Брайън Хейг
Убиецът на президента (10)

10.

С тази злощастна забележка приключи и официалната част на заседанието. Хората станаха от масата и завързаха неофициални разговори, главно в посока на взаимното информиране.

Забелязах, че Мийни беше затиснат в ъгъла от шефа си. Веднага ми стана ясно, че ще се решава съдбата му. Застанал мирно с ръце по въображаемите кантове на панталона, Джордж стоически посрещаше острите думи на директора, изстрелвани с ръце на кръста, от позиция „вирната брадичка“.

Какво ли не бих дал, за да чуя съдържанието на този разговор.

Мисис Хупър от Белия дом се оказа затисната в противоположния ъгъл, навела ухо към пъргавия дребосък Джийн Холдърман, който все още се бореше да открие смисъла на присъствието си в тази зала. Проблемът, който очевидно решаваха, беше как да залеят нищо неподозиращата общественост с този порой от лоши новини. С нетърпение очаквах сутрешните новинарски емисии на телевизионните канали просто за да видя до коя измама са прибягнали. Живо си представих говорителя, който чете с плътен глас:

Тази сутрин Белият дом съобщи, че след консултации с кмета на Вашингтон се е взело решението всички държавни служители да вземат активно участие в един интересен експеримент на пътната полиция и да пътуват за работа по различни от обичайните маршрути. — Пауза. — Останалите новини: В местните магазини се наблюдава засилен интерес към бронежилетки и блиндирани автомобили.

Единствен Уордъл не беше мръднал от мястото си, но около него беше пусто. Никой не проявяваше желание да разисква проблеми с него, да обмени информация, а дори и да му предложи някое производно на брома. Според мен той за пръв път в живота си започваше да схваща, че любимите му тайни служби са потънали в най-малко половин метър рядка субстанция, която децата наричат „а̀ко“. Между другото прелистваше папката на Джейсън Барнс и търкаше чело. Виждал съм шокирани от експлозия на артилерийски снаряд войници, които изглеждаха много повече в час. Фактически той се питаше колко по-гадно може да стане. Много по-гадно, Чък. Достатъчно е да отчетеш факта, че Барнс познава в детайли процедурите по охраната на президента, за да разбереш, че най-лошите ти кошмари все още предстоят.

Повъртях се още малко, очаквайки текущите заповеди на Филис. И те не закъсняха, но звученето им съвсем не беше приятелско. Ако беше казала нещо от сорта „Страшно съм впечатлена от детективските ти качества, Шон — както в къщата на Ястреба, така и на магистралата. Моля да ме извиниш за грубостта, но едва сега си давам сметка, че ти наистина си много добър специалист“, със сигурност щях да й засвидетелствам верността си. Но тя измъкна един мобилен телефон от дамската си чанта, показа ми с кой бутон се включва и хладно ме посъветва да се обаждам често, защото това щяло да се отрази добре на кариерата ми. Трябва да ви кажа, че госпожата беше бясна. Наистина бясна. Дори ме заплаши, че ще иска писмени доклади. Сърдечно благодаря, рекох си наум аз. Предпочитам отровната пура.

Както вече споменах, с мен не се работи лесно. Но в този момент душата ми бе пронизана от дълбоко разкаяние за трудностите и неприятностите, които бях причинил на Филис. Толкова дълбоко, че си дадох мълчалива клетва оттук нататък да се представям по-добре.

А на глас изломотих едно „бива“, надявайки се да не види кръстосаните ми пръсти.

Тя многозначително кимна и ме потупа по рамото.

— Гледай да не се издъниш.

— Нещо друго?

— Само това. Морт обработва докладите, които пристигат от различните центрове в чужбина. Изглежда, новината за наградата е получила по-широко разпространение, отколкото си представяхме.

Кимнах.

— Но почти всички чуждестранни разузнавателни централи отхвърлят идеята точно като нас — добави тя. — Заключението им е, че става въпрос за лоша шега или е някакъв по-сложен номер.

