П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (14)

1.

С лека пружинираща стъпка Бил крачеше по моста Челси, запътен към гара Уотърлу. До късно през нощта се въртя в леглото, терзан от съмнения в стабилността на характера си. Нима мъж, така бързо прескачащ от една любов на друга, не бе всъщност неспособен да обича в истинския смисъл на думата? Не беше ли този човек непоправимо кух и нищожен, достоен единствено за презрение? От 12.30 до 1.45 часа тези въпроси получаваха само положителен отговор, но точно в два без петнайсет измъчената му глава бе озарена от мисълта за Ромео.

Мъж и половина, приет от поколения влюбени за прототип на вида. Но по думите на самия Шекспир станал за смях пред приятелите си една вечер, когато до девет и половина се прехласвал по Розалина, а в десет без петнайсет вече боготворял Жулиета. Но едва ли някому някога бе минавало през ум да обявява Ромео за кух и нищожен.

Не, всичко беше наред. Просто капаците бяха паднали от очите му — както ви се харесва и както може да се случи с всеки. Колкото повече се приближаваше до гарата, толкова по-убеден бе, че на света за него не съществува друга жена освен Флик. Чувството му към Алис Коукър е било само сляпо увлечение на наивен младеж. Като си спомнеше какъв е бил преди два месеца, не можеше да се познае.

Освен че разреши душевния си проблем, Бил не пропусна да обмисли и практическата страна на нещата. Ще хване първия кораб за Америка, ще намери Флик и ще открие пред нея сърцето си. Всяка секунда, прекарана на 3000 мили далеч от нея, беше безнадеждно изгубена.

При това мисълта за разкриването на сърцето му пред Флик не го вцепеняваше, както когато неволно го предложи на Алис Коукър. Флик беше друга. Тя беше… Флик. Истински приятел. Докато стигна моста Уестминстър, вече се усмихваше на минувачите и споделяше с полицаите колко хубаво е днес времето, а на Йорк роуд дори даде на някакъв амбулантен търговец половин крона за кутия кибрит, с което върна вярата в чудеса на иначе упорития скептик. Навлезе в оживения район на гара Уотърлу с радостна крачка, която премина в галоп, когато един носач го осведоми, че пътниците от корабния влак слизат на тринайсети перон.

Бил не срещна трудност при намирането на тринайсети перон. Победният марш на прогреса бе лишил гара Уотърлу от загадъчността. Някога тя бе тайнствена мрачна страна на чудесата, където заблудени Алиси и мъжките им спътници се лутаха безпомощно и молеха за помощ не по-малко безпомощни служители. Днес гарата е друга. Бил не я познаваше от живописните й дни, меланхоличните спомени му бяха спестени. Плати перонната такса от едно пени и премина бариерата с тълпата.

Перонът беше претъпкан с пътници, роднини и приятели. Вродената досетливост подсказа на Бил, че чичо Кули ще е на края на влака, за да се погрижи за багажа си, и той забърза натам. Искаше да покаже старание, да поеме разправиите с багажа и в крайна сметка да се представи като способен и деен млад мъж. Избута настрани някакво момче, което се опита да му продаде портокали и шоколад, и продължи устремно към крайната цел. Усилието му бе възнаградено и той зърна господин Парадийн, който подскачаше като дребен запалянко, опитващ се да види нещо от боя с кучета.

— Чичо Кули! Как сте? Добре ли пътувахте? Да ви намеря ли носач? — заговори той най-услужливо.

— А, Уилям! — възкликна господин Парадийн. — Не очаквах да те видя. Много мило да дойдеш да ме посрещнеш.

— Помислих, че мога да ви спестя разправиите с багажа…

— Добре си направил. Но ще се оправя и сам. Донесъл съм някои много ценни книги и не искам да ги изпускам от очи. Ще се видим отвън. Ти иди да намериш Хорас.

