Лей Грийнууд
Фърн (7)

Глава седма

При отварянето на вратата госпожа Абът вдигна очи от плетката си.

— Къде отивате? — запита тя.

— Да видя госпожица Спраул.

— Не и в моя дом. Не позволявам на мъже да посещават дами в спалните им.

Мадисън преглътна хапливата забележка, която му бе на езика, напомняйки си, че Джордж и Роуз бяха отседнали в тази къща.

— Ще оставя вратата отворена и обещавам да не се доближавам до леглото — каза той и отмина.

— Господин Рандолф! Господин Рандолф! — развика се госпожа Абът към Джордж. Роуз или брат му трябва да бяха намерили начин да успокоят страховете й, защото никой не последва Мадисън вътре.

Той вдигна ръка, за да почука на вратата на Фърн и осъзна, че не знаеше какво да каже. Как можеше да се извини на човек, когото преднамерено бе ядосвал? Не му се струваше честно сам да поема цялата вина, но знаеше, че си беше виновен. Това го ядосваше, но той не изпитваше кой знае какво разкаяние, когато почука на вратата.

— Влезте.

Гласът й не звучеше зле. Може би щеше да успее да й се извини набързо и да си отиде, но изведнъж му се прииска да изпие чаша силно бренди.

Когато влезе в спалнята, Мадисън рязко се спря: ако не беше сигурен, че се намира в нейната стая, би се заклел, че жената в леглото е някоя непозната. Онази Фърн, която Джеймз познаваше, носеше панталони, широка като чувал риза и шапка, а тази бе облечена в много красива розова нощница, върху която свободно се спускаше дългата й тъмноруса коса. Големите й синьо-сиви очи го гледаха едновременно с тревога и с обвинение. Тя като че ли се затвори в себе си при влизането му.

— Как се чувствате? — попита той. Беше тъп въпрос. Тя сигурно се чувстваше ужасно, но той не можеше да зададе въпроса, който се въртеше в ума му — как мъжкараната, която бе помогнал да съблекат, се бе превърнала в жената на леглото.

Фърн усети, че я залива вълна от неудобство: този мъж я беше съблякъл, беше опипвал тялото й. Ако и най-малкото й движение не й причиняваше нетърпима болка, тя щеше да се завие през глава.

— Вие ми свалихте дрехите, нали? — Не трябваше да го пита, не искаше да знае отговора, но не можеше да се спре.

— Какво ви кара да мислите… Защо бих… Какво значение има това?

— Какво значение има това ли? — повтори тя. — А на вас приятно ли ще ви е, ако някоя жена ви нокаутира, опипа цялото ви тяло и след това ви свали дрехите?

— Аз не съм ви нокаутирал — отвърна Мадисън раздразнено.

Този мъж бе нарушил нейната интимност и Фърн усещаше същата уязвимост и безсилие, както през онази нощ преди много години, която толкова се бе мъчила да забрави.

— Но не съм докосвал долната риза…

Фърн се изчерви. Никой, дори и баща й, не знаеше за поръбените с дантели долни ризи, които си беше поръчала от Чикаго. Ужасяваше се, че след като се бе опитвала да изглежда толкова упорита, след като се бе хвалила, че може да върши всичко, което правят мъжете, след като бе изисквала да се отнасят с нея като с мъж, точно Мадисън трябваше да узнае тайната й. Това я караше да се чувства като глупачка.

— Освен това вината е толкова ваша, колкото и моя — каза Джеймз. — Винаги ли правите такива каскади, когато се ядосате?

Ако можеше да си вдигне ръцете, Фърн би го ударила с най-голямо удоволствие. Всъщност той малко я плашеше — тя никога не можеше да се владее напълно, когато Мадисън бе наблизо, не се държеше както обикновено и нищо не ставаше така, както тя искаше. Ако не установеше някакво разстояние помежду им, той може би щеше да се опита да я целуне отново. И което бе по-лошо, тя като че ли искаше точно това…

— Да, опитвам се да падна от коня си всеки път, когато остана насаме с някой новобранец — изръмжа тя. — Новобранците започват да изпадат в депресия, когато излязат извън града. Да ме носят по обратния път им създава работа и ги кара да се чувстват полезни.

