П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (10)

1.

Безсърдечието на природата в мигове на човешко страдание е коментирано толкова често от поети и други възвишени люде, че се е превърнало в клише. Ако природата имаше сърце, на другия ден след посещението на сър Джордж Пайк и младия му помощник в кабинета на Уилфред Слингсби мрачните небеса щяха да плачат безутешно. Вместо това се случи най-топлият ден в Лондон от края на миналото лято. Тилбъри стрийт, чиито обитатели явно продължаваха да варят зеле, се давеше в слънчевия пек, конете клюмаха, запъхтени яки мъжаги брояха минутите до отварянето на кръчмите. Тротоарът пред Тилбъри хаус беше добил златист оттенък, врабчетата се наслаждаваха на топлината и весело чуруликаха, докато обядваха в канавките. С една дума, природата сияеше.

Но както бе загатнато в уводните думи, на Тилбъри стрийт имаше и разбити сърца. Първото бе на Пърси Пилбийм. В безрадостния половин час преди обяда го налегнаха особено нерадостни мисли. От всички скръбни словосъчетания в устното и писменото слово едно от най-безутешните е: „а можеше да стане“. Мисълта как пропусна на косъм шанса на живота си, кълвеше душата му като лешояд.

Ако Флик не се беше показала толкова неуловима, какъв успех щеше да бъде! Сър Джордж щеше да го похвали, а и от благоприличие едва ли би пропуснал този път чувствително да му увеличи заплатата. А сега…

Присъща за наполеоновците особеност на характера е, че изискват от подчинените си успех и нищо друго. Доближаването на косъм до победата изобщо не качва акциите. Обратно, обезценява ги. Пилбийм бе наясно, че нямаше да падне толкова ниско в очите на сър Джордж, ако изобщо не беше откривал дирите на Флик.

На улица „Райска разходка“ № 7, Ърлсфийлд, след дълго и скъпо пътуване с такси се натъкнаха на вонящ дюкян за птици и змии, собственост на мърляв старец веселяк със сиви мустаци и кепе, който отвърна на въпросите им за Флик с подканяния да разгледат стоката му. Сър Джордж разчете думите му като подозрително увъртане и всъщност идеята да седнат и да почакат бе негова. Споменът за това бдение болезнено пареше душата на Пилбийм, а видът на дългата зелена змия, която тръгна да се навива в скута му, щеше да го преследва до гроб.

Накрая и двамата почти едновременно прозряха, че господин Слингсби с присъщата му подлост ги беше пратил на грешен адрес, и си тръгнаха, преследвани по петите от собственика на магазина, който настояваше да им продаде с отстъпка един папагал. Последното, което видяха от него, преди да извървят пътя си сред местните убийци и да се завърнат към цивилизацията, бе как стои на улицата с папагала на рамо и решително сваля цената.

От този миг насетне сър Джордж стана свадлив. Пилбийм въздъхна. Обидно му беше, че го коряха, без да е виновен. Твърдението на сър Джордж, че и малко разум би бил достатъчен, за да се разбере, че човек като Слингсби с едно насинено око, а другото — искрящо с чист измамнически блясък, разбира се, ще ги прати на погрешен адрес, му се стори неоснователно. Все пак провалът си е провал, а в Тилбъри хаус той се наказваше.

Захвана се с една статия за източниците на зараза в Уест енд — днес беше сам в редакцията, Родерик отсъстваше по болест, — когато влезе момчето в ливрея с бележка.

— Един гусин иска среща с вас, сър.

Пилбийм пое бележката с безразличие. Страданията бяха охладили устрема и плама му, искаше му се да е сам в този тъжен час и дори помисли да каже на момчето да предаде, че е излязъл. След това очите му попаднаха на името върху листчето: Джъдсън Коукър.

 

Нещо в ума на Пилбийм се размърда. Коукър? Откъде му беше познато това име? Коукър? Защо тези две прости срички му се струваха важни? Коукър?

Ахна, поразен от внезапно пронизалото го предусещане за откриваща се възможност. Спомни си. „Довиждане, господин Коукър“ — това бяха последните думи, които онова проклето момиче — кавалерското му отношение към Флик се бе поизпарило напоследък — изрече, преди да влезе в сградата. „Довиждане, господин Коукър.“ После я попитаха ще дойде ли на вечеря и тя отвърна „Разбира се“. Какво друго можеше да означава това, освен че имаше навика често да вечеря с този господин Коукър?

