Брайън Хейг
Убиецът на президента (13)

13.

Маргарет Барнс остана неподвижна, в състояние на лек шок. В рамките на следващите няколко секунди тя или щеше да изпадне в истерия, или да скочи с главата надолу в мрачната бездна на отчаянието. При подобни ситуации разполагаш с не повече от три минути, за да разсееш обекта и да го тласнеш към по-разговорчиво състояние. Не успееш ли, той просто ще млъкне. Точка.

Спогледахме се с Джени. И двамата знаехме какво трябва да направим, но още по-важно беше, че знаем кой какво трябва да направи. Аз самият не бях особено ентусиазиран, но по силата на темперамента и моята алфа неустоимост изборът падаше именно върху мен.

— Чувате ли ме, мисис Барнс? — попитах аз, леко привеждайки се напред. След което директно заковах: — Синът ви е убил шестнайсет души!

Тя гледаше някъде в пространството и с нищо не показваше, че думите достигат до съзнанието й. Наложи се да повиша глас:

— Убийството на семейство Белнап е работа на вътрешен човек. Джейсън е бил член на охранителния екип и притежава нужната проницателност, а отпечатъците от неговите обувки са открити на местопрестъплението. Освен това разполагаме с твърда доказателства, че е имал достъп до специалните оръжия, с които са ликвидирани както президентският говорител, така и съдията Файнбърг.

Дадох й малко време да обработи информацията, след което й предложих още една порция полулъжи:

— Разполагаме с уликите и схемата на престъпленията, а вече имаме и груба представа за мотивите. На практика Джейсън е оставил бележка, в която ни предупреждава, че убийствата ще продължат. — Направих една театрална пауза, след което с престорена небрежност добавих: — О, щях да забравя, В бележката се заканва да убие и президента на Съединените щати.

Маргарет Барнс видимо рухна. Започна да диша тежко, изглеждаше объркана и замаяна. Джени се изправи, пристъпи към нея и се отпусна на колене до инвалидната количка.

— Да ви донеса ли нещо, Маргарет? — тихо попита тя. — Вода или нещо друго…

Жената не отговори.

— За бога, госпожо! — извиках аз. — Вие сама ни предложихте връзката с Филип Файнбърг, но ако искаме да се справим със ситуацията, трябва да знаем повече! И вие ще ни разкажете всичко, което знаете. Още сега!

— Вие… Вие ме излъгахте… — промърмори Маргарет Барнс. — Вие ме подмамихте да…

— Не сме ви излъгали!

— Не, излъгахте ме и…

— Легитимирахме се като федерални служители, които извършват официално разследване — прекъснах я с твърд глас аз, после, подчинявайки се на внезапен инстинкт, ловко изблъфирах: — Но въпреки това вие излъгахте относно обстоятелствата, довели до инвалидизирането ви. Ние можем да проверим разказа ви и със сигурност ще го направим, макар че вече знаем какво ще излезе от всичко това… Знаем го, нали, мисис Барнс? Вие ни излъгахте и това е запечатано на лента! — Тя глуповато зяпна по посока на магнетофона, а аз не пропуснах да се възползвам от момента и обявих: — Ако ви интересува, това е наказуемо федерално престъпление…

— Но… Джейсън не би могъл да… Искам да кажа, че бих желала да поговоря със…

Очаквах този момент и повиших глас, за да не й позволя да изрече нито дума повече:

— След няколко часа синът ви ще извърши ново убийство! Ако вие отказвате да споделите информация, която би ни помогнала да го спрем, аз ще арестувам вас по обвинение за съучастие в убийство, умишлено укривателство и умишлено възпрепятстване на официално разследване. Ще измъкна вас от тази къща, окована в белезници, вас ще тикна в затвора!

Мисис Барнс извърна глава към Джени.

— Маргарет… — прошепна партньорката ми. — Много съжалявам… Но май не ни оставяте друг избор.

— Вече разполагаме със запис, от който е видно, че сте излъгали федерални служители — продължавах да я мачкам аз. — Достатъчно е, за да получите присъда и да влезете в затвора, вероятно до края на дните си.

До известна степен това беше истина, тъй като заблуждаването на федерален служител е подсъдно, дори и без предупреждението, включено в прочитане на правата. Но като адвокат аз бях наясно, че няма съд, който да прояви строгост към майката, опитваща се да измъкне собственото си дете. Ето защо малкото ми преувеличение не биваше да се тълкува прекалено буквално.

Но в случая не беше важно какво зная аз, а какво се върти в нейната глава. Защото едва ли знаеше много, въпреки че е била съпруга на съдия. По бузите й се стичаха сълзи, тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. Продължаваше обаче да мълчи — факт, колкото дразнещ, толкова и смущаващ. В подобни случаи човек трябва да натисне правилния бутон, а аз все още не бях го улучил. Напрегнах ум в опит да открия слабото й място, но нищо не ми хрумваше.

