Брайън Хейг
Убиецът на президента (5)

5.

След тази смайваща новина Джордж Мийни сведе очи към масата и глухо обяви:

— Чакат ме няколко спешни телефонни разговора. Нека направим петнайсетминутна почивка за освежаване, а после ще видим какво да правим.

Помещението светкавично се опразни. Единствено Филис и аз останахме по местата си. Докато другите се изнизваха, тя се правеше, че не ме забелязва, но когато останахме сами, на лицето й изплува усмивка.

— По всичко личи, че си свършил отлична работа — подхвърли тя. — Джени Марголд се изказа много ласкаво за теб.

— Агент Марголд беше ангажирана да се пребори с цял тон лайна, стоварени на плещите й — скромно отвърнах аз. — А това беше най-малкото, което можех да направя.

— Сигурно е така — кимна тя. — Но аз се радвам, че си спечелил доверието й.

— Настина ли? Защо?

Филис прие въпроса с деликатността, която той заслужаваше.

— Не е тайна, че от време на време комуникациите между ФБР и нашето управление са малко… как да кажа… неефективни.

— Така ли? Нямах представа.

Усмивката й беше доста пресилена.

— Наистина ли трябва да ти обяснявам?

— Да, моля.

— Добре. Очаквам от теб не само да помагаш на разследването, но и да събираш определена информация. Искам да съм в течение на всичко, до което се е добрало ФБР. — Замълча за момент, после с небрежен тон добави: — Разбира се, чувствай се свободен да подбираш онази информация от наша страна, която би помогнала на Бюрото.

— Дефинирайте по-точно това за подбора.

— Означава да се облягаш на собствената си преценка.

— Лоша идея. Дайте ми конкретна дефиниция.

— Добре. Всички сме в един отбор, преследваме общи цели. Не ме интересува кой ще обере лаврите на успеха, но съм силно заинтересувана върху кого ще се струпат обвиненията за евентуалния провал. Разбра ли ме?

Кимнах.

— Много добре. Имаш ли други въпроси?

Отдавна очаквах този миг.

— Защо аз? — попитах.

— А защо не? — отвърна с въпрос тя, замисли се за миг, после продължи: — Преди да взема решение да те изпратя тук, аз се запознах подробно със секретното ти армейско досие. Кариерата ти е била доста интересна и разнообразна, Шон. Пет години в специалните части, ангажиран в преследване и ликвидиране на терористи. Осем години като военен адвокат, ангажиран с изключително сложни и деликатни дела. Моите хора са анализатори или оперативни работници, но никой от тях не притежава опит в разследването на убийства. — Закова поглед в лицето ми и повтори: — Защо не ти?

Ами защото съм нов в тази работа, защото не съм служител на ЦРУ, защото нямам представа как трябва да помага Управлението, как действа във вътрешен план, да не говорим за федералния статут Posse Comitates, който забранява на армейските офицери да участват във вътрешни операции по прилагане на закона. Освен това не бях гласувал за този президент и на практика изобщо не го харесвах. Но дори да оставим настрана цялата тази дедуктивна логика, не виждах никакви убедителни причини, за да бъда избран за тази задача. С изключение на една — бях идеалната изкупителна жертва.

Е, може и да съм малко циничен. Скептицизмът е хубаво нещо, но се намира на ръба на пропастта, наречена параноя. Тя обаче хич не е хубаво нещо. Фактически нещата се свеждаха до доверието и въпросът беше дали мога да приема тази дама за такава, за каквато се представя.

Припомних си всичко, което знаех за мис Филис Карни. Между другото, длъжността й беше специален асистент на директора, а в подобни институции тази длъжност е само една и служебната характеристика със сигурност не включва задължението да слага две лъжички захар в кафето на шефа.