Перспективата да се види с Хорас не предизвика особен възторг у Бил, но господин Парадийн вече бе спрял един носач и му сочеше куфарите си с вид на колекционер, показващ сбирката си от диаманти на отзивчив ентусиаст, и очевидно не изгаряше от желание да продължи разговора с него.

— Иди го доведи — подкани го господин Парадийн. — Големия, малкия и тия петте — обясни на носача. — С него е и друг твой приятел. Поне тя казва, че те познава.

— Тя?

— Едно момиче, казва се Шеридан. Фелиша Шеридан. Племенницата на Синклер Хамънд, при когото идвам.

Всеки път, когато пристигне корабният влак, гара Уотърлу прелива от оживление и хорска гълчава, но след като чу тези думи, на Бил му се стори, че мястото буквално ври. Пътници, приятели на пътниците, роднини на пътниците, носачи, вестникарчета, началници-движение и неуморимото момче, което явно не се бе отказало от надеждата да му продаде портокали и шоколад, затанцуваха пред очите му като в приказен танц. Твърдата платформа сякаш се надигна под краката му. Изсвирването на локомотива прозвуча като радостен писък.

— Флик! — едва успя да промълви той. — Тук ли е Флик?

Но господин Парадийн беше твърде зает, за да му отговори. Придружаван от носача, той вече се намираше в центъра на водовъртежа, заровил нос в куфарите си подобно на териер в заешка дупка. На Бил му се искаше да зададе още хиляди въпроси, но успя само да си поеме дълбоко дъх и щурмува перона с всичката решителност, на която би бил способен, ако отпред стоеше цялата противникова защита. Макар и възмутени, гражданите сякаш сами започнаха да се дърпат от пътя му и не след дълго, породил повече гняв от футболен съдия, той стигна до едно малко по-свободно пространство. Насреща му, стиснала Хорас за ръката, стоеше Флик.

2

Светът е пълен с хора, които, щом зърнат Хорас, тутакси пожелават той да изчезне, но никой не бе желал отсъствието му по-страстно от Бил в този момент. Самият господин Шърман Бастабъл в най-черните си мигове не бе смятал хлапака за по-отблъскващ. Като че ли самото му присъствие не стигаше, та на луничавото му лице цъфтеше и ехидна усмивка, способна да полее със студен душ всеки романтичен порив. За миг Бил се почувства обезсърчен. С целия си вид Хорас сякаш казваше: „Когато тоя перон хвръкне, тогава и аз ще се махна оттук.“ Бил сякаш бе готов да отпусне ръце, когато вдъхновението внезапно го озари. Малко момчета ще се откажат от закуска по което и да е време на денонощието и Хорас едва ли бе изключение.

— Здрасти, Хорас — поздрави Бил. — Изглеждаш доста уморен и изпосталял. Вземи това. Закусвалнята е ей там.

Думите му подействаха като заклинание. Стомахът на Хорас притежаваше качеството, което оптимистите приписват на Стълбата на щастието — на върха й винаги има много свободни места. Без да каже и думичка за благодарност, ако, разбира се, не се брои изгрухтяването, той сграбчи парите и се изпари. Бил се обърна към Флик, чиито широко отворени очи направо го изпиваха.

— Флик!

— Бил!

— Мила моя! Обичам те, обичам те, оби…

— Портокали и шоколади — разнесе се патетичен глас зад гърба му. „Портокали, сандвичи, шоколади.“

Сцени с най-страшни убийства минаха през ума на Бил. И без това всяко прекъсване в такъв момент действа като удар по тила с много твърд предмет, а той вярваше, че по време на предишната си среща с момчето бе разрешил веднъж завинаги въпроса с портокалите и шоколадите. Не остана нищо неизяснено и двете страни трябваше да проявят елементарен разум и интелигентност. Момчето предполагаше, че Бил може да иска портокали и шоколади. Бил не искаше портокали и шоколади и съвсем ясно го бе обявил. А ето че сега двамата си крещяха, затънали в блатото на недоразуменията.

— Не желая никакви портокали — изсъска Бил.