Джени ме погледна с многозначително извити вежди, след което съчувствено подхвърли:

— Това е ужасно, Маргарет. Семейството и репутацията ви ще бъдат съсипани…

Схванах.

Джени стана от пода и седна на страничната облегалка на инвалидния стол. Аз пристъпих към Маргарет и се наведох към лицето й.

— Хей, мисис Барнс — рекох. — Я си представете, че момчето ви наистина убие президента! Самият президент на Съединените щати! Ще се превърнете в знаменитост, в сензация. Ще бъдете съвременният еквивалент на мисис Джон Уилкс Бут!

— Не, не… Това просто не е…

— Страхотно, а? Представяте ли си този огромен принос за достойната и славна фамилия Барнс? — Не бях убеден, че в сегашното си нестабилно състояние може да си представи това, и по тази причина се заех да изброявам: — Фамилията Барнс ще влезе във всички учебници по история редом със Сирхан Сирхан, Ли Харви Осуалд и онзи лунатик Хинкли… Ще се напишат книги за вас и за семейството ви, репортерите ще разровят всичко, до най-малката подробност, за да опишат как сте отгледали един социопат. Ще ви играят на Бродуей, ще направят телевизионен сериал. Кой ли ще изиграе вашата роля, мисис Барнс?

— Престани, Шон! — спря ме Джени. — Нима не разбираш, че това е огромен шок за Маргарет?

— Права си. Всъщност аз адски я съжалявам. Горкичката Маргарет! Бедничката Маргарет Барнс! Какво толкова съм се загрижил за съпругите, родителите и децата на онези шестнайсет души, които синът й уби днес? Какво да кажа за мисис Лари Елуд — съпругата на шофьора на Терънс Белнап, когото открихме тази сутрин овъглен, след като Джейсън му беше пуснал няколко куршума в черепа? — Пауза. — Или за агент Джун Лейси, колежка на Джейсън, която следващата седмица трябваше да се омъжи? Но това няма да стане, защото тази сутрин Джейсън й вкара един куршум в гърлото…

Маргарет Барнс буквално се пържеше на стола си. На лицето й се появи виновно изражение, от което можеше да се заключи, че разбира действията на Джейсън, че нещо в това семейство е създало или видоизменило съзнанието на младия човек по начин, който прави възможен всеки един от зловещите сценарии, които й описвах.

Джени положи ръка на рамото й и меко каза:

— Маргарет, ние трябва да открием Джейсън. Ако не го сторим, утре сутринта той ще се превърне в обект на най-мащабното издирване в американската история. Ние сме единствената му надежда да остане жив!

— Надявам се тази жена да не проговори! — хладно рекох аз, обръщайки се към партньорката си. — По-добре да застрелят копелето!

— Седни си на мястото, Шон — заповяда тя. — И си дръж устата затворена!

Подчиних се.

Маргарет Барнс оглеждаше помещението с безумен поглед. Ако имаше пистолет и въже и ако крайниците й бяха в ред, тя без никакво съмнение щеше да преметне примката около шията си и да натисне спусъка. В този момент се почувствах толкова засрамен от това, което бях причинил на бедната жена, че бях готов да я последвам.

— Човешката психика е крехко нещо, Маргарет — започна Джени. — Всички знаем, че Джейсън е искал да води достоен и почтен живот. Знаем и друго — че е бягал от нещо, от някакво страшно чудовище. — Помълча малко, сетне тихо добави: — Явно не е избягал достатъчно далеч.

Стресната от това прозрение, Маргарет Барнс се обърна да я погледне. Разбира се, добрият следовател трябва да намери общ език с обекта на разпита. Родителите на убиеца са обременени от силно чувство на срам и отчаяно търсят извинение за постъпката му, утеха и дори опрощение.

— Не ви обвинявам, Маргарет — все така тихо добави Джени. — И никой не бива да обвинява, особено вие самата…

— Но вие не можете… Вината не е негова…

— А на кого е вината, Маргарет?

Домакинята не отговори.

— Маргарет, помогнете ни да разберем!

Мисис Барнс отпи глътка шери, а от изражението й беше ясно, че и тя самата едва ли е в състояние да направи някакъв смислен анализ.

— Той… Неговото детство…

— Бил е лишен от майчини ласки?

— Да. А съпругът ми… Той беше доста властен… И много строг…

— Знам, че е трудно, Маргарет — насърчи я Джени. — Но Калхун е мъртъв и вече не може да ви причини зло… Никога! — Обърна се и спря магнетофона, след което прошепна: — Обещавам ви всичко да си остане между нас, каквото и да е то…

Знам защо го направи, но изключването на магнетофона беше кофти ход. Същевременно си дадох сметка, че Джени се насочва към нещо, което тотално бях пропуснал. Фактически то не беше само едно, затова бях любопитен да видя за какво точно става въпрос.

