Брайън Хейг
Убиецът на президента (2)

2.

Върнахме се за последен визуален и ментален оглед на местопрестъплението. Но преди това аз все пак отделих няколко секунди за пренастройка. Бях ядосан, че отново се връщам в къщата, бях гневен поради факта, че шефката ме беше държала на тъмно, но най-много бях бесен на мис Марголд. Ако мис Нафукан задник не беше ме държала в неведение относно мотива и самоличността на жертвите, едва ли щеше да се наложи да се връщам. Тук му е мястото да отбележа, че по време на своята военна и юридическа кариера се бях нагледал на трупове и смърт и по тази причина съвсем не съм мекушав. Но така и не успях да свикна с тези гледки и обикновено втория път ми е по-гадно от първия.

А когато човек се намира на местопрестъплението, той трябва да е изключително концентриран, за да не пропусне нещо. Първото, което ми направи впечатление, беше липсата на шпионка. От двете страни на входната врата имаше но един ред прозорчета, които явно бяха предназначени за тази роля.

— Тя изобщо не е видяла лицето му — промърморих.

— Какво? О, имаш предвид Лейси… За лицето на Елуд ли говориш?

— Да. Погледни тук… Ако се е залепил за вратата, след като е натиснал звънеца, тя би могла да види само част от тялото му, дори и ако се е досетила да надникне.

Марголд отиде да хвърли едно око, колкото да се увери в правилността на геометричните ми наблюдения.

Явно не беше нужно да обяснявам защо имаха значение, при това важно. До този момент Лари Елуд беше единственият идентифициран заподозрян. Но живи свидетели нямаше, а лицето на Елуд липсваше на видеозаписите, което ни даваше достатъчно основания за догадката, че препъващият се по пътеката джентълмен от видеозаписа е просто един самозванец, Фактът, че Джун Лейси не бе успяла да идентифицира лицето на Елуд пред входната врата, допълнително усложняваше нашата задача. Разкриването на престъпленията е игра на включване и изключване, в която Лари Елуд пасваше еднакво добре и в двете посоки. А на нас ни оставаше да се преборим с приблизително пет милиарда „несуби“ — дума, която според терминологията на ФБР замества словосъчетанието „неизвестни субекти“, но всъщност се използва като синоним на едно друго, а именно „понятие си нямам“…

— Не забравяй да наредиш на криминалистите да снемат отпечатъци от копчето на звънеца — промърморих на глас аз.

— Вече си го отбелязах — кимна тя.

— Между другото, къде е колата? Къде е Елуд?

— Изчезнали са. От гаража ни информираха, че Елуд е излязъл оттам точно в пет и половина и е тръгнал насам. Обявени са за издирване.

— Градът е голям — поклатих глава аз.

— Напротив, Дръмънд, малък е — тръсна глава тя. — Големи са Ню Йорк и Ел Ей.

По ирония на съдбата аз винаги се чувствам засегнат, когато някой друг ме иронизира.

— В такъв случай ще ги откриете лесно — рекох.

— Всъщност колата е оборудвана със специално кодирана сателитна навигационна система, която действа и като локатор.

— Значи няма да имате проблеми.

— Но системата вероятно е дезактивирана.

— Каква изненада, а?

— Наистина е изненада — изгледа ме продължително тя. — Защото за съществуването на локаторната система знаят само шепа хора. Или по-скоро шепичка…

— Която все пак се е оказала с пробойни — отбелязах аз, след което се отпуснах на едно коляно и отново огледах тялото на Джун Лейси. Лявата й ръка покриваше дупката от куршума, а изходящата рана не можех да видя, без да обърна тялото. Това ми пречеше да определя дали е бил използван същият калибър оръжие като при останалите.

Очите ми се преместиха върху лицето й. Лейси в никакъв случай не би могла да се нарече красавица. Лицето й беше топчесто, а чертите — твърде обикновени, но въпреки това правеше страхотно впечатление. Дори запленяващо. Приех откритието с откровена изненада, а няколко допълнителни секунди отидоха за установяване на причините. Тази жена притежаваше онази забележителна невинност, спокойствие на духа и приятна простота — не на ума, а на душата, която всъщност е важното в тоя живот. Имаше щастливото лице на онова момиченце от третия ред на църковния хор, което сме запомнили да наднича по време на служба; на онова дете с ръка на сърцето, което наблюдава тържествения парад по случай Деня на загиналите и е дълбоко убедено, че живее в най-великата страна на света; на доверчивото същество, което искрено вярва, че светът е населен с рицари и дракони, а то самото — дяволски гордо — винаги е на страната на рицарите. Аз не съм тоя тип. Някога може и да съм бил, но вече не. В нейно присъствие се почувствах виновен и дори малко гузен. Да не говорим, че ми беше адски тъжно и ме обземаше гняв.

