Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (9)

Глава девета

Беше десет и половина вечерта. Никълъс седеше в каретата си пред къщата на Едуард Малъри на Гроувнър Скуеър. Беше закъснял с трийсет минути за срещата, но не помръдваше да излезе от каретата.

Беше се отказал да прави догадки какво значи всичко това. Разбра много добре какво иска Антъни Малъри сутринта, но след като срещата не се състоя, вече не знаеше какво да очаква. Не можеше да престане да мисли за деловитата забележка на Дерек, че чичо Едуард ще го извика на дуел, но какво още искаха от него? По дяволите!

Реджи наблюдаваше тъмната карета от един прозорец на горния етаж. Нервността й прерастваше в ужас. Той нямаше да хареса това, което му беше приготвила. Не, по всяка вероятност не. Той сигурно се досещаше защо са го извикали тук. Иначе защо би се колебал да влезе?

О, вуйчо Едуард беше казал куп неща за лорд Монтиът и все подчертаваше, че тя трябва точно да знае с какво се захваща. Той познавал семейство Идън от години, бащата на Никълъс фактически му бил много добър приятел. И тъй, сега Реджи знаеше всичко, включително и историите с другите млади жени, които бил въвлякъл в скандал, защото били толкова слаби, че се поддали на чара му. Никълъс Идън бил безотговорен, нямал съвест, можел да бъде студен и арогантен, често избухвал. Тъй че чарът, който показвал пред дамите, не бил единственото му лице. Да, тя бе чула всичко това, но за неудоволствие на вуйчо Тони не бе променила решението си.

Реджи надничаше от прозореца на стаята на Ейми и благодареше на късмета си, че на втория етаж нямаше жива душа. Леля Шарлот бе събрала цялата си челяд и въпреки протестите им бе заминала с тях при някаква приятелка извън Лондон. Щяха да нощуват там. На Реджи бе разрешено да остане и така нямаше да се наложи да узнае съдбата си чак утре. Но тя трябваше да си стои на горния етаж и по никакъв начин не биваше да се намесва. Вуйчо Тони остана непреклонен по този въпрос. Даже ако чуеше самият ад да избухва, тя не биваше да слиза долу.

Поеха ръкавиците и шапката на Никълъс и го заведоха в гостната. Къщата го изненада — беше много по-голяма, отколкото изглеждаше откъм улицата. Той знаеше, че Едуард Малъри има няколко деца; къщата бездруго бе достатъчно голяма, за да побере голямо семейство. Горните два етажа вероятно са заети все със спални, помисли си той, а партерът бе толкова голям, че можеше да помести и бална зала.

— Чакат ви, милорд — обяви икономът, когато стигнаха до вратата на гостната. Лицето на слугата бе напълно безизразно, но тонът му беше неодобрителен. Никълъс замалко не се засмя. Знаеше, че е закъснял.

Но когато икономът отвори вратата и я затвори след Никълъс, веселото му настроение изчезна напълно. На млечнобял диван седеше неговата леля Ели — старата мома Елинор Марстън. До нея бе седнала Ребека Идън, ужасната му баба. В този момент тя изглеждаше готова да призове господния гняв да се стовари върху главата му.

Така значи. Бяха го привикали на съд. Две фамилии щяха да му четат конско — неговата и на Реджина. Учудващо за него бе само това, че не бяха повикали и „майка му“, Мириам. Как щеше да се зарадва!

— Значи най-после набра кураж да влезеш, хаймана такъв! — започна старата дама без предисловия.

— Ребека! — смъмри я Елинор.

Никълъс се усмихна. Знаеше си, че баба му не се съмнява в характера му повече от самия него. Просто искаше да го ядоса. Леля Ели бързаше както винаги да излезе в негова защита, бог да я благослови, фактически само тя се осмеляваше да мъмри старата дама. Леля Ели бе живяла с бабата двайсет години като нейна компаньонка. Никълъс се възхищаваше на издръжливостта й, защото баба му бе истински тиранин и управляваше всички около себе си с желязна ръка.

