Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (27)

Глава двадесет и седма

Никълъс пресуши третото си бренди за последните двайсет минути и си наля четвърто. Джеймс Малъри и Конрад Шарп, които толкова дълго време бяха негови сенки, току-що си бяха излезли от къщата му и той все още се чувстваше замаян от забавлението, което си бяха устроили за негова сметка. Дори и да бе така, казваше си той, имаше далеч по-важни неща, за които да се притеснява.

Никълъс беше седнал в стаята, която до неотдавна бе негов кабинет, а сега бе превърната в малка стая за музика. Стая за музика! Ако това не беше злобно отмъщение, той не знаеше кое би могло да бъде! Кабинетът на един мъж е свято нещо. А тя не само бе променила кабинета — тя го бе махнала напълно.

Да не би Реджи да бе очаквала, че той никога няма да се върне? Да я вземат дяволите. Неговата мила и красива съпруга се бе превърнала в отмъстителна, злонравна жена, която много приличаше на двамата си по-млади вуйчовци. Да вървят по дяволите и те!

Елинор крачеше из стаята и всеки път, когато Никълъс вдигнеше чашата с бренди към устните си, му хвърляше неодобрителни погледи. Той преливаше от омраза.

— Какво, по дяволите, е направила тя с документите ми, с бюрото, с книгите?

Елинор се застави да остане спокойна.

— Току-що научи, че имаш син. Това ли е всичко, за което можеш да питаш?

— Да не би да ми казваш, че не знаеш къде е сложила нещата ми?

Елинор въздъхна.

— На тавана, Ники. Всичките ти неща са на тавана.

— Ти си била тук, когато е преобърнала къщата ми наопаки, така ли? — обвини я той.

— Тук бях, да.

— И не си се опитала да я спреш? — попита той, недоумяващ.

— За бога, Ники, ти се ожени. Не можеше да очакваш, че след сватбата ще си запазиш ергенския дом.

— Не съм молил за съпруга — каза той с горчивина. — Освен това очаквах тя да остане там, където я заведох, а не да влиза тук. Ако е искала да прави ремонт, защо, по дяволите, не се е задоволила да променя Силвърли?

— Всъщност вярвам, че тя хареса Силвърли такова, каквото е.

— Тогава защо не е останала там? — попита вбесен той.

— Наистина ли трябва да ме питаш?

— Какъв беше проблемът? — подигра се той. — Не искаше ли скъпата ми майка да сдаде властта?

— Реджина зае полагащото й се място там, ако това имаш предвид.

— Значи са се разбирали страхотно? Ами защо не? — засмя се той със сарказъм. — Те двете имат толкова много общи неща: и двете ме презират.

— Не си справедлив, Ники.

— Не ми казвай, че се каниш да защитаваш сестра си след толкова години.

— Не — отвърна тъжно Елинор.

— Разбирам. Вземаш страната на Реджина. Е, искаше да се оженя за нея. Сега доволна ли си от това, което става?

Елинор поклати глава.

— Кълна се, че вече не те познавам. Защо го извърши, Ники? Тя е чудесно момиче. Можеше да те направи толкова щастлив.

В гърдите му се надигна внезапна болка и го задуши. Той никога нямаше да бъде щастлив с Реджина, независимо от това колко силно го желаеше. Но Елинор не можеше да разбере, защото Мириам никога не й бе казала истината. Сестрите бяха разделени откакто ги помнеше Никълъс. И ако Мириам или Реджина не й бяха казали, той нямаше да го направи. Милата Ели щеше да го съжалява, а той не искаше това. По-добре щеше да е, ако го смята за негодник, за какъвто го смятаха всички.

Той се вторачи в чашата, която държеше, и промърмори:

— Не обичам да ме насилват.

— Но това бе извършено — посочи Елинор. — Ти се ожени за нея. Не можа ли да й дадеш една възможност?

— Не.

— Добре. Разбирам. Бил си оскърбен. Но сега, Ники, не можеш ли да опиташ сега?

— И да я търпя да ми се надсмива в лицето? Не, благодаря.

— Тя бе наранена, това е всичко. Какво си очаквал, след като изостави булката си в първата брачна нощ?

Ръката, която държеше чашата, се стегна.

— Това ли ти е казала? Че е наранена?

Елинор отклони очи.

— Всъщност…

— Така си и мислех.

— Не ме прекъсвай, Ники. — Тя се намръщи строго. — Исках да кажа, че тя изобщо не говори с мен за това. Но ми признай, че я разбирам, след като съм живяла с нея четири месеца.

— Тя е достатъчно умна да не ти казва какво мисли за мен. Знае, че имаш слабост към мен.

— Ти просто няма да се дадеш, нали така? — извика тя. Той не отговори и Елинор загуби търпение. — А твоят син? Трябва ли да израсне в един дом, пълен с конфликти — като теб? Това ли искаш за него?

Никълъс излетя от стола и запрати чашата си в стената. Елинор беше прекалено шокирана, за да говори, а след миг Никълъс даде обяснение, като заговори с дрезгав глас:

— Аз не съм глупак, госпожо. Тя може да е казала на всички, че детето е мое, но какво друго би могла да каже? Нека се опита да ми каже, че бебето е мое!

— Да не би да искаш да кажеш, че тя… че вие никога не сте…

— Веднъж, лельо Ели, само веднъж. И това стана четири месеца, преди да се оженя за нея.

Изражението на Елинор се омекоти.

— Тя роди пет месеца след сватбата, Ники.

Той спря на място, сетне заяви равно:

— Раждането е било преждевременно.

— Не е! — тросна се Елинор. — Как би могъл да знаеш това?

— Защото — рече с основание той, — ако е била бременна, тя щеше да ми каже за бебето, за да ме задържи, когато я напуснах. Не можеш да ми кажеш, че не е знаела, ако е била в четвъртия месец. Щеше да има някакви признаци за бременност, а такива нямаше. Може да е била само един или два месеца бременна, когато тръгнах и очевидно не е знаела за състоянието си.

— Никълъс, докато не престанеш да си толкова перверзен, нямам какво да ти кажа! — С тези думи Елинор сърдито излезе от стаята.

Никълъс грабна шишето с бренди, с намерението да го запрати по пътя на чашата. Вместо това го наклони към устните си. Защо пък не?

Да, тя щеше да му каже, ако е била бременна. Той си спомни дните, когато Реджи позволяваше на други мъже да я изпращат до вкъщи. Спомни си по-специално Джордж Фаулър и парещата ярост, която бе почувствал тогава. Дали е било интуиция? Дали е знаел, че младото копеле няма да я заведе направо вкъщи?

Никълъс беше толкова бесен, че почти не можеше да разсъждава нормално. Той се бе опитал да не мисли за детето от момента, в който бе научил за раждането му. Негов син, така ли? Нека само се опита да го убеди в това!