Бен спомена, че е от Минесота, и май наистина беше така. При всички случаи специален агент Джун Лейси беше представителка на бялата раса, със силен нордически ген — косата й беше платиненоруса, кожата светла и чиста, а очите й имаха бледосиния цвят на Балтийско море. Постоянното присъствие на различните купони, никога царица на бала, но винаги в близкия й антураж; момичето, с което всички споделяха съкровените си тайни. Разбира се, това би било крайно недостатъчно, за да я превърне в елитен агент на тайните служби. За целта бяха нужни още интелигентност, амбиция и авантюризъм — качества, които Джун Лейси положително е притежавала.

Без съмнение всички жители на малкото градче в северна Минесота са били горди, че тяхната малка Джун с големите руси плитки се е издигнала до личен бодигард на президента на САЩ. В традиционната си реч за началото на учебната година директорът на гимназията вероятно подчертава пред новия випуск, че ако заляга над книгите и се държи на разстояние от разни опасни субстанции, някой от тях може би ще стигне до кабинет в Белия дом или поне до запазено място на борда на „Еър Форс Едно“. Защото една от нашите възпитанички вече го е постигнала и всички ние трябва да се гордеем с нея, нали?

Но веднага трябва да добавя, че от днес нататък кариерата на Лейси едва ли ще представлява такъв вдъхновяващ пример, какъвто е била преди.

Вдигнах очи към агент Марголд, която — колкото и да е странно — изглеждаше точно като отличничката на класа с най-големи изгледи за успешна кариера.

— Не е имала време да реагира — рекох.

— Не я съжалявай, Дръмънд — отвърна с леден глас дамата. — Ако е била нащрек, това нямаше да й се случи.

По принцип нямаше какво да възразя на подобно становище, не се и опитах. По мое мнение жените са склонни да дават строги оценки за други жени. Докато аз, в качеството си на мъж, бях малко разколебан. Отдавна вече не робувах на стереотипа на мъжа закрилник, който винаги е на разположение на нуждаещите се от закрила жени. Просто защото той внушава наличието на едно неприятно за мен взаимоотношение — между силния и слабия. В днешно време представителите на съответните полове са доста по-близки един до друг — повечето от тях чувствителни и състрадателни създания, които си поделят както домакинските задължения, така и грижите за децата. Слава богу, това явление все още не се разпростира върху раждането, не засяга и периодите на месечно неразположение. Аз например никога не забравям да спусна дъската на тоалетната, когато се намирам в жилището на дама. Въпреки че съм възпитан в армейски дух и по-голямата част от живота ми е преминала из разни казарми и военни бази, в които и до ден-днешен властва духът на петдесетте години на миналия век… Искам да кажа, че ми е малко трудно да прегърна всички съвременни мантри, засягащи тези проблеми. И затова изпитвах задушаващ гняв от факта, че някой е пронизал с куршум гърлото на бедната Джун.

Обърнах внимание на блестящия годежен камък на пръста й. Само след две седмици тя щеше да се омъжи. Сватбената рокля вероятно бе ушита и изпробвана, църквата запазена, а поканите — разпратени. Дори не беше нужно гостите да променят плановете си, а само настроението и гардероба. Изкуших се да придърпам полата й, с цел да запазя достойнството й, но се въздържах поради присъствието на Марголд и нейните копои, които със сигурност щяха да ме наклепат в доклада си.

Стиснах лекичко рамото на Джун и се изправих.

— Да си представим как е станало — подхвърлих към Марголд.

— Добре. Започни ти.

— В шест и четвърт Лейси е във фоайето и очаква появата на Елуд. Може би е седяла на стълбите. Дежурните в приземието я информират по радиостанцията, че Елуд върви по пътеката, после прозвучава звънецът — бим-бам, тя се приближава към вратата и я отваря. Насреща си вижда някакъв тип с пистолет в ръка и още преди да реагира, се чува едно бум… Не, по-скоро пссст… и куршумът пронизва гърлото й. Дотук съгласна ли си?

