П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (18)

Глава 18.
Черен понеделник

За мнозина в този забързан и напрегнат век ранните сутрешни часове на понеделника са най-лошите от цялата седмица. Тогава човешката душа, повита от нежната лекота на съботния следобед и неделята, болезнено се свива от мисълта за поредното нагърбване с товара „ходене на работа“.

Докато закусваше в къщата си на Брутън стрийт на сутринта след вечерята на Бил с госпожица Страйкър, господин Уилфред Слингсби бе много далеч от това типично понеделнишко усещане. Похапваше бъбречета с препечена филийка и прелистваше струпаните до чинията му сутрешни вестници, очите му грееха, умът му бе ведър.

Почти всички се задоволяват с един-единствен вестник по време на закуска. Някои разпуснати люде четат по два. Купчината словесност пред господин Слингсби включваше всички издания от района на Голям Лондон независимо от обхвата и влиянието им.

Ала четенето му не се отличаваше с изчерпателност. По всекидневника или седмичника пробягваше само един бегъл поглед и той политаше на пода. Този поглед се интересуваше от един-единствен раздел — театралните рецензии. В събота в театър „Бижу“ се бе състояла премиерата на музикалната комедия „Кажи го на тате“, удостоена с привилегията да бъде първата постановка, изцяло финансирана от господин Слингсби. Ако се съдеше по днешните вестници, а и по вчерашните, тази постановка можеше да се превърне в златна мина.

Господин Слингсби дочете и последния отзив и се облегна сияещ назад. Съкровената мечта на всички алхимици, търсещи философския камък на театралното тайнство, е да станат продуценти на паметна постановка, озарила небосклона веднъж на двайсетина години, която след шеметна кариера в Лондон тръгва да обикаля сцена след сцена. Ако се съдеше по изказванията на критиците в пресата и ентусиазма на публиката на премиерата, за господин Слингсби тази мечта се бе превърнал в реалност. Той довърши закуската си, запали нехайно пура и позвъни за колата, която да го откара до кабинета му в сърцето на Лондон.

Ако имаше на тази земя идеално щастие, то принадлежеше нему. Никакъв Дамоклев меч не се полюшваше над главата му. От този ден нататък щеше да живее в кадифе и коприна. Можеше да зареже досегашните си занимания и да бъде господар на времето си, да пуши дебели пури, докато обяснява на някой драматург, че второто му действие се нуждае от сериозна преработка. Когато слезе от колата пред канцеларията, сърцето му пърхаше весело. Нямаше пеещи чучулиги в небесата над Сейнт Мери екс, но за господин Слингсби беше точно обратното. Толкова приповдигнато бе настроението му, че когато видя младия Хенри, дори се подвоуми дали да не му даде бащински половин крона.

— Един джентълмен иска да се срещне с вас, сър — каза Хенри.

— Джентълмен, а? — господин Слингсби едва не прибави „Тра-ла-ла-ли!“ — Къде е?

— Поканих го в кабинета ви, сър.

— Отлично — пропя господин Слингсби и за малко не заподскача с танцова стъпка напред. — Може би си има и име?

— Господин Уест, сър.

— Господин Уест? Ааа, господин Уест? Да, да!

Той се понесе към кабинета си.

— Ааа, Уест — извика господин Слингсби приветливо и въздухът сякаш се изпълни с ехото на звънтящи чинели и галещи флейти. — Надявам се, че не чакате отдавна.

Бил чакаше отдавна, но това не го притесняваше. Беше дошъл рано и възнамеряваше да остане до късно.

— Добро утро — студено поздрави той.

Не желаеше да слуша дружелюбни приветствия от този пръч. Предстоеше му да извърши словесен еквивалент на удар със сатър по главата и не му беше до лигави любезности.

— Моля, седнете. Разположете се удобно. Пура? — предложи господин Слингсби.

Бил седна, но отказа предложената му хаванска пура, сякаш бе палач и миг преди да положи глава на дръвника, осъденият се опитваше да го омилостиви с кутия пури. Точно така се чувстваше. От разговора с госпожица Страйкър му беше станало ясно, че Слингсби наистина бе издал на тази дама къде е заровено съкровището — и то такова съкровище, че Бил се изуми как е възможно някой, дори солидно наквасен или под размекващото въздействие на любовта, да повери подобна тайна.

— Дойдох тази сутрин… — започна той.

— Но не сте били в събота на премиерата на „Кажи го на тате“ в театър „Бижу“, нали? — прекъсна го господин Слингсби.