Много отдавна, в първите години на брака им и преди раждането на Никълъс, Елинор живееше с Мириам и Чарлс Идън в Силвърли. Но постоянните крамоли между двете сестри бяха пратили Ели обратно при родителите й. По-късно тя бе отишла на гости при Ребека, майката на Чарлс, в Корнуол. След тази „визита“ бе останала завинаги там и отиваше в Силвърли само на гости.

— Как сте, госпожо? — попита баба си той.

— Сякаш даваш пукната пара как съм — тросна му се тя. — Идвам ли в Лондон всяка година по това време? — попита го тя.

— Да, това ви стана навик.

— А да си идвал да ме посетиш поне веднъж откак съм пристигнала?

— Миналия месец се видяхме в Корнуол — напомни й Никълъс.

— Не е там работата. — Тя се облегна назад и каза: — Е, този път май си загазил, а?

— Така изглежда — отговори сухо той и се обърна към двамата Малъри.

По-възрастният от тях направи крачка напред и го поздрави сърдечно. Висок, рус и зеленоок, Едуард Малъри изобщо не приличаше на брат си Антъни и бе досущ като брат си Джейсън. Беше с два сантиметра по-нисък от Никълъс, но по-добре сложен.

По-младият Малъри стоеше като закован на мястото си до камината. Тъмносините му очи сякаш виждаха как разпъват Никълъс на кръст. Живите сини очи и черната като въглен коса на Малъри говореха на Никълъс, че Реджина Аштън е в кръвно родство с Антъни. Нещо повече. Тя фактически приличаше поразително на Антъни — дори по леко скосените очи. Велики боже, зачуди се той, възможно ли е Реджина да му е дъщеря? Това би означавало, че е посял семето си твърде рано, но не беше невъзможно.

— Ние не се познаваме, Никълъс — каза Едуард Малъри и се представи. — Но аз познавах много добре Чарлс, твоя баща. Преди няколко години се запознах и с Ребека.

— Едуард инвестира моите пари и се справя много добре — обясни Ребека. — Не си го знаел, нехранимайко, нали?

Е, това поне обясняваше как са успели да докарат баба му тук за толкова кратко време. Близостта между семействата започваше да го изнервя.

Едуард продължи:

— Предполагам, че познаваш най-младия ми брат Антъни?

— Пътищата ни се кръстосват от време на време в клубовете — отговори Никълъс, без да направи и най-малко движение към Антъни.

Антъни не показа с нищо, че го е забелязал; само го изгаряше с поглед. Беше висок колкото Никълъс и също толкова широк в раменете. Според Дерек бил палавник още от шестнайсетгодишната си възраст. Никълъс можеше да се обзаложи, че в миналото на Антъни има по-лоши скандали от тази глупава история с Реджина. Какво толкова осъдително, по дяволите, трябваше да търси Антъни сега?

— Онзи там иска главата ти на поднос, негоднико — произнесе баба му в настъпилата тишина. Ели се опита да я спре, но тя не позволи да бъде спряна.

— Известно ми е вече, госпожо — каза Никълъс и се обърна към Антъни. — Ще определим ли часа, милорд?

Антъни се засмя кисело.

— За бога, аз наистина мисля, че по-скоро вие трябва да го определите. Но колкото и да искам да съм на вашите услуги, обещах първо да дам възможност на тях да се оправят с вас.

Никълъс огледа останалите. От очите на Ели струеше съчувствие. Едуард изглеждаше примирен. Изведнъж нервността на Никълъс се изостри и той отново спря погледа си на Антъни.

— Милорд — каза той сковано, — бих искал да се уговорим с вас.

— Племенницата ми би искала друго.

— Какво?

— Сърцето й е прекалено меко — въздъхна Антъни. — Не иска да ви види ранен… или, не дай боже, нещо повече. — Той поклати глава.

— Въпреки това аз мисля…

— Не, за бога! — прогърмя Ребека. — Не бях тук да спра другите дуели, в които си участвал, но този ще го спра. И най-напред ще те хвърля в затвора, моето момче. Само стой и гледай!

Никълъс се опита да се усмихне.

— Господинът иска удовлетворение, госпожо. Друго не мога да му предложа.

— Лорд Антъни ще се съгласи на нещо друго, не на дуел, защото обича племенницата си. Би следвало да сме му благодарни за това.

— Ние? Аз не мога да бъда благодарен, госпожо.

