Лей Грийнууд
Роуз (23)

Глава двадесет и трета

Джордж гледаше втренчено димящите останки от дома им. Дебелите греди не бяха изгорели, но покривът го нямаше. Почти всичко вътре беше разрушено. Дъските бяха изкъртени от пода, шкафовете и бюфетите бяха строшени, съдовете — изпразнени, консервите и сандъците — отворени и захвърлени. На двора бяха изкопани толкова много дупки, че приличаше на къртичи град.

— Бяха разкопали дори гробовете на мисис Рандолф и на младия Алекс.

— Не можете да останете тук — рече Шеридан.

— Така е — съгласи се Джордж. — Ще се преместим в Остин.

Роуз го погледна.

— Ще накарам войниците си да претърсят развалините — предложи Шеридан. — Ще им намеря работа, докато чакат хората на Кортина. Не се притеснявайте за Макклендънови. И с този проблем ще се справим.

— Нали няма да се откажеш от това място? — обърна се Роуз към Джордж. — След като положи толкова усилия.

— Няма. Пък и трябва да ходим на парад — нали не си забравила? — усмихна се той.

Тя не си бе представяла досега, че една усмивка може да е толкова безрадостна, но се почувства горда с Джордж, изключително горда.

— Освен това ти не можеш да стоиш тук, докато строим нова къща — този път истински дом. Но ще ни отнеме доста време, защото трябва да бъде достатъчно голяма, за да побере поне половин дузина дребосъчета янки.

Роуз усети как сърцето й подскочи в гърдите.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Очаквам с нетърпение да поема тази отговорност. Приемам с желание предизвикателството да ги уча да се справят с превратностите на живота. Копнея да разрешавам споровете им като истински Соломон. Ще бъда източник на мъдрост, извор на знания и съкровищница от съвети.

— Сигурен ли си, че говориш за деца? — попита Соления. — Каза го така, сякаш се готвиш да се кандидатираш за губернатор.

Роуз и Джордж се засмяха.

— Знаеш, че не мога да остана в Остин след парада — обърна се Роуз към Джордж. — Няма смисъл да спорим. Една разумна жена не би живяла другаде, докато съпругът й строи дом за нея.

— Но къде ще живееш?

— При теб — навън или в пещерата. Няма значение къде, но няма да стоя в Остин.

— Може би трябва да обмисля по-внимателно идеята с децата — каза Джордж, като се мъчеше да остане сериозен. — Не знам дали ще се оправя с няколко упорити като теб момичета.

Роуз се трогна.

— Нали не го правиш само заради мен? — попита тя.

— Разбира се, че го правя за теб. Децата ще бъдат подарък за теб заради онова, което си и ще бъдеш за мен. Но те ще бъдат подарък и за мен. Те ще бъдат вярата ми в бъдещето, в мен самия, победата ми над миналото. Нямаше да постигна нищо без теб.

— За бивш войник проявяваш прекалено много емоции — отбеляза Шеридан.

— Така е — съгласи се ухилен Соления. — Добре, че не отиде пак в армията.

— Пак ли? — учуди се генерал Шеридан и изгледа проницателно Джордж.

— Да. Преди известно време възнамерявах да отида на Запад и да се бия с индианците.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Всеки, който може сам да се противопостави на четиридесет души, би станал полковник за нула време. А ако Грант се заинтересува от него, да не ти казвам каква кариера ще направи — каза Шеридан на Соления.

— Мисля, че това вече не го интересува — отговори той, като гледаше как Джордж и Роуз вървят ръка за ръка към дъба, под който се намираха двата гроба. — Сега мисли за деца. А Роуз е единственият генерал, на чиито заповеди ще се подчини.