— Преструвате се доста убедително — каза Мадисън, като едва се сдържаше да не му кипне.

— Правя всичко възможно да доставя удоволствие на бостънски адвокатчета, които имат навика да се натрапват на беззащитни жени. Освен това, ако не бях избягала, можеше дотолкова да бъда завладяна от красотата ви, че да се компрометирам.

— За това са необходими двама. — Джеймз беше твърде ядосан, за да си мери думите. — Вие не ме изкушавате чак толкова.

В момента, в който изрече това, Мадисън съжали. Болката в очите на Фърн го накара да разбере, че е само безсърдечен грубиян. Тя, изглежда, притежаваше уникалния талант да го кара да забрави и най-важните изисквания на вежливостта, а след това — да се почувства виновен за това.

— Вижте, не съм дошъл тук, за да споря с вас. — Джеймз опита да се овладее. — Просто исках да видя как сте и да се извиня за това, което направих. Знам, че имам гаден характер. Съвсем малко е нужно, за да се възпламени, а в Абилийн открих изобилие на подпалки.

По дяволите! Кога щеше да се научи да замълчава, преди да каже нещо излишно?

— В такъв случай не е трябвало да идвате тук. При нас законите важат с еднаква сила за всички, включително и за тексасците.

Мадисън усети как и последната нишка на самообладанието му се скъса.

— Госпожице Спраул, най-искрено се надявам някой ден в близко бъдеще да ви обвинят за нещо, което не сте извършили. Пожелавам ви тогава да няма нито един мъж, жена или дете в Абилийн, който да повярва дори и на една ваша дума. Искам да ви видя как седите в онзи затвор и треперите при мисълта, че ще свършите на въжето. Защото тогава ще разберете какво изпитва брат ми.

Тя отвори уста да каже нещо.

— И не ми говорете за правосъдие. Вие се интересувате само от отмъщението. В противен случай не бихте затваряли ума си за всичко, което би могло да хвърли светлина върху случилото се през онази нощ, а щяхте отново и отново да премисляте всяко доказателство и всяка улика, докато не разберете какво наистина се е случило тогава.

— Никой не може да знае какво е станало.

— Само убиецът знае.

— Но това е Хен.

Да говори с нея, бе като да говори на стената. Мадисън напрегна цялата си воля, за да не остави раздразнението да се изпише на лицето му и каза:

— Да предположим, че мога да докажа, че брат ми не е бил близо до къщата на Конър през онази нощ.

— Не можете.

— Да предположим, че мога. Наистина ли мразите тексасците толкова, че бихте оставили Хен да бъде обесен, а истинският убиец да се измъкне?

Джеймз усещаше борбата, която тя водеше със себе си. Ако му кажеше, че на всяка цена иска Хен да умре, щеше сама да се осъди.

— Ако можете да докажете, че той е бил някъде другаде през онази нощ — тя изрече думите с огромно усилие, — аз ще направя всичко по силите си да ви помогна да откриете убиеца. Но…

— Добре. А сега по-добре си починете, защото имаме да вършим доста работа преди процеса.

Когато Мадисън излезе в коридора, госпожа Абът бе застанала до вратата.

— Тя е изцяло ваша. Малко е раздразнена и напрегната, но целомъдрието й е непокътнато.

Госпожа Абът го зяпна. Този сигурен знак за разбито собственическо чувство накара Мадисън да изпита известно удовлетворение. Сега му оставаше само да пребие Хен и щеше да му стане наистина весело.

Когато Джеймз стигна до верандата, Джордж го погледна с изражението на човек, на когото му е писнало.

— Надявам се, че след обяснението тя е в по-добра форма от теб. Ако Роуз я намери с повишена температура, тук ще стане адски напечено.