— Шоколад? — предложи момчето. — Шоколад за дамата?

— Дамата не желае шоколад…

— Сандвичи?

— И сандвичи не желае!

— Кифли и сладкиши, шоколад, шоколад с лешници, сандвичи, портокали, ябълки, банани! — напяваше момчето като дрозд през май с ясния си мелодичен гласец.

Бил грабна Флик за ръката и я повлече по перона. Младите влюбени често изпитват измамното усещане, че са сами на света. Макар да изгаряше от любов, Бил все не успяваше да постигне подобна настройка на духа. Гара Уотърлу му изглеждаше като неизбродимо стълпотворение. Недоумяваше откъде в Лондон се е взел толкова много народ, та на това отгоре дошъл да се натъпче на едно-единствено място. Цялото население на Британските острови с всичките му американски гости се бе изтърсило тук и сега, за да смути сърдечния му порив.

— Откакто си заминала — подхвана отново той зад една количка с багаж, — аз…

Количката внезапно се раздвижи и мина между тях с гръм и трясък. Бил отвори уста да заговори отново, когато някой енергично го потупа по рамото:

— Извинявайте, сър — обади се глас със силен американски акцент. — Бихте ли ми казали къде е пощата?

Бедата ни прави добри стратези. Бил хвана човека за раменете и го завъртя:

— Аз не знам, но ей онова момче с портокалите и шоколадите ще ви каже.

— Благодаря, сър. Благодаря.

— Моля. Флик, скъпа, откакто си заминала, съм страшно нещастен. Отначало не разбрах какво ми е и изведнъж… Трябва да говоря бързо, затова… Обичам те, аз… Моля? — нещо като чадър го смуши в ребрата.

Една могъща дама с кафяв воал, развят под шапката й, повтори въпроса си:

— Къде мога да си намеря носач?!

Защо тия хора все него питаха, сякаш беше гише информация? Опитваше се да гледа възможно най-строго, а те все към него се обръщаха, все едно им беше ангел хранител.

— Пълно е с носачи! Има един до момчето с портокалите и шоколада.

— Не го виждам.

— Ей сега беше там.

Дамата се оттегли недоволна, а Бил за пореден път се обърна към Флик.

— С ваше разрешение, сър.

Сега беше носач с празна количка. Бил бе поразен от иронията на съдбата. Сега го прекъсваше един носач, търсещ могъщи дами с тонове багаж, а само преди миг могъща дама с тонове багаж го бе прекъснала, търсейки носач. Събирането на тия сродни души несъмнено би било добро дело, но сега беше зает с друго.

— Знам какво ще кажеш — каза той на Флик. — Ще кажеш, ами Алис Коукър? Забрави за нея. Това си беше обикновено увлечение. Обичам теб и само теб, открих, че съм те обикнал в първия миг, когато те видях…

С каква невероятна лекота говореше! Достатъчно беше да я погледне и думите сами идваха. Каква увереност и спокойствие му вдъхваше. Не беше по-мъчно от това да кажеш на стар приятел, че се радваш да го видиш. Ни помен от треперенето и заекването пред властния поглед на Алис Коукър. Пълна глупост е било да мислиш, че си влюбен в жена, която те кара да трепериш и да заекваш. Страшно е важно в любовта — Бил вече се смяташе за експерт по въпроса — да се чувстваш спокоен и щастлив с жената, в която си влюбен, сякаш е част от самия теб:

— Флик, скъпа! Да вървим да се женим!

Очите й се впиха в неговите — най-ясните, най-сините очи. Гара Уотърлу се озари в неземна светлина. Усмивката й успокои всеки нерв в тялото му и потопи сърцето му в несънувано блаженство. Беше като светещ прозорец през гъстия снеговалеж, запален, за да посрещне изнурения пътник. В края на краищата тази прекрасна гара беше пълна с целуващи се хора. Той се наведе и без много приказки я целуна. А тази целувка му се стори като окончателно подпечатване на договор, чиито условия отдавна са били уредени. Толкова простичка, толкова естествена. И някак си целувката постави нещата на твърда почва, защото за пръв път, откакто се бе намерил в тоя водовъртеж от хора, успя да каже нещо свързано:

— Ти защо дойде? Тъкмо щях да тръгвам за Америка да те търся.