Знаех, че има петдесет и три години стаж в Управлението, че беше драскала със зъби и нокти, за да измине дългия път от секретарския стол до завидния пост, който заемаше в момента. Подробностите от този процес несъмнено биха направили служебната й биография интересна и екзотична, дори ако извън нея останат някои технически умения като стенография и удушаване с примка. Ако вземем под внимание изключителното й служебно дълголетие, тя със сигурност беше участвала и в по-груби игри, беше се опълчвала срещу не една и две едри риби, тоест — както казват момчетата от бранша — дамата беше поела своята порция лайна. Или беше много добра в това, с което се занимаваше, или беше експерт в покриването. Най-вероятно и двете.

По отношение на личния й живот знаех само, че някога е била омъжена. Мъжът й или беше починал, или бяха разведени. Тъй че в картинката не влизаше семейство, нямаше странични задължения, които да пречат на работата й. На практика беше една доста приятна и умна жена, чиито маниери, говор и начин на обличане бяха колкото старомодни, толкова чаровни и по своему съблазнителни. В нейно присъствие всеки би стигнал до заключението, че след половин век на подобна работа може да оцелее само онзи, който е в състояние да дръпне ръчката на ешафода и да продължи, подсвирквайки, по пътя си.

Спомних си думите, с които приветства появата ми в тази организация:

— Тук се работи само с високи залози, Шон. Обикновено сме последната инстанция, но понякога играем ролята и на първата. Възлагат ни задачи, които са прекалено трудни или прекалено деликатни за организацията като цяло. Макар че физически не е опасна, нашата работа е свързана със значителни рискове в професионално отношение.

— Piscem natare doces — отвърнах й аз.

Тя ме дари с един втренчен поглед, после сопнато отвърна:

— Не уча рибата да плува, а по-скоро предупреждавам един фукльо да внимава! — След което омекна и на лицето й се появи лека усмивка: — Колежът „Смит“, випуск 48-а, втора специалност латински.

Филис не беше световна знаменитост, но аз твърде скоро открих, че се познава лично с почти всички в Управлението — едно изключително важно и ценно предимство. Като всички големи организации, ЦРУ е изградено от отделни княжества и херцогства, управлявани от хора с огромно его, превърнало се е в непроходим трънак от противоречиви амбиции и реципрочни мании, с високи стени, които не се виждат, но лесно можете да забиете нос в тях. Но споменете ли, че работите за Филис Карни, все едно че сте размахали общовалиден пропуск.

— Имаш ли достатъчно убедителни причини, които биха ти попречили да се справиш с тази задача? — попита ме тя сега.

— Няколко — отвърнах аз. — На първо място, Джордж Мийни. Може би си спомняте, че между нас имаше известни търкания.

— Да, спомням си. С Джордж наистина трябва да внимаваш.

— Второ: не съм квалифициран за този вид работа.

— Никой не е квалифициран за този вид работа! — хладно отсече тя. — Не си спомням друг случай, в който някой да е обявил награда за главата на президента. А ти?

— Добре де. Добре. Нямам ви доверие.

Тя замълча за миг, после кимна.

— Разбирам. — Направи още една кратка пауза, след което смени темата: — Трябва да звънна в службата да дам няколко разпореждания. На първо място, всички да приберат секретните материали в касата, а след това да излязат в тридневен отпуск… А и ти имаш вид на човек, който се нуждае от чаша кафе.

Фактически се нуждаех от нова работа. Обърнах се и излязох от залата. Открих Джени в кафенето, заета да маже конфитюр върху нещо, което приличаше на хлебен жълъд.

— Какво е това? — издебнах я в гръб аз.

— Тиквеник — отвърна тя, без да се обръща. — Изтънчена английска закуска.

— Без майтап? Нещо като английска поничка?

— О, моля те! Спести ми тъпите вицове за понички! — Помълча известно време, после попита: — Ама ти наистина не си от ЦРУ, а?

— Защо питаш?

— Как да кажа… Носиш прекалено скъп костюм, имаш акъл и самочувствие — все неща, които почти те идентифицират с тружениците на Управлението. Но за разлика от тях не си арогантен, нито потаен… Дори мисля, че не си лукав…

Заех се да изучавам тила й.