— А какво мислят в момента?

— Мислят, че имаме много сериозен проблем.

— И вероятно се радват, че не е на тяхната глава, нали?

— Фактически не е така. У тях има безпокойство, че проблемът може да е и техен.

— В смисъл?

— Отчаяно се надяват парите да не са предложени от техни хора, а в заговора да не участват нито съответните им криминални структури, нито терористите им.

Тъй ами. След 11 септември Америка вече не е същата, а останалият свят е разтърсен от загубата на ориентация и изпитва сериозни трудности да се нагоди към новите реалности. Все едно да се събудиш някоя сутрин и да установиш, че веселият и щедър съсед се е изнесъл, а на негово място се е появил намръщен колекционер на оръжия, а трите му добермана щастливо опикават рододендроните медалисти на съпругата ти. Страшничко е, защото не ти се ще децата ти да хвърлят сурови яйца по вратата му. Пентагонът вероятно бе осветен като коледна елха.

Филис продължи да каканиже още известно време, главно относно усилията на нашите приятели контратерористите, които, увери ме тя, работели двайсет и четири часа в денонощието, за да установят местонахождението на всички известни и вероятни терористи в Америка, както и това, с което се занимават в момента. Част от тях дори се заровили в архивите на имиграционните служби, за да проверят дали напоследък някой мрачен мургавелко не се е промъкнал нелегално през границата.

Били обсъдени някои интересни улики и идеи, но едновременно с това продължавали да притискат източниците си — най-вече тайните информатори. До този момент обаче не били открили нищо съществено.

Лично аз не бях оптимист. На практика разузнавателните централи са толкова раздробени и фрагментирани, че едната ръка обикновено не знае какво прави другата. А понякога не знае какво прави и самата тя.

Другата доста дразнеща формалност касаеше нивото на личния ми достъп до поверителна информация. То беше толкова ниско, че не можех да надничам дори в собственото си чекмедже, гадна работа. Разузнавателните централи са параноични по отношение на риска и информацията се пуска в обръщение само след като е проверена шест пъти от неделя насам, масажирана и изчистена от всякакви логични заключения и предположения, „може би“-та и „вероятности“. В крайна сметка става така, че получателят й не е сигурен дори в датата, на която е излъчена. Така например в петък се научава, че дадена терористична атака е планирана за събота, но впоследствие става ясно, че се отнасяло за предишната събота. Номерът е да се разбере какво става за работа още на етапа, когато въпросната информация се нарича „мека“, в смисъл непроверена, защото когато се втвърди, тя вече не става за нищо.

Филис обаче разполагаше с толкова много инициали и суфикси към нивото си на достъп, че спокойно би могла да души директно в гащите на директора.

Не ще и дума, че контратерористите насочваха по-голямата част от усилията си към арабите и всички останали, които изповядват исляма. Това се беше превърнало в утвърдена практика, въпреки че е политически погрешно за една толерантна страна като нашата, която не би трябвало дори да намеква, че тероризмът може да е свързан с някаква религиозна кауза. Но я се опитайте да се качите в някой самолет, прелиствайки Корана, и ще разберете за какво става въпрос.

В същото време бях почти сигурен, че извършителите на тези убийства не са араби или привърженици на свещения джихад и не дават дори пет пари за Аллаха. И ако някой от тях случайно се извърне с лице към Мека, това ще бъде само за да се наслади на свежия изгрев. Тая работа беше прекалено обособена, изглеждаше някак твърде лична, или обратно — недостатъчно лична.

Разбира се, предпочетох да не споделям мислите си с Филис. Когато посочиш очевидното на умен човек, той неизбежно започва да те мисли за глупак.

Както и да е. Приключихме с Филис, след което реших да демонстрирам дискретност и да споделя тези последни новини с Джени. За целта излязох през вратата, но отвъд нея се сблъсках с Джордж, който сграбчи ръката ми и промърмори:

— Ние с теб трябва да си поговорим, насаме!