— Можем да минем и без твоите навици на сатир — каза тя. — Може да си арогантен тип, може да си безотговорен хлапак, но си последният Идън. Ще се снабдиш с наследник, преди да свършиш на полето на дуела.

Никълъс трепна.

— Много мило казано, госпожо. Но какво ви кара да мислите, че още нямам наследник, за да ви го дам?

— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Макар често да изглежда, че се опитваш да пренаселиш света, ти нямаш копелета. Освен това много добре знаеш, че няма да приема никакво копеле.

— Ребека, нужно ли е всичко това? — попита бързо Елинор.

— Да, нужно е! — отговори старата жена, втренчена в двамата Малъри.

— Ники? — каза умолително Елинор.

Никълъс въздъхна.

— Много добре. Признавам, че нямам копелета. Нито мъжко, нито женско. Вие сте съвсем права, госпожо. За това нещо съм много внимателен.

— Единственото.

Той й се поклони леко, но не отговори. Държеше се спокойно, даже изглеждаше малко отегчен, но вътрешно кипеше от гняв. Словесните битки с баба му го забавляваха, когато биваха сами, но не и в присъствието на други хора. Тя знаеше това и го хапеше, само и само да го уязви.

— Хайде, сядай най-после, Никълъс — каза тя сопнато. — Изкриви ми се вратът да те гледам!

— Значи ли това, че ще трае дълго? — той се ухили вбесяващо и седна на стола срещу нея.

— Ники, не ставай труден, моля те — каза Елинор умолително.

Това го стъписа. Да чуе това от Ели? Тя винаги е била човекът, с когото можеше да разговаря. Винаги е разбирала горчивината, която се криеше под повърхността му. Докато растеше, той винаги можеше да изплаче мъката си пред нея. Колко пъти в непрогледни нощи бе изминавал на кон дългия път между Хампшър и Корнуол, само и само да я види? След като порасна, тя му стана още по-близка, най-близка от всички. Никога не му направи забележка за живота, който водеше. Сякаш знаеше защо прави нещата, които правеше.

Разбира се, тя не знаеше. Само на Мириам бе известна причината той да бъде толкова безразсъден, да се превърне във въжеиграч, който никога не мирясва.

Никълъс погледна леля си с нежност. За своите четирийсет и пет години тя все още бе хубава със светлорусата си коса и живите кафяви очи. По-голямата й сестра Мириам едно време бе по-хубава от нея, но злобата бе ограбила красотата й. Той обичаше да си мисли, че добротата на Ели бе я запазила толкова хубава.

Това бе жената, която той тайно бе провъзгласил за своя майка и през цялото си детство се бе отнасял към нея като към майка. Изразът на лицето й му каза много неща; както винаги, за него не бе трудно да прочете мислите на лицето й. Тя го жалеше за трудното положение, в което бе изпаднал. Молеше се той да не предизвика неприятности. В същото време се бе съгласила с всичко, което е било решено зад гърба му. Но дали щеше да вземе страната на баба му против него? Никога по-рано не го бе правила. Дали наистина си мислеше, че той е насилил Реджина Аштън? О, ако тя бе пожелала, той можеше да я съблазни, да, но не го направи. Това бе фактът и намеренията вече нямаха значение.

— Казаха ли ти всичко, лельо Ели? — попита той.

— Предполагам.

— Казаха ли ти, че всичко стана по погрешка?

— Да.

— И че аз върнах момичето непокътнато?

— Да.

— Тогава защо си тук?

Ребека се намръщи.

— Остави я на мира, негоднико. Тя няма вина за това, че си загазил.

— Ние знаем чия е вината — прозвуча зад него презрителният глас на Антъни.

На Никълъс му дойде много.

— Какво ще става в такъв случай?

— Ти вече знаеш какво трябва да се направи, Ники — каза Елинор с мек укор. — Не е хубаво, че всичко това се е случило. Никой тук не мисли, че си искал да навредиш на момичето. Но си остава фактът, че репутацията й е увредена непоправимо. Тя не бива да бъде принудена да изстрада унижението от злобните клюки само защото една от твоите лудории не е сполучила. Разбираш това, нали? — Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да поемеш отговорността за действията си. Трябва да се ожениш за нея.