— От колко време работиш за Джордж Мийни?

— От няколко месеца.

— Какво стана с офертата да си пазим взаимно задниците?

— О, това ли? — попита тя и започна да изстисква пакетче чай в чашата си. — А ти прие ли я? Не си спомням да съм чула такова нещо.

— Добре де, приемам.

Синьото й сако беше останало на облегалката на стола в заседателната зала и това ми даде възможност да оценя задните й части — гледка, която наистина си заслужаваше. Освен това имаше тънко кръстче и стройни бедра, а номерът на сутиена й по всяка вероятност беше 38Д или ДД. Всъщност какво значение има една буква повече? Разбира се, аз вече бях сериозно ангажиран с един друг внушителен размер. Или нещо като ангажиран. Но от чисто професионална гледна точка получих възможност да се убедя, че агент Марголд не притежава само остър ум, а се намира и в отлично физическо състояние — нещо, което спокойно би й позволило да преследва всеки средноаритметичен мръсник, а в извънредни ситуации аз самият вероятно бих й носил багажа. На всичкото отгоре миришеше хубаво на нещо близо до лимон, което означаваше, че поддържа добра хигиена. Чист дух в чисто тяло. А може и да не беше така.

Както и да е. Тя разбърка питието в чашата си, без да дава признаци, че иска да се впусне в разговор. Но на даден етап все пак промърмори:

— Всъщност Джордж предложи да бъдеш включен в групата.

— Така ли?

— Каза, че умееш да се оправяш.

— Така ли каза?

— Спомена, че преди време сте работили по някакъв случай заедно и ти си демонстрирал добър инстинкт. Това е всичко, което каза.

Дали наистина е всичко, или Джордж подготвя декорите за Второ действие, в което ще направи опит да ми даде думата? Но ако е така, къде точно се вписва прекрасната мис Марголд? Взех една пластмасова чаша, подложих я под кранчето и натиснах ръчката. Кафето потече, изпомпано от невидим резервоар.

— Знаеше ли за наградата? — попитах.

— Не, но става интересно.

— Искаш да кажеш, че е интересно, защото не е обявена за твоята глава.

— Точно това искам да кажа — кимна тя, замълча за момент, после попита: — Мислиш ли, че зад всичко това стоят парите?

— Мисля, че това е една от възможностите. Ние обявяваме парични награди за главите на Айдид, Бен Ладен и Саддам, но в един момент някой решава да ни върне номера. Ирония на съдбата…

Известно време се занимавахме с питиета си.

— Ще бъде наистина забележително — рече тя.

— Ще бъде голямото и окончателно прецакване, особено ако изпълнят обещанието си да видят сметката на президента.

— Трябва да бъдем внимателни — промълви тя. — Урок номер едно от обучението ми в Куонтико гласи, че винаги има опасност от обърната каузална връзка.

— Имаш право. Но това не бива да те тревожи по отношение на мен.

— Така ли?

— Протекциите са в портфейла ми.

Тя извъртя очи и поясни:

— Имам предвид капана на порочната логика. Лошите неща винаги идват по тройки. Ако една жена роди тризнаци, значи бебетата са лоши…

— Звучи разумно.

Мисля, че вече съжаляваше, че ме е нарекла умен. После, сякаш усетил, че ушите му горят, до нас се появи Джордж Мийни и протегна ръка към купчината чаши. Хвърли ми кос поглед и промърмори с добре изиграно безразличие:

— Е, Дръмънд, май пак ще работим заедно.

— Светът е малък, а?

— Аха.

— Прекалено малък.

Той се направи, че не чува, и попита:

— И какво мислиш?

— За теб ли?

— Не, за цялата тая работа.

