Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (23)

Глава двадесет и трета

Отново беше влажна ноемврийска утрин и Реджи тръгна надолу към езерото със скицника си. Вуйчо Тони беше прекарал нощта в имението и тя го изпрати рано сутринта, като отново му обеща да размисли за връщане у дома или поне в Лондон, където щеше да е по-близо до семейството си. Можеше да поддържа добрия тон, като се нанесе в градската къща на Никълъс. Това беше добра идея. Дори щеше да й предостави възможност да се занимава с нещо сега, когато физическата й дейност беше ограничена. Можеше да ремонтира лондонската му къща, да похарчи известна част от парите му.

Бедата беше в това, че бе започнала да се наслаждава на спокойствието в Силвърли. Поне докато Мириам я нямаше, там беше спокойно. Реджи се разбираше добре с прислугата. Дори госпожа Оутс изненадващо се бе прекършила в мига, в който разбра, че Реджи очаква дете. Изглежда икономката обичаше бебетата. Кой би могъл да предположи?

Реджи погледна към сивата къща с копнеж. Тук можеше да е истински щастлива. Тя си представи как децата й тичат по поляните на Силвърли, как през лятото пускат малки лодки в езерото и се пързалят на кънки през зимата. Дори си представи как баща им им подарява първите понита и им показва как да седят на седлото. Тя някак си беше сигурна, че Никълъс ще бъде много мил с децата. Реджи въздъхна дълбоко и продължително и дръпна качулката на коженото си наметало, хвърляйки поглед към надвисналите облаци. Мег се оказа права. Ставаше прекалено студено за рисуване навън.

Тя мушна скицника си под мишница и се обърна, за да се върне към къщата. Друг път щеше да направи скица на езерото. Точно в този миг видя един от слугите да бърза към нея, като идваше не от къщата, а откъм гората.

Отвъд гората бе разположено нейното собствено имение. Тя още не беше ходила там. Меланхолията, предизвикана от спомените за къщата, в която починаха родителите й бе все още твърде силна за нея. Казваше си, че след време може и да отиде там. Да, по всяка вероятност. И някой ден щеше да я покаже на детето си. Имението беше собственост на… нейните баба и дядо.

Когато слугата приближи, Реджи осъзна, че той беше един от мъжете, които беше скицирала предния ден. Носеше голям чувал, който се използваше за събиране на сухи листа. Човекът изглеждаше така странен, както го беше запомнила. У нея се надигна неясно чувство на опасност.

Навярно се дължеше на голямата и неподдържана брада и на дългата му проскубана коса. Или по-скоро на дръзкия му вид. Както и да е, тя реши да не го изчаква да се приближи до нея. Трябваше да затича към къщата.

Реджи се спря, като нарече себе си страхливка. Позволяваше на въображението си да се развихря. Колко глупаво от нейна страна. Та той беше само един градинар в края на краищата.

Тя все още не бе довършила мисълта си, когато градинарят стигна до нея, изчака само миг, за да си поеме дъх, а сетне бързо надяна чувала, който носеше, върху главата и раменете й. Първата й реакция беше да извика, но докато чувалът бе надянат върху цялото й тяло, я обзе такава паника, че викът й прозвуча заглушено и кратко.

Нейният нападател не си губеше времето — той метна товара на гръб и се втурна обратно към гората. Там чакаше скъпа карета с два напети коня, които нямаха търпение да тръгнат. На мястото на кочияша бе седнал един мъж, готов да изплющи с камшика при първия сигнал за потегляне. Оня с чувала го погледна яростно:

— Можеше поне да си смъкнеш задника долу и да отвориш дяволската врата, Онри. Тя може и да изглежда като перце, но след дългия преход не ми се струва никак лека.

Анри или Онри, както го наричаха неговите приятели англичани, се разхихика на враждебността на Арти — сигурен знак, че вече не се безпокоеше за тяхната мисия.

— Значи никой не ни преследва?

— Не видях никого. А сега ми помогни. Знаеш заповедите на капитана да се отнасяме с нея много внимателно.

Те поставиха Реджи на дебела тапицерия и набързо увиха някакво въже около коленете й, за да държи чувала на място.

— Това ще подобри настроените му, а? Никога не е мислил, че толкова бързо ще уловим рибката.

— Откажи се, човече. Никога няма да проговориш като англичанин, така че престани да се опитваш. Басирам се, че си смятал да мръзнем тук, из тия гори, седмици наред, а?

— Е, а ти не смяташе ли?

— Да, но ти казах, че си струва да бъдеш готов, а и тя тръгна направо към нас. Страхотен късмет! Ако това не се хареса на капитана, какво ли ще му се хареса, питам аз?

— Малката рибка хваща по-голямата.

— Прав си. Само да се надяваме, че и това няма да отнеме много време.

— Ти ще се возиш тук до нея, за да следиш да не падне от седалката или искаш аз…

— Можеш да се възползваш от удоволствието. Не мога да ти вярвам, че ще изведеш цял този тромав кораб от гората. Аз ще се заема с тая работа. — Той се усмихна под мустак. — Да разбирам ли, че ти харесва това разпределение?

