Лей Грийнууд
Роуз (17)

Глава седемнадесета

Тя го чакаше всред мъждукащата светлина на лампата, чийто фитил беше намален, за да се пести ценното гориво. Той продължаваше да се удивлява на красотата й. Не можеше да проумее как фактът, че баща й се е сражавал на страната на Съюзниците би накарал който и да е мъж да не обръща внимание на красотата й.

Изглеждаше толкова уязвима. Толкова крехка. Толкова изплашена от онова, което той щеше да направи.

Или нямаше да направи.

— Не бях сигурна дали ще дойдеш — каза тя.

Дори гласът й трепереше, сякаш се страхуваше, че и най-малката погрешна стъпка ще го пропъди.

— Трябваше да помисля за някои неща.

— Аз също.

Джордж се почувства неловко. Никога не му беше минавало през ум, че Роуз също може да търси отговор на някои въпроси. Какъв глупак беше! Защо винаги си мислеше, че той е единственият, който трябва да взима решения? Сега осъзна, че се отнасяше по същия начин и с момчетата.

Както и с Роуз.

Беше я приел такава, каквато е, като си въобразяваше, че тя вечно ще бъде при него, ще чака, ще бъде готова на всичко, ще му прощава всеки път, когато той реши да не я потърси.

Джордж се приближи до леглото. Седна на ръба и загледа Роуз в очите.

— Изясни ли си нещата? — попита тя.

— Повече отпреди.

Щеше му се тя да увеличи светлината. Не можеше да види добре изражението й. Искаше да знае със сигурност какво мисли за онова, което щеше да й каже.

— Имаш ли нещо против, ако говоря първо аз? — попита тя.

Стомахът му се сви. От щастливата и весела Роуз от вечерта нямаше и помен. Сега изглеждаше ужасно сериозна. Както и нещастна.

— Не.

Не започна веднага. Не го поглеждаше. И това още повече го изнерви. Ако й беше трудно да намери подходящите думи, това беше само защото знаеше, че тези думи няма да му харесат. Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Чудя се защо поиска да се ожениш за мен. Съвсем честно, боях се да те попитам.

Тя сведе поглед. Нямаше желание да продължи.

— Знаеш, че те обичам — каза след малко тя. — Никога не съм го крила.

Той не знаеше как да реагира, нито какво да отговори.

— Страхувам се, че любовта ме подмами да дам някои обещания, които може би няма да спазя.

Стомахът му се сви още по-силно.

— Казах, че разбирам страха ти от отговорността и че никога няма да те обвържа изцяло. Разбирам всичко, но не мога да продължавам да живея тук, да чакам да решиш дали да дойдеш при мен и да се опасявам, че всеки миг можеш да промениш решението си. Това ми беше достатъчно, поне така мислех, но вече не е.

Дали не възнамеряваше да му каже, че го напуска?

— Когато дойдох тук, аз си представях, че Свети Георги и дошъл да ме спаси. Знаех, че това са фантазии, детска приказка, но вярвах, че ако поживея малко в ранчото, нещата ще потръгнат.

— Но не стана така.

— Влюбих се в теб. После Зак ме заплени с дяволитата си усмивка. След това ужасно се привързах към Хен. Харесвам дори Монти, когато не крещи и не се опитва да ме сплаши само със силата на личността си. Нямам нищо против Тайлър и се безпокоя за Джеф.

— Ти държиш на всички нас.

— Имаш чудесно семейство. Братята ти са толкова умни, енергични и предани. Всеки от вас е способен да даде много обич, но не я предлага от страх, че може да я отхвърлят.

— Не са отхвърлили твоята обич.

— Не, но се сдържат. Чакат теб. Няма да ме обикнат, докато ти не го направиш.

Джордж беше поразен. Никога не му бе минавало през ум, че решенията на братята му могат да зависят от неговите. Още по-смаян беше, че биха могли да се въздържат от нещо, което искат, само заради него. А като си помислеше, че той се сдържа заради тях.

Ами ако Роуз беше права…

— Никой не може да живее тук, без да се привърже към семейството ти — продължи тя. — Боли ме, че още съм външен човек за тях. Мисля, че не мога да издържам повече.

— Искаш да се върнеш в Остин ли?

— Не!

Промълви го тихо, но с непогрешима непреклонност.

— Искам да остана тук до края на живота си, но не мога. Ако нещата стоят по този начин. Мислех, че мога, но съм грешила. Разбираш ли какво изпитвам?

