено.

— Какво каза, миличък?

Лицето на мама се наведе към него.

— Жаден — промълви Тад с прегракнал глас. — Толкова съм жаден, Мамо.

Той си спомни как преди казваше „заден“ вместо „жаден“. Обаче някои от децата в летния лагер му се бяха присмели и го бяха нарекли бебе, както се присмиваха и на Ренди Хофнагер, задето казваше „загъска“ вместо „закуска“. Така че Тад започна да изговаря думата правилно, ругаейки се жестоко вътрешно, когато забравеше и се изпуснеше.

— Да, зная. Мама също е жадна.

— Сигурно в къщата има вода.

— Миличък, не можем да влезем в къщата. Още не. Лошото куче е точно пред колата.

— Къде? — Тад се изправи на колене и се учуди, когато усети някаква лекота, бавно нахлуваща в главата му, като плавно разбиваща се вълна. Той се подпря с ръка на арматурното табло, ала дланта му бе сякаш закрепена върху някаква километрична ръка. — Не го виждам. — Дори гласът му бе далечен, като ехо.

— Сядай долу Тад. Ти си…

Тя продължаваше да му говори и той усети как го настанява обратно на седалката, но всичко бе така далечно. Думите достигаха до него сякаш през някаква огромна, сива бездна. Между него и майка му имаше мъгла, каквато имаше тази сутрин… или вчера сутринта… или която сутрин беше там, когато татко му замина. Но далече напред имаше едно светло място и той остави майка си да отиде там. Това беше езерото с патиците. Патици, езеро и лилии. Гласът на мама беше далечно бръмчене. Красивото й лице — толкова голямо и винаги до него, толкова спокойно, като луната, която понякога надничаше в прозореца му, когато се будеше късно нощем, за да отиде да се изпишка… това лице стана сиво и загуби очертанията си. Разтопи се в сивата мъгла. Гласът й се превърна в лениво жужене на пчели, които бяха много добри и не жилеха… в плискане на вода…

Тад си играеше с патиците.

Дона задряма. Когато пак се събуди, всички сенки се бяха слели в едно и единствената светлина в алеята на Кембърови беше като отблясъците на жарава. Здрачаваше се. По някакъв начин отново бе паднал здрач и те (невероятно, но факт!) все още бяха тук. Слънцето заседна на хоризонта, близо до аленото зарево. Приличаше й на бейзболна топка, потопена в кръв. Тя облиза отвътре пресъхналата си уста. Слюнката, която се бе сгъстила като желе се разтопи неохотно и отново се превърна в горе-долу нормална телесна течност. Гърлото й бе сухо и сякаш затиснато с вълнен тампон. Помисли си колко хубаво би било да легне под чешмата в градината, да я пусне докрай, да отвори уста и просто да остави ледената вода да струи отгоре й. Представата бе така ярка, че Дона потрепери и кожата й настръхна, толкова мощна, та чак главата я заболя.

Дали кучето беше още пред колата?

Тя погледна, но не можеше да каже със сигурност. Единственото сигурно нещо беше, че Куджо не е пред гаража.

Дона натисна клаксона, но се чу само слаб и немощен звук — всичко си остана както преди. Той можеше да е навсякъде. Тя прокара ръка по сребърната пукнатина в прозореца и се запита какво ли би станало, ако кучето удареше стъклото още няколко пъти. Щеше ли да успее да се вмъкне вътре? Вчера изобщо не би допуснала такова нещо, но сега не бе толкова сигурна.

Дона отново погледна задната врата на Кембърови. Сега изглеждаше много по-далечна, отколкото преди. Това я накара да си спомни за една концепция, която бяха разисквали в колежа в курса по психология. Преподавателят, наконтено мъжле, с мустачки като четка за зъби, беше я нарекъл Идея-фикс. Ако стъпите върху спрял ескалатор, ще откриете, че ви е много трудно да ходите. Това й се бе видяло толкова забавно, че в крайна сметка бе открила един ескалатор в „Блумингдейл“, на който бе окачена табела „Не работи“ и бе тръгнала по него надолу. Дона бе открила за свое най-голямо учудване, че наконтеното доцентче бе право — краката й просто отказваха да се движат. Този факт я бе накарал да се замисли какво ли би станало в съзнанието й, ако стъпалата пред къщата й изведнъж се задвижеха под краката й, както слизаше по тях. Мисълта я бе накарала високо да се разсмее.