— Както желаеш, Арти. — Младият французин се усмихна на англичанина.

— Само да не решиш да опитваш стоката, приятелче. На капитана никак няма да му хареса — рече сериозно мъжът, преди отново да се качи на мястото на кочияша. Каретата се понесе напред.

Умът на Реджи препускаше. Това трябва да беше най-обикновено отвличане. Щяха да изпълнят искането за пари и тогава тя щеше да се върне вкъщи. Нямаше за какво да се тревожи.

Искаше й се тялото й да гледа на това по същия начин. Но то силно трепереше. Водеха я при някакъв капитан, който не искаше да я наранят. Да, отвличане. И той беше морски капитан, догаждаше се тя, тъй като в Саутхамптън имаше голямо пристанище. Ами собствената корабна компания на Никълъс се намираше там!

Реджи се насили да си спомни всяка тяхна дума. Какво беше това за малката рибка, която хващала по-едрата? Тя напрегна всичките си сетива, наостри уши за всеки звук, всяко движение.

Не беше минал и половин час, когато намалиха ход и тя разбра, че вече са стигнали в Саутхамптън.

— Още няколко минутки, скъпа, и ще те вкараме вътре, на по-удобно — увери я нейният нападател.

— Вътре ли? Не на борда? — Е, той беше французин, в края на краищата, така че това навярно беше езикова грешка. О, боже! Стегнатият чувал около наметалото й вече й причиняваше сърбежи и изпотяване. И като си помислеше — беше повярвала в това, че като порасне, няма да има повече авантюри.

Каретата спря, вдигнаха я внимателно, като този път я носеше англичанинът. Не чу звуци от крайбрежието, никакви вълни не се разбиваха о корабите, не се долавяше наблизо скърцане на дърво с пусната котва. Къде бяха? Не се направиха и никакви маневри, но се изкачиха по стълби. Сетне се отвори врата.

— По дяволите, Арти, ти вече я донесе?

— Е, не влача баластра, момко. Къде да я сложа?

— Горе сме й приготвили стая. Защо не ми позволиш да я нося?

— Мога да те прасна по ушите и без да я изпусна. Искаш ли да опитаме?

Чу се гърлен смях.

— Доста си дръпнат, Арти. Хайде да ти покажа къде е стаята.

— Къде е капитанът?

— Чакаме го чак довечера. Сигурно това означава, че ще трябва аз да се грижа за нея, нали?

— Ще слушаш ли тоя млад петел, Анри? — попита Арти. — За нищо на света няма да те оставим насаме с момичето, момко. Ти си единственият тук, който мисли, че може да си поиграе с нея и да се отърве току-така, само защото капитанът ти е баща. Недей изобщо да си го мислиш, докато съм тук.

— Казах да се грижиш за нея — тросна се момчето.

— Изчервило ли се е момчето, Анри? Това, което виждам, да не е мираж?

— Ела насам, приятелче — рече Анри на момчето. — Ти подложи на изпитание силата му и той няма да те остави на мира днес.

— Е, поне разрешете ми да видя как изглежда тя.

— О, хубава е, момко — ухили се Арти. — Всъщност, когато капитанът я зърне, по всяка вероятност ще забрави за какво ни беше изпратил да я доведем тук. Може да си я остави за себе си. Наистина.

Отнесоха я в стаята на горния етаж и тогава я поставиха да стъпи на крака. Реджи се олюля и едва не падна. Махнаха въжето от коленете й и вдигнаха чувала. Но малката стая беше толкова тъмна от закованите прозорци, че тя не можеше да види нищо известно време.

Първата й работа беше да си поеме дълбоко дъх. Сетне спря погледа си на тримата мъже — двамата, които я бяха отвлекли и момчето, тръгнали към вратата. По-младият я гледаше през рамо, с увиснала уста.

— Само минута, моля ви — извика тя на тръгващите си мъже. — Искам да знам защо ме доведохте тук.

— Капитанът ще ви каже, когато дойде тук, мадам.

— А кой е капитанът?

— Няма нужда от имена — отвърна кротко по-якият от двамата.

— И въпреки това аз знам името ти, Арти. И твоето име, Анри. Аз дори… — Тя спря, преди да им каже, че е скицирала и двамата. — Искам да знам защо съм тук.

— Ще трябва да почакате и да говорите с капитана. А сега, там на масата има лампа и след малко ще ви донесем да ядете. Настанете се и се чувствайте като у дома си.

Реджи им обърна гръб побесняла. Вратата се затвори и в ключалката се завъртя ключ. Тя въздъхна. Откъде беше събрала смелостта да се държи толкова войнствено с тях? Те изглеждаха зловещо въпреки задявките и омиротворителните гласове. Е, поне не им беше показала страха си. Нямаше да видят една Малъри да трепери. От това поне почувства огромно задоволство.

Тя седна предпазливо на един плетен стол, като се чудеше дали това няма да е последният й миг на задоволство за доста дълго време.