П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (20)

1.

Сряда сутринта, единайсет часа. Денят бе безоблачен и прохладен, весел вятър духаше от югоизток. Спокоен, флегматичен, погълнат от собствените си дела и титанично безчувствен към всичко друго, Лондон се беше отдал на делника. От Пътни до Слоун скуеър, от Крикълуд до Риджънт стрийт, от Сайдънхем хил до Странд нашир и надлъж пъплеха червени, жълти и кафяви омнибуси. Полицаите наглеждаха реда, брокерите търгуваха с акции, просяците просеха, шапкарите продаваха шапките си, безделниците бездействаха, косачките пърпореха из Хайд парк, вестникарчетата разнасяха вестниците, пенсионирани полковници седяха зад прозорците на клубовете си по Пикадили, унесени в мечти за наближаващия обяд. Единственото нещо в големия град, което намекваше, че това не беше обикновен лондонски ден, бе раираният навес, опънат над тротоара на църквата „Свети Петър“ на Итън скуеър, и червеният килим на самия тротоар — знаци, които недвусмислено показваха, че съвсем скоро тук ще се състои бракосъчетание.

Освен Бил, облечен в скромен сив костюм с червена нишка и придружен от териера Боб със светлокафява каишка и кално петно на носа, там бяха и зяпачите, които вече се подреждаха от двете страни на входа — обичайните възрастни дами, заети с обсъждане на сватбите, които са видели през живота си; обичайните застаряващи господа, бъбрещи за шивачи и победители в конни състезания; както и, разбира се, обичайното спящо в количката си бебе, без което сбирката би била просто непълна. Всички ще стоят и ще зяпат, докато се появят булката и младоженецът, след това ще се пренесат на следващата сватба.

От всички присъстващи Бил бе единственият, който не беше дошъл за разнообразие. Но и сам не можеше да обясни защо бе дошъл. Не очакваше да го зарадва гледката на Флик подръка със съпруга й. Щеше да бъде живо мъчение и все пак дори дяволът не можеше да го пропъди оттук. Инстинктът да се рови в раната е дълбоко вкоренен в човека. И Бил му се подчиняваше.

Боб обаче приемаше зле чакането и в кучешката му душа се зараждаше бунт, защото определено се смяташе за измамен. Щом забеляза, че Бил излиза от апартамента, успя да се промуши през входната врата в последния миг и любезно помоли да бъде разходен. Бил се бе съгласил с предложението и двамата тръгнаха съвсем нормално и както си му е редът, а ето че сега от двайсет минути висяха на тоя тротоар с толкова малко свободно пространство наоколо. На Боб започваше да му се струва, че завинаги са приковани тук. Изрази негодуванието си с няколко решителни опита да се обеси, увивайки за по-добра опора каишката около крака на мъчителя си. По време на последния опит един порив на вятъра отнесе шапката на Бил.

Към сърдечните му изпитания сега се прибави нещастието да стане за посмешище на населението. Пред всички зрелища лондонското гражданство предпочита мъж, преследващ шапката си във ветровит ден. А когато по време на гонитбата мъжът е застрашен от неизбежно препъване в пощуряло куче, удоволствието е пълно. Краткото преследване бе осъществено от Бил пред очите на отзивчива публика. Когато се върна — с шапка и цял букет от лоши чувства към себеподобните си, — огорчението му бе задълбочено от откритието, че докато е бил толкова зает, Флик е пристигнала и е влязла в църквата. Зяпачите вече я обсъждаха и я сравняваха с други булки.

Бележките като цяло бяха благоприятни. Една дама с каскет и кавалерийски мустак заяви, че ги харесвала по-закръгленки, но иначе Флик получи добри отзиви. Отрицателната критика остана за „бащата“. Тъй като знаеше, че Флик няма такъв, Бил прие въпросния джентълмен за вуйчо й Синклер, на когото несъмнено се бе паднала честта да предаде булката. Не бе оставил особено добро впечатление. Един мъж с пуловер и оръфано бомбе се произнесе твърде язвително за ръбовете на панталона на господин Хамънд.