Сега обаче не й се виждаше толкова смешно. Всъщност изобщо не беше смешно.

Тази задна врата определено изглеждаше по-далече сега.

„Кучето ме обезкуражава.“

Дона се помъчи веднага да отпъди тази мисъл, но после се отказа. Положението беше доста критично, за да си позволява лукса сама себе си да лъже. Съзнателно или не, Куджо я обезкуражаваше. Използвайки навярно нейната собствена идея-фикс за това какъв трябва да е светът. Ала нещата се бяха променили. Безпрепятственото возене на ескалатора бе свършило. Тя просто не можеше повече да стои със сина си върху неподвижните стъпала и да чака някой да пусне мотора. Истината беше, че тя и Тад бяха обсадени от едно куче.

Тад спеше. Ако кучето беше в гаража, Дона щеше да успее сега.

„Ами ако все още е пред колата? Или под нея?“

Тя си спомни какво обичаше да казва баща й, когато гледаше професионалните футболни мачове по телевизията. Той почти винаги се зареждаше за тези случаи и обикновено изяждаше голяма паница с боб, останал от съботната вечеря. В резултат на това телевизионната „зала“ ставаше необитаема за обикновените земни живи същества някъде към десетата стограмка. Дори кучето се изнизваше с виновна пораженческа физиономия върху муцуната си.

Думите на баща й се отнасяха за някои особено заплетени положения и пасове: „Ааа, ще му скъсат задника в храстите за тоя пас!“, крещеше той. Майка й се вбесяваше… а когато Дона навлезе в пубертета, почти всичко, свързано с баща й, вбесяваше майка й.

В този миг Дона си представи как Куджо лежи пред „Пинто“-то, но не заспал, а просто клекнал върху чакъла, задните му черни лапи подвити под него, кръвясалите му очи неподвижно втренчени във вратата, откъдето тя би излязла от колата. Той я чакаше, надяваше се, че ще бъде достатъчно глупава, за да излезе. Той лежеше и я дебнеше в храстите.

Дона прекара длани по лицето си трескаво и нервно, сякаш се миеше. Отгоре вечерницата надничаше сред мастиленосиньото небе. Слънцето бе слязло от сцената, оставяйки след себе си неподвижна и някак странно жълта светлина над полята. Някъде запя птица, смълча се, после пак запя.

Мина й през ума, че за първи път през този следобед тя нямаше особено голямо желание да излезе от колата и да хукне към вратата на къщата. Отчасти това се дължеше на дрямката й и на незнанието й за местоположението на кучето. Отчасти липсата й на желание да хукне към вратата се дължеше на простия факт, че горещината намаляваше… мъчителната жега и влиянието й върху Тад беше главният й подтик да действа. Сега обаче в колата беше съвсем приятно и полусънното, полусъзнателно състояние на сина й се бе превърнало в истински сън. Той си почиваше, необезпокояван. Поне засега.

Но Дона смяташе, че тези неща са вторични спрямо основната причина, поради която все още беше тук. А тя беше, че малко по малко един психологически момент на готовност бе достигнал и отминал. Спомни си от уроците по скачане във вода в лагера „Тапауинго“, че идваше миг, когато за първи път стъпваш на дъската, в който или трябва да скочиш, или да се оттеглиш позорно, за да дадеш възможност на момичето зад тебе да опита. Идваше ден в ранните шофьорски години, когато трябваше да изоставиш пустите провинциални пътища и да се опиташ да караш в големия град. Идваше време. Винаги идваше такова време. Време да скочиш, време да караш, време да хукнеш към задната врата.

Рано или късно кучето щеше да се покаже. Положението беше лошо — ясно! Ала не беше отчайващо. Подходящото време идваше на периоди — на това не я бяха учили в курса по психология. Беше нещо, което Дона усещаше по инстинкт. Ако те хванеше шубето на дъската за скокове в понеделник, нямаше правило, според което да не можеш да опиташ веднага във вторник. Би могъл…

Неохотно разумът й подсказваше, че това са опасно неверни разсъждения.