Можеше ли да я разбере? Никога не бе преценявал обстоятелствата от нечия друга гледна точка, освен от своята. Опитваше се, но беше толкова погълнат от собствените си страхове, че не гледаше на проблемите от гледната точка на някой друг. Остана още по-потресен, защото не бе имал време да се допита до собствените си чувства. Но сега трябваше да го направи, тъй като Роуз се канеше да ги напусне. Да го напусне. А много по-ясно от всичко в живота си съзнаваше, че не иска тя да си отиде.

— Започвам да разбирам — каза Джордж, — но грешиш, че семейството ми не те е приело. Понякога си мисля, че Зак те обича повече от всички нас.

— Той иска да ме обича, но макар и да не съзнава какво прави, държи се на разстояние и чака да му дадеш знак, че може да прояви чувствата си.

— Мислиш ли, че разбира тези неща?

Роуз го погледна така, сякаш беше красив и чаровен, но малко смахнат.

— Всички го разбират. Погледни Монти. В началото ме дразнеше. Когато стана ясно, че между нас има нещо, той се отдръпна. Ако бе сигурен, че ме обичаш, щеше да започне отново да ме дразни, но вече като сестра.

Джордж беше забелязал всичко това, но бе предположил, че Монти отново проявява трудния си характер.

— Дори Джеф чака. На него може да му хрумне да се махне оттук. Може да реши да се върне. Но докато ти не вземеш решение, той ще чака.

Джордж се почувства още по-зле. Бе изменил не само на Роуз. Беше изменил и на семейството си.

— Не съм искал да стане така — рече той.

— Знам. Последното, което си искал, е една жена да усложнява живота ти.

— След като наблюдавах родителите си, реших да не рискувам и да повтарям грешките им. Но после срещнах теб и всичко се промени. Питаш ме защо съм се оженил за теб. Не можех да постъпя другояче. Сигурно звучи глупаво от устата на един възрастен, особено на човек, който непрекъснато нарежда на другите какво да правят, но това е истината. Чувствата ми към теб от ден на ден ставаха все по-силни, но не мога да ти кажа дали те харесвам много, дали ме караш да се чувствам толкова добре, че не бих понесъл раздялата си с теб, или дали ме привличаш, защото си най-красивата жена, която съм виждал.

— Това ли е всичко?

— Не. Непрестанно си повтарям, че съм луд, защото върша не онова, което искам. Сетне осъзнавам, че не искам повече да е така, че всъщност ми харесва. Но когато се вгледам в себе си и разбера, че съм си същият, започвам да се чудя какви са мотивите ми. Дали се чувствам така за собствено удоволствие, или увлечението ми по теб наистина се е превърнало в любов, без да го съзнавам.

— И какво реши в крайна сметка?

В гласа й ясно се долавяше безпокойство.

— Осъзнах, че не знам какво е любовта. Никога не съм я срещал. Не слагам в това число любовта на майка ми към баща ми. Тя й пречеше да го види какво представлява в действителност. Мисля, че ти не си заслепена от любовта, за да не виждаш истината. Ако е така, не я искам. Чувствата ми към теб са много силни, но не знам дали са достатъчно силни. Когато те погледна, не спирам да мисля и за всичко останало. Не губя представа за нещата, когато ме прегърнеш. Независимо колко силно те желая, не мога да забравя за братята си. Знам само, че не мога да те пусна да си отидеш.

Роуз не смееше да храни надежди отново. Какво я караше да мисли, че нещо ще се промени сега? Джордж беше женен за братята си и натрапчивия си страх, че е като баща си. Какъв шанс имаше тя срещу такива силни въздействия?

Макар нещо в нея да й подсказваше, че той още не се е ангажирал с нея, още не е решил дали тя е по-важна от семейството му, тя осъзна, че е направила крачка напред. Малка, но все пак напред. Той бе решил, че въпреки всички трудности, не желае тя да си замине.

Може би наистина я обичаше, но не го съзнаваше. Искаше й се да повярва в това. Отчаяно искаше да е така. Но щеше ли да понесе още едно разочарование? Мисълта, че Джордж не й беше обещал нищо, всъщност тя го беше направила, не й помагаше. Така се бе получило, никой не беше виновен, но само тя страдаше.

И Джордж страдаше.

Той се мъчеше да я обикне. Можеше ли да го остави, точно когато се обръщаше към нея? И то не само като любовник. Той се обръщаше към нея, за да се спаси от блатото на собствените си съмнения, от ужасното чувство, че няма никаква стойност.