— Къде е младоженецът? — попита дамата, незадоволена от фигурата на Флик. — Май закъснява.

— Разбира се, че закъснява — обади се един, дето разбираше от тия неща. — Съвсем естествено е да я остави да пристигне първа — обясни той, явно припомнил си маниера на боксьорите.

— Бледичка ми се видя — плахо се обади един гласец. Изглеждаше сравнително бос в нещата и явно не съзнаваше напълно слабите си позиции сред експертите наоколо.

— Винаги са бледи — отвърна хладно разбирачът. — И ти щеше да си блед на нейно място. Видях снимка на младоженеца в „Дейли рекърд“ тая сутрин. Голям катил.

— Ами?

— Ами я! — разбирачът не беше от великодушните хора, които ще вземат предвид изкривяванията на образа, получени при отпечатването му в евтин вестник. Но пък и истина си бе, че Родерик в днешния брой на „Рекърд“ изглеждаше като престъпник. — Много противен, с белег на лицето. Аз мисля, че ще я бие!

Бил не издържа. Имаше три възможности — да се махне, да разбие муцуната на разбирача или да влезе в църквата и да седне. И понеже последната беше най-лошата и щеше да изостри страданията му до непоносимост, избра нея. Пресече площада, влезе в една тютюнопродавница, купи си унция тютюн и съгласно условията на сделката остави Боб зад тезгяха. Навън изхвърли тютюна, после прекрачи смело прага на църквата и се сви на най-близката пейка.

Вътре беше мрачно и студено и напук на волята му започна да го завладява спокойствие, когато един глас дъхна в ухото му:

— Билет, сър?

Беше някакъв зачервен младеж, потен и притеснен. Погледът, който получи от Бил, беше така жесток и изпълнен с омраза, злоба и най-общо неблагоразположение, че изведнъж се изпоти. После отстъпи назад, премига умно и реши да оттегли въпроса си. Идеята човек в сив костюм и без билет да присъства на светска сватба обиждаше най-съкровените му чувства, но дори сградата, в която се намираха, да беше от по-профанно естество, Бил все така имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се спори, все едно за какво. Сивите костюми винаги правят едрите мъже да изглеждат по-едри, а костюмът на Бил беше особено сив.

Бил остана на мястото си. След един-два стреснати погледа към облеклото му паството реши да го приеме за някой от безчислените чешити на големия град и оттегли вниманието си. Той се отдаде на скръбта.

Атмосферата внезапно се раздвижи. Мина доста време, преди погълнатият от мислите си Бил да усети, че нещо става. Хората си шепнеха, скупчили глави, шаваха неспокойно на местата си. Имаше нещо.

Някакъв господин с важен вид и значка на ревера излезе на пътеката и спря до издокарана дама от предния ред. Каза нещо на ухото й. Жената подскочи десет сантиметра.

— Отменена!

Мъжът със значката кимна безмълвно. Последва ново шепнене.

— Значи няма смисъл да чакаме…

— Никакъв смисъл — потвърди мъжът със значката.

И други, изглежда, бяха получили същата информация, защото църквата бързо се опразваше. Бил се присъедини към потока и след малко се намери на площада, където разочарованите и объркани зяпачи недоумяваха от неочакваната развръзка. Много сватби бяха виждали в живота си, но никога сватба, на която никой не се венчава.

Бил отиде да вземе Боб от услужливия продавач на тютюн и се върна при църквата. Минаваше под навеса, когато една ръка докосна рамото му, и когато се обърна, видя Джъдсън. Изглеждаше ужасяващо сериозен. Лицето му беше пепеляво, клепачите — натежали. Изведнъж Бил се сети, че всъщност не бе виждал наследника на Коукърови от осем часа предния ден, когато вечеряха заедно. Човек в неговото положение, разбира се, не можеше да мисли за всичко. Сега си спомни, че приятелят му се бе измъкнал малко след вечеря за — както се изрази — кратка разходка. Очевидно тя бе продължила цяла нощ.

