Лей Грийнууд
Фърн (13)

Глава тринадесета

— Мислила ли си с каква рокля ще отидеш на партито? — попита Роуз Фърн.

— Не. Аз…

— Мадисън те е поканил, нали? Той каза, че ще ходи, но мъжете невинаги си спомнят за такива неща. Особено когато трябва да прегледат оборите или да проверят прашните пътища.

— Да, но…

— В един момент си помислих, че съм сбъркала. — Роуз погледна изпитателно Фърн. — Ако у вас нямаш нищо подходящо за обличане, можем да отидем да потърсим по магазините. В Абилийн продават ли вечерни рокли?

— Не знам. Никога не съм си купувала рокля.

— Никога ли? — запита Роуз и очите й се разшириха от изненада.

— Нито веднъж — отвърна Фърн. — Аз не нося рокли.

— Каза ли за това на Мадисън?

— Казах му, че няма да отида с него.

Роуз остана невъзмутима.

— Той ми каза, че ще отидеш.

— Мадисън никога не чува онова, което не иска да чуе, особено ако аз го казвам.

Тишина.

— Ще отидеш ли?

Фърн вече беше решила да откаже, но се чу да казва:

— Може би…

— Но не можеш да го направиш без рокля.

Очевидно и Роуз не беше по-различна от останалите.

Фърн не знаеше защо си бе мислила, че не е така. Предположението й вероятно се дължеше на това, че Роуз винаги се отнасяше с разбиране към нея. Фърн се надяваше, че Роуз ще я разбере и този път.

— И защо да не мога? Ако мъжете могат да носят панталони, защо жените да не могат?

— Знам, че на теб и Мадисън ви стана навик да правите всичко напук на желанията на другия — каза Роуз нетърпеливо, — но партито на госпожа Маккой не е място за лични свади и подобни караници биха разгневили всички. Хората отиват там, за да се отпуснат и да се забавляват. Ако не можеш да направиш това, не трябва да ходиш. Освен това ти вече знаеш мнението на Мадисън за облеклото ти.

— Чувала съм мнението му за много неща.

— Очевидно не си слушала добре. Мъжете от семейство Рандолф имат много добри качества, но отстъпчивостта не е едно от тях.

— Изобщо нямам намерение да го пречупвам — заяви Фърн.

— Добре. Няма да ми хареса, ако спечелиш обичта му само за да го отхвърлиш накрая.

— Да спечеля обичта му! Кой, аз ли?

Фърн не можеше да свърже мислите си. Как бе възможно някой, особено пък Роуз, да си мисли, че тя се опитваше да накара Мадисън да се влюби в нея? Дори ако можеше да го направи, тя не би се опитала. Не искаше да привлича мъжете. Не и след онази нощ…

— Никога не съм се и опитвала да спечеля обичта му. Освен това, ако той настоява да облека рокля, значи не го интересувам твърде много.

— Напротив, точно това, че иска да облечеш рокля може да означава, че твърде много се интересува от теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Той може би си мисли, че роклята би разкрила някаква част от теб, която е била скрита от момента, в който си обула панталони.

— И каква е тази част?

— Ще трябва да попиташ него.

Фърн почувства, че я облива топлина. Мадисън сигурно я харесваше поне малко, защото я беше целунал, беше й казал, че е красива, беше й заявил, че ще й повтаря това, докато тя не повярва в него. Фърн не бе посмяла да му повярва, но ако Роуз казваше, че той я харесва, може би наистина беше така.

Но в продължение на твърде много години Фърн си бе казвала, че е грозна, за да повярва сега в противното, затова бе удивена от нуждата да чувства, че й се възхищават.

Мамка му! И ти си като Бети и всички останали. Въпреки ругатните ти, тена ти, мазолестите ти ръце и испанските ти шпори, ти си само една суетна жена.

Това нямаше значение. Тя искаше очите на Мадисън да грейват, когато я видеше. Искаше го толкова много, че чувстваше как мускулите на стомаха й се свиват, но нямаше смелостта да приеме поканата му за партито и да разбере дали Роуз бе права, или грешеше.

По дяволите! Не можеше да повярва, че след всичките тези години й се искаше да отиде на купон.

И какво очакваше да спечели от това?

Надяваше се да спечели Мадисън.

Боже опази, трябваше да е полудяла. Не можеше да се е влюбила в него, не искаше да се влюбва в никого!

Но, за бога, тя го обичаше! Беше положила толкова много усилия да спори и да заплашва, че ще обеси Хен, че не беше забелязала какво ставаше със собственото й сърце.

