Брайън Хейг
Убиецът на президента (7)

7.

Джени възприе съветите ми и успя да издейства заповед за обиск на дома на Джейсън Барнс в Спрингфийлд.

Самият Спрингфийлд беше на някакви си дванайсет километра от центъра, но улучихме часа на задръстванията и едва ли щяхме да се справим с вашингтонския трафик. По тази причина Джени поръча хеликоптер и voila — един взе, че се спусна на паркинга. Скочихме в кабината и се издигнахме в безбрежния лазур. Пилотът пое курс над магистрала И–95 до изхода за Спрингфийлд, после направи десен завой и машината се понесе на малка височина над безкраен лабиринт от тухлени къщи и вили, струпани в няколко гроздообразни кварталчета, които на практика съставляваха Спрингфийлд.

Нямам представа за критериите, по които пилотът избра точно онова от тях, което ни трябваше. Явно се беше ориентирал по няколкото тъмни автомобила, които бяха заобиколили малка поляна, превръщайки я в площадка за кацане. А сигурно и по костюма на агента, който пристъпи да ни посрещне в момента, в който скочихме на земята.

Оказа се, че това е специален агент Марк Бътърман, който водеше разследването. Висок и слаб мъж, надхвърлил петдесетте, с прошарена коса и загоряло лице — един полуурбанизиран каубой от страната на Марлборо, облечен в сив костюм. Крачеше и говореше със самочувствие, което се надявах да бъде оправдано, още повече, че не беше някой младок с жълто около устата, а според Джени — един от най-кадърните агенти на ФБР, избран специално за ръководител на разследването. Което означаваше, че някой по високите етажи на тази институция все пак има ум в главата. Защото случаят никак не отиваше на някой зелен и прекалено амбициозен младок, който изгаря от желание да се прояви (или провали). Което се случва доста често.

Джени ни представи и ние си стиснахме ръцете. Вече знаех, че Бътърман е имал гаден и тежък ден, затова се държах изключително мило и възпитано. Истината ви казвам!

Както и да е. Агент Бътърман знаеше, че времето ни е скъпо, и по тази причина започна да ни информира за хода на разследването още в движение. От къщата на Белнап били събрани стотици веществени доказателства — малки и големи, които ангажирали целия личен състав на Отдела по криминалистика. Все още нямало значими находки, а от тона му заключих, че и не очаква да има.

Оказа се, че мисис Белнап е била добре известна в областта светска дама, а домът й — център за безкрайни срещи и сбирки на богатите и известните. В него се провеждали промоции на нови книги, коктейли за набиране на средства и още куп обществено полезни прояви. Прибавете към списъка и петнайсетина агенти на тайните служби, които са държали къщата под око, две домашни прислужници, трима градинари, един майстор по поддръжката и още бог знае кого, за да придобиете приблизителна представа за пръстовите отпечатъци, космите и влакната с потенциално годни за идентификация ДНК проби, чийто брой със сигурност се доближава до популацията на щата Ню Джързи.

С малко по-възбуден тон бяха потвърдени подозренията ми относно нанесени щети в градината. Били открити отпечатъци от три вида обувки с различни номера — два на мъже и един на жена с изключително тесен крак и малък номер.

Готови били и предварителните балистични експертизи, според които е стреляно с четири оръжия от един и същ модел и калибър. Всичко навеждаше на мисълта за квартет от убийци или пък за изключително надарен тандем от двама, който стреля еднакво добре и с двете ръце. Това ни върна в настоящето.

Имайки предвид конкретната ситуация, Бътърман спря очи върху нас и бавно изрече:

— Портиерът ни пусна вътре. В момента там се намират седем агенти. Мястото е малко, а Барнс живее сам. Не би трябвало да ни отнеме много време.

Агент Бътърман очевидно си даваше сметка, че времето тече, тъй като заряза приказките и ни поведе към къщата — скромна постройка на два етажа в колониален стил с тухлена фасада. Аз се задържах за малко отпред.

Бътърман беше прав. Апартаментчето наистина се оказа малко и почти комично подредено, като се има предвид, че все пак го обитава ерген. Обзавеждането беше някаква смесица от модерни и традиционни мебели, в тон със завесите, които бяха в тон с килима и така нататък. На практика цветове почти липсваха, тъй като всичко беше решено в бяло.

— На какво мирише? — сбърчих нос аз, обръщайки се към Джени.

— На „Лимоново обещание“.

— Лимоново какво?!

— Ароматизиран лак за мебели. О, ама ти се майтапиш! — засече ме тя.

