Уилям Шекспир
Сън в лятна нощ ^[0] (2)

ПЪРВА СЦЕНА

 

ТЕЗЕЙ

        Красива Хиполита, наближава

        със бързи крачки брачният ни час:

        след само четири щастливи дни

        ще блесне горе младата луна.

        Но, ах, как бавно старата се стапя!

        Тя моето търпение разтяга

        като безсмъртна мащеха, която

        подяжда дохода на млад наследник!

 

ХИПОЛИТА

        Не ще усетим четирите дни

        кога са се разтворили във нощи,

        не ще усетим четирите нощи

        кога са отлетели в сладък сън,

        и сребърният лък, отново опнат,

        ще се извие горе — пръв свидетел

        на сватбата ни.

 

ТЕЗЕЙ

                        Тръгвай, Филострате!

        Готви града за близките забави;

        раздухай във атинската младеж

        искрата на смеха и радостта,

        а черножлъчието отпрати го

        към гробищата — тъжният му лик

        ще бъде чужд на брачния ни празник!

 

        Признавам, с меч ухажвах ви, любима,

        плених ви, причинявайки ви болка,

        но в други ключ със вас ще се венчая:

        тържествено и весело, и пищно!

 

ЕГЕЙ

        Привет на славния ни княз Тезей!

 

ТЕЗЕЙ

        Привет, Егей! Какво те носи тук?

 

ЕГЕЙ

        Нещастие! Дойдох да се оплача

        от Хермия, от родното си чедо.

        Ела, Деметрий! Княже, този момък

        избрал съм за съпруг на дъщеря си.

        А тоя тук — ела, ела, Лизандре! —

        сърцето й, хитреца, омагьоса.

        Да, ти, младежо, ти я впримчи в рими,

        с любовни знаци ти я омота,

        ти нощем пя под нейния прозорец

        преправени слова с преправен глас,

        ти, ти в мечтите й се вмъкна хитро

        със помощта на пръстенчета, китки,

        сладкиши, гривнички от своите къдри —

        все пратеници най-красноречиви

        пред двора на неопитната младост!

        Сърцето похитил на дъщерята,

        изкусно ти превърна в зло упорство

        покорството, дължимо към баща й.

        Затуй, о, княже, ако и пред вас

        отблъсне тя ръката на Деметрий,

        то аз, баща й, ще се позова

        на обичайното атинско право:

        да разполагам с нея, както искам,

        и нека тя реши чия да бъде —

        на този момък или на смъртта,

        предвидена изрично от закона!

 

ТЕЗЕЙ

        Какво ще кажеш, прелестна девойко?

        За теб баща ти трябва да е бог.

        Не друг, а той създал е твойта хубост

        и ти си само статуя от восък,

        която той изваял е и може

        спокойно да запази или смачка.

        Деметрий, мисля, е достоен момък.

 

ХЕРМИЯ

        Лизандър също!

 

ТЕЗЕЙ

                        Вярно, но му липсва

        съгласието на баща ти, тъй че

        съперникът му става по-достоен.

 

ХЕРМИЯ

        Да виждаше баща ми с моя поглед!

 

ТЕЗЕЙ

        Не, ти мисли със неговия ум!

 

ХЕРМИЯ

        Простете, господарю, аз не зная

        какво ме прави дръзка и боя се,

        че не приляга на девойка скромна

        така свободно да изказва мисли

        пред вашето лице; но бих желала

        да чуя туй, което ме очаква,

        ако отхвърля брака със Деметрий.

 

ТЕЗЕЙ

        Едно от двете: незабавна смърт

        или безбрачие за цял живот!

        Затуй, дете, попитай своите чувства

        и буйната си кръв и младостта си,

        дали, ако баща си не послушаш,

        след туй ще издържиш, под грубо расо,

        зазидана във хладен манастир,

        да пееш цял живот, безплодна жрица,

        възхвали към безплодната луна.

        Блажени триж, които имат сила

        да извървят подобен девствен път,

        но, вярвай ми, таз роза, от която

        извлечено е маслото уханно,

        е много по-щастлива от онази,

        която на моминския си трън

        разцъфва и повяхва, и умира

        във свята самота!

 

ХЕРМИЯ

                                И точно тъй

        ще цъфна и повехна, и умра,

        но няма да отдам невинността си

        на някого, чието мъжко бреме

        душата ми отказва да приеме!