Сведох очи към ръката му.

Изтекоха около две секунди в напрегнато мълчание, след което той я свали и се отдръпна. Направи няколко вдишвания и издишвания, усмихна се и подозрително любезно подхвърли:

— Просто си мисля, че трябва да проведем един малък конфиденциален разговор.

— Хубаво — рекох.

Джордж ме поведе по коридора, свърна зад ъгъла и спря. Явно искаше да бъдем не само далеч от ушите на останалите, но и от очите им. Завъртя се кръгом и двамата се озовахме очи в очи, на трийсетина сантиметра един от друг. Той беше наежен и очевидно ядосан, затова не бях сигурен дали иска да ме целуне, или да ми фрасне един. Между нас казано, предпочитам юмрука му.

Но Джордж не направи нито едното, нито другото. Забил очи в лицето ми, той заплашително изръмжа:

— Трябва ли да ти повтарям колко мразя да ме злепоставят пред Таунзенд?

— Вероятно точно толкова, колкото аз мразя да ми крадат заключенията — отвърнах аз.

Джордж изобщо не се смути, нито пък прояви особен интерес към обвинението в недостойно поведение.

— Виж какво — рече. — Знам, че беше тя.

— Денят беше тежък, Джордж — прозях се аз. — Имаше доста трупове. Свърши ли?

Той явно реагираше на някакъв гневен импулс, защото му беше необходимо време за координация между мисълта и словото. В крайна сметка ме дари с усмивка, която би трябвало да мине за дружелюбна.

— Виж какво, Шон, давам си сметка, че отношенията между нас са малко… хм… комплицирани.

— Какво им е комплицираното, Джордж? Ние просто не се харесваме.

— Аз те харесвам.

Втренчих се в него и вероятно съм изглеждал доста странно, защото той се разсмя. Представяте ли си?

— Добре де — рече. — Възхищавам ти се. И ти завиждам за шестото чувство, за начина, по който разгадаваш това, което става в главите на престъпниците.

— Трябва ли да кажа „благодаря“?

— Май да, защото си ми много задължен. Аз бях този, който настоя за назначението ти в специалния екип.

— Колко щедро от твоя страна!

По всяка вероятност сарказмът ми бе оценен, защото той отговори:

— Можеш да мислиш каквото си щеш, но наистина беше така. Ако се представиш добре, непременно ще бъдеш забелязан.

— Бас държа, че е така. Но доколкото си спомням, последния път аз бях този, който ти издейства повишение.

— Този път ще е друго, не се тревожи. Този път ще летят нашивки и медали.

Не се тревожех, разбира се. Само дето си спомних за Джун Лейси, която бе пропуснала сватбата и живота си; за камарата трупове на магистралата; за току-що предалия богу дух член на Върховния съд. И ми стана ясно, че времето за награди и повишения е безвъзвратно отминало, независимо от крайния резултат.

Но Джордж очевидно не мислеше така.

— Тя иска мястото ми — информира ме той. — И е готова на всичко, за да го получи. Кове интриги и умишлено ме проваля.

— Защо би трябвало да ми пука? — сбърчих вежди аз.

— Не е нужно, особено в духа на отношенията помежду ни — съгласи се той. — Но приеми това като предупреждение. Ако ти ме подкрепиш, и аз ще те подкрепя. Ти си умник, нали? А умниците са умници, защото не се включват в отбора на губещите.

— Предупреждаваш ли ме? — вдигнах вежди аз.

— Не искам да се объркаш — отвърна с нещо като усмивка той. — Нито пък да си направиш погрешни изводи.

— Иначе какво? — предизвикателно подхвърлих аз.

Усмивката му се стопи.

— Извади си главата от задника, Дръмънд! Предлагам ти добър съвет и добра сделка. Подкрепиш ли ме, ще получиш и моята подкрепа. Не искам кой знае какво — само да ме предупреждаваш какво е намислила. До гуша ми дойде от изненади.

