Лей Грийнууд
Фърн (20)

Глава двадесета

Едно почукване на вратата изтръгна Мадисън от вглъбяването му. Той измърмори някаква ругатня, отмести вестниците настрана и стана. Отвори вратата и видя следователя от Пинкъртън, който беше наел.

— Влезте — каза той.

Поканата не прозвуча искрено, но мъжът влезе с такова желание, сякаш беше желан и очакван гост точно в този момент.

— Как е семейството на Еди? — попита Мадисън.

— Живеят добре. По-добре с парите, които им изпратихте. Съпругата е добър иконом.

— Ами ранчото как е?

— Хората на брат ви са свършили за една седмица повече работа, отколкото съпругът й, откакто е купил мястото. Смятам, че жената няма да има нищо против да го задържите.

— Тя ще бъде добре дошла при него веднага, щом приключи делото. Получихте ли някакъв отговор на запитванията си?

— Малък. Има само един мъж, който отговаря на описанието, което направихте, но до този момент не можах да открия нищо, с което мога да го обвиня в убийството.

— Имате ли някакви идеи?

— Не. А вие?

— Една.

— Кажете ми я — каза мъжът и седна.

 

 

В деня на партито Роуз стана от масата след закуска и съобщи кратко:

— Време е да премерим онази рокля. Да отидем в стаята ми.

Фърн беше мислила през цялата нощ за момента, в който щеше да облече роклята, но се оказа неподготвена, когато видя двете рокли върху леглото на Роуз. Едната беше дневна, с плътни сини поли и бяла горна част, украсена с редуващи се тънки сини ивици и малки сини цветчета. Много красива рокля, но не можеше да се сравнява с другата — бална рокля от блестящ яркожълт плат. От толкова дълго време Фърн се беше противопоставяла на желанието да носи рокля, че беше забравила, че някога го бе имала, но сега повече от всичко друго на света искаше тази златиста рокля.

— Какво мислиш?

Мислеше си, че жълтата рокля беше съвършена и че би продала любимото си бързоного пони само за да може да я носи заради Мадисън, но знаеше, че нямаше да й стане.

— Изобщо не разбирам от рокли — отговори тя смутена, сякаш признаваше някаква вина. — Ами ти?

— Мисля, че са хубави — каза Роуз — особено жълтата. Би била просто идеална за тена ми, а синята навярно е повече по твой вкус, защото е малко по-семпла и не толкова натруфена.

Фърн погледна синята рокля, но погледът й се върна отново към жълтата.

— Коя би облякла за парти? — попита я Фърн.

— Жълтата. Синята е за вкъщи или когато отиваш на гости.

— Тогава, струва ми се, че ще е по-добре да премеря най-напред жълтата.

Фърн знаеше, че ако се облече в тази рокля, проблемите й не биха се разрешили, а вероятно биха станали повече, но сега това не я интересуваше. Искаше да отиде на забавата, и то точно в тази рокля.

Но не беше толкова просто. Ако отидеше, се съмняваше, че щеше да може да се върне някога към живота, който беше водила, преди Мадисън да слезе от влака в Абилийн. Решително затвори съзнанието си за последиците. Ако не го направеше сега, нямаше да събере смелост да го направи в друг момент.

През целия си живот беше живяла със страх, който диктуваше всичките й постъпки, но днес щеше да изхвърли предпазливостта на вятъра. Щеше да облече тази рокля и да отиде на партито, щеше да танцува през цялата нощ, макар че нямаше никаква представа как се танцуваше.

Мадисън щеше да си замине много скоро, а заедно с него и мечтите й. Не можеше да промени нищо, но тя щеше да има този единствен миг, тази единствена последна възможност да разпери крилата си и да полети към слънцето заедно с всички пеперуди. За последен път в живота си щеше да се преструва, че беше като всяка друга жена и че имаше същия шанс за любов. Само този път щеше да затвори очи за действителността, да не се подчини на разума си и да не се ръководи от страха си.

Щеше да лети възможно най-високо и дълго. Нямаше никакво значение, ако опърлеше крилата си и паднеше полумъртва на земята. От утре нататък никой нямаше да я вижда повече. Утре щеше да се премести в ранчото и завинаги да изхвърли от съзнанието си Мадисън Рандолф.