— Сватбата отменена ли е? — попита Джъдсън.

— Явно е станала някаква засечка — отвърна Бил.

Джъдсън се усмихна. Тази усмивка като че ли го затрудняваше и дори му причиняваше болка, но в нея се четеше триумф.

— Засечка, и още как! Снощи отвлякох младоженеца!

2.

Джъдсън се наведе и погали териера, който се бе овесил на крака му.

— Отвлякъл си го? — хлъцна Бил. Изявлението на Джъдсън беше достатъчно ясно и недвусмислено и въпреки това той недоумяваше, сякаш бе криптограма. — Отвлякъл си го!

Джъдсън отклони вниманието си от Боб.

— Е, не точно че го отвлякох. Отидох при него, поставих му въпроса ребром, по мъжки, и се оказа, че той иска да бъде отвлечен. Това улесни нещата.

— Нищо не разбирам!

— Какво не разбираш, Били? — попита Джъдсън търпеливо.

Премигна болезнено към един минаващ камион, чийто грохот се заби в мозъка му.

— Ходил си при Пайк?

— Да — камионът отмина и Джъдсън се почувства малко по-добре. — След като ми каза, че Флик ще се омъжва за него, веднага реших да предприема крути мерки. Казах си, че ще отида и ще го заплаша със страшни наказания, ако не изчезне незабавно. Ето така човек прави грешки. Пайк се оказа страхотен човек, приятел и отличен домакин. Но това го разбрах едва по-късно. Нямаше го, когато пристигнах, така че убедих прислужника да ме пусне вътре, седнах и зачаках. Прислужникът, извънредно способен мъж, ме попита дали искам да пийна нещо. Казах да и бях на третото, когато пиленцето кацна — Джъдсън отново замълча с изтерзан вид, този път заради Боб, който внезапно залая по някаква кола. — Отначало Пайк силно се натъжи, като ме видя, но после се поуспокои и аз минах на въпроса. Казах му го кратко и ясно. Обясних му, че никак не обичам неприятностите, но ако не се изпари мигновено, ще последва най-лошото. И да видиш, Били, излезе, че и той това искал. Изобщо не желаел да се жени за Флик. Открай време си бил влюбен в друга жена, бивша стенографка или нещо такова, от „Пайк уикли“. Разказа ми за чувствата си. Ей Богу, съвсем го е закъсал.

— Това трябва да е жената, с която го срещнах в парка Батърси — сети се Бил.

— Сигурно е била тя. Ако си го срещнал с момиче в Батърси, трябва да е била тя, защото ми каза, че от месеци се срещали тайно. Щял отдавна да избяга с нея, но го било страх от баща му. Баща му май е оня тъпанар, дето те гонеше с колата?

— Да, сър Джордж Пайк. Вуйчото на Флик.

— Старият явно го е хипнотизирал. Аз го убеждавах, той наливаше и по някое време взехме да си прекарваме нелошо. С всяка глътка идваше на моя акъл. Вече се отказах от тия неща, но колкото и да е лошо за здравето, няма съмнение какво може да стори чашка алкохол за душата. Към един часа Родерик вече крачеше напред-назад из стаята и обясняваше как още сега щял да се обади на дъртия и да му каже къде да се завре. „Няма нужда — викам му. — Просто вземи да изчезнеш.“ „Ще изчезна, я! Ама наистина ли?“ — пита ме. „Изчезваш и толкоз!“ — викам му. А той взе да се тръшка: „Отдавна трябваше да го направя!“ „По-добре късно, отколкото никога“ — викам. Оказа се, че финансово Родерик бил много добре. Преди известно време, за да излъже данъчните, старият Пайк прехвърлил огромна сума на синчето си с уговорката Роди после да му я възстанови. „Бъди мъж! — викам му. — Вземай парите, бий им една телеграма и заминавай в чужбина!“ Той се разрева, стисна ми ръката и ме обяви за гений на епохата. При което, искам да отбележиш, не бе далеч от истината, защото, ако някой някога му е давал добър съвет, това бях аз. Та Роди каза, че мечата на живота му била да отиде в Италия и да пише поезия. Какво ще кажеш, пита ме, във Флоренция или в Неапол? После щял да пише на неговата изгора да отиде при него и да се оженят, и да си пишат поезия, и да ядат спагети, и да живеят щастливо, докато смъртта ги раздели. Отвърнах му, че от този по-добър план няма. Съвършен е. С две думи, хвана влака за Дувър в девет часа сутринта.

