П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (15)

Глава 15.
Джъдсън вижда стара познайница

Келнерът поднесе кафе и пури и се оттегли. Бил се наведе през масата и заговори с тих доверителен глас:

— Джъдсън, приятелю, имам да ти кажа нещо.

На няколко пъти по време на вечерята той се канеше да заговори, но всеки път оркестърът, който имаше отвратителния навик да гръмва в най-неподходящите моменти, осуетяваше споделянето на тайни с тих доверителен глас. Бил, естествено, се тресеше от нерви, защото нуждата да сподели с приятеля си не му даваше мира. От кратката среща с Флик на гара Уотърлу бе изминала цяла седмица и бремето на тайната ставаше все по-непоносимо. Време беше да каже на някого и в целия този огромен град Джъдсън единствен можеше да изпълни ролята на изповедник.

Джъдсън дърпаше блажено от пурата си.

— Изплювай камъчето — подкани го той дружелюбно.

Освен че си имаше тайна, която го караше да изпитва най-топли чувства към целия свят, бе особено благоразположен към Бил. През последната седмица приятелското му чувство и уважението се бяха върнали. Бил, тъй дълго вехнещо цвете, внезапно отново избуя за живот като полят с вода. Непрекъснато си тананикаше, а тази вечер стигна дотам, да го покани на вечеря в „Риджънт“, последвана от представление в „Алхамбра“. Джъдсън безрезервно одобряваше промяната.

Бил се огледа. Келнерът не се виждаше. Най-близкостоящите гости на ресторанта бяха достатъчно далеч, за да ги чуват, а оркестърът бе преминал от трясъците към тихо каканижене и сякаш засега се въздържаше от дивашки изблици.

— Може би си забелязал, че изглеждам другояче през последните дни?

— Как да не съм забелязал! — сърдечно възкликна Джъдсън. — Та ти грееш като слънце.

— Е, ще ти кажа защо. Джъдсън, стари приятелю, аз познах любовта!

— Пак ли?

Бил се намръщи. Имаме право да очакваме повече тактичност от изповедниците си.

— Ако си мислиш за Алис, това беше само едно увлечение.

— Ясно.

— Този път е истинската любов!

— Аха!

— Какво искаш да кажеш с това „аха“? — Бил беше мнителен.

— О, нищо. Просто казах „аха“. Всеки човек — отбеляза Джъдсън като гражданин на свободна нация — може да каже „аха“.

— Прозвуча, сякаш ме смяташ за несериозен…

— Ни най-малко. Само си мислех…

— Какво?

— Ами не е ли малко бързичко? Така де, допреди една седмица бълнуваше за Алис, а не са минали и седем дни и ти вече си се прехвърлил на друга. Не че те виня — подчерта той възпитано, — винаги съм харесвал бързаците.

Ръката на Бил така се разтрепера, че пепелта от пурата му падна в кафето. Искаше му се да не е толкова отчаян, та да се налага да споделя най-съкровените си чувства с тази бездушна твар Джъдсън. Съвсем бездушен — това беше Джъдсън Коукър, описан с две думи. Иначе приятен, когато си бъбриш с него, но съвсем бездушен.

— Не знам какво разбираш под бързак?

— Може на теб да не ти се струва бързо?

— Познавам Флик от години…

— А, Флик — въодушеви се Джъдсън, — ето това е момиче за милиони! Ако се беше влюбил във Флик…

— Аз съм влюбен във Флик!

— Чакай сега, да изясним нещата — Джъдсън отпи глътка кафе, за да проясни ума си. Вечерта преминаваше изцяло под знамето на въздържанието и въпреки това той се почувства леко замаян. — Допреди седмица беше луд по сестра ми Алис, след това се прехвърляш на оная другата, за която започна да ми разправяш, сега пък казваш, че си влюбен във Флик. Нещо не мога да схвана, Били. Да не си го обърнал на двуженство? Аз лично — свободомислещо обяви той — нямам нещо против двуженството. Сигурно е чудесно да си имаш две къщи, в които можеш да се прибереш.

Бил изпъшка. По-добре да си беше излял душата на диктофон, отколкото да си хаби думите пред тоя нещастен червей.

— И два пъти повече ум да имаше, пак щеше да си останеш малоумен — горчиво отбеляза той. — Не разбираш ли, че говоря за Флик през цялото време?

— Имаш предвид, че Флик е момичето, в което си влюбен? Второто момиче, не третото?

— Няма трето момиче — изсъска Бил през зъби.

— Но ти каза…

— Не съм казал. Всеки, който има само грамче повече мозък от билярдна топка, ще разбере. Изведнъж осъзнах, че Флик е единствената жена, която съм обичал!

— Аха, сега разбирам! Флик е единствената жена, която си обичал! Е, жалко, че не го разбра, преди да я пратиш в Америка.

— Ако не беше заминала, може би никога нямаше да осъзная…

— И какво ще правиш? Ще й пратиш телеграма?

— Тя се върна.

— Ами!

— Видях се с нея на гара Уотърлу миналата събота, когато отидох да посрещна чичо — гласът му потрепери. — Казах й, че я обичам, Джъди и тя ми отговори, че също ме обича…

— Гледай ти!

— Дори не мога да си представя какво намира в мен.

— Трудно е — съгласи се Джъдсън от сърце.

— Много е трудно, защото се е върнала, за да се омъжи за оня Пайк.

Джъдсън подскочи.

— А, не, само не за оня, дето писа, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“! За Бога, Били, трябва да предотвратиш тая работа! Срещу Тоди нямам нищо против, той излезе с чест от положението: днес сутринта получих писмо от него. Но тоя Пайк! Той е от най-лошите. За нищо на света не бива да позволяваш бижу като Флик да се омъжи за него.