Дона не бе така силна тази вечер, както бе миналата. Щеше да бъде по-слаба и по-обезводнена утре сутринта. А и това не бе най-лошото. Седеше вече почти непрекъснато от (колко ли време беше?)… Изглеждаше невъзможно, но все пак… двадесет и осем часа. Ами ако бе вече прекалено схваната, за да успее? Можеше изведнъж на половината път до вратата да се превие на две и да падне като посечена на земята от схващане на големите мускули на бедрата.

„Когато положението е на живот и смърт“ говореше й неумолимо нейният разум, „подходящият миг идва само веднъж… веднъж и след това вече го няма.“

Пулсът и дишането й се учестиха. Тялото й усещаше, че то ще направи опита преди съзнанието да е готово. Тогава Дона омота по-здраво блузата си около дясната си ръка, обхвана с лявата дръжката на вратата и разбра: не бе взела никакво съзнателно решение, а просто излизаше от колата. Сега тя тръгваше, докато Тад спеше дълбоко и нямаше никаква опасност да се втурне след нея.

Дона дръпна дръжката на вратата нагоре — ръката й бе мокра от пот. Затаи дъх и се ослуша дали нещо в света не се е променило.

Птицата отново запя. Това бе всичко. „Ако прекалено силно е ударило вратата и тя се е огънала много навътре, сигурно няма да мога да я отворя“, помисли си Дона. Каква горчива утеха! Тогава можеше да си седи тук, да обмисля отново какви са шансовете й, да види дали не е пропуснала нещо в сметките си… и да става още мъничко по-жадна… по-слаба… по-бавна…

Дона трябваше здраво да натисне вратата и да я подпре с лявото си рамо, като постепенно прехвърли цялата си тежест върху нея. Дясната й ръка, увита в памучната блуза, се обливаше в пот. Юмрукът й бе така силно свит, че пръстите я боляха. Усещаше смътно как ноктите й се забиват в дланта. Непрекъснато в съзнанието си тя виждаше как разбива стъклото до бравата на задната врата, чуваше звъна на парчетата стъкло, които падаха върху дъските, виждаше как посяга към бравата…

Обаче вратата на колата не се отваряше. Дона се напъна с всички сили — жилите на врата й се издуха. Не се поддаваше. Тя…

И изведнъж поддаде. Вратата отлетя встрани с грозно скърцане и Дона едва не се простря на земята по очи — посегна към дръжката, не успя да я хване и пак посегна. Когато я улови, една ужасяваща увереност внезапно се прокрадна в съзнанието й. Беше студена и вцепеняваща като лекарска присъда за рак в напреднала фаза. Дона бе отворила вратата, но тя нямаше да може вече да я затвори. Кучето щеше да скочи вътре и да убие и двамата. Тад навярно щеше да има един кратък миг на недоумение, когато се събудеше — един последен миг на пощада, в който щеше да помисли, че това е само сън, преди Куджо да забие зъбите си и да разпори гърлото му.

Дъхът й излизаше на пресекулки — бързо-бързо. Беше като на пожар. Можеше да види и най-дребното камъче от чакъла върху алеята, ала й бе трудно да мисли. Мислите й се въртяха вихрено. Картини от миналото й прорязваха съзнанието й като забързан филм на някакъв военен парад, в който минаващите оркестри и офицери на кон, както и маршоретките сякаш на бегом напускаха сцената на някакво зловещо престъпление.

Отходният канал избива през умивалника в бара и изпраща гнусна, зелена помия към кухненския таван.

Петгодишната Дона пада от стълбите и си чупи китката на ръката.

Поглежда се в часа по алгебра (беше вторият час… по това време тя бе първокурсничка в гимназията) и за голям свой срам и ужас открива, че на светлосинята й ленена пола има петна от кръв. Беше й дошъл мензисът. И как щеше да стане от чина си, когато удареше звънецът, без всички да забележат, че й е дошъл мензисът?

Първото момче, с което се целува с отворена уста — Дуайт Сампсън.

В ръцете си държи новородения Тад. После сестрата го взима. Тогава искаше да й извика да не прави това — „Върнете ми го! Аз още не съм свършила с него!“. Тези бяха първите думи, които й дойдоха наум, но Дона бе твърде слаба, за да говори. А после онова ужасно „пляс“, излизащо от вътрешностите й — изхвърлянето на плацентата. Спомняше си, че й мина мисълта: „Изхвърлям животоподдържащите му системи“, след което припадна.

Баща й, плачещ при подписването, а след това пиян по време на сватбата.