Ами да. Освен това подчертавах нещо по-особено. Нормалните хора не живеят по този начин, ако разбирате какво имам предвид. Мебелите на Джейсън не изглеждаха нито евтини, нито скъпи, а изкуството присъстваше под формата на плакати по стените, някои от тях поставени в рамка. На единия имаше панорама на непознат за мен европейски град, другият беше от някакъв известен, но стар филм, който не бях гледал. Те не издаваха вкуса на наемателя, ако не се брои очевидното му пристрастие към веригата супермаркети „Уолмарт“.

— По нищо не личи, че харчи повече, отколкото печели — отбеляза Джени.

Бътърман беше на същото мнение.

— Плаща деветстотин и двайсет долара месечен наем — информира ни той. — Така твърди портиерът. Цената не е висока за този квартал. Кара „Мазда–323“ втора употреба, която купил преди две години за осем бона.

— Но днешният му начин на живот може би няма нищо общо с начина, по който би желал да живее утре — подхвърлих аз.

— Мечтата на всеки престъпен ум — кимна Бътърман, после добави: — Никакъв алкохол в къщата, няма дори една бира в хладилника. Запален почитател на чая. Никакво порно, никакви стари списания, дори вестници няма. Не разполага и с телевизор. Ако е държал някакви оръжия тук, значи ги е изнесъл. Този младеж наистина е живял като монах!

Помотахме се още известно време, а аз започнах да се питам дали някой изобщо живее тук. Жилището беше почистено като за продажба, стерилно и недокоснато. Имах чувството, че иззад канапето всеки момент ще изскочи някой агент за недвижими имоти. Вдясно от входното антре се намираше малка дневна, свързана с още по-малка трапезария и това, което в днешно време наричат „удобна кухня“ — миниатюрен бокс, съчетал в себе си на пръв поглед несъвместими неща. Но в случая с Джейсън и това наименование беше пресилено. Плотовете бяха голи и излъскани до блясък, а в безупречно чистия умивалник нямаше дори засъхнали вадички чешмяна вода. Надникнах в хладилника, колкото да установя, че всичко вътре е опаковано както подобава и подредено като за парад — кутиите с прясно и кисело мляко, салатен дресинг и истински рог на изобилието от нискокалорични и диетични хранителни продукти с понижено съдържание на мазнини и въглехидрати. Направо ми стана неудобно от този ред, чистота и отношение към здравословното хранене.

На приземния етаж заварихме четирима агенти с тъмносини якета, които нямаха вид на безцелно мотаещи се, макар да беше ясно, че не са сигурни какво търсят. Аз също, макар че умната идея беше изцяло моя. Но нещо трябваше да има. Джейсън Барнс не беше чак такъв окъснял светец, за какъвто го вземаше шефът му. В това бях абсолютно сигурен. Може би…

— Горе — кимна ми Джени.

Заизкачвахме се по стълбите. Непосредствено след площадката в горния им край започваше тясно коридорче, което завиваше надясно и свършваше с три врати. Отворихме най-близката от тях. Оказа се баня, която миришеше на борова гора, с прецизно сгънати и идеално изгладени кърпи, огледало без нито едно петънце и тоалетна чиния, от която спокойно можеше да се храните — разбира се, ако изобщо може да ви хрумне подобна глупост. Нима някой живее в тази къща, господи?

Влязох вътре и се огледах. Зад вратата беше скрит тесен шкаф, който при всички случаи би трябвало да се явява тайното скривалище на злодея Джейсън. Дръпнах вратичката, очаквайки отвътре да изпадне някоя надуваема мадама с многозначително извити устни във формата на „О“, някой труп или каквото и да е друго… Оказа се, че полиците вътре са шест, всички претъпкани до последния сантиметър. Лекарства, спрейове за нос, антибактериални сапуни и шампоани, лосиони и мазила, балсами, профилактични кремове и приспособления от иригатор за клизми до пръчици за почистване на ушна кал. Шишенцата, епруветките и тубичките бяха най-малко триста на брой, подредени с изключително внимание. Една истинска армия от вещества и субстанции, предназначени за безмилостна битка с галактиките от микроби, за добро самочувствие, напълно лишено от мигове на констипация и — недай боже, от разни гадни тении.

Запозната далеч по-добре от мен с елементите в този богат асортимент, Джени подсвирна от удивление.

— Значи за това си е давал парите — констатира тя, огледа съдържанието на шкафа и добави: — Ако оставим настрана аспирина, лепенките против ранички и антибактериалните мазила, всичко останало попада в групата на профилактичните и почистващите препарати. Което означава, че човекът не е хипохондрик, но все пак е малко… странен.

— Съвсем не малко — поклатих глава аз.