Но той щеше да остане да живее в сърцето й до края на живота й.

— Съблечи се гола — заповяда Роуз. — Ще видя дали мога да намеря нещо, което да ти е по мярка.

— За какво? — попита Фърн. — Мога да облека роклята върху собственото си бельо.

— Не можеш да пробваш рокля, както би премерила чифт обувки — каза Роуз. — Трябва да се подготвиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видиш.

През следващия половин час Фърн се остави да я обръщат, подръпват и побутват, докато Роуз и госпожа Абът обсъждаха и спореха кои прически и дължини на косата й са най-подходящи, като се вайкаха, че Фърн не беше поддържала пищните си къдрици и сега те бяха толкова сухи и изтощени, а госпожа Абът буквално оплака кожата на Фърн на лицето и ръцете.

— Дори на някои мъже е по-добра — тюхкаше се тя. — Никога ли не се мажеш с крем вечер?

— Татко щеше да ме напердаши, ако ме беше хванал някога да слагам тази мазнина върху лицето си.

— Крем — поправи я госпожа Абът. — Мазнината е за обувки. Погледни раменете й: по-хубави са, отколкото си ги представях, и кожата им е бяла като платно, а на шията и пръстите е кафява като на индианка. Ще можеш ли да намериш някога рокля, която да я покрива от върха на главата до крайчетата на пръстите на краката й?

Критиката на госпожа Абът накара Фърн съвсем да увеси нос.

— Не е толкова зле — защити я Роуз, — но ще трябва да прикачим висока яка и дълги ръкави. Да се надяваме, че нощта ще бъде хладна.

— Никога не е хладно през юли, дори и през нощта — каза госпожа Абът.

— Е, не мога да променя времето, но мога да направя нещо за кожата й — каза Роуз. Взе едно бурканче от масата, докосна с пръсти белия крем и го втри леко в кожата на Фърн.

— Попи веднага! — възкликна госпожа Абът. — Кожата й е суха като хартия.

— Имам и друг буркан — успокои я Роуз и потопи пръстите си отново в крема.

Фърн ги остави да я търкат и масажират, но знаеше, че няма да има никакъв смисъл, защото, дори да използва гримовете на момичетата от бар „Пърл“, пак нямаше да могат да я направят да изглежда красива.

— Сега трябва да направим нещо с косата й.

— Какво? — попита госпожа Абът. — Все едно да се опитаме да срешем четина.

— Ще трябва най-напред да я измием — каза Роуз. — Вероятно прахът от половината Канзаска прерия е попил в нея.

— Редовно си мия косата! — запротестира Фърн.

— Пошегувах се — усмихна се Роуз. — Достатъчно е само един ден да прекараш в Тексас и трябва да миеш гребени и всичко останало.

Фърн покорно се остави да й измият косата. В един момент, по време на процедурата с балсама, тя потъна в мечти. Виждаше се облечена в жълтата рокля и заобиколена от мъже, вдигащи врява, за да получат шанса да разговарят с нея, правят й комплименти, настояват да танцуват с нея, предлагат да й донесат нещо за ядене или пиене, да я изпратят до дома, да я изведат на езда през следващите дни.

Преди да реши как да се възползва от услугите им, се появява Мадисън. Като отмества настрани всички, той я взема в прегръдките си и тя потъва в тях. Глух за възклицанията на изненада наоколо, той я притиска към тялото си, докато тя не си помисля, че ще пламне от горещина.

— Не е необходимо да правим нещо повече за косата й, освен да подрежем краищата — казваше Роуз.

— Не, трябва да я подстрижем и да я навием.

— Не! — извика Фърн, ужасена от мисълта, че трябва да се появи с букли пред толкова много хора. — Косата ми никога не е била подстригвана.

— Какво мислиш за един елегантен кок? — попита Роуз.

— Така би била най-високият човек на партито — възрази госпожа Абът.

Фърн не се интересуваше какво правеха с косата й, щом нямаше да я скъсяват. Искаше да я остави дълга, независимо от всички грижи, които й създаваше. Косата на майка й е била дълга, а Фърн винаги беше искала да прилича на нея.

— Жалко, че не можем да покажем раменете ти — каза Роуз, — но кожата ти ще се подобри, ако се пазиш от слънцето.