— Това е най-упоритата и дразнеща ме жена, която съм срещал. — Мадисън яростно сочеше с пръст към стаята на Фърн.

— По същия начин Роуз описа братята ти, когато дойде в ранчото за първи път. Сигурен ли си, че тези думи не се отнасят повече за теб, отколкото за госпожица Спраул?

— Ако имаше представа какво ми наговори това момиче…

— Знам точно какво ти каза тя — прекъсна го Джордж.

Мадисън го погледна тъпо.

— Юли е. Прозорецът е отворен. Половин Абилийн знае какво й наговори ти. Не знам какво е станало с теб през последните десет години, но съм сигурен, че не са те възпитавали да се отнасяш с жените по такъв начин, дори и с онези, които те дразнят. Още колко пъти ще ме караш да се срамувам заради теб?

Джеймз си помисли, че ще експлодира. За какъв дявол изобщо беше напуснал Бостън? Все едно че отново се изправяше срещу баща си с неговото дразнене, с презрителните му забележки за интелигентността си, с подигравките му за интереса на сина си към книгите и за приятелството му с Фреди — с всичко, което караше Джеймз да се чувства незначителен и жалък.

Не бе очаквал от Джордж да се държи по същия начин. Джордж винаги се беше опитвал да го защити, да го оправдае, да му подобри настроението, когато баща му го оставяше съсипан и треперещ след някоя от своите заклеймяващи тиради. Мадисън си бе мислил, че може да разчита поне на Джордж, но очевидно се бе лъгал.

— Хич не ми пука дали ти е неудобно, или не — каза Джеймз с треперещ от гняв глас. — Възнамерявам да докажа, че Хен не е убил Трой Спраул. След това ще се върна в Бостън и повече няма и да чуете за мен.

Той се обърна, слезе от верандата, мина по пътечката пред къщата и излезе на улицата. Нуждаеше се от едно силно питие и отиваше към най-шумната, най-долнопробната, най-опасната кръчма в града, за да си го получи. Ако приказките, че Абилийн е най-дивият град в Дивия запад бяха верни, може би щеше да си прекара времето, като се опитва да избегне куршуми, вместо да се крие от мислите си.

 

 

На Фърн й се искаше да си бе прехапала езика. Нямаше намерение да накара Мадисън да напусне стаята побеснял. Вината за цялата тази бъркотия беше повече нейна, отколкото негова и въпреки това в мига, в който той бе прекрачил прага на стаята й, тя се бе почувствала обезчестена, това я бе поставило в отбранителна позиция, а тя се отбраняваше най-добре чрез нападение. Фърн реагираше по този начин на всички мъже. Изведнъж се зачуди защо никой не й беше казал, че го прави.

Казвали са ти, но много отдавна са се отказали да ти го повтарят, защото са видели, че няма смисъл.

— Опитах се да го спра — заяви госпожа Абът с влизането си. — Не е прилично мъж да посещава жена в спалнята й.

— Той дойде само за да види как съм! — Мамка му! Сега пък го защищаваше пред госпожа Абът.

— Не е хубаво от негова страна — заяви госпожа Абът обидено. — Той може и да е искал да покаже загриженост, но беше доста груб. Някои хора си мислят, че като са завършили престижно училище и се обличат в хубави дрехи, могат да се държат като крале или нещо такова.

Фърн нямаше хубави дрехи и дори не беше завършила основно училище, но това не й бе попречило да се държи като избухлива кралска особа в продължение на години и не можеше да обвинява Мадисън за това, че бе направил същото.

— Той вероятно ще се държи по-добре, когато не е разстроен.

— Ако се появи тук още веднъж и се отнася с мен по-зле, отколкото с черен роб, ще има много поводи да бъде разстроен — заяви госпожа Абът. Тя започна да оправя завивките на леглото с такива мощни дръпвания, че Фърн се уплаши да не се скъсат шевовете.

— Госпожа Рандолф върна ли се?

Лицето на госпожа Абът се проясни внезапно.