— Ще ти кажа, Джордж — погледнах го в очите аз. — Мисля, че разполагаш с около четирийсет и осем часа да откриеш за какво става въпрос, иначе с кариерата ти е свършено. Ще останеш в историята като агента, който не е успял да предотврати убийството на президента. А сега ми кажи какво мислиш ти.

Той предпочете да не отговаря на така поставения въпрос и смени темата.

— Между другото, как е Джанет? Чувам, че вие двамата сте станали твърде близки.

— Много е добре. Миналата седмица навърши трийсет и си направихме страхотен купон. Тя се нагласи както я е майка родила, аз също. — Замълчах и му хвърлих един поглед, изпълнен с престорена загриженост. — Извинявай, но тази тема сигурно ти е безинтересна.

Вероятно беше така, защото той изръмжа едно „майната ти“ и се отдалечи.

— Какво беше всичко това? — попита Джени, заковала поглед в гърба му.

— Нищо — отвърнах, макар че хич не беше нищо. Преди да го прехвърлят във Вашингтон, Мийни бил агент в Бостън и двамата с прекрасната мис Мороу бяха работили заедно по редица случаи. В хода на този процес разцъфнали любовта и страстта — до степен да заживеят заедно и да се сгодят. После сладурчето Джорджи я прецаква при разкриването на някакво важно престъпление, обира лаврите и получава престижен пост в столицата. На всичкото отгоре копелето отново се опитва да прекара Джанет — както в преносния, така и в буквалния смисъл, веднага след убийството на сестра й. Но Джанет е прекалено добър човек и по тази причина не е казала на Джордж, че е мръсник.

Аз не съм добър човек. Освен това все някой трябва да напомни на копелдака, че трябва да си плати, когато прецаква близки и приятели. На всичко отгоре Джорджи със сигурност криеше таен коз срещу искрено вашия разказвач, ето защо аз предпочетох да ударя пръв. На практика копелето е доста ловко и изобретателно, което означава, че може би няма да имам шанс за втори удар.

— По-добре да се връщаме — подхвърлих на Джени аз.

— Добре.

Тръгнахме по коридора.

— Не се заяждай с Джордж — посъветва ме тя. — Затрупан е с отговорности и не бива да се разсейва.

— Сигурно е така.

— Каквото и да се е случило между вас, предстоящото разследване е по-важно.

— Ти си… Всъщност благодаря ти, че ми го напомняш.

— Трябва да се извисиш над личните проблеми. Мисли за страната. Овладей се.

— Точно това смятам да направя — кимнах аз.

— И още нещо: Джордж Мийни е дребнав и отмъстителен мръсник. При всички случаи ще намери начин да те ухапе.

Всемогъщи боже.

Върнахме се в заседателната зала. Всички играчи заеха местата си, но имаше и известни размествания. Мисис Хупър се озова срещу Мийни, а Холдърман и Уордъл се бяха преместили по-близо до Джени и мен. Ако бедният Джийн Холдърман направеше още някоя идиотска забележка, най-вероятно щеше да бъде изхвърлен на паркинга. Напомних си да седна по-близо до вратата.

Дискусията беше възобновена от мисис Хупър.

— Позволете ми да очертая проблемите, пред които сме изправени. До общите избори остават само седем месеца и аз просто не мога да си представя по-неподходящо време за тази криза! Разбирате ли какво ви казвам?

Май всички се питаха кога ли е по-подходящото време за тази криза според мисис Хупър, но старателно закимаха, демонстрирайки съпричастност към проблемите й. В крайна сметка всички ние бяхме държавни служители, които получават оперативни заповеди от политическите си господари. Да чуем какво мислят те беше винаги интересно, а понякога дори полезно.

— Програмата на президента за следващите четири дни предвижда предизборна обиколка на южните щати — продължи мисис Хупър. — Там ще се решава съдбата на изборите и по тази причина не можем нито да отложим обиколката, нито да направим значими промени в програмата. — Помълча малко, след което добави: — Програмата на вицепрезидента също е готова, но тя все пак може да претърпи някакви промени. — Каза го така, сякаш идеята току-що й беше хрумнала.