— Не и до довечера — каза госпожа Абът.

— Не, не до довечера — каза Роуз с въздишка, — но мисля, че имам болеро, което може да си наметне.

Фърн обядва в стаята си, докато й изсъхне косата. Роуз беше отишла на гости с Джордж и Уилиям Хенри. Ако превръщането в красавица означаваше да си мие косата непрекъснато, да втрива масло в кожата си, докато се почувства като мазно прасе, да минават през главата й рокли, да сменя горни дрехи с дузини, то младите дами като Саманта Брус трябваше да бъдат съжалявани. Чакането беше ужасно и скучно. Беше свикнала на динамичен живот, да бъде навън, да дава нареждания, а сега беше прекарала цялата сутрин на един и същ стол, без изобщо да напуска стаята си, съгласявайки се с всичко, което й кажеше Роуз.

— Какво е това нещо? — попита Фърн, когато Роуз и госпожа Абът се върнаха след обяда.

— Корсет — отговори Роуз за дрехата в ръцете си. — Облечи го, преди да си облечеш роклята.

— Няма да сложа това нещо! — опъна се Фърн, като се отдръпна от твърдата дреха. Беше чувала за корсетите и ги беше виждала на момичетата в „Пърл“. Понякога корсетът беше всичко, което имаха на тялото си…

— Не се безпокой, няма да ти бъде тесен — настоя Роуз. — Ти си доста слаба.

— Няма да го облека! — упорстваше Фърн.

— Но не можеш да носиш роклята без него.

— Не! — Фърн погледна корсета така, сякаш беше звяр. Смяташе го за нещо ненужно и унизително, от този тип неща, за които Мадисън би казал, че са измислени в Канзас.

— Ще й държа ръцете долу, докато й го поставиш — предложи госпожа Абът.

— Не! — възпротиви се Роуз. — Тя трябва сама да пожелае да го облече. Няма да стане по друг начин.

— Ти носиш ли подобни неща? — попита Фърн Роуз.

— При нейното положение? — възкликна госпожа Абът. — Не, разбира се.

— Бих носила, ако ми помагаше да не изглеждам едра за две жени, но сега не е моментът — отговори Роуз.

— Но ще носиш, след като се роди бебето, нали?

— Всяка жена носи корсет — въздъхна Роуз примирено. — Той е част от приличното облекло.

Ако отидеш на това парти, не можеш да вършиш половинчати неща. Саманта Брус сигурно също носи корсет, значи и ти трябва да си сложиш.

Не беше толкова лошо, колкото се беше опасявала. Не беше и толкова тесен, колкото й се струваше, но се чувстваше така, като че ли не можеше да се прегъне в кръста. Облечена в корсет, едва ли можеше да се качи на кон… нямаше и да успее да жигоса крава. Дори не беше сигурна дали може да си поеме дълбоко въздух…

— Мисля, че най-после трябва да ти направим прическата — каза Роуз. — Ще отнеме доста време, докато вдигнем цялата коса.

— Ще се наложи все пак да отрежем малко от нея — обяви госпожа Абът.

Фърн щеше да изтърпи да седи неподвижно достатъчно дълго, за да й направят прическата, но за нищо на света нямаше да позволи да й подстрижат косата.

— Не е съвсем лоша — заяви госпожа Абът, след като според Фърн бяха мушнали поне сто фуркета в косата й.

— Всъщност е съвсем добре — каза Роуз. — Много по-добре, отколкото се бях надявала.

— Нека да погледна — пожела Фърн.

— Не преди да те пъхнем в роклята — отговори Роуз. — Не искам да се видиш, докато не си напълно готова.

Последните няколко часа й се бяха сторили безкрайни и скучни, а по-голямата част от времето — досадно, без всякакво вълнение. Беше й се наложило да си напомня непрекъснато, че трябва да се приготви за партито и да изтърпи това изпитание заради Мадисън.

Обличането на роклята беше кулминацията. Целият драматизъм на деня се концентрира само в няколко минути. Във всеки момент преобразяването й щеше да бъде завършено.