— То ще излезе наяве — прошепна Джени. — Вече не може да остане скрито… Разкажете ни, заради самата себе си. И заради Джейсън…

Мисис Барнс мълча дълго време, после наведе глава и изломоти:

— Не можете да си представите…

— Добре… Аз не искам да си представям каквото и да било. Искам да го чуя от вас. След което и вие ще се почувствате по-добре.

Маргарет Барнс се беше втренчила в лицето на Джени, но не беше ясно дали разбира какво й се говори.

— Започнете с истината за счупения ви гръбнак.

Домакинята неволно се сви на стола си.

— Не искам да говоря за това!

— Напротив, искате — тръсна глава Джени. — И винаги сте искали, нали? Направете го заради Джейсън, дължите му го.

Само две минути по-рано Маргарет Барнс беше научила, че синът й е убиец маниак; че двама агенти се бяха появили тук, за да разбият душата й; че тя ще се превърне в най-засрамената майка в държавата и че по всяка вероятност ще прекара остатъка от живота си в затвора. Разпитите са деликатна работа. Всеки опитен следовател ще ви каже, че в хода им настъпва един повратен момент (без задължително да е кресчендо), след който обектът или излива всичко, което таи в душата си, или всичко преминава в ръцете на адвокатите. И мисис Барнс потвърди това, като се обърна към Джени и попита:

— Трябва ли да повикам адвоката си?

Джени ме стрелна с поглед.

— Разбира се, мисис Барнс — изправих се аз, а на Джени подхвърлих: — Подай ми белезниците си, ако обичаш. — Изчаках задължителните няколко секунди, след което хладно заповядах: — Протегнете ръцете си, мисис Барнс. Ще получите възможност да се свържете с адвоката си от най-близкия полицейски участък веднага след като ви бъде предявено официалното обвинение.

Маргарет Барнс се втренчи в белезниците и дълго време остана така. Реално погледнато, закоравелите престъпници изобщо отказват да говорят с ченгетата, вероятно защото са минали през мелницата по няколко пъти. Но обикновените хора не могат да преценят, че обстоятелствата са срещу тях, въобразяват си, че ще блъфират и ще надхитрят ченгетата с полуистини и полулъжи. Дори когато получат първата си присъда, те често си въобразяват, че имат безупречна репутация, която трябва да защитават.

Очевидно през главата на Маргарет Барнс беше преминала комбинация от подобни мисли, тъй като тя леко кимна и каза:

— Добре. Той ме преби. Имам предвид Калхун. В онази нощ беше бесен и ме хвърли от стълбите. Беше… Всъщност не беше пиян, макар че беше пил. — Заби очи в моите, сякаш за да подчертае единствената и свята истина, която бе пожелала да сподели с мен: — Той не беше пиян!

— А след това заедно измислихте историята с автомобилната катастрофа, за да скриете истината? — подхвърли Джени.

Мисис Барнс кимна.

— Той ви заплаши, нали? — попита партньорката ми. — Предупреди ви, че това ще разбие не само вашия живот, но и живота на Джейсън.

Жената отново кимна.

— Изобщо не съм губила съзнание. — Той се надвеси над мен, но аз не бях в състояние да се помръдна. И тогава разбрахме, че съм получила сериозни наранявания. — Направи безуспешен опит да потисне стенанието, което напираше в гърдите й. — Той каза, че ще ме убие, Дженифър! И щеше да го направи, повярвайте ми. Наистина щеше да го направи! На моменти беше… брутален…

Джени й позволи необходимата пауза, след което поверително подхвърли:

— Разбирам добре вашето решение, Маргарет. Вярвам, че наистина би могъл да ви убие, а после да потърси друг начин да скрие истината. Но след това… След това ви е поставил под тотален контрол. Къде отивате, какво правите, кога да използвате тоалетната, да се храните и почивате.

— Да, да… — енергично закима жената. — Чувствах се като… като животно!

— Той беше жесток човек, нали?

— Изключително жесток! Но навън беше прекрасният съпруг и баща, уважаваният федерален съдия. Нормален, очарователен. Но само навън! Влезеше ли у дома, ставаше различен!

— Разбирам, Маргарет. Калхун е бил болен човек. Бил е пристрастен към властта и тоталния контрол, включително и над партньорите си. Държал на пълното подчинение от страна на съпругата си и в този смисъл е бил доволен, че след инцидента вие сте останали прикована към инвалидната количка. Защото по този начин сте останали тотално зависима от него. — Мисис Барнс унесено кимаше, а Джени направи малка, но прецизно изчислена пауза, след което попита: — И от Джейсън е изисквал абсолютно подчинение, нали?