— Не мисля. На верандата е твърде тихо. Иначе онова малко момче щеше да я вика на всеки тридесет секунди. Господин Рандолф я обича безумно. Трудно може да се повярва, че някой мъж може да бъде толкова влюбен в жена, заприличала на крава, която всеки момент ще изхвърли малкото си.

Фърн не искаше да слуша колко много Джордж обожавал жена си въпреки състоянието й в момента. Тя се чувстваше пренебрегната и нежелана и подобни приказки не й помагаха да повдигне духа си, а й показваха още едно нещо, което никога нямаше да й се случи.

Госпожа Абът, изглежда, бе решила, че трябва да подреди цялата стая след посещението на Мадисън, включително и дрехите на Фърн, докосването, до които я накара да направи гримаса на неодобрение.

— А тя беше такова малко създание, толкова грациозна — продължи госпожа Абът. — Но сега е подута, като че ли ражда две деца. Не е чудно, че всички мъже в града се отнасят с нея като с кралица. Въпреки състоянието си е запазила грациозността си.

Можеш направо да кажеш, че аз имам чара на добиче, поставено извън закона — помисли си Фърн.

Госпожа Абът продължи да подрежда всичко, което се намираше върху масата до леглото.

— Но тя не седи по цял ден вкъщи, втренчена в огледалото. Наистина. Ако не я бях спряла, щеше да свърши половината от работата ми. А пък ми плаща, за да се грижа за нея. Каквото и да правех, не можах да я откажа от идеята да се грижи за моя Ед. Такова внимание не се среща често в наши дни.

За щастие на Фърн, преди госпожа Абът да успее да я подлуди с хвалби за Роуз, обектът на нейното обожание се завърна.

— Изглеждаш ми малко напрегната — каза Роуз, като огледа внимателно Фърн. — Предполагам, че обяснението не е минало добре.

— Бих казала, че не — заяви госпожа Абът и в очите й отново се появи огън. — Как е възможно която и да е почтена жена да се чувства удобно, когато в спалнята й нахълтва непознат мъж, който й крещи през цялото време?

Роуз погледна въпросително към Фърн.

— Той се разстрои от нещо, което казах — обясни Фърн с нежелание.

— Разстроен бил! — възкликна госпожа Абът. — Ха! Почакайте само да ми се мерне още веднъж пред очите и ще видите как ще го разстроя.

— Не мисля, че постъпката ти заслужава одобрение — каза Роуз. — Ние искаме той да мисли само как да свали от Хен обвинението в убийство. Няма да постигнем нищо, ако го вбесяваме.

— Съжалявам, но не мога да го оставя да нарушава реда в дома ми.

Роуз се опита да потисне усмивката си, но не успя съвсем.

— Не мисля, че той е искал да направи точно това. Би ли стоплила малко мляко? Мисля, че госпожица Спраул трябва да поема повече течности.

— Връщам се веднага — каза госпожа Абът. Тя оправи покривката на един от шкафовете, която бе оправяла вече два пъти, и огледа стаята още веднъж, преди най-после да си излезе.

— Вярвам, че не те е разтревожил твърде много — искаше да знае Роуз.

— Не, всъщност аз го разтревожих — призна си Фърн. След като госпожа Абът я освободи от присъствието си, Фърн беше готова да разкаже на Роуз всичко, което тя би поискала да узнае.

Роуз й отправи поглед, който сякаш проникна в нея и на Фърн й се стори, че всички защитни бариери, ограждащи душата й, паднаха една по една.

— Трябва ли да го мразиш толкова много?

— Не го мразя! — възкликна Фърн, шокирана от откритието, че наистина не го мразеше. Само си беше мислила, че е така и бе възнамерявала да го намрази. — Просто не искам да успее да отърве брат си. — Не можеше да обясни дори на Роуз, че е ядосана заради това, дето я е съблякъл и е видял долната й риза. — Но не го мразя. Не мисля, че изобщо някой би могъл да го мрази.