— Не съм — отвърна Бил. — Аз…

— Революция, драги мой! — разпали се господин Слингсби. — Стопроцентов нокаут! Всички вестници до един я хвалят до небесата. Първото изцяло мое представление, при това най-успешното след „Лелята на Чарли“. Всъщност, между нас да си остане, няма да се учудя, ако донесе дори повече. Постановката е почти без разходи — три действия с един и същ декор, обикновен интериор — и, изглежда, ще се играе с години. Да знаете само как хората оставят златния шанс да изтече между пръстите им. Шест продуценти са я отхвърлили, без изобщо да се замислят. Либретото ми попадна по чиста случайност. Но аз винаги подушвам откъде ще излезе заек, и ми трябваше само първото действие да прочета…

— Мога да ви кажа, че…

— … за да разбера, че съм попаднал на нещо голямо. Тогава, естествено, не бях още наясно какъв точно е потенциалът му. Но си знаех, че няма да се издъни. В една от сцените единият сладур си изгубва панталоните…

Чистата случайност, че господин Слингсби направи пауза, за да запали изгасналата си пура, отърва Бил от изслушване на цялото либрето на „Кажи го на тате“ и му даде възможност да заговори за работа. Усещаше се пришпорен и заговори припряно, което не съответстваше на намерението му да бъде убийствено убедителен. Но се надяваше, че съдържанието на репликите му в достатъчна степен ще прикове вниманието на публиката.

— Снощи вечерях с госпожица Прудънс Страйкър — побърза да съобщи той, чувствайки, че едва ли с нещо друго би могъл да изтласка от мисълта на Слингсби майтапите от безценната му пиеса.

Догадката му се потвърди. Господин Слингсби остави пурата и впери очи в него. Не каза нищо от рода на „Продължете, моля! Разказът ви извънредно ме заинтригува!“, но възцарилата се тишина убеди Бил, че бе успял все пак да привлече вниманието му.

— И мога да ви осведомя — добави с хладен тон Бил, — че съм в течение на деянията ви.

Фразата беше позасукана и сякаш не толкова мощна, но я предпочете пред простото „Знам всичко!“.

— Ааа! — отвърна господин Слингсби. Ръката му, която драсна клечка кибрит и за трети път запали пурата, изобщо не трепна, нито пък гласът му прозвуча неестествено. Само тъмните му очи блещукаха. — Какво знаете?

— Зная, че вие сте „Хигинс и Бенет“!

— „Хигинс и Бенет“? — измърмори объркано господин Слингсби. — „Хигинс и Бенет“?

Бил не можа да изтърпи този елементарен опит за шикалкавене.

— Да, „Хигинс и Бенет“ — повтори той. — Загадъчната фирма, която изкупва цялата целулоза от чичо Кули на най-ниски цени. Много прост и находчив номер! Приемате поста на лондонски представител на чичо Кули, регистрирате фирма под чуждо име, продавате всичко на себе си и после го препродавате на други фирми с много добра печалба. Не се учудвам, че можете да си позволите да поставите „Кажи го на баща ми“!

— „Кажи го на тате“! Много по-добро като заглавие — поправи го господин Слингсби.

— Нали значи същото!? — отсече Бил.

— О, има разлика — настоя господин Слингсби. — Няма да повярвате колко добри постановки пропадат заради лошо заглавие. Сам ще се убедите, ако се замислите за миг. „Кажи го на тате“! Само се изплъзва от устата. И на афиша стои чудесно. А пък…

— Не съм дошъл, за да обсъждам заглавия на пиеси — прекъсна го Бил. — Интересува ме какво мислите да сторите по въпроса?

Черните вежди на господин Слингсби се повдигнаха:

— Да сторя по въпроса? — премига невярващо той. — Драги мой, какво може да бъде сторено по въпроса? Винаги е съществувала възможността някой ден всичко да излезе наяве и, както разбирам, това вече е станало. Разбира се, засега не разполагате с нищо, което дори отдалеч да прилича на доказателство, но за нещастие това няма никакво значение. Щом сте надушили нещо, едва ли ще е трудно и доказателства да намерите. Трябва да изчезвам. Това е. Какво друго?

Бил все по-определено бе завладян от мъчителното усещане, че разговорът не върви както трябва. Дори в момента на неговия триумф личността на Слингсби се оказа прекалено силна за него. Почувства се почти толкова притеснен, колкото и на онзи обяд в „При Марио“. Уж бе скочил като лъв, а не се получаваше. Дори не си направи труда да тресне с юмрук по бюрото.

— Да изчезвате? — каза той с глас, който трябваше да звучи строго и убедително. Прозвуча му като извинително блеене. — А ако накарам да ви арестуват?

Слингсби го погледна болезнено невярващо. На лицето му се изписа: „Ама че тъпотия, какви са тия дрънканици!“

— Да ме арестуват! — възкликна той. — Вие не сте добре! Нали не мислите, че чичо ви ще ви благодари, ако го направите за посмешище с разгласяването на тази история? Той ще е най-доволен, ако приключим въпроса възможно най-тихо и бързо.

Погледна Бил, сякаш очакваше той да му се извини. И непреодолимият му магнетизъм за малко да го постигне. Слингсби започна краткия си разказ:

— Никога не се захващайте с нещо подобно — с известна горчивина предупреди той, — ако не сте наясно, че контролът над него може неусетно да ви се изплъзне. — Бил едва не изрази съгласие. — Имах благоразумието да направя всички приготовления още преди време. Парите ми са вложени в южноамерикански ценни книжа и възнамерявам да се кача на първия кораб за Буенос Айрес — той направи пауза. — Не — продължи след малко: — Най-напред ще се отбия в Ню Йорк, за да уредя постановката на „Кажи го на тате“. Кажете ми — изостави той тривиалния въпрос за престъплението си, — вие сте живели там известно време: кой е според вас най-подходящият човек, за да постави една приятна, изчистена комедия с един-единствен декор за всичките три действия? Не се нуждая от финансиране. Пиесата сама се грижи за себе си. Имам нужда единствено от някой честен човек.