Обзе я паника и тя стана. Трябваше да остане сама.

— Добре ли си? — попита Роуз. — Изглеждаш ми бледа.

— Предполагам, че не съм чак толкова добре, колкото си мислех.

— Защо не полегнеш, докато стане време за обяд? Ще се погрижа никой да не те безпокои.

„Твърде късно — помисли си Фърн, — твърде късно.“

 

 

— Но аз не знам да танцувам — възрази Фърн.

— Не е необходимо — отвърна Мадисън. Той все още не бе приел отказа й да дойде на партито.

— И аз не мога да танцувам — каза Роуз и потупа корема си. — Твърде тромава съм.

— Напротив, ти си все така грациозна — намеси се Джордж.

— Много е мило да казваш това, скъпи, но мисля да си намеря някое тихо ъгълче, където да седна.

— Защо не оставиш Мадисън да те научи да танцуваш? — предложи Джордж на Фърн.

— Можем да започнем веднага — каза Джеймз и се изправи.

— Аз мога да ви свиря — предложи госпожа Абът. Всички я погледнаха учудено. — Но не много добре — добави тя.

— Никой няма да ме учи да танцувам! — заяви Фърн и усети как в лицето й нахлува кръв. — Колко пъти да ви казвам, че никъде няма да отида? Но дори и да го направя, не бих се оставила да ме влачат из стаята и всички да ме гледат. Ще се чувствам като глупачка.

Те бяха възприели навика да се събират около масата след вечеря и да обсъждат събитията от деня. Тъмните тапети на цветя и боядисаните дървени стени не правеха обстановката много весела, но бяха по-добри от сковаващата официалност на дневната.

— Е, вие двамата можете да си спорите, докато мен ме няма — каза Роуз и стана. — Трябва да намеря Уилиям Хенри и да го сложа да си легне.

— Можете да се преместите в дневната — предложи госпожа Абът. — Трябва да разтребя масата.

В крайна сметка, Фърн и Мадисън се оказаха на верандата и гледаха как Джордж и Роуз вървят по улицата хванати за ръка. Уилиям Хенри тичаше пред тях, сочеше към разни неща и говореше възбудено, но родителите му не обръщаха внимание на нищо друго, освен на тях самите.

Фърн не бе и предполагала, че двама души могат да се обичат толкова. Това я накара да се почувства ужасяващо самотна. Зачуди се дали Мадисън би могъл да я обича по този начин. Той прекарваше времето си с нея, интересуваше се от нея, но понякога на нея й се струваше, че той просто си играе с нея.

Фърн се съмняваше дали му бе хрумвало, че тя може да има сериозни причини за поведението си. Мадисън не осъзнаваше, че единственият човек, който трябваше да се промени, бе той самият и тя не смяташе да му го каже. Колко глупаво бе човек да е влюбен, особено ако нямаше надежда да му отвърнат по същия начин.

— Можем да започнем сега — казваше Мадисън.

— Сега ли? — стресна се тя.

— Разбира се. Почти се стъмни и никой няма да ни види.

— Дори и ако имаше пълно слънчево затъмнение, за мен нямаше да бъде достатъчно тъмно да ви оставя да ме научите да танцувам на верандата на госпожа Абът — заяви Фърн. — Аз съм израснала тук и познавам хората в града. Те ще намерят начин да разберат.

— Тогава седнете. — Джеймз я хвана за ръката и я придърпа към една пейка за двама.

— Предпочитам да си стоя права. През последните няколко дни лежах и седях твърде много.

Но той я придърпа на пейката до себе си. Фърн си помисли дали да не стане, но осъзна, че той би я накарал да седне отново.

— Забравих, че сте от хората, които не могат да стоят на едно място. Конят ви вероятно много ви липсва.

Странно, но напоследък тя не се беше замисляла за коня си.

— Ако Роуз не възрази, утре ще ви изведа да пояздим.

Близостта му накара сърцето й да затупти по-бързо.

Фърн с удивление усети възбудата на тялото си. Знаеше какво означаваше това и го мразеше, но не можеше да му се противопостави. С всеки ден ставаше все по-зле. Единственият лек за тази болест беше повече да не се среща с Мадисън.

Но това не беше по силите й.

— Не мога да излизам на езда. Какво ще стане, ако татко ме види?

— Няма да му позволя да ви принуди отново да работите, ако това ви тревожи — отвърна Джеймз.

Фърн усети как нещо вътре в нея се отпуска. Той все още бе готов да застане между нея и останалия свят. Мадисън все още се интересуваше от нея.