— Да, може…

— Защо? Той е надменен и се мисли за голям мозък, но не е зъл. Той просто не се опитва да разбере, че думите му засягат хората около него. Освен това тук не му харесва и всичко в Канзас го дразни. Особено аз.

— За него вероятно е по-трудно да бъде отново със семейството си — отбеляза Роуз с все още помрачен поглед. Сега пък тя оправяше покривката на шкафа. — Всъщност бих искала да ми направиш една услуга.

— Разбира се. — След всичко, което Роуз бе направила за нея, би било невъзпитано да й откаже.

— Може би ще ти се стори странно, но можеш ли да се опиташ да бъдеш добра с него?

Фърн понечи да каже нещо, но звук не излезе от устата й.

— Не си длъжна да го направиш, ако не желаеш, но все пак ще опиташ ли?

— Защо?

— Не мисля, че бих могла да ти го обясня точно сега, но нещата при Джеймз са много по-различни от това, което изглеждат. Убедена съм, че ако се държиш добре с него, това би имало огромно значение.

— Но ти и братята му със сигурност…

— Понякога семейството може да създава повече проблеми, отколкото да предлага решения.

Фърн преглътна.

— Ще се опитам — съгласи се тя, но се чудеше как би могла да се държи добре с мъж, чиято инстинктивна реакция, когато я видеше, беше да започне да ръмжи и да рие земята, — но не мога да ти обещая, че следващия път, когато ме види, няма да си затвори очите и да почне да пъшка от досада.

Сериозното лице на Роуз се смекчи и в ъгълчетата на устата й се появи лека усмивка.

— Няма съмнение, че си го вбесила, но той е мъж, а мъжете се ласкаят от вниманието на една привлекателна жена.

— Аз не съм привлекателна. — Роуз може би имаше най-добри намерения, но на нея не й харесваше, че се опитва да я накара да се почувства по-добре, като я залъгва, че е хубава.

— Кой ти каза това?

— Всички, които някога съм познавала. Дори и при сравнение с кравите ми, аз оставам извън класацията.

— Тогава ще трябва да си намериш нови приятели.

— Знам как изглеждам. — Фърн потисна желанието си да заплаче. — Не е необходимо да ми го казваш ти.

— Добре няма, но госпожа Абът сподели, че никога не е предполагала, че можеш да си толкова прелестна, ако не си с шапка и елек. Джордж също направи подобно изявление. Той смята, че тялото ти е изваяно като статуя. От човек като него дори и една думичка е похвала. Ако пък ти отдели цяло изречение, значи наистина си красива.

Фърн започна да си играе с чаршафа. Ако Роуз знаеше колко й се искаше да изглежда поне мъничко привлекателна, нямаше да я измъчва по този начин.

— Много е любезно от твоя страна, че ми казваш всичко това, но то просто няма значение. Мадисън не мисли като теб.

— Не можеш да знаеш какво мисли той, ако не му дадеш шанс да ти го каже, а той едва ли би могъл да направи това, ако всеки ден се хващате за гушите.

Мадисън никога нямаше да й каже, че е хубава. Той вероятно дори не я смяташе за жена, а само за още един от особените видове животински същества, които могат да се срещнат в прерията на Канзас.

— Ще се опитам да бъда любезна с него, но не очаквам да ми каже, че съм хубава. Той е откровен човек.

— А сега ми се струва, че госпожа Абът идва с млякото ти. Вкусът му вероятно ще ти се стори ужасен, но ти все пак го изпий. Ще ти помогне да заспиш. Утре сутрин ще поговорим пак.

Но Фърн не можа да заспи бързо.

Забележките на Роуз бяха пропукали стената, която сама си беше издигнала пред онази част от себе си, към която отдавна не смееше да погледне. Сега Фърн щеше да се изправи срещу всичко, което се бе опитвала да избегне през тези години.

И то само заради Мадисън Рандолф.