Лица. Гласове. Стаи. Сцени. Книги. Ужасът на настоящия момент и мисълта: „Аз ще умра всеки момент…“

С огромно усилие Дона криво-ляво се овладя. Сграбчи дръжката на вратата на „Пинто“-то и силно я дръпна. Тя светкавично се затвори. Отново се чу възмутеното изскърцване на пантата, която Куджо бе огънал. Вратата се затръшна с такъв трясък, че Тад леко подскочи и измърмори нещо в съня си.

Дона се отпусна назад върху седалката, цялата разтреперана и безпомощна. Горещи сълзи се търкулнаха изпод клепките й и образуваха коси вадички към ушите й. Никога през живота си тя не бе изпитвала такъв голям страх от нещо. Нито дори когато беше малка и лежеше нощем в тъмната си стая, където навсякъде й се привиждаха паяци. Сега не можеше да тръгне, убеждаваше се тя сама. Беше немислимо. Бе напълно съсипана. Нервите й бяха разбити. По-добре да изчака… да изчака по-подходящ момент…

Но Дона не смееше да остави тази своя идея да стане идея-фикс.

Нямаше да има друг по-подходящ момент. Тад не участваше в него. Кучето също. Значи, истина беше. Всичката й логика й подсказваше, че е точно така. Първото силно изскърцване, после второто, когато дръпна вратата и тя се затвори с трясък. Куджо щеше веднага да дотича ако беше под колата. Може би бе в гаража, но Дона вярваше, че дори там, той би чул шума. Никога нямаше да има по-сгоден случай от сега и, ако тя беше твърде уплашена, да го направи заради себе си, то тя не трябваше да се страхува да го направи заради Тад.

Всичко бе подходящо и благородно. Ала това, което в крайна сметка я убеди, беше представата й как влиза в сенчестата къща на Кембърови и взима в ръка заветната телефонна слушалка. После се чува как говори с един от заместниците на шериф Банърман съвсем спокойно и разумно, а след това затваря телефона. И накрая отива в кухнята за една чаша леденостудена вода.

Дона отвори отново вратата, вече подготвена за изскърцването на пантата. И все пак трепна, когато чу звука. В сърцето си тя прокле кучето с надеждата, че то вече лежи някъде, умряло в последния си гърч, изцяло накацано с мухи.

Дона измъкна краката си навън и по лицето й пробяга гримаса от болката, която изпита — беше се схванала. Тя спря маратонките си в чакълестата настилка. Изправи се бавно и полека. Небето над нея тъмнееше. Птицата запя някъде наблизо — изчурулика два-три пъти и после замлъкна.

* * *

Куджо чу, че вратата отново се отвори, както му подсказваше инстинкта. Първият път, когато се отвори, почти напусна мястото си пред колата, където лежеше в полусънно състояние. Понечи да заобиколи, да се хвърли върху ЖЕНАТА, която бе причината за ужасната болка в главата и тялото му. Почти бе излязъл от прикритието си, но инстинктът му бе заповядал да остане неподвижен. ЖЕНАТА само се опитваше да го изкара от там (така говореше инстинктът) и отново се оказа вярно.

С напредването на болестта му и все по-дълбокото й проникване в нервната му система (като някакъв опустошителен пожар в полето — сивкав пушек и ален пламък) и с все по-пълното разрушаване на мисловните му връзки и начин на поведение, хитростта и коварството на Куджо сякаш се засилваха. Той бе сигурен, че ще спипа ЖЕНАТА и МОМЧЕТО. Те бяха причина за болката му — както болката в тялото, така и ужасната болка в главата, която се бе появила след няколкократното му блъскане в колата.

Два пъти вече през този ден той бе забравил за ЖЕНАТА и МОМЧЕТО, излизайки от гаража през дупката, която Джо Кембър беше изрязал във вратата на стаята в дъното, където държеше счетоводните си документи. Два пъти Куджо бе ходил до блатото зад имението на Кембърови, минавайки и двата пъти съвсем близо до обраслата с трева дупка във варовиковата скала, в която прилепите спяха. В блатото имаше вода, а той бе ужасно жаден, но гледката на самата вода го беше влудила и двата пъти. Куджо искаше да пие водата, да убие водата, да се къпе във водата, да пикае и сере във водата, да я покрие с изпражнения, да я разкъсва, да я разкървави. И двата пъти тази ужасна смесица от усещания го бе пропъдила и той си беше отишъл разтреперан и с жален вой. ЖЕНАТА и МОМЧЕТО бяха виновни, за да се случи всичко това. Куджо повече нямаше да ги остави. Никое живо човешко същество не би срещнало друго куче, по-предано и по-отдадено на целта си. Куджо щеше да чака, докато се добере до тях. Ако потрябваше, щеше да чака до края на света. Щеше да бди.