Тя не се тревожеше за завръщането си в ранчото и нямаше нищо против работата. Тревожеше се, че на него нямаше толкова силно да му се иска да я вижда, че да идва до фермата.

— Защо се притеснявате какво биха казали хората за вас? — попита Мадисън. — Като че ли ви е добре само тогава, когато сте се скрили от погледа на всички. Скрита сте зад идеална маскировка.

— Аз не съм нищо повече от една фермерска дъщеря.

Фърн не можеше да се концентрира добре. Ръката му беше зад гърба й, протегната по цялата дължина на пейката. Телата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго и й се струваше, че това бе най-късото разстояние в света.

— Която се опитва да изглежда като фермерски син, да върши работа като такъв и да бъде третиран като такъв.

— Че какво му е толкова хубавото да бъдеш жена? — попита тя. — Мъжете винаги ти нареждат къде да ходиш, какво да правиш и какво да казваш. Те не смятат, че жените са способни да вършат каквото и да било сами, като се изключат готвенето, чистенето и раждането на деца. Според вас аз сигурно не мога даже и да си вдигна дрехите сама.

— Това ли е всичко?

— Не, не е — отвърна Фърн, докато се опитваше да увеличи разстоянието помежду им, като се обърне с лице към него. — Ако не искаш да бъдеш идеалната млада жена, която търпеливо чака да се превърне в идеалната млада съпруга, мъжете просто те превръщат в лека жена или нещо също толкова лошо.

Цялото й тяло потрепери, като че ли изведнъж бе станало много студено. В съзнанието й нахлуха спомени за онази нощ преди осем години, но тя решително ги изблъска в едно от тъмните ъгълчета на мозъка си и ги заключи там.

— Това не е причината — каза Мадисън. — Вие се страхувате от хората в този град толкова, колкото и аз. Причината е баща ви.

— Не. — Фърн искаше да защити баща си от несправедливото обвинение, но не можеше да разкаже за онази нощ.

— Роуз ми каза какво е заявил при посещението си. Само да посмее да вдигне ръка срещу вас и ще му счупя и двете ръце — обеща Джеймз.

— Татко не би ме наранил. Той ме обича.

Мадисън се премести по-близо до нея.

— Съмнявам се дали баща ви е способен да обича нещо различно от банковата си сметка. Какво би направил той, ако облечете рокля и откажете да се занимавате с всичко, освен с домакинската работа?

— Не мога да си позволя да си стоя вкъщи, без да върша нищо, особено когато в ранчото сме само двамата — заяви Фърн, като не желаеше да признае дори и пред себе си, че бе изпълнена със съмнения.

— Той трябва да наеме няколко работници. Стадото му носи достатъчно приходи и той може да си позволи да плаща на двама мъже като Пайк и Рийд.

Фърн не знаеше дали да се разсърди, че Мадисън бе разучавал финансовите дела на баща й, или да бъде доволна от загрижеността му за нея. Реши да бъде доволна. Така нещата изглеждаха различно.

Реакцията й беше чисто женска.

Това означаваше, че той вече не й беше противник, а се бе превърнал в обект на безкрайно любопитство. Фърн искаше да го гледа, да го чува. Искаше да го докосва, но не смееше да го направи. Зачуди се какво ли щеше да изпита, ако положеше ръката си върху онази силна ръка, която я бе подкрепяла по време на дългата езда от къщата на Конър към града.

Фърн се загледа в лицето на Мадисън и й се стори, че го вижда за първи път. Зачуди се как тези черни като нощта очи можеха да бъдат толкова жизнени. Запита се как ли би изглеждал той, ако не беше облечен в тези дрехи, ако косата му падаше в очите му, дори и ако не се беше обръснал.

Фърн се зачуди дали някога му омръзваше да бъде толкова независим и дали не копнееше за някого, на когото да може да се осланя. Запита се дали бостънските жени очакваха от мъжете си и да знаят отговорите на всички въпроси. Тя не би спряла да се интересува от някой мъж само защото е направил грешка.

Разбира се, хора като Мадисън никога не си признаваха грешките. Това трябва да беше тежко бреме за тях. Той се нуждаеше от човек, в присъствието на когото да бъде самият себе си, от човек, който можеше да го обича такъв, какъвто беше.

Фърн се зачуди защо близостта му я караше да се чувства като друг човек. Не разбираше защо всичко, което се бе опитвала да постигне в продължение на толкова много години, внезапно се оказваше точно обратното на желаното от нея. Най-объркващо беше, че част от нея желаеше тези промени толкова силно, че Фърн не знаеше дали би могла да се откаже от тях.