Вече нямаше какво да я отегчава и тя почувства непознато вълнение, примесено с очакване, което вероятно всяка жена усещаше, когато се облича в официални дрехи и когато се кани да се погледне и да открие, че е по-великолепна, отколкото е предполагала. Затова мълчаливо изтърпя обличането на роклята, подръпванията при оправянето й, както и въпросите за това, дали да носи горна дреха или шал, за да прикрие раменете си. Спряха се на сако. Понесе и безкрайното обсъждане на бижутата и пробването на различни комбинации, преди Роуз и госпожа Абът да бъдат удовлетворени.

Но когато започнаха да коментират дали щеше да носи цветя в косата си и ако сложеше, какви трябваше да бъдат, Фърн не можа да изтърпи.

— Трябва да видя как изглеждам — заяви тя, като не се сдържаше на мястото си от нетърпение.

— Все още смятам, че точно цветята ще й придадат желания вид — настояваше госпожа Абът. — Освен това ще прикрият цвета на лицето й.

— Никое цвете не може да направи нищо за лицето ми — заяви Фърн. — Винаги е изглеждало като стара кожа и нищо не може да го промени. А сега ми позволете да се видя на какво приличам.

— Струва ми се, че те накарахме да чакаш предостатъчно — каза Роуз, взе огледалото и го повдигна.

Фърн не можеше да повярва, че вижда себе си. Не беше красива, никога нямаше да стане, но в целия Канзас нямаше булдогче, което да бъде толкова очарователно, колкото беше тя в този момент. Изобщо не приличаше на себе си. Това не беше Фърн Спраул, а по-скоро някаква непозната, която никой в Абилийн не беше виждал преди.

— Харесваш ли се? — попита госпожа Абът, още по-нетърпелива от Роуз заради мълчанието на Фърн.

— Сякаш не съм аз…

— Мислих си, че това ще те направи щастлива — каза госпожа Абът, което накара Роуз да се намръщи доста строго.

— Да, разбира се, щастлива съм — отговори Фърн, — но е странно да гледаш себе си, а да виждаш някой друг.

— Това е друг твой образ — каза Роуз. — Винаги си го имала, но просто си го крила.

— Точно така — отговори Фърн, без да знае какво друго да каже. — Но какво ще правя с нея в ранчото? — продължи тя, като посочи жената в огледалото. Говореше така, сякаш в нея бяха двама души. Чувстваше се така. Сигурно другата жена би била напълно различна, би се чувствала и действала не като нея. Безпокойство обхвана Фърн при тази мисъл. Мадисън беше направил живота й толкова несигурен, различен… Не беше убедена, че щеше да успее да се справи с още една промяна.

— Ще се научиш — успокои я Роуз. — Невинаги е лесно, но всички се научаваме.

Но Фърн не беше убедена, че го желае. Бяха й необходими години, докато постигне хармония със себе си, и вече знаеше какво се очакваше от нея, както и всички знаеха какво очакваше от тях. А сега нямаше никаква представа какво щеше да прави с жената в огледалото. Но по-лошото беше, че се страхуваше какво другите хора можеха да очакват от нея, а най-много се плашеше от това, което самата тя можеше да очаква от себе си.

Изведнъж й стана зле от всички тези страхове. Независимо от доказателството, което й даваха собствените очи и уверенията на Роуз и госпожа Абът, че изглеждаше добре, тя се тревожеше какво би си помислил Мадисън. Никога не я беше виждал в рокля и ако беше истина, че не обичаше Саманта, можеше да не я хареса сега, когато нито приличаше на себе си, нито бе станала наполовина хубава като Саманта.

— Престани да си дъвчеш ноктите — каза Роуз. — Ти наистина си много хубава.

— Не си дъвча ноктите: в случая е невъзможно. — Фърн вдигна ръцете в ръкавици — още едно нещо, което я караше да се чувства неудобно.

— Добре, хапеш устните си. Ако не престанеш, те ще се подуят и ще станат двойно по-дебели, преди да дойде Мадисън.

— Мислех си, че мъжете харесват жени със сочни устни.

— Може би, но се съмнявам, че им харесва вкусът на кръв по тях.

В този момент Джордж влезе в стаята.

— Кажи й, че е хубава — заповяда Роуз на съпруга си.