Известно време Бил не бе в състояние да промълви дума и мълком стисна ръката на Джъдсън. Вярата му в една велика сила, управляваща тоя поне привидно хаотичен свят, бе възстановена. Светът беше чудесен и така добре ръководен, че дори Джъдсън бе намерил своето приложение.

— Стигаме до най-важното — обади се пак Джъдсън. — Както ти казах, ние с Роди добре си изкарахме нощес и след като поспах на дивана, излязох от апартамента му към девет часа. Имах да убия няколко часа, преди да дойда и да те намеря тук, и си мислех дали да не седна в парка, когато случайно минах край една сграда, пълна с хора, и си помислих, че като ще е за седене, мога и там да седна. Налагаше ми се бързо да се наместя някъде, нали разбираш.

Една голяма кола спря до тротоара. Бил отстъпи назад, за да осуети намерението на Боб да се хвърли под колелата й.

— И да пукна, Били — продължи Джъдсън, — излезе, че съм попаднал на лекция на някакво въздържателно дружество. Страшен майтап, но просто нямах сили да мръдна. А то излезе най-хубавото нещо, което ми се е случвало през живота, Били! Аз съм вече друг човек. Никакъв алкохол отсега нататък! Край! Завинаги! Честно ти казвам, досега изобщо не знаех какви поражения причинявал. Отвътре ставаш като изсъхнал лист, представяш ли си! Винаги съм си мислел, че алкохолът е полезен лек, знаеш ме. Но когато оня показа там цветна картина на черния дроб…

Бил гледаше зад него с изскачащи от орбитите очи. Мъж на средна възраст в редингот и благ вид излизаше от църквата, под ръка с него вървеше млада жена в сватбена рокля. Двамата прекосиха тротоара и влязоха в колата. — … И после взе едни червеи — продължаваше Джъдсън, — пусна ги в чаша с алкохол и ако щеш вярвай, Били, стана нещо потресаващо. Отначало си бяха съвсем добре, шаваха си… като майтапчии, които се канят да изпият по едно за сметка на заведението, но после… Когато оная гадост им стигна до гърлото…

Той спря. Слушателят му го беше изоставил. Най-сетне излезе от унеса си. Колата вече тръгваше, когато той се хвърли напред, отвори вратата и без да каже дума, скочи вътре. На другия край на каишката териерът Боб с кратък вопъл направи същото по въздуха като хвърчило.

3.

— Флик! — задави се Бил.

Известно време други думи не последваха. Общо взето, това се дължеше на поведението на териера. На Боб му трябваха няколко секунди, за да оцени обстановката. При първо подушване тази сватбена рокля имаше странна и измамна миризма. Но след като я опозна, се зае да изобрази как шест териера наведнъж се возят в кола. Скачаше и ближеше Флик по лицето, дърпаше се, риташе Бил по окото, пак скачаше и събаряше шапката на господин Хамънд, отново се хвърляше задъхан към Флик. Движенията му бяха като в старите прескачащи филми и под напора на чувствата, към който се добавяше и изненадата от нахълтването на Бил, разговорът не потръгна веднага.

