Лей Грийнууд
Фърн (10)

Глава десета

Стаята беше бедно мебелирана, но бе извънредно чиста. Приличаше на жилище на честен човек и Мадисън реши, че може да се довери на обитателя й.

— Седнете — каза мъжът и посочи към най-удобния стол.

— Ще остана прав, ако не възразявате. През последните два дни лежах и седях твърде много.

Мъжът се притесни, но Джеймз търсеше информация, а не удобства. Освен това искаше и да се види с Фърн.

— Казвам се Том Уайт — каза мъжът и протегна ръка. — Имам малка фирма за товарни превози.

Мадисън разтърси ръката му.

— Предполагам, че пътувате доста.

— По малко.

— И вероятно се срещате с доста хора.

— Понякога.

Джеймз потисна нетърпението си, докато Том свиваше цигара. Този човек очевидно нямаше да проговори, преди да реши, че е дошъл моментът.

— Еймос ми каза, че сте имали друго предположение за начина, по който е умрял Трой — каза Том. Очите му не издаваха никакви чувства. — Как достигнахте до такова заключение?

— Тялото е било вкочанено, така че Трой е бил убит поне осем часа по-рано. Освен това няма човек, способен да улучи жертвата си в сърцето в тъмнината на онази колиба.

— Имате ли някаква представа кой може да е убиецът?

— Не. А вие?

Том поклати отрицателно глава.

— Тогава защо ме доведохте тук?

— Един приятел твърди, че е видял Хен в нощта на убийството.

Цялото тяло на Мадисън се напрегна.

— Кой е вашият приятел? Как мога да се свържа с него?

— Не съм сигурен, че ще иска да говори с вас. Може преди това да поиска да му платите.

Мадисън застина. Този мъж може би щеше да се опита да го изнудва, като заплаши да каже, че е видял Хен край къщата на Конър, ако семейство Рандолф не му платят да си мълчи.

— Какво знае той?

Той казва, че брат ви не е бил близо до колибата, когато Трой е бил убит.

— А къде?

— Не пожела да ми каже.

— Ще разкаже ли всичко това на съдията и съдебните заседатели?

— Не знам.

— Трябва да говоря с този човек.

— Той може да не иска да се срещне с вас. Не е човек, който се доверява на другите.

— Кажете му, че ще се срещна с него, където и когато той пожелае.

— Ще направя каквото мога и ще ви уведомя.

Мадисън се обърна към вратата.

— Каква е вашата изгода от всичко това? — попита той, като погледна назад.

— Искам да знам кой уби Трой.

— Защо?

— Искам да му стисна ръката. Мразех този кучи син.

 

 

— Не трябва да си тръгваш толкова рано — каза Роуз. — Все още едва се движиш.

— Трябва да се върна у дома — отвърна Фърн. — Никой няма да ми свърши работата. Освен това няма кой да се грижи за татко.

— Няма мъж на тази земя, който да не може да се оправи сам, ако е необходимо — заяви Роуз. — Не мога да ти опиша състоянието на къщата, когато за първи път влязох в ранчото „Кръг седем“. Беше място, където дори и плъховете измираха, но мъжете Рандолф бяха в цветущо здраве.

— Едва ли ще искат да живеят по този начин сега — отбеляза Фърн, като си мислеше за грижите, които Роуз полагаше за семейството си.

— Почакай само да се срещнеш с Монти. За него щастието преминава през стомаха и докато е сит, може да живее и в кочина, без да се оплаква.

— Не мисля, че ще се виждам повече с който и да било Рандолф — отговори Фърн, като си мислеше за онова, което Мадисън й бе казал в затвора. Тя се беше опитала да забрави разговора, но безуспешно.

— Монти ще ти хареса. Той не прилича на Джеймз.

Фърн с изненада откри, че сравнението на Роуз я раздразни. Тя бе обвинявала Мадисън за всички лоши неща, които можеше да измисли, но сега осъзна, че й се искаше да го защити. Сигурно си беше изгубила разсъдъка.