Тя искаше да му бъде любима, а не спасител, но разбра, че може би е невъзможно да бъде едното, докато не стане другото. Той й бе протегнал ръка и я бе спасил пряко волята си. Не му ли дължеше същото?

Може би, но не желаеше да остане с него, защото му дължеше нещо — искаше той да бъде с нея, защото я обича, защото това е единственото, което може да направи.

Точно това каза и той, малка глупачке. Каза, че се е оженил за тебе, защото това е единственото, което е можел да направи.

Той наистина я обичаше. Стигаше до тази истина бавно, без да вижда пътя и крайната цел, но все пак напредваше твърдо и неумолимо.

Но колко още имаше да чака? Щеше ли да преживее още едно разочарование?

Би понесла всичко, стига Джордж да я обичаше. Знаеше това. Може би не желаеше да го признае, определено не желаеше да го понася, но също като Джордж, тя щеше да остане, защото това беше единственото, което можеше да направи.

— Ще остана, ако си сигурен, че ме искаш — рече тя.

— Дори и ако не ти обещая нищо?

— Искаш ли, въпреки че и аз не ти обещавам нищо?

— Да — незабавно отговори той. — Освен това ще ти обещая едно нещо.

Роуз остана разочарована. Знаеше, че ще й обеща да се грижи за нея. Знаеше също, че това вече не й бе достатъчно.

— Обещавам, че ще те обикна. Искам да го направя.

Роуз беше толкова щастлива, че едва не скочи и не прегърна Джордж. Щеше да го направи, ако не се боеше, че ще го отблъсне. Той действително я обичаше. Само му трябваше време да го осъзнае.

— А аз обещавам да чакам, колкото и време да ти отнеме.

Роуз имаше чувството, че за пръв път си разменяха клетви и че този път истински свързваха живота си. Ако тази вечер я любеше, бракът им щеше да започне наистина. Тя протегна ръка и хвана неговата.

— Ще останеш ли с мен?

— Сигурна ли си, че го искаш? Не мога да не те докосвам. Опитвах се, но вече не мога.

— Тогава недей.

Джордж усети как цялото му тяло се разтрепери от страст. Само при допира на пръстите й по цялото му тяло се разля гореща вълна от желание. Съзнаваше, че ако остане при Роуз сега, нищо вече няма да го раздели от нея.

Не му се тръгваше. Тази вечер беше решил, че иска тя да остане с него до края на живота му. И щеше да направи всичко, каквото трябваше, за да я задържи.

Джордж усети, че напрежението изчезва от тялото му. Не напрежението, предизвикано от поканата на Роуз. Не напрежението от очакването, което караше мускулите му да треперят. А напрежението, което не позволяваше на сетивата му да се съсредоточат изцяло върху осъществяването на копнежа, който го раздираше от седмици.

Джордж легна до Роуз. За пръв път изпита усещането, че мястото му е именно тук. Не чувстваше страх от собствения си провал или разяждаща вина за намеренията си. Чувстваше се щастлив. Свободен.

Доволен.

Почти без да се замисля, той протегна ръка и прокара пръсти по кожата й. Това беше не само изява на страст, а и на ангажираност. То хвърли мост между тях. То говореше, че той я иска, желае. То говореше също така, че ще продължава да я иска до края на живота си.

Наведе глава, докато докосна с устни гърдите й и започна нежно да целува гладката й като кадифе кожа. Устните му говореха, че я иска, че я желае. Те казваха също така, че ще я пази като зеницата на очите си. Че ще държи на нея, докато е жив.

Лекият аромат на теменужки достигна до ноздрите му. Обикновено му харесваше, но тази вечер искаше да вдъхне аромата на самата Роуз, а не на сапуна.

И все пак този аромат й подхождаше. Силен, но не тежък и натрапчив. Също като Роуз.

Докосна с устни кожата й. Тя беше леко влажна. От топлината на нощта. От несигурност. От желание.

И той беше влажен. Разгарящият се в него огън скоро щеше да го накара целият да се изпоти. Тялото му вече беше започнало да се подува от неотложната необходимост. Джордж се намести по-удобно, за да може да се облегне на лакът, така че устните му да обходят все по-примамващата го Роуз. Но докато я целуваше по рамото и ключицата, тялото му се изопна от желание. Сложи дясната си ръка на гърдата на Роуз и започна да я милва през тънката памучна материя на нощницата й. Той отговори на първичния си инстинкт да завладява и да притежава, и да я пожелае за себе си. Прегърна я страстно, обгради я с желание, обви я с потребността си и я покри с жаркия си плащ.