— Да. Положително е използвал заглушител.

— Тя отхвръква назад. В къщата проникват двама, трима, а може би и четирима нападатели, след което…

— След което какво?

— Може би не всички убийци са били мъже…

Марголд ми хвърли отнесен поглед, после бавно кимна.

— Да, възможно е… Мислиш, че са довели и жена, която подхвърля някаква реплика към семейство Белнап. Просто за да няма никакви подозрения, така ли?

— Това е една вероятност, която трябва да имаме предвид — кимнах аз.

Тя сведе поглед към Лейси и промърмори:

— Интересна идея. Може би на убийците е било предварително известно, че вратата ще отвори жена агент, а?

Оставихме тази мисъл да блуждае във въздуха известно време, след което Марголд подхвърли:

— Един стрелец се насочва към трапезарията, а други двама се промъкват към мазето. Последният остава тук, в преддверието. Вероятно именно той е жена. Която отива да заеме позиция в кухнята и дава сигнал за началото.

— Внимавай с точния брой. По-добре да приемем, че нападателите са били между двама и четирима, като оставим на експертите по балистика да определят с точност… — Замълчах за момент, после попитах: — А къде са гилзите?

— Допускаш, че са използвали специални торбички, прикрепени към пистолетите? — сбърчи вежди агент Марголд.

— Употребата на заглушители означава автоматични пистолети, което води след себе си задължителното изхвърляне на гилзите. Кажи на криминалистите да хвърлят едно око под килимите и пътеките, да обърнат внимание на всяка пролука. Въпреки че се съмнявам да открият нещо.

Върнахме се в трапезарията. Двамата агенти продължаваха да подпират стената.

— Абе на вас за това ли ви плащат? — намръщено ги изгледа Марголд.

— Плащат ни да изолираме местопрестъплението до пристигането на специализирания екип — отвърна с достойнство по-едрият. — И го вършим точно по устав, като имаме грижата да не допуснем външно замърсяване. — Помълча малко, после добави: — И вас съветвам да направите същото.

Марголд поклати глава и тръгна да обикаля масата.

— Защо ги няма криминалистите, къде е съдебният лекар? — попитах аз.

— Беше ни заповядано да заобиколим местните — отговори кокалестият агент. — С оглед избягването на допълнителен качествен контрол и евентуални проблеми с прехвърляне на веществените доказателства… — Замисли се за момент и поклати глава. — Екипите идват директно от Куонтико и вероятно са попаднали на задръстване. За добре дошли във Вашингтон…

Марголд обикаляше стаята, опитвайки се да установи позицията на стрелците. Вероятно проверяваше теорията ми за втори нападател. След малко спря и се обърна към мен.

— Свърших. Има ли нещо друго?

— Ами… — запънах се аз. — Имаше нещо, ама какво беше?

Тя хвърли многозначителен поглед на часовника си и попита:

— Ти приключи ли?

Хвърлих един продължителен поглед към мистър и мисис Белнап. Бях убеден, че нещо пропускахме.

— Бен спомена, че Елуд се появявал всяка сутрин точно в шест и четвърт…

— Така е. Но днес е закъснял с пет минути…

— Вече си го отбелязах.

— Освен това… Белнап вероятно е ставал в пет и половина, за да вземе душ, да се избръсне и облече, да закуси…

— Какво искаш да кажеш?

— Ти омъжена ли си?

— Не. Защо питаш?

— А някога била ли си омъжена, живяла ли си под един покрив с някого?

— Не — поклати глава тя. — Всъщност… — Явно бях докоснал някакъв нерв, защото интонацията й рязко се промени. — Хайде, изплюй какво ти минава през главата!

— Брачни навици, агент Марголд. Човекът е бил ранобудник, но това не означава, че и жена му е такава. Откъде са разбрали, че семейството става рано и закусва заедно?

Бях сигурен, че разбираше какво имам предвид, но не искаше да го признае.

— Дай пак да слезем в мазето — рече с въздишка тя.

Тръгнахме.

Някъде по средата на стълбището тя се обърна и прошепна:

— Край на изводите и умозаключенията в присъствието на останалите. Ясно е, че ако убийците са знаели как да заобиколят охраната, ако са имали информация за командния пункт в мазето… Не съм глупачка, Дръмънд. Знам, че става въпрос за вътрешен човек. — Лицето й се доближи на сантиметри от моето. — Но това не го казвай на никого, ясно?