— Вземи тази нощница — каза Роуз.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. Аз имам много такива. В моето състояние това е единствената дреха, която мога да облека.

Фърн трябваше да си признае, че й харесваше да облича нощницата. Това я караше да се чувства женствена, макар да знаеше, че не е такава. Беше малка проява на суетност, също като носенето на дълга коса и фина долна риза, но напълно безопасна, докато помнеше, че е само една илюзия.

— Добре, ще я взема, но не знам кога ще мога да я облека. Ако татко я види, сигурно ще си помисли, че съм откачила.

Тя се запита какво ли би си помислил Мадисън за това. Глупав въпрос. Ако той искаше да види жена, облечена за лягане, щеше да си потърси някоя по-хубава и по-женствена, на която много повече щеше да й отива розовото.

Фърн се зачуди дали той имаше любовница. Едва ли. Беше твърде принципен, за да прелъсти една дама. Ако се нуждаеше от задоволяване на физическите си нужди, сигурно се обръщаше към някоя лека жена, както правеха тексаските каубои, когато пристигаха в Абилийн след два или три месеца път. Запита се какви ли са леките жени в Бостън. Вероятно приличаха на дами повече от която и да било жена в Абилийн.

— Трябва да имаш повече от една нощница — каза Роуз. — А също и хубави рокли. Всяка жена има към себе си задължението да изглежда възможно най-красива. Това променя начина, по който мъжете се отнасят с нас.

Но не би променило начина, по който се отнасяха с нея. Никой в Абилийн не си спомняше да я е виждал някога в рокля и никога нямаше да я видят.

— Тук не искат жените да са красиви — каза Фърн. — Мъжете са много по-доволни, ако сме силни и корави работнички.

— В Тексас също харесват работещите жени — отвърна Роуз, — но няма причина да не бъдем едновременно и силни, и красиви. Освен това аз очаквам от Джордж да изглежда привлекателен. Това, че е постоянно сред коне и крави, не му дава правото да мирише като тях.

Фърн се разсмя.

— Ще кажа това на татко следващия път, когато се върне вмирисан на обор.

— С мъжете не можеш да говориш разумно — предупреди я Роуз. — Те няма да те разберат.

— Не ме разсмивай, че още ме боли.

— Което доказва само, че все още не трябва да си тръгваш. Как мислиш да се прибереш? Не можеш да яздиш в това състояние.

— През живота си съм яздила повече, отколкото съм ходила — отвърна Фърн, докато се чудеше къде да прибере розовата нощница. Нямаше друго подходящо място, освен дисагите й, но тя не искаше дрехата да мирише като коня й. Не че имаше намерение да казва на някого, че има нощница, но щеше да бъде хубаво да знае, че дрехата е скътана на дъното на шкафа й.

— Може и така да е, но не си в състояние да яздиш сега.

— Аз съм по-силна, отколкото си мислиш.

— Може би, но виждам как се мръщиш при всяко движение.

— Вероятно ще продължа да се мръщя още една седмица, но от това не се умира.

— Винаги ли си такъв инат? — попита Роуз раздразнено.

— Обикновено съм по-лоша — отговори Фърн и се опита да се усмихне. — Сега съм много учтива.

— По дяволите учтивостта ти! Аз съм загрижена за здравето ти.

— Ще се оправя. Падала съм и по-зле и никой не се е грижил за мен. Майка ми почина, докато се опитваше да даде живот на сина, който баща ми винаги е искал.

— Моята умря, когато бях на дванадесет, но мисля, че баща ми беше доволен от дъщеря си.

— И моят също, докато си върша работата.

— Искаш да кажеш, докато се държиш като син.

— Вината не е негова — отвърна Фърн, като избягваше да гледа Роуз в очите. — Аз сама направих избора си.

— Защо? — попита удивена Роуз. — Ти си толкова красива, че половината от мъжете в Абилийн са щели да отъпкват пътя до фермата ви.

