Уилям Шекспир
Сън в лятна нощ ^[0] (4)

ПЪРВА СЦЕНА

 

ПЪК

        Малка фейо, де така?

 

ФЕЯ

        Над поля, ливади

        планини, лъки,

        над нивя, огради,

        долини, реки,

        хвъркам, лека и крилата

        в надпреварване с луната.

        На Титания^[13] съм фея

        и съм длъжна подир нея

        бързо в кръговете, дето

        тя е бродила в полето,

        да окича всеки лист

        с обичка от бисер чист^[14];

        а игликите, които

        са й войнство родовито

        и под златните костюми

        крият мехчета с парфюми,

        чакат да им занеса

        смес уханна от леса…

        Казвах ли ти? Шум дочух!

        Сбогом, безработен дух!

        Виждам свойта господарка

        зад стъблата да се мярка!

 

ПЪК

        Върви я отклони, да има мир,

        че моят цар се готви тук за пир,

        а ти го знаеш: Оберон^[15] е в бяс

        за малкото индусче с кръв на княз,

        което тя отвлече отдалече

        и във одежди дворцови облече,

        за да й служи като първи паж.

        Той молил я е неведнъж и дваж

        да му отстъпи смуглото дете,

        защото е ревнив и му се ще

        да бъде то във неговата свита,

        из горското си царство като скита.

        Титания не ще да чуе. Тя

        го глези и обсипва със цветя

        и зарад него двамата до днес

        край извор, под звезди, в поле и лес,

        се сблъскват със такава гневна реч,

        че елфите отблизо и далеч

        се гушат нито живи, ни умрели

        в капачките от жълъдите зрели.

 

ФЕЯ

        Но кой си ти? Изглеждаш ми подобен

        на оня нощен дух, на име Робин,

        във чийто нрав е все да пакости.

        Не ще се удивя, ако си ти

        тоз, който друга работа си няма,

        та пътника среднощен води в яма

        и стряска с кикот селските моми,

        когато са във плевнята сами,

        пресича тъкмо кипналата бира

        и маслото от млякото обира,

        но който, ако някой назове го

        „Хобгоблин“ или „Пък“, или към него

        обърне се изобщо с дума блага,

        добро донася и в труда помага.

        Кажи, не си ли Пък?

 

ПЪК

                                Пък кой го знай!

        Да, аз съм този Пък и Опък май.

        Среднощен бродник с мутра дяволита,

        смешник от Обероновата свита,

        аз цвиля като пъргава кобилка

        към коня, който сито се кандилка;

        на киселица печена взел вид,

        в паницата с ошава чакам свит

        и, щом я вдигне старата клюкарка,

        в устата й аз — хоп! — като по мярка,

        и течността облива й тогава

        гердана сух, висящ като на крава;

        а други път се случва, важна леля

        когато строги размисли споделя,

        за столче да ме вземе, а пък то

        изплъзва й се под онуй место

        и бумва тя със трясък на земята,

        така че всичко живо се премята,

        за хълбок се държи и се кикоти

        във ниски тембри и пищящи ноти,

        а домакинът вика, че у тях

        не помнел досега подобен смях!…

        Но идва моят цар! Това е той!

 

ОБЕРОН

        Аха, Титания! В несгоден час

        те срещам, горделива ми съпруго!

 

ТИТАНИЯ

        Ха, Оберон!… Не ща със него аз

        да имам общо ни легло, ни друго!

 

ОБЕРОН

        Стой, горделивке! Аз съм твоят мъж!

 

ТИТАНИЯ

        Ако е тъй, би трябвало и аз

        жена да бъда твоя, но си спомням,

        че ти напусна нашата държава

        и, погнал стадото на Коридон,

        по цели дни надува нежна свирка

        за малката Филида^[16]. И защо

        от Индия дошъл си? Не затуй ли,

        че твоята скоклива амазонка

        се жени за Тезей и ти, разнежен

        от спомена за нейните ботушки,

        възнамеряваш брачното им ложе

        да осветиш за щастие и радост?

 

ОБЕРОН

        А, значи, тъй: дори не чувстваш срам

        да ме упрекваш зарад Хиполита,

        макар да знаеш сигурно, че зная

        за явната ти връзка със Тезея!

        Не ти ли го отне от Перигуна^[17],

        макар че той я бе опропастил,

        и за кого той подло изостави

        Аглая^[18], Ариадна^[19], Антиопа^[20]?

 

ТИТАНИЯ

        Измислици на глупавата ревност!

        Откак започна истинското лято^[21],

        веднъж за танц не се събрахме ние —

        ни в планината, ни на морски бряг,

        ни сред ливади, ни в зелен шумак,

        ни край обрасъл във тръстика извор,

        без ти да се явиш и заглушиш

        със крясъка си сладостните цеви

        на ветровете. И какво се случи?