— А не допускате ли, че убийците са запознати с програмата на президента? — обадих се аз. — Днешното престъпление може би е извършено именно защото те знаят, че през следващите два дни президентът ще бъде уязвим.

Мисис Хупър ме дари с продължителен и втренчен поглед, после отговори:

— Не мисля, че е така. Някои събития действително са обявени предварително, но маршрутите и детайлите по охраната са известни само на шепа хора.

— Такива бяха и плановете за охраната на Белнап — напомних й аз.

Тя не прояви охота да навлиза в темата, но вместо нея се обади Уордъл:

— Съветът на тайните служби е да се вземат мерки по укриването на вицепрезидента до разрешаването на кризата. Да се отменят абсолютно всички публични изяви на президента през следващите два дни или докато се реши проблемът.

— Вече казах, че подобни варианти са изключени — хладно го погледна мисис Хупър.

— Става въпрос за официална препоръка.

— Много добре.

— След края на заседанието ще се погрижа да ви я връча и в писмен вид.

— Сигурна съм, че ще го направите.

Приключил с операцията за прикриване на задника си, Уордъл благоволи да подхвърли и някакво обяснение за обща консумация:

— Ние можем да усилим охраната и със сигурност ще го направим, но все пак не сме в състояние да я удвоим.

Мисис Хупър отдели няколко секунди на мрачното предупреждение, след което кимна.

— След заседанието ще ви дам списък с имената на хората, чиято охрана трябва да бъде удвоена. Сред тях без съмнение ще бъдат президентът и вицепрезидентът, а също така и министърът на отбраната.

Нямаше никакво съмнение, че лично мисис Хупър ще утвърди окончателния вариант на този списък, но никой от присъстващите не беше чак дотам неблагоразумен, че да го каже на глас. Включително и аз.

— Охраната на президента и вицепрезидента беше удвоена още в седем и трийсет тази сутрин — информира я Уордъл. — Що се отнася до министъра на отбраната, той не се охранява от нас, а от военната полиция. Въпреки това ще направя необходимото да ги уведомя.

Мийни ловко се възползва от кратката пауза след това изявление и зададе един навременен въпрос.

— Добре, Чък, удвояваш охраната. Какъв резултат очакваш?

— Зависи. По принцип нашата охрана е организирана така, че да възпира и предотвратява действията на всички видове индивидуални убийци, описани от агент Марголд: луди, откачени и обзети от мания за величие идиоти. Историята познава достатъчно такива случаи — спомнете си Линкълн, Гарфилд, Кенеди, опитите за покушение срещу Форд и Рейгън. Извършителите без изключение са с психически отклонения и действат сами. Ето защо нашите агенти изучават профилите на подобни хора, а обучението им е насочено към реагиране срещу най-характерните им прояви. — Уордъл огледа присъстващите, сякаш искаше да се увери, че разбират значението на това, което разясняваше. — В случая имаме работа с висококвалифициран екип. Може би са двама, може би десет. Ние можем да променим обичайните начини за придвижване на президента, профила на охраната му. И ще го направим. Но не когато е на открито, когато се ръкува и целува бебета.

— Ако проблемът е в бройката на охраната, ще допълним агентите ви с наши хора — обади се Мийни.

— Разбира се, че проблемът е в бройката. Но нашите агенти работят в екипи. Вкараме ли в тях необучени хора, неминуемо ще възникнат проблеми. — Той се обърна към Джордж и натъртено добави: — Най-доброто, което можете да направите, е още преди тази фаза да откриете и елиминирате заплахата.

Уордъл съвсем не беше глупак. Ловкият начин, по който прехвърли топката в полето на Мийни, съвсем недвусмислено го доказваше.

— Ние ще се заемем с отбраната, а вие с нападението — добави той с очевидното намерение да подсили тезата си. — Но нека бъдем наясно — този мач не може да бъде спечелен от защитата!