Искаше й се Хен да беше застрелял някого в Нютън или Елсуърт, а не в Абилийн. Тогава Мадисън нямаше да дойде и на нея нямаше да й пука дали той е щастлив и нямаше да й се налага да се държи внимателно с него.

Много по-добре щеше да бъде, ако тя можеше просто да се върне във фермата и да забрави, че някога го е срещала. Тогава нямаше да се чуди дали той наистина би я харесал и дали онзи момент, в който той я бе държал в ръцете си, преди да я целуне, беше истински, или бе плод на въображението й.

За нея беше важно да знае това. Тя се мразеше заради слабостта си, защото имаше ужасното предчувствие, че ще й донесе много неприятности, но трябваше да знае. И докато съществуваше и най-малката възможност Мадисън да я харесва повече от някое еднооко момиче в долнопробна кръчма, Фърн нямаше да се откаже.

Но тя възнамеряваше ясно да му даде да разбере, че иска правосъдието да възтържествува и че Хен наистина е убил Трой.

 

 

Повече от една дузина кръчми, комарджийски заведения и хотели хвърляха светлина върху улиците на Абилийн. В тях се смееха, пиеха и залагаха с отчаяна бързина каубои, опитващи се поне за една-две диви нощи да забравят самотата по време на двумесечния преход през пустошта. Шумът от танците, песните, единичните изстрели и дрънченето на старо пиано се чуваше до ранни зори.

Денем търговците се опитваха да изпразнят джобовете на каубоите, като им предлагаха топли бани, подстригване, бръснене, най-хубавите нови дрехи и ботуши по поръчка, както и възможността да спят в топло и сухо легло, а вечер кръчмите, игралните зали и леките жени ги освобождаваха от останалите им пари.

Докато все още имаха своите шестдесет или деветдесет долара, тези хора живееха като царе. Когато парите свършеха, те тихо се връщаха в Тексас, уморени и разорени, но решени да направят същото и през следващото лято.

Мадисън не влезе в първата кръчма, която му се изпречи. Той продължи да върви, докато не стигна до най-шумната, която се казваше „Главата на бика“. За да влезе в нея, трябваше първо да мине покрай училището и църквата на баптистите. Струваше му се, че напуска цивилизацията и влиза в участък от улица „Тексас“, в който дивашките страсти на мъжете бяха напълно освободени от всякакви задръжки.

На Джеймз му се струваше, че и той самият е диво животно, опитващо се да разкъса оковите на очакването. Очакване, в основата на което лежеше неговата същност като личност в миналото и в настоящето, както и това, в което щеше да се превърне в бъдещето. Тези трите му нареждаха да се завърне в хотела, да си пийне спокойно в стаята и да си легне с надеждата, че утрешният ден ще бъде по-добър.

Но Мадисън приличаше твърде много на баща си.

Той не искаше да прекара вечерта спокойно, а да направи нещо шумно, нещо, което да унищожи гнева и обидата, които го задушаваха. Искаше му се да мята запалени главни срещу студения отказ братята да му дадат прошката, която даваха на всички останали.

Не, той искаше да ги прати по дяволите, да им покаже, че тяхното одобрение или неодобрение не значи нищо за него.

— Дай ми една бутилка от най-хубавото си бренди — нареди Мадисън на грозния тип зад бара.

Кръчмата „Главата на бика“ беше грозна сграда, построена от необработени дървени трупи, докарани вероятно от гористите хълмове, намиращи се далеч на изток от Абилийн. Джордж му бе казал, че заведението било построено само за една седмица и беше очевидно, че е било отделено повече внимание на бързината при строителството, отколкото на обзавеждането. Единствените опити за украса се състояха от няколко забодени с кабарчета по стените плаката и огледало зад бара.

Няколко жени се размотаваха между клиентите, подканяха ги да пият и приемаха покани да посетят стаите на втория етаж. Някои от посетителите седяха около игралните маси и си опитваха късмета. Край бара се намираше само един мъж, който вдигна очи от чашата си, когато Мадисън даде поръчката си.