— Няма да позволя! — твърдо обяви Бил. — Но нали разбираш ситуацията? Свършили й парите в Ню Йорк и тя се уплашила, затова телеграфирала на техните, че е готова да се прибере. Те й уредили пътуването, но тя един вид се връща, за да се омъжи за Пайк…

— За тоя скапаняк! — вайкаше се Джъдсън. — Световен дръвник. Тая няма да стане!

— Естествено, че няма да стане — Бил започваше да проявява нетърпение. — Но нали разбираш проблема, сега тя не може да избяга отново от къщи, преди аз да съм в състояние да я поема. А точно сега не виждам как мога да я поема, освен ако не се оправя с чичо ми.

— Искаш да изобличиш оня мошеник Слингсби и тогава той ще ти кълве от шепата?

— Какви доказателства имаме, че е мошеник?

— Мошеник е, Били, повярвай ми. Не съм ти казвал преди, но веднъж се опитах да му изкрънкам едно питие, а той ми тръсна чаша какао и на всичкото отгоре взе да разправя, че било много полезно.

— Флик вече ми писа, че се опитват да ускорят сватбата. Всеки ден пускам съобщение в колонката с обяви на „Дейли рекърд“ и така държим връзка. Но тая сутрин получих писмо от нея, че искат сватбата да е другата седмица. Имам чувството, че сам им я хвърлих в ръцете! — прохленчи Бил. — Само да се опитат да я омъжат, грабвам я и почвам каквато и да е работа!

— Хм… — изрази известно съмнение Джъдсън. — Като става дума за работа, ти, Били, си падаш половин човек.

— Половин човек?

— Малко ти е мозъкът, за да притежаваш цели улици, и много — за да ги метеш — обясни Джъдсън.

— И улици ще мета, ако се стигне дотам! Не познаваш любовта, иначе щеше да знаеш, че мъжът е способен на всичко за любимата си съпруга!

Ергенският живот напълно удовлетворяваше Джъдсън и подобни сентенции никога не му бяха минавали през ума.

— Не мога да кажа, че аз самият някога съм изпитвал желание да се оженя — впусна се той в размишления, — но предполагам, че си има и добрите страни. Може би не е зле да кажеш: „Аз съм дотук, момчета! Трябва да тръгвам, милата ми женичка ме чака у дома…“ — Точно така — Бил бе приятно изненадан от тази проява на чувствителност от страна на човек, когото бе имал за неспособен на по-тънки емоции.

— Обаче — продължи Джъдсън умислено — има я и другата страна. Промъкваш се вкъщи в три часа, безшумно пъхаш ключа в ключалката, дето си я смазал предния ден, натискаш бравата, без изобщо да изскърца, и откриваш, че тя е поставила веригата. Нещата трябва да се оглеждат отвсякъде.

Бил махна на келнера, който гледаше очаквателно към масата им. Дума не можеше да обели от яд. Отново и отново съжали, че нуждата го принуди да се довери на Джъдсън. Плати мълчаливо сметката и стана.

— Сетих се за още нещо — обади се Джъдсън, докато подтичваше след него към изхода. — Ще трябва да си извадиш разрешение за женитба. Ако се наложи да действаш бързо, ти е нужно разрешение. Без него не става.

— Имам разрешение — отвърна студено Бил и не обели повече дума, преди да заемат местата си в „Алхамбра“. А и тогава каза само „Млъквай!“, за да спре оживения брътвеж на Джъдсън.

— Сигурно е същата — Джъдсън тикаше програмата в лицето му и сочеше името на една от актрисите. — Прудънс Страйкър, рядко име. Трябва да е онази, която познавах от „Фоли“ в Ню Йорк. Ще ти я покажа, щом излязат… Ето я! Втората от края! Не може да бъде!

Той млъкна за миг, за да подхване шепнешком дълга и хаотична история, как отишли една нощ с Джими Бул, Фреди Осгуд, госпожица Страйкър и някакъв приятел на госпожица Страйкър, за името му ей сега щял да се сети, и приятел на приятеля на госпожица Страйкър, чието име пък приличало на Сухар — е, няма такова име, ама съвсем като „сухар“ звучало, — та отишли да празнуват рождения ден на Джими на онова място в Гринич Вилидж и Фреди така се гипсирал, че излязъл да бие барабаните, макар че трезвен Фреди пръв щял да признае, че разбирал от барабани, колкото и от…

— Млък!

— Добре де — посърна Джъдсън. — Както и да е, това е тя.

Днешните музикални представления имат способността да разтоварват и без това безгрижната душа, но допълнително да угнетяват угрижения. Не след дълго Бил съвсем обезумя от мисли за Флик и писмото й и вече горчиво съжаляваше, че сам бе предложил да излязат. Грохотът на музиката и подскачането на танцьорките опънаха докрай нервите му. В края на първо действие почувства, че не издържа повече. Нуждаеше се от продължително ходене пеш.

— Аз се прибирам — обяви той.

— Прибираш ли се! — удиви се Джъдсън. — Ама виж…

— Ти остани, ако искаш. Искам да съм сам, за да помисля…

— Аха, да помислиш… Е, добре. Ще се видим по-късно.

Бил излезе от театъра и тръгна безцелно да се шляе към площад „Пикадили“. След задухата и данданията на представлението хладният нощен въздух бе като милувка. От дълбокото черно небе му намигаха безброй звезди, сякаш знаеха какво му е и искаха да помогнат. Нощта беше само за влюбени, застанали под прозореца на любимата си…

Бил спря така внезапно, че едно такси почти го сгази. Как не се беше сетил досега! За него имаше само едно място на света в нощ като тази. Той се метна в таксито:

— Уимбълдън комън! — извика на шофьора.