Най-виновната бе ЖЕНАТА! Как само го гледаше, сякаш му казваше: „Да, да! Аз го направих, аз те разболях, аз направих така, че да те боли, аз измислих тази агония специално за тебе и сега тя ще те следва навсякъде!“

О, убий я! Убий я!

Чу се шум. Беше едва забележим, ала не убягна от слуха на Куджо. Ушите му бяха свръхчувствителни и настроени за всякакви звуци. Целият спектър на въздушния свят беше негов сега. Той чуваше нежния камбанен звън на небесния рай и грубите крясъци, носещи се от преизподнята. В своята лудост той чуваше реалното и нереалното.

Беше тих звук от малки плъзгащи се камъчета, триещи се едно в друго.

Куджо притисна задницата си към земята в очакване. Усети болка и топлина — собствената му урина свободно изтече от него. Той чакаше ЖЕНАТА да се покаже. Когато се покажеше, щеше да я убие.

* * *

На долния етаж в опустошената Трентънова къща телефонът зазвъня… шест, осем, десет пъти. После настъпи тишина. Малко след това един брой от „Касъл Рок Кол“ бе опрян в предната врата на къщата, а Били Фрийман пришпори велосипеда си нагоре по улицата, преметнал брезентовата си торба през рамо и подсвирквайки си безгрижно.

В стаята на Тад вратата на килера беше отворена. Някаква отвратително остра и знойна миризма на див и свиреп звяр се носеше из въздуха.

В Бостън телефонистката попита Вик Трентън дали би искал тя да продължи опитите си да го свърже.

— Не, благодаря ви — отвърна той и затвори телефона.

Роджър беше намерил мача между „Ред Сокс“ и „Канзас Сити“ на тридесет и осми канал и седеше на канапето само по бели памучни шорти, наблюдавайки с интерес подготовката преди старта. В едната си ръка държеше сандвич, поръчан в хотела, а в другата — чаша мляко.

— От всичките ти навици — каза Вик, — повечето от които варират между силно оскърбителни и леко отвратителни, най-лошият, смятам, е да ядеш по долни гащи.

— Я го чуйте този — рече дружелюбно Роджър, обръщайки се към празното пространство наоколо. — На тридесет и две години е и все още нарича долните мъжки шорти „долни гащи“.

— Че какво лошо има в това?

— Нищо… ако живееш на палатка в някой скаутски летен лагер.

— Тази нощ ще ти прережа гръкляна, Родж — отвърна Вик, щастливо усмихнат. — Ще се събудиш, задушавайки се, потънал в собствената си кръв. И ще се разкайваш, но… ще бъде вече твърде късно!

Вик грабна половината от препечения сандвич на Роджър и отхапа от пастърмата с тържествено изражение.

— Мама му стара, адски нехигиенично е — възмути се Роджър и изтръска трохите нападали върху голите му, космати гърди. — Дона не беше вкъщи, а?

— Тцъ. Тя е Тад сигурно са отишли в „Тейсти Фрийз“, да си вземат сандвич или нещо друго. Така ми се иска и аз да съм там, а не в Бостън!

— О, представете си само! — каза Роджър като се усмихна язвително. — Утре ще бъдем на коктейл в „Епъл“ под часовника на Балтимор…

— Да се шибат и Балтимор, и часовникът му! — отвърна Вик. — Всеки, който напуска Мейн, за да пътува до Бостън или Ню Йорк, при това през лятото, трябва да е полудял.

— Да, тъй си е — съгласи се Роджър. На екрана Боб Стенли прехвърли топката високо над чертата за започване на играта. — Адски шибана работа е.

— Сандвичът е доста вкусен, Роджър — рече Вик на партньора си с подкупваща усмивка.

Роджър грабна чинията си и я притисна към гърдите си.

— Стига аванта! Обади се и си поръчай!

— На кой номер?

— Май че беше шестстотин осемдесет и едно. Написано е на шайбата.