— Как изглежда? — изрева Пилбийм.

Момчето в ливреята се сепна. Не беше обичайно редакторският екип на „Светски клюки“ да изисква устни портрети на посетителите.

— Ами, човек — уклончиво отговори то.

Пилбийм разбра, че разпитът на този ненадежден свидетел би бил чиста загуба на време. Колкото и рядко срещано да беше името Коукър, той не се осмеляваше да се надява, че може да е същият човек. Ала все пак докато чакаше и нервно подръпваше мустачките си, надеждата не го напускаше. И когато вратата се отвори, обзе го такъв пристъп на въодушевление, че сърцето му почти спря. Сбъднал се бе шанс едно на милион. Същият този Коукър стоеше вчера на Сейнт Мери екс.

— Влезте, влезте — почти изпаднал в екстаз, покани той посетителя. — Ще седнете, нали?

— Благодаря — сърдечността му пообърка Джъдсън, но пък го и зарадва. Мисията му започваше да изглежда не толкова неосъществима.

Снощи Флик им разказа как я бе преследвал Пилбийм и как тя се бе изплъзнала. Разказа го несъмнено живо и вълнуващо, но Джъдсън се въодушеви преди всичко от откритието, че Родерик не е единственият редактор на „Клюки“. Познанията му за вътрешната организация в редакциите на седмичните вестници бяха слаби и досега си мислеше, че единственият човек, към когото можеше да се обърне, за да се поправи грешката с Тоди ван Райтър и „Копринените“, е оня нещастник, дето се опита да разбие главата на Бил. А от такъв човек беше безнадеждно да търси справедливост. Откритието, че Родерик има партньор, променяше нещата.

Той, разбира се, бе зареден с изключителна предпазливост. Предпазлив човек беше Джъдсън. По никакъв начин, мислеше си той, не бива да изпуска и дума, която да го свърже с Флик. Както разбра от разказа на Флик, Пилбийм я бе преследвал съвсем любителски. Седна, развеселен от мисълта колко ли би дал редакторът, ако узнаеше, че преследваното от него момиче идва всяка вечер в апартамента, където живее посетителят му.

— С какво мога да ви бъда полезен? — любезно попита Пилбийм.

— Ами, става въпрос за следното — започна Джъдсън. — Преди няколко седмици публикувахте във вашия вестник статия…

Пилбийм си погледна часовника:

— О, не знаех, че е станало толкова късно — възкликна той. — Вие не сте обядвали, нали?

— Не — отвърна Джъдсън, изпълнен с неочаквана надежда. И в най-смелите си мечти не бе предвиждал такъв късмет.

— Какво ще кажете да излезем да хапнем? Виждам, че имате да ми кажете интересни неща, можем да си поприказваме на масата.

— Да! — въодушеви се Джъдсън. — Да, наистина можем!

— Вие сте американец, нали?

— Да.

— Тогава да отидем в „Чешърско сирене“. Заслужава си. Надявам се, че не сте въздържател, нали?

— Не! — изпищя Джъдсън.

— Попитах, защото там поднасят един много специален порт…

— Портвайн! — промълви Джъдсън.

— Тъмнозлатист.

Очите на Джъдсън за миг се затвориха в молитвен екстаз.

— Водете ме — произнесе той с тихо благоговение.

Странно е доколко различни могат да бъдат мненията за един и същ човек. В Лондон десетки хора не обичаха Пилбийм. Ако например попитате Уилфред Слингсби какво мисли за мозъка на „Светски клюки“, няма да му стигне и час, за да ви отговори, като малко от коментарите му ще са подходящи за печат. А на Джъдсън Коукър той се стори един от най-приятните младежи, които е срещал през живота си.

Историческата таверна „Чешърско сирене“ много допадна на Джъдсън. Вярно, че не прояви особен интерес към бележитите й посетители в миналото, че почти не погледна към стола на доктор Джонсън, но пудингът с дробчета от чучулига — известният специалитет на заведението, — полят с няколко халби отлежало тъмно пиво, пробуди благодарствен отклик в дълбините на душата му. Още преди пристигането на тъмнозлатистия портвайн Джъдсън вече изпитваше известна трудност да се подсеща, че мъжът с леко замъглените очертания срещу него не е доверен приятел от детинство.