Накрая господин Хамънд, успял да запази спокойствие при цялата дандания, взе шапката си от ъгъла, където Боб я беше търкулил, и заговори меко на Бил:

— Ако се нуждаете от такси, сър, сигурно ще намерите надолу по улицата.

— Флик — опита пак Бил, като нави каишката на ръката си и дръпна здраво, — получих писмото ти, но разбрах. Всичко разбрах. Знам, че трябва да е било диктувано от оная твоя проклета леля…

— Тя е моя съпруга — отбеляза господин Хамънд. — И ако не е много грубо да попитам, кой, за Бога, сте вие?

Един уплашен глас се обади от ъгъла:

— Това е Бил Уест, вуйчо.

Последва пауза.

— Флик — продължи Бил, — говорех ти за писмото. Разбирам напълно защо си го написала.

— Видя ли ме? — ококори се Флик насреща му.

— Да те видя?

— „При Марио“?

Май почваше да му се вие свят.

— Да те видя в „При Марио“? Какво искаш да кажеш?

— Нали каза, че разбираш… Аз… — Флик протегна ръце към него: — Не ме интересува. Видях те с онази жена, но не ме интересува. Отведи ме, Бил. Искам да ме вземеш!

Бил хвана механично ръцете й:

— Видяла си ме?! Небеса! — възкликна той. — Нали не говориш за неделя вечерта!

— Да, но не ме интересува! Искам само да ме отведеш оттук!

Бил натика каишката в ръцете на господин Хамънд:

— Бихте ли подържали за момент? — каза той, сграбчи отново ръцете й и я придърпа към себе си, нехаещ за любопитния поглед на господин Хамънд, който тъкмо постави пак съборените си от Боб очила и го разглеждаше, сякаш беше особено рядко първо издание.

— Флики, любима моя, Флики! — извика Бил. — Сега ще ти обясня. Наложи се да вечерям с тази ужасна жена. Направо ми се гадеше, но трябваше. Тя знаеше всичко за Слингсби, а Джъдсън ми беше уредил среща с нея, за да ми разкаже. И тя ми разказа! Боже! Всичко ми разказа! Видях Слингсби на другия ден, обясних му, че съм наясно как е мамил чичо от години, и той си замина. А щом кажа на чичо, всичко ще се нареди. Той със сигурност ще ми даде работа и ще можем веднага да се оженим.

Господин Хамънд се изкашля учтиво.

— Вие възнамерявате да се ожените за племенницата ми? — попита той заинтригуван.

— Да, да, да! — Бил отново се обърна към Флик. — Да тръгваме, Флики! Родерик избяга, щял да се жени за някаква стенографка.

— Тъй, тъй! — обади се господин Хамънд. — Знаете ли, много приличате на един младеж, който една вечер преди няколко месеца се отби в Холи хаус и накара племенника ми Родерик да направи шестнайсет обиколки на градината. Случайно да сте същият човек?

— Съвсем същият.

— Значи вие сте отговорен за падането на зет ми, многоуважаемия сър Джордж Пайк, в езерото?

— Само аз и никой друг.

Господин Хамънд стисна топло ръката му.

— Вземи го, Флики — каза той, — не бих могъл да ти пожелая по-добър съпруг! Мъжът, който те е спасил от удавяне…, чийто образ си пазила в сърцето си през всички тези години!… — той се наведе над тръбата и каза на шофьора: — Йейтс, да знаеш някоя община с добра сватбена зала? — после се обърна към Бил и Флик: — Каза, че не знае.

— Има една на Бомонт стрийт! — извика Бил ентусиазирано.

— Йейтс, карай на Бомонт стрийт!

— О, вуйчо! — Флик бе останала без дъх.

— Мисля, че след церемонията ще е най-разумно да се прибереш вкъщи, Флик, макар и за ден-два. Иначе ще ми е трудно да обясня отсъствието ти. По-късно атмосферата ще се разведри — той отново взе тръбата: — Йейтс, спри на първата бакалница, която видиш. Искам да купя ориз.