— Не искаш ли бира със сандвич? — попита Вик, канейки се отново да телефонира.

Роджър поклати глава.

— Пих много на обяд. Главата ме боли, стомахът ме боли и по всяка вероятност утре сутринта ще ме тресе кански махмурлук. Бързо се ориентирам, приятелче. Отдавна вече не съм дете.

Вик поръча по телефона един печен сандвич от ръжен хляб и пастърма и две бутилки „Туборг“. Когато остави слушалката, погледна отново към Роджър, който седеше, вперил очи в телевизора. Чинията със сандвича бе закрепена върху изпъкналото му шкембенце и той плачеше. Отначало Вик помисли, че не е видял както трябва. Беше сигурно някаква оптическа измама. Ала не! Това бяха сълзи. Светлината от телевизора се пречупваше през тях като през призма и искреше в различни цветове.

За миг Вик остана неподвижен, неспособен да реши дали да отиде при Роджър или да отиде в другия край на стаята, да вземе вестник и да се преструва, че нищо не е видял. Тогава Роджър се обърна към него — лицето му бе разстроено, без никаква маска, така безпомощно и уязвимо като лицето на Тад, когато паднеше от люлката и си ожулеше коленете, или когато се спънеше в бордюра.

— Какво да правя, Вик? — попита той прегракнало.

— Роджър, за какво го…

— Знаеш за какво говоря — прекъсна го Роджър.

Тълпата от екрана поздравяваше с възгласите си отбора на Бостън, който бе спечелил точка в края на първото полувреме.

— Успокой се, Роджър. Ти…

— Нашето начинание ще пропадне — и двамата го знаем. — каза Роджър. — Вони сякаш е цял картон с яйца, престояли една седмица на слънце. Хубава игричка играем. Роб Мартин е на наша страна. С нас е и онзи нещастник, избягал от старческия приют за актьори. Без съмнение на наша страна ще бъдат и „Съмърс-Маркетинг и Проучвания“, след като те ни плащат. Какъв разкош. На наша страна са всички освен тези, които имат значение.

— Нищо не е решено, Родж. Още не.

— Алти няма и понятие колко много сме заложили — рече Роджър. — Вината е моя. Е, да! Аз съм една пъзлива кокошка — кудкудяк-кудкудяк… Но тя обожава Бриджтън, Вик. Обожава го! А и момичетата — имат си приятели в училище… езерото през лятото… и майка му стара, те изобщо нямат представа какво ще стане!

— Дааа, страшно е. Не се опитвам да те разубеждавам, Родж.

— Дона знае ли колко сме загазили?

— Смятам, че отначало помисли всичко за една адски сполучлива шега. Сега обаче доби известна представа.

— Но тя не може да свикне с Мейн както ние.

— Отначало навярно не. Ала сега сигурно ще вдигне ужасено ръце при мисълта да се върне с Тад в Ню Йорк.

— Какво да правя? — попита отново Роджър. — Вече не съм младеж. Ти си на тридесет и две, но Вик, следващия месец, аз навършвам четиридесет и една. Какво трябва да направя? Да започна да разнасям автобиографията си тук и там ли? Или Джей Уолтър Томпсън ще ме приеме с отворени обятия? „Здрасти Родж, момчето ми, запазил съм ти мястото. Започваш с тридесет и пет и петдесет.“ Това ли ще ми кажеш?

Вик само поклати глава, ала част от него се ядосваше на Роджър.

— Преди просто се вбесявах. Все още се вбесявам, но сега съм изплашен повече от всичко друго. Лежа нощем в леглото си и си представям как ще бъде… после. Какво ще бъде. Не мога да си го представя. Гледаш ме и си мислиш: „Роджър драматизира.“ Ти…

— Не съм си помислял нищо подобно! — възрази Вик, надявайки се, че гласът му не звучи виновно.

— Няма да ти кажа, че лъжеш — рече Роджър, — но работя с тебе достатъчно дълго, за да зная много добре какво мислиш. Доста по-добре, отколкото ти си представяш. Както и да е, не те виня за това, Вик… но разликата между тридесет и две и четиридесет и една е голяма. В периода от тридесет и две до четиридесет и една години голяма част от куража ти бива смазан.