Барманът постави чаша и бутилка на плота. Джеймз погледна чашата с отвращение и я вдигна, за да я види срещу светлината.

— Трябва ли чашите ти да почервенеят от петна на мухи, преди хората да ги използват? — попита той.

— Никой не се оплаква.

— Може би Абилийн ще трябва да си потърси очен лекар.

Барманът избра нова чаша и я избърса внимателно, преди да я тръшне пред Мадисън. От удара чашата се разби на парчета.

— Тази вероятно беше най-чистата в цялата кръчма — измърмори Джеймз.

Барманът се намръщи и извади нова, която постави на плота по-внимателно. Мадисън си наля един пръст бренди. Цветът на течността не му хареса, вкусът не го интересуваше изобщо. Всъщност той го мразеше.

— Нямаш ли истинско бренди? — попита той. — От онова, което пазиш за собственика?

— Това е истинско бренди! — настоя барманът.

— Само в Канзас. Донеси ми нещо добро или ми намери някой, който да ми донесе.

Барманът излезе през една врата зад бара и след малко се върна с втора бутилка.

— Да видим дали това ще задоволи ваша светлост — каза той.

Мадисън разпозна марката.

— Сигурно щеше да е така, ако не беше го разредил.

Барманът се отдръпна, за да обслужи друг клиент, и Мадисън опита брендито. Питието беше добро и той усети, че напрежението отпусна тялото му. Можеше да стои тук, колкото си искаше — поне брендито отговаряше на очакванията му.

— Ти трябва да си братът на Джордж Рандолф. — Съседът му на бара се беше приближил.

— Е, и?

— И си тук, за да измъкнеш Хен от затвора?

— И какво от това?

— Никой в този град няма да ти помогне. — Човекът отпи от уискито си и потрепна, когато парещата течност мина през гърлото му. — Всички търговци подкрепят тексасците, но фермерите и спекулантите са против тях.

Мадисън отпи голяма глътка от чашата си. Той не знаеше кое е по-лошото — да се измъчва заради Фърн или да слуша как този селяндур дърдори колко единни са гражданите на Абилийн.

— Естествено, не може да се обвиняват фермерите, след като вашите стада тъпчат реколтата им.

— Вашите граждани похабяват много по-голяма част от реколтата, като ходят на лов из полето — отвърна Мадисън. — Освен това търговците на добитък си плащат за щетите, които техните стада нанасят. — Той знаеше, че е така, защото беше направил някои проучвания. Не беше си губил времето в Абилийн само в караници със семейството си и Фърн Спраул.

— Така е, но все пак фермерите не ви обичат.

Инатлии. Човек би си помислил, че не се интересуват какво ще стане с реколтата им, щом като им се плаща за нея, но откакто беше тук, той срещаше само отношения, основани на емоции. Изглежда, никой в този град не бе способен да мисли рационално.

Всъщност това се отнасяше и за него, когато се намираше близо до Фърн. Не можеше да разбере как тя успяваше да го раздразни с такава лекота. Джеймз се смяташе за уравновесен човек, който не изпада в безумни изблици на гняв.

— Мислиш ли, че брат ти го е направил?

— Щях ли да съм тук, ако смятах така?

— Разбира се. Кръвта вода не става.

— Невинаги — отвърна Джеймз, като си спомни за смразяващото посрещане на Джордж и откритата враждебност на Хен.

— Кой мислиш, че го е извършил?

Мадисън се загледа в чашата си. Нямаше представа кой бе убил Трой и нямаше големи шансове да разбере. Дори и като успееше да докаже, че Хен е бил на друго място по време на убийството, извършителят пак можеше да не бъде открит и никой нямаше да узнае кой е той. Необходимо бе да направи нещо, което да го принуди да сгреши, и може би точно този приказлив селяк беше човекът, който можеше да накара убиеца да повярва, че тайната му вече не е пазена толкова добре.

— Можеш ли да си държиш езика? — попита Мадисън заговорнически.

— Гроб съм — увери го мъжът и очите му светнаха от любопитство.