— Недей! — каза Фърн в отчаян опит да блокира достъпа на думите й до слуха си. Трябваха й години, за да приеме факта, че не е красива, и сега не искаше никой да я убеждава в противното, това би дало възможност на някой като Мадисън отново да я нарани.

— Може и да си имала труден период — каза Роуз, — но не познавам жена с по-хубава фигура от теб. Завиждам ти за нея, откакто те видях за първи път. Дори и на госпожа Абът правиш впечатление.

Фърн усещаше, че Роуз нямаше да се предаде, докато не й кажеше защо предпочита да се облича като мъж и изпита облекчение, когато видя Мадисън да влиза, въпреки че се зачуди защо сърцето й ускори ритъма си.

— Вярно ли е това, което ми каза госпожа Абът? Наистина ли си тръгвате? — попита той. — Все още не сте достатъчно добре.

Госпожа Абът го беше последвала в стаята.

— Госпожа Рандолф се опитва да й каже същото през последния час, но тя не иска да слуша.

— Може пък ти да успееш да я убедиш — обърна се Роуз към него. — Тя все още изпитва силни болки.

Симптомите, които изпитваше Фърн сега — замаяност, учестено дишане и някакво тревожно усещане в стомаха си — нямаха нищо общо с болката.

— Ако се съди по последния ни разговор — каза Фърн, — той по-скоро би ме изгонил от къщата с насочена срещу мен пушка, отколкото да се опита да ме задържи тук.

Тя се опита да се овладее, но не можеше да се преструва, че в стаята има друг мъж, защото, само като го погледнеше, й се струваше, че ще припадне. Той се беше изкъпал и обръснал, а косата му още блестеше от влагата. Приличаше на току-що изсечена лъскава монета. Фърн не можеше да си обясни защо все още не се беше оженил. Ако тя живееше в Бостън и беше наследница на голямо богатство, би платила на някого да го отвлече за нея.

— Това няма нищо общо с необмислените ми забележки — каза Мадисън. — Вие изглеждате твърде отпаднала. Не трябваше дори да ставате от леглото, за да идвате в затвора.

Фърн се зачуди защо мъжете винаги си мислеха, че могат да разделят живота си на части, да ги поставят в отделни кутии и да работят с всяка кутия, без да поглеждат в останалите. Дори и кравите не правеха така. Когато кравите се разтревожеха, те просто спираха да дават мляко. Нямаха ли и хората правото да представляват едно цяло?

— Това го разбрах за по-малко от минута след влизането си в затвора — отвърна тя.

Мадисън изглеждаше смирен. Всъщност, ако тя не знаеше, че това е невъзможно, би се заклела, че той изглеждаше разкаян.

— Това е отчасти причината да бъда тук сега — каза той. — Искам да се извиня. Не трябваше да казвам всичко това. Онова, което ви наговорих в затвора, не го мислех.

Фърн беше удивена. Тя усещаше, че извинението му струваше много усилия, но още повече се изненада от ефекта, който то оказа върху нея. Не само че гневът й се изпари, но и почувства слабост и й се доплака. Отвратително беше, че няколко любезни думи, някаква жалка проява на почтеност у този мъж я караха да забрави какво мислеха всички в града за него заради безупречния му външен вид. В град, в който рошавите бради, опърпаните дрехи и вонята на пот и кравешки изпражнения се приемаха за нещо обикновено, Мадисън я караше да загуби и ума, и дума. Тя все още не можеше да свикне с аромата на парфюм, но намираше лекия мирис на крема за бръснене за привличащ.

Фърн успя да се изтръгне от тези мисли и каза:

— Трябва да си вървя. Работата ми не чака.

— Ако имате намерение да вземете ножа и да подгоните онези бедни млади бичета…

На устните й заигра колеблива усмивка.

— Иска ми се Пайк и Рийд да си бяха изкарали яда на тези бичета вместо на вас.

— Може би баща ти вече се е погрижил за това — вметна Роуз.