Сега вече уважаемият мистър Уордъл можеше да бъде доволен — бе успял да прикрие задника на любимите си служби отвсякъде — отгоре, отдолу и отстрани, от понеделник до неделя.

Изчаках Мийни да отправи топката с отмерен шут в полето на някой друг от играчите, но той зяпаше в стената и мълчеше, вероятно обзет от спомени за блестящата кариера, която бе имал някога. Напрегнатата тишина бе нарушена от Филис.

— Да се върнем на въпроса на Дръмънд, мисис Хупър — рече тя. — По какъв начин вие бихте желали да запознаем обществеността с този проблем?

Вместо да отговори, Хупър се извърна към Мийни и попита:

— Доколко сте сигурен, че всичко това е свързано с наградата?

— В нищо не сме сигурни. В момента нямаме никаква представа за мотивите. А и бележката може да е уловка.

— Уловка за какво?

— Убийството на Белнап може да е било насочено единствено към него. Точка по въпроса. Преди да започне работа в правителството, той е бил президент на известна компания на Уолстрийт, имал е стотици врагове. Тайните служби имат цяла папка със заплахи срещу него. Нали така, Чък?

— Точно така — кимна Уордъл. — Ястреба не беше особено популярен.

— Бележката може да е написана нарочно, с цел да ни заблуди — подхвърли нова хипотеза Джордж, заби поглед в масата пред себе си и мрачно добави: — Трябва да бъдем нащрек!

Мисис Хупър моментално се хвана за сламката.

— Много добре — кимна тя. — Но нека чуем и другите възможни варианти.

Изведнъж ми светна, че Джордж през цялото време е чакал този шанс.

— Ще ви кажа какво мисля — отговори с усмивка той. — Ако сериозно са решили да убият президента, те нямаше да ни предупреждават.

В очите на Уордъл проблесна надежда.

— Продължавайте — изправи се в стола си той.

— Глупаво е да го правят просто защото сами си усложняват задачата. И тя става доста по-рискована…

— Какъв е тогава смисълът на тази бележка? — попита мисис Хупър.

— Смисълът ли? — проточи Джордж. Беше ясно, че се наслаждава на момента и се готви да демонстрира умственото си превъзходство над останалите. Очите му бавно обходиха присъстващите около масата и се върнаха върху мисис Хупър. — Футболистите го наричат „засада“. Докато ние правим всички усилия да опазим президента, те просто изчезват.

Отдавна бях обмислил и отхвърлил тази теза на Джордж. Заплахите срещу президента не могат да бъдат ход за отвличане на вниманието, а по-скоро обратното: стартов сигнал за най-голямата полицейска хайка в историята. Разбира се, нямах намерение да противореча на Джордж, след като е решил да се прави на глупак.

Каквото и да говорим, фокусът се размиваше и участниците в съвещанието го почувстваха съвсем ясно.

— Моят шеф може и да е прав, но може и да греши — обади се съвсем навреме Джени. — Нека направим кратък преглед на това, което действително знаем или което можем да приемем за вероятно, поне на този етап. Престъпниците са американци. Стигам до това заключение от идиоматичните изрази в бележката. Няма съмнение, че нейният автор е американец. Наясно сме също така, че те притежават професионални качества и оборудване.

— Прекрасно! — възкликна мисис Хупър. — Значи аз излизам пред целокупния американски народ и съобщавам, че неизвестна група професионални убийци е тръгнала на лов за нашия президент. Направо страхотно! Някой от вас да допуска, че подобно изявление може да ми създаде проблеми? Каква ще бъде обществената реакция според вас?

Разбира се, всички допускахме, че ще има проблеми. За целта си наложихме маски на загриженост, стопроцентово фалшиви. Това си беше неин проблем, а ние — подобно на всички професионални бюрократи — нямахме никакво намерение да пъхаме нос в пощенската й кутия, надявайки се на същото от нейна страна.