Фърн се насили да се усмихне на Джордж, но какво си мислеше той, нямаше никакво значение. Единственото важно нещо беше да я хареса Мадисън. Не можеше да отиде на партито, ако той се срамуваше от нея, нито пък можеше да си остане вкъщи, не и след всичките старания, които бяха положили Роуз и госпожа Абът.

— Изглеждаш много хубава — увери я Джордж. — Трябва да призная, че не съм очаквал, че си толкова красива. Извършила си жестока несправедливост към себе си и мъжете на Абилийн, като си се обличала в панталони през всичките тези години.

— Видя ли, казвах ти го! — възкликна Роуз, като се усмихна. Оценката на съпруга й бе единствената, от която се нуждаеше. — Веднага, щом си взема довиждане с Уилиям Хенри, ще бъда готова за тръгване.

Госпожа Абът влезе с момченцето, облечено за лягане. То целуна почтително майка си и баща си.

— Къде е Фърн? — попита момченцето, когато Роуз го пусна от обятията си. — И нея искам да целуна за „лека нощ“.

— Това е Фърн — усмихна се майка му.

— Не можете да ме излъжете — отговори то, като се смееше щастливо, защото си мислеше, че родителите му се опитваха да го изиграят, но не бяха успели. — Фърн носи панталони като мен и татко.

— Не можеш да я познаеш, защото е облечена в рокля — засмя се Роуз.

Фърн коленичи и лицето й се изравни с това на детето.

— Просто съм облечена официално, за да отида на парти. Толкова ли съм се променила?

Уилиям Хенри не изглеждаше убеден. Фърн усети, че я обзема паника. Щом като детето не можеше да я познае, какво щеше да си помисли Мадисън? Щеше да бъде така, сякаш се изправяше лице в лице с непознат, а той не беше човек, който свикваше бързо с непознати, а още повече — мразеше да му се поднасят изненади.

— Не приличаш на Фърн — заяви Уилиям Хенри.

— Но съм — увери го тя, а сълзите започнаха да пълнят очите й. — Просто се облякох официално, за да отида на парти с чичо ти Мадисън.

— Това наистина е Фърн — каза Роуз. — А сега побързай и я целуни, защото трябва да си лягаш.

Уилиям Хенри изглеждаше склонен да повярва на думите на майка си.

— Ти си толкова красива, колкото онази другата дама, която чичо Мадисън доведе тук — каза той. — И си почти толкова хубава, колкото мама.

Фърн целуна силно детето и го прегърна бързо и пламенно.

— Ти си безсрамен ласкател. Надявам се, че съпругата ти ще бъде красива като принцеса, а всичките ти деца — малки ангелчета. А сега тичай в леглото. Обещавам ти, че утре ще ти разкажа всичко за партито.

— Момчетата не обичат партита — съобщи Уилиям Хенри тържествено, — но ще слушам, щом ти желаеш.

— Изчезвай! — извика Джордж. — Това е рандолфското у него — усмихна се гордо бащата. — Изглежда, че нищо не можем да направим.

— Не променяйте нищо — отговори Фърн. — Упоритостта му може да подлуди съпругата му, но ще я накара да го обича още повече.

— Да — съгласи се Роуз меко, като гледаше с грейнали очи съпруга и сина си, когато излизаха от стаята.

— Трудно е да си представя, че и Мадисън някога е бил толкова малък — каза Фърн почти на себе си.

— Също и Джордж — съгласи се Роуз. Тя излезе от стаята, но като че ли се сети изведнъж за нещо и се върна след секунди с една снимка. — Може да ти е интересно да я видиш. — Тя подаде на Фърн снимката на семейство Рандолф. Можеш ли да познаеш Мадисън?

Сякаш ръководени от невидим пръст, очите на Фърн се спряха веднага на високото, слабо момче от лявата страна на Джордж.

— Бил е шестнадесетгодишен — каза Роуз.

— Изглежда толкова млад — каза Фърн, — незасегнат от нищо грубо или жестоко.

— Напротив, още тогава го е изпитал — каза Роуз. — Баща му е направил живота му ужасен. Мадисън няма да ти каже, но аз ще го направя. — Тя посочи Уилиям Хенри Рандолф. — Погледни го. Трябва да е бил най-красивият мъж на света, този тип мъж, за когото жените могат само да мечтаят.