        От яд, че бяха свирили напразно,

        те всмукаха мъгли болестотворни

        откъм морето и в пороен дъжд

        ги ливнаха над сушата, така че

        най-смешното поточе въз гордя се

        и гръд изду над своето корито.

        Напразно теглил бе хомота волът,

        напразно пот проливал бе орачът.

        Класът изгни, преди да му поникне

        ергенският мустак. Кошари пусти

        чернеят сред полето наводнено

        и враните се тъпчат с чумав леш.

        Игрището в общинската ливада

        е цялото във кал. Нетъпкан бурен

        е заглушил любовните пътечки.

        Без топли дрехи смъртните треперят

        и вечерите никой не оглася

        със химни и молитви към луната.

        Затуй Селена, под чиято власт

        са течностите, гневно пребледняла,

        тъй всичко е пропила с мокра влага,

        че вредом пъплят ставните болежки.

        Светът лудее. Скрежът беловлас

        целува аленеещата пъпка,

        а темето плешиво на леда

        е увенчано, сякаш че за присмех,

        от рози и ухания. Погледай:

        четирите годишни времена

        са разменили дрехите си, тъй че

        по туй, с което всякое се кичи,

        не може да реши светът объркан

        кое кое е. И на всичко туй,

        на таз безчетна челяд от злини

        началото е в спора между нас,

        родители сме нейни ти и аз!

 

ОБЕРОН

        Тогава не спори! Нима е длъжна

        Титания да прави все напук

        на своя Оберон? Какво ти искам?

        Едно момче, което да ми стане

        оръженосец.

 

ТИТАНИЯ

                        Казала съм вече:

        не ще го дам за цял вълшебен свят!

        Бе моя жрица неговата майка

        и често с нея бъбрехме си двете

        във ароматните индийски нощи

        и седнали на пясъка Нептунов^[22],

        отплаващите кораби броехме

        и гледахме през смях платната бели,

        от вятъра шавлив забременели,

        кореми да издуват, да растат.

        Тогава тя, с походката си плавна,

        им подражаваше — понеже беше

        понесла вече бъдния ми паж —

        и плавайки по сушата, полека

        се впускаше във път, за да се върне,

        като че ли с товар от тежка стока,

        със нещичко за хапване. Бе мила,

        но смъртна! И плодът и я уби!

        Аз от любов към нея го отгледах

        и от любов към нея, знай, че няма

        на теб или на друг да го отдам!

 

ОБЕРОН

        А докога ще бъдеш в таз гора?

 

ТИТАНИЯ

        О, ще изчакам сватбата докрая.

        Ако желаеш да участваш мирно

        в подлунните ни пиршества и танци —

        добре дошъл! Ако ли не, върви си

        и нека се избягваме взаимно!

 

ОБЕРОН

        Момчето дай ми и ще дойда с тебе!

 

ТИТАНИЯ

        За нищо на света! След мене, елфи,

        че току-виж, се скараме до смърт!

 

ОБЕРОН

        На добър час! Но знай, че таз дъбрава

        не ще напуснеш, без да си платила

        за тежката обида!… Мили Пък,

        ела и слушай! Помниш ли, когато

        от камъка, издаден във морето,

        веднъж дочухме двамата със тебе

        сирена, яхнала делфин, да пее

        с тъй чуден глас, че грубите талази

        се бяха укротили мигновено

        и лудо неподвижните звезди

        валяха от кристалната си сфера^[23],

        за да я слушат по-отблизо?

 

ПЪК

                                        Помня.

 

ОБЕРОН

        В тоз миг съгледах Купидон да пърха,

        неуловим за твоето око,

        между луната и земята. Ето,

        прицели се той в дивната весталка^[24],

        царуваща над запада обширен,

        и дръпна толкоз силно тетивата,

        като че ли решил бе да прониже

        с една стрела сто хиляди сърца.

        Но огненото острие угасна

        в дъждовното кръжило на луната

        и царствената жрица бавно мина,

        неуязвена, девствено спокойна.

        А где попадна изстрелът залутан?

        Улучи цвете той. То беше бяло,

        но пламна в миг. Момите го наричат

        омайниче или „любов от скука“.

        Ти знаеш го. Лети, донес го тука!

        Когато бъде капнат сок от него

        на спящи клепки, щом се те открехнат,

        събудилият се обиква туй,

        което види първо. Хайде, тръгвай!

        За срок ти давам времето, в което

        Левиатанът^[26] би преплувал миля!

 

ПЪК

        С колан ще стегна земното кълбо

        в четиресет минути!

 

ОБЕРОН

                                С този цвят

        Титания ще дебна. Щом заспи

        в очите й от сока му ще впръсна.

        А след това, каквото първо види —

        огромен бик или космат глиган,

        ужасен лъв или шебек нахален,

        тя, пламнала от страст, ще го преследва.