При това освен с портвайн и отлежало пиво Пилбийм изцяло спечели Джъдсън с проявеното разбиране по въпроса за „Копринените“. Станала е, съчувствено заяви Пилбийм, недопустима грешка. Но разумен човек като Джъдсън ще разбере колко трудно е изцяло да се предпази вестник като „Светски клюки“ от подобни, макар и редки грешки. („Разбира се, разбира се!“) Каквото и да се прави, от време на време се промъкват. („Точно така!“) И, разбира се, грешката трябва да бъде поправена още в следващия брой.

— Много мило от ваша страна — разнежи се Джъдсън.

— О, няма нищо, няма нищо!

— Така си е.

— Не, не.

— Така е, така е!

— Нищо подобно.

— О, така е, така е! — още по-енергично настоя Джъдсън. Пресуши чашата си и впери облени в обич очи в този толкова мил господин.

— Аз сам ще напиша статия — рече Пилбийм, — за да поправим нещата. И за да не стават повече грешки, предварително ще ви изпратя коректурите.

— Как така?

— Коректурите.

— Не, благодаря! — широко и великодушно махна с ръка Джъдсън. — Не искам никакви коректури. Стига ми вашата дума.

— Коректурите на статията — обясни спокойно Пилбийм, — за да можете да я видите, преди да се появи.

— Ооо!

— Къде да ги изпратя?

— В Мърмонт меншънс № 9, Батърси.

— Чудесно! А сега — продължи Пилбийм, вдъхновен от успеха си, — моля ви, разкажете ми всичко за „Копринените от Пето авеню“. Не мога да си представя как ви е хрумнала тази идея…

Пилбийм се раздели с Джъдсън пред „Чешърско сирене“ малко след два часа и се завтече зачервен и възбуден по Флийт стрийт към Тилбъри хаус. Паркираната до тротоара лимузина на сър Джордж го извести, че работодателят му се е върнал от обяд. Качи се право в кабинета на четвъртия етаж.

— Е, и? — попита сър Джордж.

Приемът бе хладен, но Пилбийм и не очакваше друго. Ето сега, каза си той, ще разчупим ледовете.

— Страхотни новини, сър. Открих къде можем да хванем дирята на госпожица…

Настъпи неловко мълчание. Пилбийм бе забравил името, сър Джордж — също. След кратък размисъл вождът реши да бъде откровен.

— Вероятно ще е по-добре да ти кажа, Пилбийм, сигурен съм, че ще приемеш информацията с най-строга конфиденциалност.

— Разбира се, сър.

— Момичето е моя племенничка.

— Така ли! — Пилбийм направи опит да вкара нотка на изненада в гласа си.

— Моята племенничка — мрачно повтори сър Джордж.

— Тогава съм особено щастлив, че я открих — самоотвержено отвърна Пилбийм.

— Намерил си я!

— Ами — поправи се Пилбийм, — открих едно място, където тя явно ходи всеки ден.

Разказът му се отличаваше с безупречното умение на човек, свикнал да напъхва пороците на големия град в колона и четвърт. Сър Джордж го изслуша съсредоточено.

— Пилбийм, от самото начало знаех, че мога да разчитам на теб.

— Много мило от ваша страна, сър.

— Уча младите си служители да са умни, а ти си най-умният. Можеш да занесеш тази бележка на касиера.

— Ще я занеса — отвърна Пилбийм разпалено, прибирайки бележката в джоба си. — Благодаря ви.

Сър Джордж се изправи.

— Ще отида веднага в Мърмонт меншънс. Ще се видя с този Коукър…

— Не мисля, че ще си е у дома още известно време — отбеляза Пилбийм. — На тръгване спомена нещо за дрямка в парка.

— Тогава ще го чакам. И когато го дочакам — закани се самонадеяно сър Джордж, — няма да търпя глупости.

2.

Една мощна кола стоеше пред Мърмонт меншънс, когато сър Джордж пристигна в епицентъра на бурята. Младеж с приятно лице и внушителна физика пушеше цигара в нея, подал крака през отворената й врата. Младежът наблюдаваше как сър Джордж слиза и тръгва към входа. Нямаше спомен някога да го е виждал, нито пък той изглеждаше познат на по-възрастния мъж. И все пак двамата се бяха срещали при драматични обстоятелства.