По лицето на Маргарет се затъркаляха едри сълзи, от устата й излитаха сподавени стенания. Първата мрачна тайна излезе на светло, ефектът беше като гръмването на прашна бутилка шампанско.

— Аз… Синът ми и аз… Между нас нямаше никаква връзка. Не си говорим от години.

— Ще стигнем и дотам. Сега ми разкажете за семейството си.

И Маргарет Барнс започна. През слепващите десетина минути ни разказа как се е чувствала като съпруга на Калхун Барнс, какво е изпитвало момчето, наречено негов син. Пред нас се очерта силуетът на едно наистина страшно чудовище — много по-страшно, отколкото изобщо бяхме допускали. Джени беше права — жената наистина искаше да се освободи от всичко, натрупано през годините. И то дойде като приливна вълна, като стенеща колекция от безкрайни кошмари за нея и за сина й.

Докато слушах тази покъртителна история, изведнъж си спомних, че Джени беше демонстрирала изненадваща прозорливост в къщата на Джейсън. Калхун наистина се беше оказал тираничен родител и отвратителен грубиян, който пребивал сина си и за най-дребното нарушение, изисквал и налагал съвършенство във всяко неговото начинание, важно или незначително. Лесно било да се предизвика вулканичният му гняв. Веднъж малкият Джейсън купил една костенурка от свой връстник в училище и я занесъл у дома. В момента, в който Калхун я открил, той пребил момчето с колана си, размазал костенурката с ток, а след това го накарал да почисти мръсотията и да измие ръцете си точно сто пъти. При друг случай, вече като юноша, Джейсън се сбил в училищния двор. В това нямало нищо лошо, но за свое нещастие той загубил боя. Побеснелият Калхун го пребил толкова лошо, че се наложило три дни да не ходи на училище. И така нататък…

Поради факта, че майката била тероризирана не по-малко, а освен това била прикована към леглото, а по-късно и към инвалидната количка, младият Джейсън бил принуден да се изправи срещу чудовището сам, безпомощен и уязвим. Аз обаче съм на мнение, че дори Джени не беше очаквала тази неотслабваща жестокост, която бащата беше демонстрирал по отношение на сина си.

— И знаете ли кое беше най-странното? — подхвърли с дълбоко удивление Маргарет. — Джейсън го обожаваше! Боготвореше го, подчиняваше му се безпрекословно и правеше всичко възможно да му угоди! Между тях имаше нещо като… като свръхестествена близост. Джейсън буквално го боготвореше. — Пое си въздух и добави, хвърляйки изпитателен поглед към изповедницата си: — В това отношение не съм лъгала. Не мислите ли, че е малко странно?

— Мисля, че е нормално, Маргарет. Подобна ситуация често се наблюдава при вземането на заложници. Има си дори име: Стокхолмски синдром. Комбинацията от тероризираното на жертвата и пълната й безпомощност води до особена психологическа зависимост, която в определени случаи прераства дори в перверзна любов, примесена с възхищение. Лично аз бих се изненадала, ако бях чула нещо друго. Това е съвсем нормална реакция на невръстното момче, затворено в дома на такъв безкомпромисен тиранин.

— Аз… Всъщност разбирам какво искате да ми обясните…

И сигурно е така, казах си аз. Просто защото и тя е била жертва на същата дяволска магия.

— Джейсън научи ли истината за вашата травма? — ловко вметна Джени.

— Не. Ние… Всъщност аз предпочетох да не му казвам. Реших, че този ужас е прекалено тежко бреме за един млад човек. Не мислите ли, че бях права?

Джени се обърна да ме погледне и посочи чашата на Маргарет. Станах да й налея, изпитвайки силното изкушение да й кажа, че независимо от намеренията си тя беше допуснала сериозна, дори фатална грешка. Всъщност грешките й бяха много, като се започне още от брака й. Но грешките имат неприятното свойство да се комбинират и някои са по-големи от други. А взети заедно, те се превръщат в нещастие. Ако момчето бе прозряло варварската същност и природа на своя баща, то вероятно не би му се възхищавало, а по-скоро би се научило да го презира. И едва ли би позволило да се разпорежда с живота му.

Ох… Времето напредваше, умората ми натежаваше все повече, а заедно с нея нарастваше и нетърпението ми да разбера какво точно беше отприщило яростта на Джейсън. Но Джени продължаваше да действа по план, спокойно и търпеливо. Женитбата на Маргарет за Калхун очевидно е била карнавал на димните завеси и счупените огледала. Лично аз бях убеден, че е изпитвала дълбоко интуитивни чувства, но никога не ги е осмисляла или споделяла с други хора, а може би и със себе си. А ако все пак го е правила, не е стигала по-далеч от извода, че този брак е разрушил живота й. Сега обаче научаваше, че е разрушил и живота на детето й, а това я принуждаваше да търси причинно-следствената връзка.