— Виж, аз все пак мисля, че с нашето предложение, имаме шанс да се преборим…

— Искам да направя следното: да взема две дузини кутии с Червени Малини-Пралини и да ги занеса в Клийвланд. А после ще накарам онези, след като са ни вързали вече едно тенеке. Така ще има място, където да навра всичките Пралини и ти знаеш кое е то.

Вик потупа Роджър по рамото.

— Дааа, разбирам те.

— Какво ще правиш, ако си оттеглят парите? — попита Роджър.

Вик беше мислил за това. Беше разгледал положението от всички възможни страни. Трябваше честно да си признае, че той се бе заел с проблема доста преди Роджър да се реши да го погледне направо.

— Оттеглят ли си парите, ще работя така усилено както никога досега — отвърна Вик. — Тридесет часа на ден, щом трябва. Ако се наложи ще навържа шейсет малки фирми в Ню Ингланд, за да наваксам загубата на „Шарп“, тогава ще го направя.

— Ще се претрепем за нищо.

— Може би — отвърна Вик, — но няма да се предадем без бой. Нали така?

— Предполагам — рече Роджър несигурно, — че ако Алти започне някаква работа, ще успеем да задържим къщата още около година. Горе-долу след това време ще можем да я продадем като се има предвид как се движи процентът на лихвите.

Внезапно Вик почувства как на устните му напира цялата гадна и черна помия, която Дона забърка, само защото й се искало да минава за деветнайсет-двайсет годишна. Усети някаква тъпа ярост и спрямо Роджър. Роджър, който бе щастливо и неоспоримо женен от петнайсет години. Роджър, чието легло стопляше красивата и нищо неподозираща Алти (ако през ума на Алти някога бе минавала мисъл за съпружеска изневяра, Вик силно би се изненадал). Роджър, който нямаше никаква представа колко много неща можеха да се скапят наведнъж.

— Слушай — рече Вик, — в четвъртък получих съобщение с вечерната поща…

На вратата някой силно почука.

— Това е румсервизът — рече Роджър.

Той взе ризата си и избърса с нея лицето си… нямаше вече сълзи, а без тях Вик бе немислимо да каже на Роджър. Може би защото Роджър бе прав в крайна сметка — голямата разлика се криеше в тези девет години между тридесет и две и четиридесет и една.

Вик отиде до вратата и взе бирите и сандвича си. Той не довърши онова, което бе започнал да казва преди почукването на вратата, но и Роджър не го попита. Бе се върнал на мача и на своите собствени проблеми.

Вик седна, за да изяде сандвича си, не особено изненадан от липсата на апетит. Погледът му попадна на телефона и все още дъвчейки, той отново набра домашния си телефонен номер. Изчака да чуе сигнала поне десет пъти, преди да затвори. Намръщи се леко. Беше осем часа и пет минути. Пет минути след времето, в което Тад обикновено си лягаше. Може би Дона бе срещнала някого, или пък се бяха почувствали подтиснати от празната къща и бяха отишли на гости. В края на краищата не беше закон Тад да си ляга точно в осем, особено сега, когато бе светло до късно и толкова адски горещо. Разбира се, че така е станало — отишли са до общинските ливади да се разходят малко, докато захлади, та да могат да спят. Точно така.

(или може би е с Кемп)

Това бе лудост! Тя каза, че е скъсала с него и Вик й повярва. Той наистина повярва. Дона не лъжеше.

(но тя и не го усуква много, нали шампионе?)

Вик се опита да отпъди тази мисъл, ала не успя. Плъхът в него се бе развилнял и известно време щеше здраво да го гризе отвътре. Какво ли е направила с Тад, ако изведнъж й е хрумнало да замине с Кемп? Дали тримата бяха в някой мотел сега — в някой мотел между Касъл Рок и Балтимор? Не ставай будала, Трентън! Те може да са…

Концертът на оркестъра, разбира се! Всяка вечер във вторник върху подиума на общинската мера имаше концерт. Понякога свиреше училищният оркестър, понякога — камерният ансамбъл, а друг път — местната рагтайм група — наречени „Нащърбеният Бръснач“. Ето къде бяха Дона и Тад, разбира се! Наслаждаваха се на прохладата и слушаха как „Нащърбеният Бръснач“ се вихрят на подиума, изпълнявайки „Захарно момче“ на Джон Хърт или „Бюла Ленд“.

(освен ако не е с Кемп)

Вик пресуши бирата си и се залови за другата.