— Не и той. Единственият човек, който някога ми е помагал, беше Трой, докато татко не го уволни. Те не се разбираха и всички в града знаят това.

— Тогава за вас е по-добре, че вече го няма — каза Мадисън. — Но що се отнася до завръщането ви сега…

— Трябва да го направя. Твърде дълго злоупотребявах с гостоприемството на Роуз.

— Няма такова нещо — отвърна Роуз. — Ние вече сме наели къщата.

Но Фърн знаеше, че Роуз щеше да предложи на госпожа Абът компенсация. Тя знаеше и че дори ако не й предложеха такава, госпожа Абът щеше сама да си я поиска.

Фърн се наведе, за да вдигне дисагите си. Необходимо й беше огромно усилие да преодолее пронизващата болка в гърдите си. Инстинктивно погледна към Мадисън: беше познал по изражението на лицето й. Той разбираше истинското й състояние.

Фърн остави дисагите в ъгъла.

— Няма да яздите — заяви Мадисън. Това беше категорична заповед, а заповедите винаги я вбесяваха.

— И как предлагате да ме спрете?

— Аз лично ще ви смъкна от седлото, ако се наложи.

Фърн не знаеше защо се ядоса толкова. Може би заради начина, по който той го каза, като че ли тя беше някаква си обикновена женичка и той можеше да прави с нея каквото си иска само защото беше мъж.

— Никой досега не е успявал да направи подобно нещо.

— Не мисля, че има твърде много мъже, които са достатъчно смели, за да се опитат. Вие имате способността да ги откажете, ако искате.

— И защо с вас не става така?

— Защото аз съм по-добър в това отношение — чудно. — Той й се усмихна. — А сега, ако настоявате да се завърнете у дома си, ще ви закарам с двуколка.

— Вие нямате двуколка.

— Мога да наема.

— Не искам да си харчите парите заради мен.

— Аз ще наема двуколката — намеси се Роуз. — Но ти трябва да приемеш Мадисън да те закара.

— Не мисля, че бих приела.

Изражението на Мадисън не се промени, но Фърн усети, че нещо стана между тях. Сякаш някаква врата се затвори.

— Ако ви е неприятно да бъдете край мен, ще помоля Том Еверет да ви закара.

— Не е това — отвърна Фърн, разстроена от факта, че той си мислеше, че не може да понася присъствието му. Никога преди думите й не бяха имали силата да нараняват хората и тя не разбираше защо сега ставаше точно така.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не обичам да се суетят около мен.

— Тогава спрете да спорите и ние ще прекратим суетнята.

Фърн усещаше, че Роуз взема страната на Мадисън. Нямаше начин да си тръгне, без да я обиди жестоко.

— Добре, наемете двуколката, но ако не се върнете до десет минути, ще си тръгна сама.

— Не, няма — отвърна той. — Вземам коня ви с мен.

— Мадисън Рандолф, да не си посмял да ми вземеш коня! — извика Фърн, но това си беше чиста загуба на време. Той вече си беше тръгнал, а госпожа Абът се мъкнеше по петите му.

— Той е най-вбесяващият мъж, когото съм срещала — каза Фърн на Роуз. — Не знам как някой може да го изтърпи в продължение на пет минути, без да му се прииска да закрещи.

— И аз смятах същото за Монти — отвърна Роуз, — но си промених мнението. Мисля, че и при Мадисън е същото.

— Единственият начин да си променя мнението за този мъж е ти да ме завържеш и да го качиш върху мен. Няма да се изненадам, ако по време на отсъствието му преместят Бостън. Ако той винаги се държи така, едва ли някой там би искал да го види отново.

— Наистина ли ще оставиш този мъж да те заведе у вас? — попита госпожа Абът, която се върна в стаята веднага щом се бе уверила, че Мадисън е напуснал къщата й.

— Май че нямам голям избор. Ще ми бъде необходима цяла армия, ако искам да го спра.

Тя погледна към дисагите си и реши да ги остави на пода. Щом Мадисън настояваше да я закара у дома й, можеше да пренесе и тях.