През следващите няколко минути, редувайки шепот със сподавени вопли и стенания, тя ни разказа как Калхун я изолирал от Джейсън до такава степен, че отношенията им стигнали до пълно отчуждение. Таткото учил синчето да се прекланя пред силата; в същото време мама била безпомощен инвалид, който заслужавал единствено презрение. Освен това мама нямала физическата възможност да се грижи за него и да го защитава. Така емоционалното поробване на Джейсън от страна на бащата станало още по-пълно, а отчуждението му от майката — още по-силно. Може би момчето е изпитвало чувството, че е било предадено от нея. Маргарет се беше провалила почти тотално в опита си да бъде негова майка — както в практически, така и в емоционален смисъл. А детето се интересува само от следствието, без да обръща внимание на причините.

Дори на мен ми беше ясно, че никое дете не може да излезе с неувреден дух и съзнание от подобна мрачна, враждебна и жестоко манипулирана жизнена среда. По всяка вероятност главата на Джейсън е била препълнена като количка за пазаруване с най-различни патологии, угризения, породени от едиповия комплекс, и сексуална обърканост. Нищо чудно, че и до ден-днешен си нямаше момиче. Най-накрая Маргарет млъкна, за да си поеме дъх, а Джени, в ролята на доброто ченге, побърза да предложи:

— Още малко шери?

— Ами… Да, ако обичате.

Джени ми връчи празната чаша. Ролята на лошото ченге върви в комплект с някои неприятни задължения. Не се чувствах щастлив от факта, че прибягваме до алкохол, за да развържем езика на свидетеля, но когато се разследва убийство, всеки използва това, което има ефект. Станах и тръгнах към бара, а Джени подхвърли на Маргарет:

— Мисля, че вече е време да обсъдим последните събития и да се опитаме да разберем защо Джейсън е поел по пътя, по който върви в момента.

Маргарет се замисли за момент.

— Според мен… Според мен върши това заради баща си.

— Мислите, че има някаква връзка с адвокатската кантора, основана от съпруга ви и Филип Файнбърг?

— О, да. При всички случаи.

— Бихте ли обяснили по-подробно?

Маргарет ме изчака да й поднеса питието, след което започна:

— Както вече споменах, отношенията между Калхун и Филип не се отличаваха с особена сърдечност. Партньорството им беше на базата на взаимната изгода и нищо повече. Мисля, че колкото по-богати и известни ставаха, толкова по-малко се харесваха и имаха нужда един от друг.

— В живота обикновено е така — кимна с разбиране Джени.

— Според мен Калхун и Филип много силно си завиждаха… — Замълча за момент, после добави: — И тази завист постепенно прерасна в омраза.

— Колко време бяха заедно?

— Петнайсет години, като последните четири-пет бяха истинска мъка и за двамата. Калхун непрекъснато се оплакваше от Филип, а аз отлично знаех, че и Филип не може да го понася. Седемдесетте години донесоха и промените. Шансовете на евреите в този град значително се подобриха. Филип го знаеше, знаеше го и Калхун.

— И се стигна до разрив, така ли?

— О, нищо подобно. И двамата бяха умни, пък и доста алчни. Умееха да се оправят във всякакви ситуации. Все пак Ричмънд е малък град, нали? Откритият разрив между тях би предизвикал нежелано внимание към делата на кантората, а и конкурентите им щяха да ги разкъсат. — Кратка пауза, после тя продължи: — В крайна сметка Филип беше този, който сложи точката.

— Как?

— По много оригинален начин. Един ден просто изчезна и повече не стъпи в кантората.

— Какво? Просто ей така?

— Да, образно казано. Прие поста на преподавател, който му предложиха от Юридическия факултет на Йейл. Мисля, че беше по гражданско право. Доста по-късно Калхун разкри, че Филип беше преговарял зад гърба му за партньорство с няколко големи адвокатски кантори на север. Провалила го пълната липса на опит в съдебната зала, а и той не искал да започва от нулата. Затова според мен е приел преподавателското място — един достоен начин на оттегляне. Заплатата му била никаква, но спечелените от частната практика пари били напълно достатъчни за удобен живот.

— След което, естествено, е обвинил Калхун.

— Ами… Мисля, че е точно така — кимна тя. — При това съвсем основателно. Аз самата бях убедена, че от Филип нямаше да излезе добър съдия. Беше надарен с гениален ум, но му липсваха очарование и такт. Не умееше дори да се преструва — както правеше Калхун. Ако искате откровеното ми мнение, и двамата бяха отвратително арогантни, но Калхун умееше да се прикрива.

— Има и още, нали? — подхвърлих.