Излязохме навън и отворихме следващата врата. Тя водеше към главната спалня — поредния храм на чистотата и реда. Изправени до леглото, двама агенти със сини якета и заканителен вид явно се готвеха за задължителния вандализъм на обиска. На стената над леглото висеше масивно, изящно гравирано разпятие. Третата врата разкри втора, доста по-малка спалня, превърната в миниатюрен, но спретнат кабинет.

— Да влезем — подхвърли Джени.

В кабинета вече действаше агентка със синьо яке, заета да сваля книгите от полиците.

— Нещо интересно? — попита я Джени.

— Зависи какво намирате за интересно. Повечето са романи на ужаса и религиозни книги. Куп заглавия от Стивън Кинг и Ан Райс — все на същата плашеща тематика. Има всички писания на Тим Лахей… „Армагедон“ и всичко останало. Не знам как изобщо заспива вечер.

Аз се усмихнах на агентката и попитах:

— Срещнахте ли нещо от сорта „Как да свитнем държавния глава“?

— Случайно да си спомняте автора? — усмихна се в отговор тя, после добави: — Натъкнах се на няколко военни справочника, главно за оръжия и амуниции. Не знам дали това означава нещо. Може да са навици, останали от службата му в армията.

Отделих една минута на справочниците, колкото да се уверя, че мистър Чистник си има една основна слабост — нищо не изхвърля. Голяма работа. И аз пазя по разни шкафове цял куп наръчници и справочници, които съм събирал по време на основната си подготовка като офицер от пехотата. Но го правя по една-единствена причина — да не закъсам някой ден за тоалетна хартия. Да, да, говоря сериозно. Човек никога не знае…

— Не е толкова лесно — обади се Джени. — Но като видим какво чете даден човек, все пак можем да научим нещичко за него.

— Например? — погледнах я аз.

— Ти какво държиш на нощното си шкафче? — засече ме тя.

— Чакай да видим — промърморих. — Избрани творби на Джон Дън, трагедиите на Шекспир… И всичко, избрано от Опра, разбира се.

Тя извъртя очи. Защо никой не ме приема на сериозно, господи?

На стената срещу библиотеката бяха окачени обичайните атрибути на суетата — диплома за висше образование, грамота за офицерско звание, няколко военни награди — всички без изключение евтини медали, които се раздават за стриктно спазване на работното време и други подобни подвизи. В центъра беше закрепена голяма снимка на президента с диагонално разположен ръкописен текст, който гласеше: На Джейсън с благодарност за добрата служба. Хм… Ще видим тая работа…

Биеше на очи отсъствието на обичайните лични вещи снимки на мама и татко, фотоалбуми, дреболии за спомен, а дори и стари писма и отдавна платени сметки. Само по себе си това не означаваше абсолютно нищо. Но поставено в контекста на общото, означаваше много.

Завряла нос в книгите, Джени си отбелязваше заглавията.

— Ще ти кажа какво ми изглежда извън синхрон — промърмори след известно време тя. — Очевидно имаме работа с един високо интелигентен човек, притежаващ изключително подреден и дисциплиниран ум. Но въпреки това читателският му вкус клони към хаоса, измислените чудовища и деструктивните видения… Доста противоречиво, нали?

— Какви изводи си правиш от противоречието?

— Нека помисля малко — отвърна тя.

Обърнах се към агентката и й подхвърлих уместния съвет да прелиства внимателно страниците, след което седнах зад бюрото на Джейсън и започнах да се ровя из чекмеджетата. Всяка химикалка, пощенска марка и кламер си бяха на мястото. Нямаше дребни монети, нямаше откъснати листчета и разни други боклуци. Редът и чистотата бяха безупречни, дори маниакални. Нямаше как да не ме наведе на определени мисли.

— Бъдещата мисис Барнс е една щастлива жена — подхвърлих.

— Бъдещата мисис Барнс със сигурност ще превърти — поклати глава агентката. — Аз вече успях да прегледам кухнята. В чекмеджето за сребърни прибори са залепени етикети: „вилици за вечеря“, „вилици за салата“, ей такива неща.

Чашите и чиниите в бюфета са подредени по конец. Тоя тип положително сортира и боклука си.

Хвърлих един поглед към Джени Марголд и промърморих:

— Ти си специалист по чалнатите, доколкото си спомням.

— Той със сигурност проявява класическите маниакални тенденции — започна тя. — Ярко изявен невротик. Вероятно и бацилофоб, но аз не бих…

— Какъв, какъв? — попитах аз.

— Изпитва страх от микроби.

— А, така кажи, бе! — престорено се плеснах по челото аз.

Тя се усмихна. Обичам жените, които оценяват тъпите ми шеги.

— Имам предвид ненужния страх — поясни Джени. — Онзи тип хора, които всяка сутрин изваряват четката си за зъби.