Винаги, когато Мадисън бе до нея, тя усещаше как съпротивителните й сили я напускат и нямаше нито енергията, нито намерението да ги възстанови. Бавно, но сигурно, той събаряше стените около нея, смъкваше маскировката й и излагаше на показ уязвимата вътрешност, чието съществуване тя не искаше да признае пред себе си, камо ли пред останалите.

Мислите й я караха да се чувства неудобно и малко я плашеха. Тя отмести погледа си, защото се страхуваше, че Мадисън щеше да ги прочете.

Фърн усети как ръката му я обгръща и цялото й същество реагира, като че ли я бяха улучили хиляди ледени късчета. Всяка клетка в тялото й усещаше близостта му.

— Утре смятам да си поговорим с него — продължи Мадисън.

— Мога и сама да говоря с баща си — каза Фърн, благодарна, че Джеймз бе толкова загрижен, разтревожена за реакцията на Бейкър и раздразнена, че Мадисън решаваше да говори с баща й, без да я пита.

— Но няма да го направите.

— Откъде знаете?

— Защото сте си набили в главата, че единствената възможност да бъдете третирана по начина, по който искате, е да работите повече от мъж. Вие никога няма да бъдете нещо повече от едно лошо подражание на мъж, но подозирам, че ако пожелаете, можете да бъдете една много интересна жена. И красива при това.

Фърн загуби ума и дума.

Презрението на Мадисън към постиженията й я вбеси. Имаше ли представа той колко добра беше в ездата, хвърлянето на ласо и стрелбата? Не. Имаше ли представа колко се бе старала да постигне положението, което той отхвърляше категорично с едно-единствено изречение? Съвсем не.

Отново бе направил предположение въз основа на опита си в префърцунения Бостън и бе убеден, че е абсолютно прав.

Само че Фърн не можеше да му се сърди. Никой преди не я бе наричал много интересна и красива жена. А Мадисън я беше виждал само в панталони. Едва днес тя бе спряла да носи каубойската си шапка в къщата.

— Какво ви кара да твърдите това? — Тя знаеше, че не трябва да проявява любопитство, защото Джеймз сигурно щеше да каже нещо, което нямаше да й се хареса, но не можеше да устои на изкушението.

— Да твърдя какво?

— Че мога да бъда красива жена. — Трудно беше да скрие любопитството си. Той щеше да разбере, че това я интересува.

— Ще трябва да стоите настрана от слънцето и вятъра достатъчно дълго, за да престане кожата ви да прилича на стар пергамент. — Устните на Джеймз се извиха в лека усмивка. — Приличате повече на индианска девица, отколкото на бостънска госпожица.

Пръстът му докосна рамото й и цялото тяло на Фърн се обля в топлина.

— Предпочитам да бъда индианска девица вместо бостънска госпожичка — отвърна тя остро. — Така поне ще си запазя здравия разум.

— Имате си достатъчно здрав разум. Това е едно от нещата, които ми харесват у вас.

— Преди нищо в мен не ви харесваше.

— Промених си мнението.

— За какво?

— Почти за всичко, но все още ми се иска да не се обличате по този начин. Имате много хубаво тяло.

Фърн почервеня. Досега тя би прегазила с коня си всеки мъж, който би се осмелил да каже нещо за тялото й. Но пръстите на Мадисън нежно галеха косъмчетата по врата й и това я подлудяваше. Не можеше да се концентрира достатъчно, за да може да му отговори.

— Харесвате ми повече без шапка. Имате красиви очи. Те бяха кървясали от слънцето, но сега са красиви. През повечето време са кафеникави, но стават зелени, когато се ядосате.

Той хвана една къдрица между пръстите си.

— Изненадан съм, че не сте си подстригали косата и бих искал да я видя как се спуска по раменете ви, развята от вятъра.

Фърн не възнамеряваше да му казва, че косата й беше единственият знак за женственост, с който не бе могла да се раздели. За нея това беше слабост, а тя вече имаше достатъчно слабости по отношение на Мадисън.

— Ще се заплете в първото дърво, покрай което мина.

— Имах предвид да яздите с мен, а не да преследвате онези нещастни едногодишни добичета. Вие не можете ли да мислите за нещо друго, освен за работата си?

— Не мислех за…

— Харесвам как се усмихвате. Усмивката променя лицето ви изцяло. Не ви прилича да се мръщите.

Пръстите му започнаха да галят врата й по-смело. Фърн се зачуди какво ли би било, ако я погалеше по голите рамене.