Аз пък не обичам да ме заплашват. И решително не харесвам Джордж. Предполагам, че не му е убягнала една малка подробност — същата, която не убягна на мен: между нас за втори път заставаше жена. Образно казано, разбира се.

Ако бях любител на сапунените сериали, вероятно щях да зная как да се измъкна от тази ситуация. Което, между другото, съвсем не е сигурно.

— Благодаря за лекцията и за съветите — обърнах се към Джордж. Което на практика означаваше „върви на майната си“.

Той понечи да каже нещо, но после се отказа, завъртя се на токове и си тръгна.

Върнах се в заседателната зала, където Джени кротко говореше по мобилния си телефон. Прекъсна разговора в мига, в който ме зърна. Вероятно съм имал виновен вид, тъй като тя ме дари с един продължителен поглед и попита:

— Заради мен ли беше всичко това?

— Не знам за какво говориш — избъбрих.

— Не те бива в лъжите.

— От това наистина ме заболя, Джени — направих гримаса аз. — Забрави ли, че съм адвокат?

— Хайде, стига вече! — засмя се тя. — Добре, спирам. И веднага ще ти кажа за какво става въпрос: Джордж искаше да разбере дали го харесваш. Мисля, че е малко… как да кажа… увлечен по теб.

В отговор получих един не много приятелски удар в рамото.

— Нищо подобно! Казал ти е, че съм коварна кучка, и те е предупредил да си пазиш задника. Вярно ли е?

Предполагам, че съм изглеждал доста изненадан.

— Вече ти казах, че съм умна — засмя се тя.

— Но…

— Виж какво, не ми е за пръв път. Мийни започна тая извратена игра в деня, в който бях назначена при него.

— Защо?

Тя се замисли за момент, после попита:

— Добре ли познаваш Джордж?

— Гледам да не си изпускам сапуна, когато и той е в банята.

Тя избухна в смях, после ме хвана за ръката — един изненадващо интимен жест, и ме поведе по коридора. По неизвестни причини мислите ми се насочиха към Джанет и Бостън, вследствие на което ме прониза абсолютно незаслужено чувство за вина. Искам да кажа, че всичко беше напълно невинно — просто двама колеги, които по стечение на обстоятелствата се различават по няколко жлези, си разменят незначителни фрази в коридора на едно държавно учреждение. Ако оставим привлекателността й настрана, отношенията ни наистина бяха абсолютно професионални. И двамата бяхме толкова затрупани с работа, че всяка мисъл за секс би ни се отразила фатално.

Между другото, от агент Марголд се излъчваше много приятен аромат. Вече не беше лимон, а по-скоро нещо наподобяващо лавандула. Нещо, което определено съблазняваше. Искам да кажа, че цветята и сексът просто си отиват — така както си отиват шоколадовият сироп и сладоледът. Защо иначе мъжете ще поднасят цветя на дамите си? Ама тъй де…

— Джордж има изградена репутация в Бюрото — отбеляза Джени. — Смятат го за страхотен агент — умен, съвестен и изобретателен. Разкрил е няколко тежки престъпления и това е било забелязано където трябва.

Усетих, че не се нуждае от моите коментари, и си замълчах.

— Но успехът му се отрази зле — продължи тя. — Качи му се в главата, тъй да се каже. И днес Джордж е обсебен от собствените си постижения. Или вманиачен.

— Продължавай.

— Преди няколко месеца, когато се отвори вакантно място за СОА, кандидати за него бяхме аз и един агент, който беше по-старши от мен. Освен това той вече беше назначен във вашингтонския офис, беше добре запознат с местните нрави, а и шефовете го познаваха. Мълвата донесе, че страшно много се натискал да получи мястото. — Замълча за момент, после добави: — А аз пуснах слуха, че мястото не ме интересува.

— Защо?