Изобщо не ми беше ясно. Все пак бях доволен, че в случая се появиха и невидими на пръв поглед неща. Например подозрение в заговор, недоверие към някой от присъстващите в този дом, а може би и чудати страни от характера на младата дама…

Бен също се беше върнал в подземието и беше пуснал записа с пристигането на Елуд. Вършеше го с такова усърдие, сякаш искаше да върне времето назад и нещата да бъдат такива, каквито са били преди инцидента. Стана ми мъчно за него. Убийците не бяха играли честно. Бяха открили слабото място в бронята му и го бяха повалили.

Основното правило в неговия бизнес гласи, че най-трудно се охранява движеща се цел. От друга страна, поговорката „моят дом е моята крепост“ е стопроцентово вярна. И когато заобиколите тази крепост с дълбок ров, а на кулите поставите верни бойци със смели сърца, тя наистина би трябвало да е непревземаема.

Би трябвало. Но само ако ровът не ви изневери. В момента, в който черната лимузина е отбила в алеята и е навлязла в обезопасения периметър на крепостта, тя е била приета на доверие от верните бойци в кулата (или командния пункт в мазето). Системата вдъхва самоувереност, свежда до нула недоверието, премахва враждебността. Джун Лейси не е умряла, защото е била небрежна, а защото нейните шефове са я инструктирали да се доверява на електронния ров, оставяйки го да върши работата вместо нея.

Всяка вашингтонска институция играе по свои собствени правила, но в тайните служби действа един от най-строгите вътрешни кодекси. По всяка вероятност Бен ще бъде пенсиониран преждевременно, освен ако не се окаже съвършен мошеник и интригант. В такъв случай може би ще отърве кожата и ще го изпратят да прави резервации в пътническата служба на Белия дом. Едно съвсем приемливо място, ако го сравним с хладилните шкафове в моргата, които очакваха хората от екипа му и нещастното семейство Белнап.

Както и да е. Ние с Марголд направихме още един подробен оглед на командния пункт, но не открихме нищо. В хода на огледа стигнах до заключението, че тя вероятно е права относно пътя на смъртта. Мъжът на стола е бил застрелян пръв, последвала го е жената на пулта, а спящият е бил оставен за десерт.

Така би постъпил професионален екип, който разполага с точна информация и с достатъчно време за планиране на нападението. Така пише и в наръчника: първа трябва да бъде отстранена най-непосредствената заплаха. Но точно в това се криеше проблемът просто защото стрелците не са разполагали с време. Те блъскат вратата и откриват стрелба, нищо повече. Огледах стените и обзавеждането с надеждата да открия следа от някой заблуден куршум. Но нямаше. Всеки изстрел бе попадал в целта. Изключение беше жената на пулта, която бе поела три куршума в дясната част на тялото си. Отделих й малко допълнително време. Дясната й ръка беше протегната напред, на няколко сантиметра от паник-бутона. Изхождайки от позицията на стрелеца, стигнах до заключението, че той е използвал оръжието си, за да я оттласне по-далеч от този бутон.

Впечатляващо.

Прекалено впечатляващо.

— Вероятно са използвали миникамери на върха на фиброоптичен кабел — подхвърлих към Марголд аз. — Мушкаш я под вратата и получаваш картина на това, което лежи зад нея…

Тя кимна и се наведе над трупа на леглото.

— Този вероятно е бил нощна смяна и… — Обясненията й бяха прекъснати от острия звън на мобилния й телефон. — Ало! Да, Марголд слуша… Добре, Джордж… — Послуша малко, след което добави: — Всъщност ние почти приключихме… Да, разбира се, че можем. След десет минути…

Изключи телефона, а погледът й се отплесна нанякъде. Изтече цяла минута, преди да тръсне глава и да се извърне към Бен.

— Трябва да тръгвам. Криминалистите и съдебният лекар всеки момент ще бъдат тук. — Погледът й се измести в моя посока. — Директорът е променил маршрута си и няма да идва. Вместо това ние ще отидем при него.

— Ние? — Изгледах я и бавно поклатих глава. — Става дума за твоя шеф, твоя случай, твоя кошмар…

Тя обмисли чутото, после вдигна глава.

— Не споменах ли, че срещата ще се проведе в центъра „Джордж Буш“? Това не е ли сграда на ЦРУ?

Дарих я с един смръщен поглед, след което се обърнах към Бен.