— Между тези двамата винаги имаше още, мистър Дръмънд — осведоми ме Маргарет, отпи от чашата си и продължи: — Ще повярвате ли, че опитни адвокати като тях не бяха подписали споразумение за евентуална делба? И двамата инвестираха всичките си пари във фирмата, теглейки само за лични разходи. Останалото стоеше на служебната им сметка, за да се избегнат данъците. Това беше поредната брилянтна идея на Филип. Нима не съзирате иронията?

Очите й ни огледаха в бърза последователност сякаш за да се уверят, че разбираме за какво става въпрос.

— И в един момент Калхун просто реши да задържи парите.

— Как реагира Филип? — попита Джени.

— Като всички адвокати.

— Даде го под съд?

— Да, при това с огромна ярост. Делото се гледа в местния съд. Филип се защитаваше сам — нещо, което според мен беше фатална грешка. Но както вече споменах, той притежаваше огромно его, освен това подозирам, че винаги се е мислел за по-добър адвокат от Калхун. Естествено, Калхун го разкъса на парчета. Той подчерта пред съда, че Филип няма абсолютно никаква съдебна практика, окачествявайки го като „прославил се чиновник“.

— Затова не е прието адвокатите да се защитават сами — коментирах аз.

Но тя не прояви интерес към прозрението ми, а погледна към Джени и каза:

— По-късно Филип се закле, че Калхун е уредил делото да се гледа от съдия, с когото поддържа близки отношения. Твърдеше също, че не е имал достъп до архивите на фирмата, а Калхун е представил в съда фалшифицирана регистрация, според която Филип никога не е бил пълноправен партньор.

— И не получи нищо, така ли?

— О, не, мистър Дръмънд. Съвсем не беше нищо. Искът му беше за четири милиона долара, но получи трийсет хиляди.

— А вярно ли е, че съдията е бил приятел на Калхун?

— Е, не бих казала точно приятел, но… Бяха съученици, членуваха в един и същ кънтри клуб, посещаваха една и съща църква. — На устните й се появи развеселена усмивка. — Предполагам, че са се познавали добре.

— Каква беше реакцията на Файнбърг? — попита Джени.

— Нямаше обжалване, тъй като ставаше въпрос за гражданско дело. Но според мен той стигна до заключението, че в този град няма никакви шансове. Замина си огорчен, след което никой не чу за него.

— А фирмата?

— Някъде около половин година Калхун се опитваше да я поддържа сам. Но лишен от юридическия гений на Филип, той започна да губи важни дела и…

— И си уреди да получи съдийско място — допълних аз.

— Точно така, мистър Дръмънд. Честно казано, то много повече подхождаше на таланта и темперамента му. Бързо си изгради репутацията на най-строгия съдия в щата. Съпругът ми се прекланяше пред реда и закона, знаете. В неговата зала нямаше никаква милост за престъпниците.

— Бас държа, че е било така — рекох. Нещата започнаха да придобиват смисъл, но ние трябваше да вървим напред. — И тъй, годините си вървят — проточих. — След което настъпва моментът, в който Калхун е уведомен, че се разглежда кандидатурата му за Върховния съд. Какво стана после?

Разбира се, ние с Джени можехме да си представим какво е станало: Филип Файнбърг е получил своето дълго чакано отмъщение. Но за нас беше важно да разберем кой още е бил замесен, по какъв начин. Най-общо, вече разбирахме донякъде начина, по който една от жертвите е била свързана с Джейсън Барнс. Но се нуждаехме от по-широк поглед върху нещата, трябваше да установим връзките с останалите, да разберем механизма, чрез който една семейна вражда се превръща в масово убийство.

Маргарет си пое въздух и прекъсна кратката пауза.

— Преди около седем месеца Калхун беше поканен в Министерството на правосъдието, където се срещна с един млад и умен юрист от Белия дом, а също така и с неколцина висши служители на министерството. Те го информираха, че е попаднал в окончателния списък на президентските кандидати, които всъщност са сведени до двама души. Президентът държал на съдия от кариерата, който строго спазва закона, а Калхун отговарял на това условие. Представителят на Белия дом го осведомил, че вече са преминали етапа на предпочитанията и връщане назад няма. След което поискал отговор на два въпроса: има ли нещо в миналото на Калхун, което трябва да знаят, и съгласен ли е той да се изложи на детайлните проверки, съпътстващи подобно назначение.

— Калхун беше ли изненадан от този избор? — попита Джени.

Няколкото чашки шери очевидно бяха замаяли главата на домакинята, която се изкиска.

— Не, за бога!… Той работеше за този момент от години. Според мен провалът на баща му да стигне до съда винаги му беше тежал. А когато и Филип бе избран за съдия — това стана преди около десетина години, той имаше чувството, че са го изгорили с електрически ток. Вече ви казах, че конкуренцията помежду им наистина беше страшна!

Станах и взех празната й чаша с намерението да я напълня отново. Маргарет изглеждаше изтощена, а говорът й стана доста заваден.