Той щеше да го направи. Мадисън представляваше странна комбинация от груб кавгаджия и загрижен мъж.

За своя голяма изненада Фърн откри, че се радва, че точно той ще я закара у дома й. Тя беше глупачка, но не й пукаше. Присъствието на Мадисън я караше да се държи така, като че ли не беше самата себе си. Обикновените й грижи изгубваха значението си. Високомерното му поведение я вбесяваше, но за първи път в живота й някой проявяваше интерес към нея.

Фърн беше сигурна, че ще съжалява, че му е позволила да я придружи, но беше също и толкова сигурна, че щеше да съжалява, ако не му беше позволила. Това й приличаше на напиване. Тя знаеше, че на сутринта щеше да се събуди с ужасно главоболие, но искаше да се наслади на всеки миг от алкохолното опиянение.

— Е, ако бях на твое място, не бих го оставила да ме закара — каза госпожа Абът. — Ако му хрумнат някои непочтени мисли, няма да има хора, които да ти помогнат.

— Той няма да ме притеснява, поне не и по този начин — отговори Фърн, докато внимателно поставяше шапката си. Искаше й се отново да си среше косата, но дори и слагането на шапката й причиняваше ужасна болка.

— Човек никога не знае…

— Напротив. — Фърн вдигна елека си и го облече, като внимаваше да не движи тялото си твърде много. — Аз не съм толкова привлекателна, че да го изкуша. Сигурна съм, че е свикнал да вижда най-красивите жени, облечени в най-красивите дрехи и живеещи в най-красивите къщи. Какво има в мен, че да го изкуши?

— Защо не питаш него? — предложи Роуз.

 

 

— Вече изминахме половината път, а вие почти не говорите — не издържа по едно време Мадисън.

— Напротив, говорихме си достатъчно — отвърна му тя — и аз казах повече, отколкото исках.

— Да не искате да кажете, че сте си променили мнението за мен?

— Не и по отношение на причината, която ви доведе тук. Смятам да видя как убиецът на Трой увисва на въжето.

— Забелязвам, че казахте „убиецът на Трой“, а не „Хен“.

— Сметнах, че ще е по-добре, ако не споменавам имена. Ще имам доста време да направя това по-късно.

Тя не можеше да му признае, че вече не изпитваше огромното желание да прави всичко по силите си, за да му попречи да изпълни намеренията си. Не можеше да му каже и че го смяташе за временно развлечение, нито пък, че смяташе да продължи играта колкото можеше по-дълго.

— Не аз изпратих Рийд и Пайк да ви нападнат онази вечер — каза тя.

И двамата се бяха старали да избягват тази тема.

— Сега вече знам, че е така. — След тези думи Мадисън замълча за малко. — Аз също ви нагрубих несправедливо.

— Не бяхте по-груб от мене…

— Според Джордж би трябвало да ме затворят дори само за това.

— Джордж е джентълмен. Съмнявам се дали той би разбрал човек с вашия темперамент.

Мадисън избухна в смях.

— Все забравям, че не познавате много добре семейството ми.

Тя бе изненадана от реакцията му.

— Не можете да отречете, че Джордж е джентълмен.

— И не го отричам — отвърна Джеймз, без да спира да се смее. — Понякога дори и модерните ми дрехи и образованието ми не са добро прикритие.

— Не съм казала подобно нещо.

— Но точно това имахте предвид.

— Не познахте.

— Вземам си бележка. Тъй като през следващите няколко седмици има голяма вероятност да се срещнете с още някои от мъжете на семейство Рандолф, бих искал да ви дам един съвет: ние може и да имаме различна външност, но вътре в себе си сме почти еднакви. Никой мъж на този свят, нито дори Хен, не би бил по-безскрупулен от Джордж, ако нещо заплашва семейството му. Никой, нито дори и Джордж, не може да прояви по-голямо разбиране от Хен. Ние всички сме синове на баща си, а в целия щат Канзас не се е раждал по-зъл човек от него.