— Защото бях на мнение, че колегата го заслужаваше повече от мен и ще се справи по-добре. Но истинската причина беше Джордж.

— Още едно защо? — подхвърлих аз.

— Сбъркана химия. Нямаше как да се получи.

— Но защо?

— Нека свърша — тръсна глава тя. — Джон Фиск получи мястото, а няколко месеца по-късно умря.

— От естествена смърт или при изпълнение на служебния си дълг?

— Нима в нашия бизнес има естествена смърт? Просто се появил в мерника на някакъв снайперист.

— Не си спомням подобен случай — промърморих аз.

— Няма и как да си спомниш. Случи се на някаква конференция в Сан Франциско. Голяма новина за тамошните медии, четвърта страница в тукашния „Поуст“.

— Аха.

— По ирония на съдбата конференцията била на тема „Нови методи в борбата срещу снайперистите убийци“. Излязъл от хотела да закуси и някой му вкарал два куршума в челото, използвайки далекобойна карабина с оптичен мерник.

— Бас държа, че това е оживило дебатите — промърморих.

— Не съвсем. Същата сутрин Джон трябвало да изнесе основния доклад.

— Голяма дупка в дневния ред значи…

— В Джон също.

— Вярно. Но да гръмнеш полицай, който участва в полицейска конференция, е малко… Между другото, хванаха ли убиеца?

— Още е на свобода — отвърна тя. — Но подозираме кой е.

— Имам алиби за уикенда — вдигнах ръце аз.

Тя отново ме смушка в рамото.

— Преди назначението на Джон във Вашингтон той е бил шеф на специализиран отряд за борба с мафията в Лонг Айланд. Разбил е няколко банди и вероятно доста са му набрали.

— Аз пък си мислех, че мутрите избягват да отстрелват ченгета и федерални агенти — промърморих. — Това не носи ли вреда на бизнеса им?

— Носи, разбира се — кимна тя. — И трябва да ти кажа, че направо им се стъжни. Но това са изключения. По принцип надделя становището, че някой е възприел твърде лично действията на Джон. — Сви рамене и добави: — Рано или късно ще ги открием и ще им видим сметката, защото ние със сигурност възприемаме лично убийството на някой от нас!

Мафията и ФБР си приличат като еднояйчни близнаци, рекох си аз. И двете са нещо като братства със своя особена култура и вкус към това, което мафиотите наричат отмъщение, а агентите — правосъдие. Интересна тема, нали? Но аз трябваше да се върна към настоящия разговор.

— И в крайна сметка ти получи назначението, така ли?

— В комплект с Джордж — въздъхна тя, а на лицето й се появи бледа усмивка. — Ако искаш някакво бъдеще във ФБР, не можеш да откажеш на директора Таунзенд.

— И аз мисля така — кимнах. — И какво стана?

— Какво стана ли? — От паузата, която направи, се излъчваше някакво неудобство. — Третират ме като чужд човек вероятно защото дойдох от Отдела за поведенчески науки. Черната овца, бялата врана. Повечето от тях са юристи, бивши ченгета и икономисти. А аз съм ни риба, ни рак. На всичкото отгоре наистина имах проблеми с прехвърлянето.

— В смисъл?

— Ами, как да ти кажа… На практика получих мястото, защото застреляха Джон Фиск.

— Но ти нямаш вина, нали?

— Да, и те отлично го знаеха. Но отчитаха този факт и на подсъзнателно ниво: тя е тук, защото гръмнаха Джон. Не мога да ги обвинявам.

— Можеш и още как! — отсякох аз. — Това е поведение на тъпанари!

— Аз съм психоаналитик, Шон — засмя се тя. — Обучавана съм да разглеждам хора и ситуации с клинична безпристрастност. Затова мога да ти кажа, че реакцията им е абсолютно нормална. Една често срещана форма на тъга по близък човек. — Замълча за момент, после добави: — А иначе си прав — те наистина са ужасни тъпанари!