        Вълшебството аз после ще премахна

        със друга билка, ала не преди

        да ми отстъпи своето индусче…

        Но някой иде! Виж ти, двойка смъртни!

        Невидим сам, оттук ще ги подслушам.

 

ДЕМЕТРИЙ

        Не те обичам и не ме преследвай!

        Къде е Хермия? Лизандър где е?

        Тя мен уби, аз него ще убия!

        Ти каза, че се крият в тез гори,

        но вече ревността ме изгори!

        Не виждам тука своята желана,

        а теб, която виждам, не желая

        и стига си се влачила след мен!

 

ЕЛЕНА

        Ти дърпаш ме, безжалостен магнит,

        привличащ не желязо, а стомана,

        защото преданото ми сърце

        е като нея. Само престани

        да ме влечеш към себе си и аз

        веднага ще престана да те следвам!

 

ДЕМЕТРИЙ

        С какво влека те? С ласки? Със измами?

        Нима не ти го казвам във лицето,

        че не, не те обичам и не мога

        да те обикна?

 

ЕЛЕНА

                        Казваш го, Деметрий,

        и затова аз двойно те обичам!

        Като ловджийско куче съм ти вярна

        и — като куче пак — след всеки удар

        по-предано в нозете ти се галя!

        Добре, прави със мен каквото щеш,

        налагай ме, ругай ме, дръж ме гладна,

        но дай ми незаслуженото право,

        щастлива да те следвам по петите!

        В сърцето ти и мястото на куче

        е висша чест за мене, но кажи ми,

        какво по-малко бих могла да искам?

 

ДЕМЕТРИЙ

        Какво ще искаш! Като те погледна,

        и мигновено ставам зъл и мрачен!

 

ЕЛЕНА

        А аз, горката, ставам тъжна, бледна,

        когато да те видя нямам начин!

 

ДЕМЕТРИЙ

        Но може би рискуваш да загубиш

        ковчежето на своята невинност,

        като, дошла след мен, го поверяваш

        на случая, предлаган от нощта

        и лошия съвет на пустошта?

 

ЕЛЕНА

        Защита ми е твойта добродетел!

        Щом гледам те, светът навред е светъл,

        как искаш да ти вярвам, че е нощ?

        Ти цялото човечество за мен си,

        как искаш да допусна, че съм в пустош,

        когато си пред моите очи?

 

ДЕМЕТРИЙ

        Тогава ще се скрия в храсталака,

        а ти стой тук сред зверовете хищни!

 

ЕЛЕНА

        Най-хищният от тях е по-добър

        от тебе, о, Деметрий! Да, върви!

        И нека всичко си смени местата:

        да гони Дафне^[27] своя Аполон,

        гугутката да литне след сокола,

        сърната да преследва злия тигър —

        безсмислена гонитба, във която

        страхливостта е погнала със шпага

        безстрашието, хукнало да бяга!

 

ДЕМЕТРИЙ

        Какво съм седнал да говоря с тебе!

        Аз тръгвам и отново ти повтарям,

        че тръгнеш ли след мене, тук, в гората,

        ще си пострадаш!

 

ЕЛЕНА

                        А нима не страдам

        в града, в полето, в храма? О, Деметрий,

        чрез мен ти целия ни пол обиждаш!

        Защо ме принуждаваш да те гоня?

        За да се браним, ние сме моми,

        а не да ви обсаждаме сами!

 

        Аз идвам с теб. В смъртта блаженство има,

        щом идва от ръката нам любима!

 

ОБЕРОН

        Скръбта си, нимфо млада, успокой:

        ще бягаш ти и ще те гони той!

 

        А, ето те! Навреме идеш, Пък!

        Къде е Купидоновият стрък?

 

ПЪК

        Постръкнах се и ето го!

 

ОБЕРОН

                                        Да, той е.

        Знам горски кът, по-скрит от всички други,

        цял в мащерка, иглики, теменуги,

        над него царски навес е прострян

        от повет, горска роза и бръшлян.

        В туй тайно място, дето си отмята

        глечосаната ризница змията

        и често можеш да откриеш в нея

        увито малко духче или фея,

        нерядко подир танц и струнен звън

        унася се Титания във сън.

        Ще я издебна в тоя сън дълбок

        и ще я пръсна с тайнствения сок,

        така че, щом от него се събуди,

        да я изпълнят хрумвания луди.

        Вземи и ти от стръка. Двойка млада

        току-що мина във сърдечна свада.

        Тя люби го горещо, той я мрази.

        Пръсни го и стори така, че тази,

        която види първа, да е тя.

        Пожарът, който нея сполетя

        да пламне в него по-голям дори!

        Побързай и младежа намери!

        Ще го познаеш лесно сред стотина

        по туй, че носи дрехи от Атина.

        И до петлите тук да си отново!

 

ПЪК

        Ще бъде Обероновото слово!