Напълно сломен, Бил опита бърза контраатака:

— Какво общо можете да имате вие с един честен човек!

Не беше лесно да освободиш господин Слингсби от собствената му гениалност.

— Да не го превръщаме в личен въпрос — кротко скастри той Бил. — Няма смисъл от прояви на враждебност. Основания за оплакване имам аз. Вие проваляте един от най-чудесните малки приходи, които човек, като мен може да си докара. За щастие, струва ми се, че ще мина и без него. Искам само едно до края на живота си, „Кажи го на тате“. Нямате основание да бъдете груб. Самият вие се справихте нелошо. Старият Парадийн трябва да прояви щедрост към вас, когато научи. Освен това получихте един много ценен урок, който ще ви е от полза в бъдеще. Никога — каза господин Слингсби и за малко да сложи ръката си върху рамото на Бил, който се дръпна рязко, — никога не доверявайте деловите си тайни! На никого! Особено внимавайте, когато се опитвате да смаете някоя жена с блестящия си ум. Най-добре изобщо избягвайте дамите. Много са коварни. Не вярвайте на откровенията им… Как ви се стори Прудънс? — запита игриво.

Преди да се усети, Бил заяви, че госпожица Страйкър е почтена жена.

— Много приятно момиче — толерантно се съгласи господин Слингсби. — Дяволски нрав и склонност към измама, но, общо взето, талантлива. Мисля, че ще успея да я вредя в някоя от пътуващите трупи за ролята на прислужницата в „Кажи го на тате“. А сега, драги — подхвърли той, докато леко зашумоля из документите, разпилени по бюрото му, — опасявам се, че ще трябва да ви помоля да ме оставите сам. Имам доста за разчистване, преди да замина. Между другото, би било много мило от ваша страна, ако не споменавате на чичо си за тази дреболия, преди да съм отплавал. Надявам се да успея да хвана кораба в сряда. Много ще съм ви задължен, ако отложите доклада си дотогава. Съществува някакъв минимален шанс, ако съм му, така да се каже, под ръка, да го приеме лично и да потърси отмъщение, нали разбирате? По-добре не му казвайте, докато не замина. Е? Какво мислите по въпроса?

— Добре — отвърна Бил.

Нямаше представа защо го изрече, просто усещаше, че не може да каже нищо друго.

— Превъзходно! — блеснаха в доволна усмивка безупречните зъби на господин Слингсби. — Довиждане, драги. Надявам се пак да се видим някой ден. О, почакайте — той драсна набързо няколко реда върху едно листче. — Вземете това. Директорът на „Бижу“ ще ви уреди с няколко места, когато пожелаете. Сигурен съм, че ще ви хареса. Най-доброто второ действие, показвано на сцена.

 

 

Едва привечер Бил се завърна в Мърмонт меншънс. Нямаше как да се прибере по-рано, защото на всеки ъгъл спираше и се чудеше на себе си. По обед бе стигнал едва до Странд. Влезе в една тиха гостилница и след като хапна, усети духа си приповдигнат почти колкото на Слингсби.

Изведнъж осъзна, че сблъсъкът със силната личност на този мъж бе скрил от погледа му същественото. Победен или победител бе Уилфред Слингсби, не беше важно; щеше ли да влезе в затвора или не, нямаше значение. Победен, победител, свободен като птица или зад решетките, Слингсби си изигра ролята, давайки на Бил възможност да извърши огромна услуга на чичо си. Чрез него се осъществи успехът на лондонската мисия.

Едва ли чичо Кули ще пропусне да го забележи. Оставаше да прояви щедрост, както бе отбелязал господин Слингсби. И тогава последната пречка между него и Флик се изпаряваше.

През изпълнен от радостен звън свят Бил се добра до Мърмонт меншънс и, лек като птичка, влезе в апартамента си.

На масата лежеше писмо и радостният звън още повече се усили, когато разпозна почерка на Флик.

Отвори плика.

Радостният звън замря, все едно му бяха прекъснали захранването. Той се строполи на канапето. В ушите му се чуваше някакво странно жужене. Отсрещната стена изглеждаше далечна и потънала в мъгла. Почувства тъпа болка под ребрата, сякаш го удари огромна невидима ръка.

Препрочете писмото… Станала бе някаква грешка…

Грешка!… Точно така пишеше: „Мисля, че направихме грешка… разбира се, можем само да съжаляваме… омъжвам се за Родерик в сряда… и това е единственото правилно нещо…“ Не даваше никакво обяснение за чудовищната, ужасната, недопустимата промяна на решението си. Абсолютно никакво.

Бил гледаше с празен поглед, а стаята ставаше все по-черна.