Обръщайки поглед назад, си дадох сметка, че някои на пръв поглед необясними неща и откъслечни факти си намират мястото. Като например двойката агенти в къщата на Белнап тази сутрин, които си въртяха палците. Или пък странната резервираност на агента, който отказа да й съобщи пълните подробности относно убийството на Файнбърг.

Успокоително беше да разбера, че те не са само некомпетентни идиоти, но ме безпокоеше желанието им да изолират моята предполагаема партньорка Джени Марголд. Въпросното желание беше дори малко плашещо.

— Каква роля играе Мийни във всичко това? — попитах.

— Възприема ме като конкуренция.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш? — изгледа ме продължително тя. — В момента аз съм една от петте жени с най-висок пост в системата на ФБР. На трийсет и пет съм най-младата от тях. Едва три са жените на длъжност СОА, защото Бюрото има ужасна репутация пред феминистките дружества. Дори в момента едно влиятелно женско лоби на Капитолийския хълм настоява за реформи, които със сигурност ще доведат до нещо по-съществено. Между другото, догодина ще се разкрият две нови длъжности на заместник-директори…

— А Джордж ти подлива вода, така ли? — попитах аз.

— Джордж ме унищожава!

— Как?

— Използва всички номера от наръчника — изолация, прекъсване на информационните потоци, разпространяване на клюки, биене в гърдите за моя сметка. Признавам, че много го бива в тая работа. — Помълча малко, после глухо добави: — Превърнал е живота ми в ад!

На практика Джордж беше успял да превърне и моя живот в ад, макар и за няколко седмици. И то без да съм му подчинен. Но по принцип не е чак толкова гадно копеле, стига да оставим настрана суетата, амбицията и предразположението му към предателство.

Междувременно напуснахме сградата и се озовахме на паркинга при лъскавия черен седан на Джени, който се явяваше служебната й кола. Някъде наблизо ни чакаше хеликоптер, който щеше да ни откара до Ричмънд и мисис Калхун Барнс. Нощта беше идеална за летене — без нито едно облаче по небето, с гирлянди от блестящи звезди, влажен въздух без вятър. Също някъде наблизо някой, може би на име Джейсън Барнс, планираше поредното си убийство.

Спряхме, а тя продължаваше да държи ръката ми. Нещата станаха малко… хм… разсейващи. Дженифър Марголд беше здраво притисната между разследването и диаболичния си шеф. На външен вид нищо й нямаше, но аз започнах да се питам дали не го приема прекалено навътре. Защото тези неща се приемат различно от представителите на двата пола. Мъжете стават кисели и/или започват да пият, а в някои случаи се качват на някоя водонапорна кула със снайпер в ръка. Жените от своя страна предпочитат да бъдат обгрижвани, имат нужда от физически контакт и успокоение. Според мен всичко започва още от утробата, но по принцип нямам особени успехи, когато нещата опрат до разгадаване на противния пол.

— Ти си по-умна от него — рекох.

— Може би.

— Надхитри го.

— При тази игра понякога става така, че лисицата надхитрява бухала.

Тя ме дръпна за ръката, предизвиквайки леко завъртане на тялото ми. Така се озовахме лице в лице, на трийсетина сантиметра един от друг. Дъхът й имаше аромат на мента, хладният ветрец развя малко кичурче на челото й. Миришеше и изглеждаше съблазнително. Освен това беше безпомощна и в стресово състояние — факт, който със сигурност имаше отношение към обзелото ме мъчително и типично мъжкарско желание да бъда нейният закрилник. Съзнах, че съм привлечен, мъничко омаян и доста любопитен да разбера докъде може да стигне всичко това. Но аз си имах приятелка, да не говорим за старото правило, според което смесването на секса със служебните отношения винаги води до двойно прецакване.

Спомням си думите на една моя приятелка преди време, която твърдеше, че разликата между мъжете и жените е много проста: жената иска от мъжа да задоволява всичките й нужди, докато мъжът държи всички жени да задоволяват една-единствена негова нужда. Което не е вярно, разбира се. Просто не е вярно. Всъщност не знам.