— Нищо чудно, че Джордж и Мадисън са толкова красиви — каза Фърн, — но не толкова, колкото е бил баща им.

— Няма да ти разказвам за нещата, които е причинил на момчетата — каза Роуз. — Той трябва да е бил най-жестокият и злобен човек, живял някога. Знаеше ли, че Мадисън е роден в деня на Свети Валентин?

Фърн поклати глава.

— Джордж ми разказа, че баща им му се е подигравал заради това, дразнил го е и го е тормозил, докато момчето се отказало да празнува рождения си ден. Когато помолил да го изпратят в училище, баща им го затворил вкъщи.

— Как е можел да постъпи така?

— И с останалите момчета се е отнесъл също така жестоко, но аз не ти разказвам всичко това, за да те карам да изпитваш съжаление към тях или гняв към баща им. Само искам да разбереш защо Мадисън може да срещне някои затруднения, когато изразява любовта си, дори може да му бъде трудно да повярва в твоята.

— Аз… ние…

— Не те моля да ми казваш нищо — увери я Роуз, — но не мога да не забележа, че отношенията ви се обтегнаха, особено откакто пристигнаха госпожица Брус и брат й.

— Не…

— Освен това Мадисън все още не си е отговорил на няколко въпроса, от които не най-маловажен е този, дали желае отново да стане част от семейството.

— Но аз си мислех… той и Джордж…

— Джордж не представлява цялото семейство. Хен все още не му е простил, Монти и Джеф — също.

— Ами останалите?

— Тайлър и Зак са били прекалено малки, за да си спомнят нещо.

— Но какво общо имам аз с това?

— Ти си се държала с Мадисън толкова безмилостно, колкото и всеки друг, а може би и още повече. Не че те упреквам — каза Роуз, когато Фърн се изчерви от смущение. — Обстоятелствата са били против вас и е избухнал конфликт, но това приключи вече. Мадисън е на кръстопът. Решенията, които сега вземе, ще определят останалата част от живота му. Той се нуждае много от някого, който да може да го приема какъвто е, без всякакви резерви. Не мисля, че досега му се е случвало да изпадне в такава ситуация.

— Сигурна съм, че госпожица Брус го приема безрезервно. — Фърн се засрами от думите си. Прозвучаха злобно и дребнаво.

— Може би, но не одобрението на госпожица Брус търси той. Ако беше така, сигурно нямаше да напусне Бостън.

Фърн никога не беше разсъждавала така. Винаги беше предполагала, че той е напуснал Бостън против волята си, че нямаше търпение да се върне и да забрави, че някога е съществувал Канзас.

— Не знам дали трябваше да ти казвам това — продължи Роуз, — но Мадисън ти купи тази рокля, също и синята. Беше предположил, че сигурно нямаш какво да облечеш за партито и може да не отидеш.

По тялото на Фърн премина гневна тръпка. Отново бе предадена. Отново я бяха измамили. Това беше още едно доказателство, че Мадисън винаги иска да налага своето.

— Но той ме предупреди да не настоявам да обличаш която и да било от двете. Каза още, че би те завел и в панталони, но само да не се отказваш да отидеш.

— Но вие ми казахте, че мога да се появя облечена единствено в рокля, в противен случай той няма да дойде да ме вземе.

— Извини ме, Фърн — усмихна се Роуз. — Очевидно Мадисън държи повече на компанията ти, отколкото на условностите. Всъщност той ми даде да разбера, че няма намерение да ходи на партито, ако ти не отидеш.

Надеждите на Фърн разцъфнаха отново, но този път го нямаше усещането, че всички усилия от нейна страна са безсмислени. Сега беше сигурна, че щеше да се случи нещо и че нещата щяха да потръгнат по някакъв начин, а ако някой беше в състояние да ги накара да потръгнат, това беше само Мадисън.

— Ами госпожица Брус и брат й?

— Госпожица Брус е ходила на партита без Мадисън години наред. Смятам, че ще може да го направи още веднъж.

Фърн се опита да си втълпи, че трябваше да държи здраво юздите на надеждите си, но този път те не можеха да се контролират. Щом Мадисън можеше да възприеме панталоните й и можеше да я предпочете пред Саманта, значи наистина я обичаше.