— Какво стана по-нататък? — попита я Джени.

— По всяка вероятност Белият дом е пуснал кандидатурите за одобрение от действащите съдии.

— Според мен това би трябвало да стане доста по-рано — обадих се аз.

— Мога само да предполагам, мистър Дръмънд.

Разбира се. По всяка вероятност Файнбърг нарочно е пропуснал името на Калхун в първата фаза. Искал е да стигне до финала, искал е да събуди надеждите му за Върховния съд, искал е името му да стане познато в медийното пространство. И двамата бяха адски злопаметни и не забравяха нищо. Публичното унижение на един федерален съдия има практическо значение само в рамките на неговата юрисдикция, докато финалистът за свещения трибунал танцува на по-голяма сцена и евентуалното му сгромолясване става от по-голяма височина. Лично аз подозирам, че именно Файнбърг е намерил начин да предложи обсъждането на кандидатурата на Калхун в съда. А Маргарет намекна, че случаят е бил именно такъв.

— Филип беше планирал нещата по един наистина брилянтен начин — добави тя. — В един момент започна да подхвърля компрометираща информация за Калхун, предлагайки интересни улики за разследващите. В резултат съпругът ми беше викан във Вашингтон на няколко пъти, за да дава обяснения.

— Какви по-точно? — попита Джени.

— Ставаше въпрос, че като адвокат Калхун е предлагал подкупи на определени съдии, а като член на градския съд е правил услуги на губернатора, който на свой ред е издигнал кандидатурата му за федерален съдия.

— Имаше ли някаква истина в тези обвинения? — попита Джени.

— Ами, как да кажа… Пред мен Калхун беше категоричен, че това са пълни измислици.

— Но не бяха, така ли?

— Не — отвърна тя и погледна към Джени. — Бяха истина. Както вече споменах, Калхун беше много амбициозен и пресметлив.

— И властен — подхвърли Джени.

— Точно така, властен и педантичен. Не му беше в стила да оставя нещо на случайността.

Побързах да се намеся, тъй като прилагателните станаха обезпокоително много.

— Кога съпругът ви разбра, че зад всичко това стои Файнбърг? — попитах я аз.

— Веднага. Най-малкото го подозираше. И беше бесен. Но не би бил Калхун, ако не притежаваше желязна воля. Беше сигурен, че ще успее да си пробие път, дори с лъжа или груба сила. — Маргарет Барнс ни огледа един по един, после добави: — Но за негово съжаление Филип отново доказа, че е по-умният.

— Как? — попитах аз.

— А вие как мислите, мистър Дръмънд? — отвърна тя.

Замислих се.

— Събрал е уличаващи доказателства от партньорството им — предположих. — Неща, които не го засягат, но в същото време уличават Калхун в нарушения на закона.

— Много добре — кимна домакинята, — Филип разполагаше с три анулирани чека, подписани от Калхун. Всичките за значителни суми, издадени на имената на съдии, разглеждащи важни за него дела.

Джени ми хвърли многозначителен поглед и попита:

— Предал ли е тези чекове в Министерството на правосъдието?

— Доколкото ми е известно, той ги е предал на вашите колеги от Бюрото, които са били натоварени с проверките на Калхун. След което директорът на ФБР е докладвал в Белия дом.

Излишно беше да питам какво се е случило в Белия дом. Просто защото на нас ни трябваха факти, а тя би могла да ни предложи само догадки. А и лесно можеше да наредим късчетата от мозайката. Таунзенд запознал с разкритията юридическия съветник на президента, а след това и началника на канцеларията на Белия дом Терънс Белнап. Накрая тримата заедно поискали среща с президента.

Анулираните чекове били представени в Овалния кабинет, след което се взело решението Калхун Барнс също да бъде анулиран. В един момент от дискусията било решено Мерил Бенедикт — говорителят на Белия дом, да проведе спешна операция по разсейване на всякакви слухове за водещата кандидатура на Барнс, вероятно с помощта на завоалирани подмятания за миналото, настоящето, а може би и бъдещето на въпросния магистрат.

Маргарет се обърна към мен и вдигна чашата си. Взех я и тръгнах към бара, подхвърляйки през рамо:

— Съпругът ви как разбра, че има проблеми с кандидатурата?

— Отново го повикаха във Вашингтон, този път за среща с министъра на правосъдието. На нея е бил уведомен, че не само отпада от надпреварата за Върховния съд, но и ще бъде съден. Била образувана специална комисия за разследване, въпреки че разполагали с достатъчно доказателства, за да поискат незабавната му оставка от федералния съд.

— Той подаде ли я?

— Не. В първия момент бил шокиран и много разстроен. Поискал едно денонощие за размисъл и молбата му била удовлетворена.

— След което се прибра у дома и сподели проблемите си с вас, така ли? — попита Джени. Изчака домакинята да кимне и добави: — А вие как реагирахте, Маргарет?