— Това е мой проблем — рече тя. — Споделих го с теб, защото… Защото не искам да паднеш жертва в престрелката.

— Мога да се грижа за себе си.

— И така да е — усмихна се тя, — пази си гърба.

— Няма проблем. С Джордж съм се оправял и с една ръка!

Не знам защо останах с впечатлението, че мъжкарското ми ежене не мина, но тя все пак кимна и рече:

— А, да, бях забравила. Сборичкали сте се за някаква жена, нали? — Замълча в очакване на отговор, не го получи и добави: — Ти… Ти още ли си ангажиран с нея?

— А ти?

— Как да кажа. Събота вечер, но само с предварително обаждане.

— Имах предвид нещо по-специално.

— За мен ли става въпрос? Ама разбира се. По някой и друг ерген милиардер, неколцина нобелисти. Проблемът е, че във Вашингтон и околностите му просто не можеш да срещнеш интересни хора. — Реших, че се майтапи, а може би така отговаря на тромавите ми опити да се изплъзна. В следващия момент тя стисна ръката ми и попита: — Какво ще кажеш за себе си?

— О, при мен е малко по-сложничко.

— Така ли?

— Тя не е нещо специално — рекох след къса пауза аз. — Предполагам, че по тази причина и аз не съм длъжен да бъда… Разбра ли ме?

— Не знам какви са отношенията ви — поклати глава Джени.

— Аз също.

Което повдигна един вечно емоционален въпрос: има ли смисъл? На практика кариерата на Джанет и моята работа бяха на равно разстояние между Вашингтон и Бостън, като никой от двама ни не предприемаше стъпки за някакво сближение. Според мен това си е един доста многозначителен факт. Връзката ни беше от типа „понякога и от време на време“, предоставяйки ми много свободно време и прекалено голяма свобода. А всички знаем, че ръчичките без работа лесно стават пакостливи.

Разбира се, аз съм католик и като всички католици отдавам голямо значение на физическата вярност и онова там „докато смъртта ни раздели“. Както и на естественото му допълнение „или успея да се измъкна пръв“…

А на глас казах:

— Не бери грижа за тая работа.

— Че защо трябва да бера грижа? — вдигна вежди тя.

Дали не бях разчел погрешно някакъв сигнал?

— Ние сме партньори — усмихна се тя. — А партньорите не демонстрират лични чувства помежду си.

— Правилно. И тъй… Със сметана и захар ли пиеш кафето си?

— Изобщо не пия кафе. Аз съм по чая, предпочитам „Ърл Грей“, без добавки.

— Кръвна група?

— А-положителна. А твоята?

— Вода с лед.

Тя се засмя.

Но иначе нещата бяха доста сериозни. Из Вашингтон шеташе масов убиец, нейният шеф искаше да й прегризе гърлото, а моята ме пришпорваше. Въпреки това стоях насред паркинга като истукан, главата ми се въртеше и се правех на идиот.

Беше крайно време да сменим темата.

— Ричмънд — рекох.

— Точно така — веднага ме разбра тя. — Какво знаеш за съдията Калхун Барнс?

— Това, което спомена шефът ти — че е бил в списъка на кандидатите за следващия състав на Върховния съд.

— Защо използваш минало време?

— Защото е покойник.

— О. Трябва да е бил добър съдия.

— Съдиите винаги са в полезрението на публиката. В един материал за него прочетох, че е фанатичен привърженик на реда и законността, ултраконсервативен и стриктен, брутален по отношение на престъпниците. Страхотен пич в очите на прокурорите, чудовище за обвиняемите и техните адвокати.

Тя вдигна глава, очите й срещнаха моите.

— Знаеш ли от какво е починал?

— Знам.

— А защо не ми кажеш?

— Като стигнем там, ще разбереш — усмихнах се аз.