— Дай ни лентата със записа на Елуд… — После ми хрумна още нещо и побързах да добавя: — Ти прегледа ли онази, на която е запечатано потеглянето му?

— Ами не… Изобщо не ми мина през главата…

— Приготви и нея.

— Добра идея — погледна ме одобрително Марголд.

— Така си е.

Тръгнахме по обратния път. Изкачихме няколко стъпала и аз я хванах за ръката.

— Добре си помисли дали трябва да позволиш на Бен да се разпорежда свободно в къщата.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо, той е потенциален заподозрян. Става въпрос за вътрешна информация, до която той определено е имал достъп.

— А второ?

— Предстои лов на вещици, а Бен е бил ръководител на операцията. Не би трябвало да го допускат до уликите преди твоята поява, но стореното сторено. В момента обаче отговаряш ти и аз те съветвам да си пазиш задника.

— Аз… Би трябвало и сама да се досетя.

Права беше. Би трябвало.

Тя се върна в трапезарията и уведоми агент Джаксън, че топката е в неговото поле и първата му работа е незабавно да отстрани Бен.

Самият Бен ни настигна на входната врата, подаде касетите на Марголд и се обърна към мен.

— Виж какво… Не си правете прибързани заключения. Нямаме доказателства, че убиецът не е бил сам.

— Били са няколко души, Бен — поклатих глава аз. — Време е да свикнеш с тази мисъл. Не знам доколко ще те облекчи намерението ми да дам една сравнително добра оценка на охраната…

— О, благодаря ти.

— Не го вземай чак толкова навътре…

— Добре, няма.

Изминахме няколко крачки по посока на колата и Марголд се обърна да ме погледне.

— С това ли се занимаваш в ЦРУ? С реконструкция на местопрестъпления?

— Не.

— В такъв случай как… Как успя да навържеш нещата?

— Ами… Едно време имах навика да трепя хора.

— Питам те сериозно — тръсна глава тя.

— Добре де, адвокат съм по наказателни дела.

— Ей затова не обичам да работя с типове от ЦРУ като теб! — извъртя очи тя. — Всички до един сте отвратителни лъжци!

Усмихнах се.

— Хайде, влизай в колата! — заповяда тя.

А проблемът на типовете от ФБР е, че всички са отвратителни скептици. Преди да постъпя в юридическия, аз работих известно време в отдел „Специални операции“ и имах някакво понятие от методика и техники.

Ако ми позволите една скромна забележка, бих добавил, че забелязах отъпкания тор още преди да влезем в къщата. За разлика от Марголд, която беше заета да си слага гумените ръкавици и да ми обяснява какъв отвратителен задник съм аз.

— Имаме само пет минути — съобщи на шофьора тя. — Не искам да закъснявам, затова дай газ!

Той покорно натисна педала и колата се понесе по Белантри Фарм Драйв, от двете страни на която се мяркаха миниимения. Някъде към средата на квартала се разминахме с дълга колона микробуси и тъмносини патрулни коли, която пътуваше в обратна посока. Марголд измъкна мобилния си телефон и в продължение на две минути раздаваше инструкции — на своя човек в екипа на криминалистите, които трябваше да вземат отпечатъци от звънеца, да търсят гилзи и да снемат отливки от следите в лехата.

— Да, добре — приключи разговора тя. — По-късно ще намерим време да се отбием, за да направиш отливки и от нашите обувки.

Натисна бутона за изключване, облегна се и извърна очи към прозореца. Вероятно претърсваше мозъка си за нещо пропуснато. Върху раменете на тази млада дама се беше стоварила цяла лавина от лоши новини, с които по мое мнение тя не се справяше особено добре.

— Ти ли си разследващ агент по случая? — попитах.

— Не. Ще го възложат на специален агент Марк Бътърман, един от най-добрите…

— Да не е сред онези, които останаха в къщата?

— Не, те са от екипа за бързо реагиране. А Бътърман живее далеч, на половината път до Болтимор. В момента пътува с конвоя.

— В такъв случай защо изпратиха теб?

— По същата причина, поради която изпратиха теб.

— Защото си духовита, очарователна и умна?

Тя ми хвърли изпълнен с укор поглед и въздъхна.

— Явно умееш да се оправяш с местопрестъпленията, но я да те видим дали си толкова светнат в предположенията…

— Слушам те — рекох.

— Трябват им двама тъпаци, които да поемат вината в случай, че нещата се развият зле и доведат до смъртта на президента.