Непосредствената ни задача беше да овладеем събитията, при това в момент, в който лошите имаха предимство във времето, инерция, а вероятно и предварителен план. Имах чувството, че Джени е права: убийците действително знаеха какво точно ще направят и как ще го направят. Събитията щяха да се развиват с наложените от тях интензивност и темпо. И ако не допуснеха някоя глупава грешка или неточна преценка, а президентът продължеше да изпълнява поетите обществени ангажименти, имаше голяма опасност ние да продължим да си играем на котка и мишка до момента, в който тежката артилерия започне да настъпва по Пенсилвания Авеню.

Заседанието продължаваше да се точи. Това се дължеше отчасти на факта, че хората без идеи са досадно бъбриви, и отчасти на удоволствието, с което Джордж слушаше собствения си глас. В крайна сметка се взе решение за публикуване на официална правителствена декларация, в която да се съобщи за убийството на началника на канцеларията на Белия дом и съпругата му и за воденото разследване, чиято първоначална версия е опит за кражба с взлом, завършил злощастно. Вероятно бях пропуснал част от дискусиите, защото бързо проумях, че единствено убийците няма да бъдат подведени от това гигантско тъпоумие.

След това се взе решение оперативният щаб да се установи в офиса на „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ заради централното разположение, сигурността и наличието на всички необходими средства за комуникация и наблюдение. И най-вече защото никой не предложи друго място. Всъщност не беше точно така. Мистър Холдърман любезно предложи помещенията на новоизградения Център за информационни анализи и инфраструктурна защита, но предложението му беше посрещнато със скептични усмивки. Едва ли някой от присъстващите си беше направил труда да запомни всичките прилагателни в това дълго наименование. Винаги е гадно, когато си новак, нали?

В крайна сметка дори Мийни осъзна, че за разлика от противника губим ценно време.

— Предварителните наблюдения на агент Марголд предполагат двустранен подход — информира ни той. — Замесен е вътрешен човек и ние ще обърнем земята, за да открием кой е той. В същото време ще търсим извършителите навсякъде, където бихме могли да ги открием.

Точно така. На това му се вика логика и здрав разум. Всички започнаха да кимат в знак на признание на изключителната мъдрост на Джордж.

— Аз предлагам три основни действия — продължи той и кимна по посока на Чарлс. — Агент Уордъл ще отговаря за охраната на всички членове на правителството. — Главата му се извърта към Джени. — Агент Марголд ще оглави екипа за издирване на убийците. — Последвалата усмивка беше предназначена за мен. — А Дръмънд ще застане начело на екипа за разследване на евентуалните връзки с международната престъпност с основната задача да установи кой е предложил награда за главата на президента и може ли да се подозира чуждестранно участие.

— Имам един въпрос — казах.

Той ми хвърли изпитателен поглед, вероятно подозирайки, че ще изтърся някоя гадория.

Не исках да го разочаровам и попитах:

— А ти какво ще правиш, Джордж?

— Радвам се, че попита, Дръмънд. Аз ще наблюдавам и ще координирам всички операции. Това отговоря най-добре на философията ми за упражняване на властта — директно да разпределям отговорностите между подчинените си. По този начин се насърчава инициативността и… отчетността…

Тази тирада ми прозвуча като извадка от Наръчника по модерен мениджмънт, но никой от присъстващите не пропусна подтекста в нея. На вашингтонски жаргон отчетност означава лавина от лайна, която се движи от горе на долу. Джордж щеше да направи така, че всеки да заложи по нещо в тази игра и ако корабът случайно попадне на айсберг, капитанът в никакъв случай няма да маха за сбогом от мостика, докато моряците се отдалечават със спасителните лодки. Защото спасителни лодки не се предвиждаха. Ако Джордж постигнеше своето, и оцелели не се предвиждаха.

Стрелнах с поглед Джени, която само извъртя очи.