Роуз тихо стенеше. Обърна се към него и долепи тяло до неговото. Усещането от допира на цялото й тяло обтегна самообладанието на Джордж до краен предел. Той събра цялото си въздържание, за да не се нахвърли върху нея, и се надигна да я целуне по затворените клепачи. Целуна я леко по носа и по-настоятелно по разтворените устни.

Роуз изстена и се изви към него. Устните й отговориха на неговите и Джордж я целуна още по-силно. Уви ръце около врата му и притисна тяло към неговото. Твърдите й пълни гърди се притиснаха към тялото му, а коравите им зърна изгаряха кожата му. Уханието й изпълни ноздрите му, потните им тела се сляха в прегръдка. Устните й го приканваха за още целувки. Джордж изстена. Този път дълбоко. Това беше стон на мъж, пленен в мрежата на желанието. Плъзна език в устата й, а ръцете му оголиха гърдите й от нощницата. Със страстен стон захапа жадно едното й зърно и започна да гали с ръка другото. Отговорът на Роуз беше моментален и драматичен. Тя хвана с ръце главата му и силно я притисна към тялото си.

Джордж се улови за леглото, за да не я погълне наведнъж и се съсредоточи повече върху гърдите й, отколкото върху собственото си желание. Толкова дълго бе чакал, че възнамеряваше да извърши всичко бавно, да вкуси сладостта на всеки миг, на всяко докосване. Да вкуси от звука на нейното изумено стенание, когато впие устни в зърното й. Да вкуси от възбудата й, когато прокара по него горещия си език.

Когато разбра, че мисли повече за въздържанието си, отколкото за удоволствието да гали тялото на Роуз, Джордж прати въздържанието по дяволите. Друг път ще направи всичко по-бавно. Тази вечер щеше да се взриви, ако трябваше да изчака още минута.

Роуз му помогна да съблече нощницата й. Изглежда бързаше повече от него да премахне всички прегради между тях. Тя като че ли не виждаше голотата си. А той не виждаше нищо друго, освен нея. Не можеше да й се насити. Очите му, устните му, пръстите му, всяка част от тялото му искаше да изучи тялото й с фантастична бързина. Всичко, което правеше, само разпалваше още по-силно пламъка, от който вече обезумяваше.

Подтикван от желанието, възпламенено в деня, когато за пръв път я видя в „Бон Тон“, той бързо съблече дрехите си и легна до нея.

— В началото може да не ти е приятно — каза той, като раздели краката й.

Тялото на Роуз се отпусна в очакване. Тя се изви като дъга, когато пръстите му потънаха в горещата й влага. От устните й се изтръгваше стенание след стенание, докато той се наместваше върху нея и се подготвяше да я обладае. Трябваше да изчака още, да направи всичко бавно, за да е сигурен, че тя ще се приспособи към него, но когато тя се хвърли върху него, той не можеше повече да чака.

— Ще те заболи, но само за миг — рече Джордж, докато се отпускаше върху Роуз.

После тя стана негова. По начина, по който мъжете правеха свои жените от незапомнени времена. С телата си. С умовете си. С душите си.

Събра цялото си търпение, за да проникне в нея постепенно и леко. Роуз обаче съвсем не споделяше неговото самообладание. Дори когато той се приготви да проникне внимателно през девствената й преграда, тя го притисна силно към себе си.

Джордж напълно изгуби контрол. Поел по пътя на желанието си, той вървеше към пълното му осъществяване. Само забави ритъма, за да може Роуз да го следва.

Но щом почувства, че вълната на сладката агония започва да се надига все повече у него, той се втурна стремглаво напред, като доведе и двамата до разтърсващо освобождаване от напрежението, което толкова дълго ги бе държало в оковите си.

Лежаха известно време един до друг. И двамата мълчаха. Щом възвърнаха контрола над сетивата си, Джордж не можа да повярва, че току-що е любил жена си. Но само трябваше да обърне глава или да протегна ръка, за да се увери, че Роуз е до него — топла и примамлива.

Чувството на задоволство се бе върнало. Усещаше как го обзема целия и го успокоява. Ако някога бе изпитвал съмнения дали ще постъпи правилно, те вече се бяха изпарили.

За пръв път през живота си беше напълно спокоен.

* * *

Джордж се събуди с първите лъчи на слънцето.