Настъпи тишина, изпълнена с колебание.

— Ами… Той беше много разстроен всъщност — буквално смазан. Аз… Аз му дадох възможност да изпусне парата. Плачеше като малко дете, крещеше и ругаеше. Казах му, че сърцето ми се къса за него, че това е адски несправедливо, а Филип е озлобен негодник. — Замълча за момент, а очите й се рееха някъде надалеч. — Казах, че няма страшно, ще преодолеем кризата. И му предложих да си легне. Той отвърна, че се нуждае от едно питие, тук, в кабинета. Сега ми се иска да го бях разубедила, но… — Втренчи се в Джени, после посочи гредата над главата си и столчето на колелца в близост до библиотеката. — Оттук го направи. В тази стая.

Бях дълбоко впечатлен от начина, по който Джени се справяше, от изкусно разиграната чувствителност и изострената й интуиция. Бях наясно, че профайлърите са майстори на разпита, а не само обучени да изготвят психологически портрети на убийците. Да, така е. И тук, както по време на война, само отличната подготовка може да доведе до добър резултат. Но на практика специален агент Марголд беше много повече, беше истинско дете-чудо. Тя положи ръка върху рамото на Маргарет Барнс и меко каза:

— Лъжете.

— Не разбирам… — дръпна се като опарена домакинята. — Какво искате да кажете?

— Не сте казали на Калхун, че всичко ще се оправи, а точно обратното — поясни Джени. — Казали сте му, че е унищожил всичко, че с кариерата му е свършено, че е лепнал петно както на себе си, така и на цялата фамилия. След което сте му предложили единствения изход, единствения начин да предотврати разследването. Да избегне срама и унижението, които го чакат. Вие сте му внушили тази мисъл, а после сте се молили на Бога той действително да го направи. Така беше, нали?

Маргарет се втренчи в нея, без да е в състояние да реагира. Беше изненадана и шокирана, че доброто ченге и нейна приятелка изведнъж се беше превърнала в лошото ченге, което изобщо не й беше приятелка.

— Не — поклати глава тя. — Не съм и не бих направила нищо…

— Фактически има нещо, което определено не сте направили — продължи с малко по-рязък тон Джени. — Не сте му обяснили как Филип е научил за подкупите, откъде се е сдобил с онези анулирани чекове.

Очите на Маргарет Барнс се заковаха в чашата с шери. Беше ясно, че Джени Марголд бе успяла да проникне много дълбоко в семейната пропаст от омраза и предателство. Много по-дълбоко, отколкото си беше представяла.

Джени направи необходимата пауза, след която поднови натиска:

— Казахте, че Филип е изгубил делото срещу Калхун, защото не е имал достъп до архивите на фирмата. Но ако оставим този факт настрана, Калхун едва ли би проявил глупостта да подкупва съдии с чекове на фирмата, които могат лесно да бъдат засечени. За целта би трябвало да използва частната ви сметка. В момента копия от тези чекове са на разположение на ФБР. Искате ли да направя една бърза справка по телефона, за да разберем от коя сметка са теглени? Или предпочитате да ни предоставите разпечатка от телефонните си разговори през съответния месец, за да установим дали сте имали контакт с Филип?

Маргарет нямаше намерение да потвърди това обвинение, но очевидно нямаше и сили да го отхвърли. Което на практика беше без значение. Ние не се нуждаехме нито от потвърждението, нито от отричането й. А фактът, че беше предложила на Калхун да се самоубие, не можеше да се третира дори като дребно провинение, да не говорим за престъпление.

Тя продължаваше да гледа втренчено Джени, а аз останах със странното впечатление, че Маргарет Барнс изпитва радост и облекчение от факта, че ние знаем цялата истина. Съпругът й я беше превърнал в инвалид, беше разбил живота й, беше отчуждил и покварил сина й. Но тя в крайна сметка бе проявила характер, бе реагирала по различен начин от покорното и пасивно същество, за което са я вземали всички.

Часовникът ми показваше няколко минути след два.

— Кога за последен път се чухте със сина си, мисис Барнс? — попитах.

— О, оттогава са минали години.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Можете ли да ни съобщите името на някой от приятелите на Калхун, който евентуално би ни предложил нужната информация?

— Не познавам приятелите му.

— Ще ни се обадите ли, ако се чуете с него?

— Естествено.

Излъга, разбира се.

Извърнах се към Джени и попитах:

— Други въпроси?

— Не.

Станахме и двамата.

— Имате ли нужда от помощ, за да стигнете до спалнята си? — попитах мисис Барнс.

— Не… Мисля още малко да поседя тук.

Казахме „довиждане“ и я оставихме да гушка шерито си в стаята на най-скъпите си спомени. Там, където съпругът й беше празнувал най-големите си победи.