Абе хората са интересна работа. Помълчах малко, после обобщих:

— Значи имаме работа с тип, който се събужда сутрин и си задава въпроса дали този ден с тяло ще поеме куршума, предназначен за шефа му… Такъв човек едва ли ще се замисли за дреболиите.

С това предизвиках смеха на агентката, докато Джени се ограничи с мъчително пъшкане.

— По всяка вероятност е единствено дете — продължи анализа си тя. — Отгледано строго, дори спартански. Военният колеж и трите години в морската пехота със сигурност са затвърдили навиците му. По всяка вероятност може да се направи връзка с проблемите в семейството, за които спомена Марк Кини. И най-вече с желанието да задоволи изискванията на строгия и надменен баща, за които говори Фройд.

— Извинявай — прекъснах я аз. — Но това има ли някаква връзка с престъплението?

— О, вярно — погледна ме сконфузено и леко изненадано тя. — Ти наистина си знаеш работата. Сигурно си спомняш, че поставих убийството на Белнап в категорията на организираните престъпления. А те винаги са продукт на строги и подредени умове и…

— Умове като този на Джейсън Барнс?

— На пръв поглед, да. Той би могъл да отговаря на личностния профил. — Помълча малко, после тихо добави: — Също като поне един милион граждани от мъжки пол в тази страна.

— И от женски.

— Не. Серийните и масовите убийства са форми на агресия, които по принцип са присъщи на мъжкия пол.

— О, я стига!

— Не си измислям, цитирам статистически доказан факт. Знаеш ли, че в момента в затвора лежат само две-три жени серийни убийци?

— Това нищо не значи. Може би жените по-добре се прикриват.

— Искаш да кажеш, че са по-умни, така ли?

— По-хитри са.

— Което май означава признание, че имат повече ум — усмихна се тя.

След което се върнахме към сложната кръстословица, наречена „Джейсън Барнс“.

— Предлагам следното — тръсна глава Джени. — Още е рано за хипотези, но за единствено дете с взискателна майка или баща подредеността се превръща в начин да се хареса. Единствените деца се поддават на свръхконтрол, а подредеността е визуален израз на подчинението им. Просто защото няма друго дете, на което да се прехвърли вината за евентуалната бъркотия.

Отбелязах си да напомня на брат си, че ми е страшно задължен. Ако не се беше пръкнал малкият Шон, той със сигурност щеше да опира пешкира за всяка изпусната на килима хартийка!

— Може да бъде и детерминистично — продължи Джени. Те са инстинктивно спретнати и подредени, но когато изпитват вина за нещо — обикновено дребно и незначително, — бързо регресират и се вманиачават, стават страшно натрапчиви. Имат чувството, че могат да поправят всяко зло, като поддържат ред и чистота в заобикалящия ги свят. След време повечето от тях търсят помощта на психоаналитик.

Интересно, казах си. Но тя беше права: все още е рано за някакви по-определени заключения. До този момент разполагахме само с подозрение за участие на вътрешен човек, плюс един липсващ агент. Бихме се почувствали доста неудобно, ако Джейсън вземе да се появи рано сутринта, обяснявайки как е заковал някакво маце в бара, а то го поканило да й подреди килерчето и да й изглади бельото. Освен това няколко повърхностни впечатления не представляват нищо повече от бегло докосване до емоционалната същност на една личност. И въпреки всичко вече успявахме да очертаем няколко неясни щрихи от характера на този все по-особен мистър Барнс. Човек никога не знае…

— Трябва да приберем бележника с адресите му — подхвърлих на Джени аз. — И да изискаме разпечатка на разговорите му. — Махнах с ръка към компютъра на бюрото и добавих: — Имаш хора, които да разшифроват хард диска на това чудо, нали?

— Ако се наложи, ще работят цяла нощ — кимна тя.

— Ще се наложи.

— Да не би да пропускам нещо? — втренчи се в мен тя.

— Нищо. Просто се отдръпни и направи място на хората да работят. Те знаят как.

— О… Извинявай.

— Разбирам те много добре — уверих я аз. — Искаш да пипнеш копелдаците.

После й хрумна нещо друго и тя се обърна към агентката, която продължаваше да прелиства книгите.

— Иди да вземеш обувките на Барнс от спалнята и веднага ги изпрати за анализ. — Обърна се към мен и добави: — Ще ги сравним с отпечатъците в градината. Да, или не?

— Добра идея — кимнах аз.

Мобилният й телефон отново изписка. Тя натисна бутона за включване, представи се и се заслуша. Върху лицето й бавно се изписа отчаяние.

— Да, разбирам… Кога точно… и къде точно? — Замълча за момент, после добави: — Хеликоптерът чака на площадката. Ще бъда там най-много след двайсет минути.