Фърн го зяпна.

— Когато гледате Джордж, Хен и мен, вие гледате три лица на един и същ човек.

— Но вие не си приличате!

— Така е само на пръв поглед. Никога не бихте успели да ни разберете, ако ни разглеждате поотделно.

Това изплаши Фърн. Ако той не лъжеше, тя не знаеше абсолютно нищо за него. Това я тревожеше и тя се опасяваше, че само след миг до нея може би ще седи един напълно различен човек.

Спомни си нежността на целувката му. Той може и да я беше целунал против волята й, но тя не се беше почувствала принудена.

На нея щеше да й хареса, ако той се държеше като Джордж, но тя се тревожеше, че Мадисън може да има характера на Хен. Фърн бе срещала Хен само веднъж и бе открила, че на него му липсват емоции. Той беше един безчувствен убиец, който не съжаляваше за нищо и вероятно не даваше никакъв шанс на жертвите си.

Мисълта, че и Мадисън може да е като него, я накара да потръпне.

— Разкажете ми за живота си на Изток — каза тя.

— Няма да ви бъде интересно.

— Може би не, но няма как да знам дали сте прав, ако не ми разкажете. — Поне не му беше казала, че не би разбрала.

— Аз съм адвокат и помагам на предприятия да използват закона, за да спечелят пари.

— Но това няма нищо общо с опита ви да откриете кой е убил Трой.

— Напротив, между работата ми и този случай има доста общи неща. Освен това аз съм единственият адвокат в семейството.

— Брат ви няма ли пари да наеме друг адвокат?

— Досега Джордж беше достатъчно учтив и не си помисли, че има нужда от чужда помощ.

— Разкажете ми нещо повече за работата си — каза Фърн, като си напомни, че искаше да избягва всичко, свързано с неговото семейство или смъртта на Трой.

Но докато Мадисън й говореше, Фърн се улови да мисли за жените, които той познаваше, и за поведението му пред тях. Трой бе ходил в Чикаго и Ню Орлиънс и й беше разказал за красивите къщи, страхотните купони и за жените, които мъжете търсели, когато им се приискали малко развлечения.

Тя не можеше да спре да се чуди какво ли би било да живее в един такъв свят, дори и само за малко. Не можеше да си представи, че е възможно да спи колкото й се иска, да има прислужница, която да й носи закуската в леглото, да има втора прислужница, която да я облича в рокли, всяка от които струва повече от фермата на баща й, да я заобикалят дузини красиви млади мъже, които да я молят да говори с тях, да се разхожда с тях, да танцува с тях, да сяда до тях или да изразяват готовност да дадат живота си за цвете от косата й, за кърпичка или за открадната целувка.

Струваше й се, че това е някакъв приказен свят, който е твърде нереален, за да може наистина да съществува, дори и за красивите, богати, разглезени жени, обитаващи вселената на Мадисън. Дори и най-красивите и най-разглезените жени трябваше да вършат някаква работа.

Но Фърн имаше мъглявото подозрение, че те не го правеха, че светът, в който Мадисън бе живял, преди да дойде в Абилийн, бе толкова различен от нейния, че тя би била загубена, ако случайно се окажеше в него.

Което ще ти дойде добре, ако направиш нещо толкова глупаво, като да отидеш в Бостън.

Фърн се изтръгна от мечтите си. Тя никога нямаше да отиде в Бостън или някое подобно място, беше се родила в Канзас и щеше да остане тук до края на живота си.

— Това е всичко в общи линии — казваше Мадисън. — Не е кой знае колко вълнуващо.

Особено след като не чу нищо от това, което ти говореше. Ще се изложиш като някаква глупачка, ако той те попита за нещо, свързано с работата му.

Те се отклониха от едва забележимия път в прерията и поеха по дълбоките бразди, водещи към фермата на Бейкър.

— Изглежда, че баща ви си е вкъщи — каза Мадисън.