— Свърших парите и трябваше да изпратя телеграма до вкъщи. Нашите ме пратиха при чичо ти и той ме докара дотук.

— Алис Коукър не се ли погрижи за теб?

— Не съм й се обаждала.

— Защо? Ох! Разбира се! Какъв идиот съм да те пращам при нея! Колкото повече гледам назад, толкова повече се убеждавам, че няма по-голям глупак на тоя свят от мен!

— Не е вярно…

— Вярно е. Само колко време ми трябваше, за да осъзная, че те обичам! Ти наистина ли ме обичаш, Флики?

— Разбира се, винаги съм те обичала!

— Да ме обесят, ако разбирам защо! Чувствам, че е така, но защо?

— Защото си най-прекрасният мъж на земята…

— Боже Господи! Не е вярно, но точно така се чувствам, когато ти ме погледнеш.

Флик стисна ръката му.

— Били, миличък, какво ще правим?

Бил се изненада.

— Ами ще се оженим, какво друго! Възможно най-скоро. Трябва да си намеря работа. Не можем да живеем от нищото. Но ще се оправим. Имам предчувствие, че чичо Кули ще клекне. Трябва ми само начален старт.

— Много ще е трудно.

— Ами! Ще видиш!

— С мен ще е трудно. Нали уж се връщам, за да се омъжа за Родерик…

— Какво! Искаш да кажеш, че тая глупост продължава? Кой може да омъжи едно момиче насила през двайсети век?

— Когато вуйчо Джордж и леля Франсес решат нещо, няма значение кой век е — простичко обясни Флик.

— Не, няма да го направиш! — Бил внезапно се уплаши.

— Няма, разбира се! Но, Били, трябва да побързаме и да направим нещо… След всичко, което стана, ще бъда като затворник в Холи хаус. В пълна немилост. Все едно затворник, хванат след опит за бягство. Няма да имам смелост да се опитам пак да бягам, докато нещата не се поуталожат. Трябва да ми съобщиш, щом си готов.

— Ще ти пиша.

— Не, може да хванат писмата ти и ще стане още по-лошо.

Тя млъкна.

— Какво има? — учуди се Бил.

— Не мърдай — прошепна тя. — Стой така, сякаш си случаен познат. Леля Франсес идва насам. Трябваше да се сетя, че ще дойде да ме посрещне.

Устремената към тях жена до такава степен покриваше представата на Бил за сестра на сър Джордж, че за момент я почувства като стара позната. Изтръпна от главата до петите. Леля Франси се натъкна на някои трудности, докато се разминаваше с една товарна количка, и Флик даде още напътствия:

— Стой така. Все едно съм се запознала с теб на кораба.

— Как да ти пратя съобщение? — побърза да попита Бил, защото врагът вече заобикаляше количката. — Сетих се! Кой вестник четете сутрин?

— „Дейли рекърд“. Той е на чичо Джордж.

— Следи колонката с личните обяви — прошепна Бил.

Флик кимна леко и се обърна да посрещне внушителната си сродница.

— Лельо Франси! — възкликна.

С видима хладина госпожа Хамънд целуна по бузата блудната си племенничка. Нямаше да се разправя с нея пред непознати. Хокането на живота й бе на езика й и само чакаше Бил да се разкара, за да започне да се излива.

— Довиждане, господин Ролинсън — каза Флик на Бил и му подаде ръка. — Благодаря ви, че бяхте толкова внимателен с мен.

Бил пое щафетата и след нисък поклон към напъчената фигура на леля Франси се отдалечи. Чувстваше се като рицар, когото други ангажименти карат да яхне коня и да изостави дамата на своето сърце в лапите на дракона.