 

ТЕЗЕЙ

        Не бързай, Хермия! Мисли добре!

        В деня на новолунието, който

        ще свърже мене с моята любима,

        бъди готова ти да избереш:

        или жестока смърт за непокорство,

        или венчавка с момъка Деметрий,

        или обет във храма на Диана^[2]

        за строг живот и вечна самота.

 

ДЕМЕТРИЙ

        Смили се, Хермия! А ти, Лизандре,

        смири мечтите си пред мойто право!

 

ЛИЗАНДЪР

        Баща й се е влюбил в теб, Деметрий —

        вземете се и оставете нас!

 

ЕГЕЙ

        Нахалник! Да, обичам него аз

        и негово ще бъде всичко мое,

        а Хермия е моя и аз нему

        правата си над нея ще прехвърля!

 

ЛИЗАНДЪР

        О, княже, аз съм равен на Деметрий

        по произход и равен по богатство,

        и равен — ако не и по-издигнат —

        във обществото; при това обичам

        по-силно и (което е далече

        над всички тез изтъкнати предимства)

        обичан съм, да, Хермия ме люби!

        Тогава как да не желая свойто?

        Деметрий — да оспори! — беше близък

        с Елена, дъщерята на Недар.

        И що й даде близостта му в дар?

        Сега тя люби страстно и нещастно

        един безчестен, лекомислен мъж!

 

ТЕЗЕЙ

        Да си призная, чувах за това

        и мислех да говоря с този момък,

        но все, потънал в личните си грижи,

        до днес отлагах. Тръгвай с мен, Деметрий!

        Егей, и ти! Ще ви посмъмря малко.

        А ти, девойко, съгласувай умно

        мечтите си с родителската воля,

        че иначе законът на Атина —

        чиято строгост да смекчим не можем —

        ще обрече цъфтящата ти младост

        на вечна самота или на смърт!…

        Какво ви стана, скъпа Хиполита?

        Егей, Деметрий, бих желал на вас

        по сватбата задачи да възложа,

        а също тъй и да ви кажа нещо,

        засягащо и двама ви отблизо.

 

ЕГЕЙ

        За двама ни това е дълг и чест!

 

ЛИЗАНДЪР

        Страните ти са бледи, ангел мой!

        Посърнаха им розите тъй бързо!

 

ХЕРМИЯ

        Навярно чакат дъжд. И той след малко,

        обилен, от очите ми ще рукне.

 

ЛИЗАНДЪР

        Уви, от всичко четено и чуто,

        не помня аз любовният поток

        да е протичал гладко и спокойно.

        Ту спъва го неравност в потеклото…

 

ХЕРМИЯ

        О, срам — да се сродиш със кръв по-ниска!

 

ЛИЗАНДЪР

        Ту спира го различие в години…

 

ХЕРМИЯ

        О, жал — на старост да си свързан с младост!

 

ЛИЗАНДЪР

        Ту стяга го желание на близки…

 

ХЕРМИЯ

        О, ад — по принуждение да любиш!

 

ЛИЗАНДЪР

        А щом щастливо изберат се двама,

        обсаждат ги война, и смърт, и болест —

        и щастието им изчезва сякаш

        неясен звук, лек сън, случайна сянка,

        нетрайно като мълния среднощна,

        която във избухване на гняв

        разкрива в миг небето и земята,

        ала преди човек да каже „Виж!“,

        отново е потънала безследно

        във челюстите черни на нощта —

        тъй бързо, както чезне всичко светло!

 

ХЕРМИЯ

        Но ако всяка истинска любов

        е спъвана, то може би такава

        е вечната повеля на съдбата.

        Да срещнем изпитанието смело,

        щом то е кръст, подобно всички тези

        мечти, сълзи, копнежи и въздишки,

        съставящи безумната й свита!

 

ЛИЗАНДЪР

        Да, вярна мисъл. Затова послушай:

        аз имам леля. Без деца. Вдовица.

        Богата при това. На седем мили

        далече от града ни тя живее

        и счита ме за свой единствен син.

        При нея можем ний да се венчаем —

        там строгите закони на Атина

        ще са безсилни. Ако ме обичаш,

        от къщи измъкни се утре вечер.

        На миля от града, в гората, дето

        веднъж видях ви двете със Елена

        да чествувате майския ни празник,

        ще те очаквам.