Сър Джордж огледа сградата. Шофьорът му го увери, че това е Мърмонт меншънс, но при вратата нямаше табела, за да го докаже. Той реши да потърси и друго мнение.

— Търся Мърмонт меншънс, Батърси — каза той.

— Това е — рече услужливо младежът.

— Благодаря.

— Няма защо. Приятен ден.

— Благодаря — отвърна той и влезе.

Младежът, който явно чакаше някого, пак обърна глава към улицата. Девойка с прекалено широко палто от тюленска кожа приближаваше забързано по тротоара. Шофьорът на сър Джордж я следеше одобрително с поглед иззад волана. Явно си падаше по хубави жени, а дори широкото палто от тюленска кожа не можеше да скрие красотата на Флик.

— Ето ме. Нали не се забавих? Какво ще кажеш за палтото?

— Бива си го — отвърна Бил.

— Глупости, отвратително е. Но това беше единственото топло нещо, което намерих. Взех го назаем от хазайката.

Тя се качи в колата и се настани удобно.

Идеята да наеме кола и да изведе Флик на разходка извън града озари внезапно Бил, докато обядваха заедно на Шафтсбъри авеню — район, сякаш достатъчно отдалечен от опасната зона, претърсвана от сър Джордж и помагачите му. И двамата решиха, че ще е глупаво да пропускат такъв чудесен ден. Още повече че Бил бе свикнал да кара кола и от няколко дни го сърбяха пръстите да хване волан. Изпрати Флик до апартамента й за топла дреха, докато осигури кола за следобеда.

— Къде искаш да отидем?

— Много е хубаво в Хиндхед.

— Добре. Как се стига дотам?

— И, разбира се, навсякъде надолу по реката също е чудесно.

— Ти избираш.

Но не им бе писано този следобед да стигнат нито до величествените хълмове на Хиндхед, нито до някой от сребристите брегове на Темза. Докато Флик се чудеше накъде да поемат, събитията отнеха правото й да решава. Както си стоеше спокойно облегнат, Бил се стресна от тихия й писък и когато вдигна очи, видя Флик ужасено вторачена в нещо зад гърба му. Обърна глава и видя, че възрастният господин, който го беше попитал за Мърмонт меншънс, сега излизаше от входа.

— Бързо! — задъха се Флик. — По-бързо!

Макар и не свръхинтелигентен, Бил разбра, че не е времето сега да задава въпроси. Мигом запали колата и потегли. Чуха зад гърба си яростен рев и видяха възрастния господин да подскача като обезумял по тротоара.

Сър Джордж дълго натиска звънеца на номер девет. Явно нямаше никой и той реши, че ще е по добре да слезе долу в колата, за да изчака, колкото е нужно. Долу зърна Флик и също както Пърси Пилбийм преди него реши, че в края на краищата провидението не оставя без защита добрите хора. Едва когато я видя стремително да се отдалечава, разбра, че късметът му не е бил толкова голям.

В първия миг сър Джордж напълно изгуби самообладание, разкрещя се, заподтичква по тротоара. Едва когато колата на Бил отмина на двайсетина метра и продължи бързо да се отдалечава в западна посока по Принс ъф Уейлс роуд, се сети, че и той разполага с кола и че преследването на колела има известни предимства пред гоненето пеш. Замаха като вятърна мелница към шофьора си.

— Ей! Тук! Бригс! Идвай, глупако!

Шофьорът натисна с достойнство стартера. Спря до своя кипящ от възмущение работодател. Сър Джордж се напъха и с две ръце зажестикулира напред към Албърт роуд, зад чийто ъгъл Бил и спътничката му току-що се бяха скрили с доста висока скорост.

— Рррр — клокочеше сър Джордж.

Шофьорът сдържано докосна шапката си. Предполагаше, че работодателят му желае да следва другата кола, но това не го развълнува. Доста повече бе нужно, за да се развълнува Огъстъс Бригс.

3.

— Това беше вуйчо Джордж — промълви Флик.

Бил и сам се бе досетил. Кимна и погледна през рамо.

— И все още е — отвърна кратко и натисна газта. Профучаха по моста Албърт.