— Струва ми се, че вие самият трябва да се възползвате от съвета си към мен — успя да вметне Фърн, преди Мадисън да продължи да говори.

— Имате лунички. Преди не ги бях забелязал.

Фърн ги бе презирала в продължение на години.

— Хубави са. С тях не приличате толкова много на собственик на ранчо, който се кара на каубой новобранец за това, че е подплашил стадото по време на преход.

Ако Мадисън продължаваше по този начин, тя щеше да съжали, че изобщо го беше попитала за нещо. Фърн не познаваше човек, който имаше способността да представя нещата, които му харесваха, в толкова черна светлина. Тя не би се изненадала, ако Джеймз й признае колко се е зарадвал, че тя прилича на малко булдогче, че той е търсил такава жена от години и в Бостън не е успял да намери нито една, която да отговаря на изискванията му.

— Голяма тежест ми падна от гърба, като чух това — отвърна тя, — защото бих съчувствала на каубоя новобранец. Опитът ми с тексаските търговци на добитък едва ли може да се нарече приятен.

— Не сте срещнали брат ми Монти.

— Роуз ми каза същото. Според нея аз бих го предпочела пред вас.

Тя не бе имала нещо специално предвид с тази забележка и просто бе повторила думите на Роуз, но Мадисън сякаш бе ударен от ток, защото отдръпна ръката си и се премести по-надалеч от Фърн. Тя разбра, че неволно го е огорчила.

Мадисън не можеше да повярва, че безгрижните думи на Фърн бяха го раздразнили толкова много. Двамата с Монти не се разбираха, но никога преди Джеймз не бе имал желанието да удуши брат си. Не го интересуваше дали Роуз харесваше Монти десет пъти повече от него, но го болеше при мисълта, че Фърн би предпочела скитащото му братче. Той бе започнал да я смята за своя собственост и нямаше да допусне конкуренция, пък било то и от разстояние.

Знаеше ли колко смешно звучи това? Ако преди чуеше някой да говори по този начин, би го нарекъл глупак.

Може и така да беше, но той не можеше да контролира чувствата си, нито пък можеше да потиска желанието, което се надигаше у него.

Мадисън се интересуваше от Фърн още от самото начало, но сега изпитваше непреодолимо желание да я докосва и да я държи в ръцете си. Първоначално бе искал само да я защищава и да й помогне да получи щастието, което заслужаваше, но сега чувстваше нещо повече.

Твърде малко време бе необходимо да забрави, че не одобрява панталоните й. Беше изключително привлекателна — имаше тесен кръст, заоблени бедра и дълги, стройни крака. В походката й имаше точно толкова перчене, колкото бе нужно да събуди желание у всеки нормален мъж.

Харесваше му да я държи в ръцете си, да целува устните й, да чувства топлината на тялото й. Улови се да мечтае как я придърпва към себе си, как я люби, бавно, отделяйки внимание на всяка част от тялото й.

За Мадисън Фърн вече не бе просто една жена, която въставаше срещу нормите, нито пък единственият човек, към когото изпитваше силна привързаност. За него тя бе жената, която възбуждаше желанието му, жена, която копнееше да бъде обичана.

Но дори и когато усети как напрежението изпъва мускулите му, той остана настрани. Нещо в начина, по който Фърн поддържаше разстоянието помежду им, го караше да действа предпазливо. Той инстинктивно осъзнаваше, че нещо в живота й я беше наранило дълбоко и в своето незнание би могъл да я нарани също толкова зле.

А Джеймз не искаше да направи това. Съдбата вече й беше причинила твърде много болка и й бе дала твърде малко радост. Колкото и да му се искаше да прави любов с нея точно в този момент, той по-скоро би дал обет за безбрачие, отколкото да я нарани.

Изражението на виновна загриженост, изписано върху лицето на Фърн, го накара почти да се усмихне. Почувства се по-добре. Нямаше нищо против тя да се засрами малко от думите си. Това показваше само, че тя бе започнала да се интересува от чувствата му толкова, колкото той се интересуваше от нейните.

Мадисън нямаше нищо против и ако тя изпитваше загриженост от това, че го е разтревожила. Фърн го бе държала на разстояние при всяка тяхна среща и може би това бе клинът, от който той се нуждаеше, за да пропука стената, която тя бе изградила около себе си. А Джеймз възнамеряваше да разбие тази стена. Подобно на някакво крехко морско създание, Фърн се бе затворила в черупка, която бе толкова твърда, че никой не бе успял да я разчупи.

Но Мадисън бе решил да завладее това съкровище и смяташе да го направи още тази вечер.