 

ХЕРМИЯ

                        О, Лизандре мой,

        кълна ти се във пъргавия лък

        и в златната стрела на Купидона^[3],

        във гукащото гълъбово ято

        на Афродита^[4], в кладата, която

        изпепели Дидона, щом за нея

        изгуби се платното на Енея^[5],

        във всички мъжки клетви и обети,

        след седмица без срам обратно взети,

        кълна ти се: ще бъда утре аз

        на мястото в уречения час!

 

ЛИЗАНДЪР

        Добре, помни го! Виж, Елена иде!

 

ХЕРМИЯ

        Здравей! Де бързаш, прелестна Елено?

 

ЕЛЕНА

        Аз — прелестна? На теб е отредено

        да имаш тези къдри, таз уста!

        Деметрий люби твойта красота!

        Очи като звезди! Но туй не стига,

        ти имаш и гласа на чучулига,

        издигнала се в купола дълбок

        над нивата, над цъфналия глог,

        край който говедарчето почива.

        Да беше красотата прилепчива,

        отнесла бих като безброй зарази

        таз искрица във погледа ти, тази

        извивка в говора… О, ако бе

        всемирът мой, земя-море-небе,

        бих дала всичко — без Деметрий само! —

        за щастието, в дребно и голямо

        да ти приличам! Дай ми ти урок:

        как завладя владетеля ми строг?

 

ХЕРМИЯ

        Ах, аз се мръщя, той след мене тича!

 

ЕЛЕНА

        Смехът ми тъй да ще да го привлича!

 

ХЕРМИЯ

        Прогоня го — след миг е пак отсреща!

 

ЕЛЕНА

        А бяга от молбата ми гореща!

 

ХЕРМИЯ

        Все по го мразя — той все по е пламък!

 

ЕЛЕНА

        Все по го любя — той все по е камък!

 

ХЕРМИЯ

        Но за това не аз съм виновата!

 

ЕЛЕНА

        Не си! Във твойта прелест е вината!

 

ХЕРМИЯ

        Тогава успокой се! Вече няма

        да го привлича тя. С Лизандър двама

        напускаме Атина. Този град,

        тъй мил преди, сега за мен е ад…

        Каква е, скъпи, твоята омая,

        та можеш в пъкъл да превърнеш рая?

 

ЛИЗАНДЪР

        Да, утре вечер, щом Селена^[6] бледа

        в среброто на реката се огледа

        и с течен бисер всеки лист покрие,

        в часа най-мил на влюбените, ние

        със Хермия, използвайки нощта,

        ще бъдем вън от градските врата!

 

ХЕРМИЯ

        И сред гората, в къта ни любим,

        където с теб на мекия килим

        от жлътнали иглики често лете

        душите си изливали сме двете,

        сега ще се сберем със моя скъп

        и ще поемем, смело дали гръб

        на този град и злите му окови

        към нови дружби и познанства нови.

        За нас моли се! Сбогом! И дано

        и ти с Деметрий свържеш се в едно!

        Лизандре, с теб до утрешната среща,

        макар взаимността да е гореща,

        налага се взаимно, щем не щем,

        очите си на глад да обречем.

 

ЛИЗАНДЪР

        Да, скъпа Хермия!… Дано, Елена,

        и твойта обич бъде споделена!

 

ЕЛЕНА

        Горко ми и блазе й! За мъжете

        еднакво хубави сме ние двете!

        Ала, уви, Деметрий не желае

        да види туй, което всеки знае;

        и както той, от обич заслепен,

        поставя свойта Хермия над мен,

        така на него мойта обич дава

        черти, които той не притежава!

        Такава е на любовта мощта,

        че възвишава низките неща.

        Сега да си представя ясно мога

        защо й ваят и рисуват бога

        с превръзка на очите и с криле —

        припряна слепота! От туй по-зле!

        И го представят все дете, защото

        не различава злото от доброто

        и в своите игри сред шум и вик

        кълне се и отмята всеки миг!

        Така Деметрий, сякаш облак млад,

        ме би със нежни думи като с град,

        но Хермия изгря след миг и ето,

        ни помен от градушката в полето!

        …За бягството й от града все пак

        ще му разправя! Даже в дъжд и мрак

        ще я последва той!… Ала дори

        и ласкаво да ми благодари,

        нали ще знам, че таз обноска мила

        с безмилостна цена съм заплатила?…

        Но що да правя? Други способ няма

        да бъдем във гората с него двама!