Погледна Роуз. Тя лежеше, обърната към него, и спеше. Той леко надигна глава и се облегна на лакът, за да я види по-добре. Не знаеше как е възможно, но тя изглеждаше още по-красива в съня си. Леко разрошената й коса я правеше още по-привлекателна. Сякаш нищо на света не би могло да наруши покоя й.

Но нещо смущаваше спокойствието на Джордж. Близостта на Роуз. Тя беше само на няколко инча от него, сложила ръка на корема си. Устните й, полуразголените й гърди, бялата й като алабастър шия и голите рамене бяха на един дъх от него.

Той усети как отново го облива горещата вълна на желанието. Жарта й от снощи още тлееше в него.

Желаеше Роуз. Знаеше го още от самото начало, но не бе съзнавал, че ще настъпи такава промяна в чувствата му. Не беше сигурен в какво точно се състоеше. Само знаеше, че в този миг се чувства по съвсем различен начин. Само знаеше, че е по-добре.

Никога досега не се беше чувствал толкова добре, нито толкова добър. И това не можеше да си обясни, но не се и опитваше. Само щеше да се наслаждава на това чувство, докато то траеше.

Но щеше да свърши. Дори и Роуз не можеше да превърне живота в такъв, какъвто не беше, но знаеше, че чувството винаги ще бъде някъде наблизо. Там, където е Роуз. И всичко, което трябваше да направи, беше да се обърне към нея.

Докосна бузата й. Беше мека и хладна. Суха. Пипна устните й. И те бяха сухи. Очевидно тя не усещаше горещината, която дори и в този момент изпотяваше кожата му.

Джордж прокара пръсти по лицето й, докосна ухото й, тънката й шия и съвсем леко пипна рамото й. Не знаеше защо му беше толкова приятно да я докосва. И по-рано бе докосвал жени, но усещането беше несравнимо. Това беше повече от физически глад за тялото й и възбуждаща потребност да намери отдушник за собственото си полово влечение. Това беше необходимостта да я опознае, да научи всичко за тялото й. Дълго да целува устните й. Да провери дали е по-приятно да целува вдлъбнатината на рамото й или на шията. Да определи дали гърдите или устните й са по-меки. Тя представляваше лабиринт от тайни и той трябваше да разгадае всички до една.

Роуз се размърда от допира му.

Той я целуна и тя се събуди.

— Колко е часът? — прошепна тя.

— Разсъмва се.

— Трябва да ставам — каза Роуз и се опита да седне. — Скоро ще искат да закусят.

Джордж я притегли към себе си.

— Ще почакат малко.

Ръката му се мушна под нощницата й и докосна гърдата й. Роуз го погледна.

— Не можем. Ако не излезем оттук, те ще влязат в кухнята и ще разберат какво правим.

— Не ме интересува, дори и целият свят да разбере — рече Джордж, разголи раменете й и я притисна към себе си. — Нали сме женени.

— Но…

— Няма „но“ — прекъсна я Джордж и съблече нощницата й. — Никога не съм се чувствал толкова свободен през целия си живот. Не знаех как ще се почувствам, когато прекрачих прага на тази стая, но точно само това не ме интересува. Желая те!

Джордж остана смаян, че току-що бе казал на Роуз, че я желае. Действително я желаеше повече, отколкото си бе представял, че е възможно, но не знаеше, че би могъл да го признае пред някого. Но преди малко го беше направил и то с лекота.

Това го накара да се почувства още по-добре. Чудеше се какви чудеса може да направи Роуз с душевното му равновесие.

Но трябваше да го остави за по-късно. В момента искаше да се потопи в очарованието на тялото й.

 

 

— Джеф, промених плановете си. Остани, след като другите, излязат, и ще ти обясня.

Джордж и близнаците отидоха до временния лагер на открито, но той почти не участва в шеговитите закачки, докато яздеха натам. Чувстваше се като прероден. И всичко това заради Роуз.

Тя трябваше да бъде негова. Независимо какво трябваше да направи. Независимо от какво трябваше да се откаже. Преди му се струваше толкова трудно и сложно. Сега вече беше лесно и естествено.

— Какво си намислил? — попита Джеф.

Беше намусен, както обикновено. Очевидно нищо в него не се беше променило.

— Разговарях с близнаците. Твърде късно е да ходим до Сейнт Луис. Не съм сигурен дали ще успеем, преди да настъпи зимата. Лятото беше сухо и се съмнявам дали ще намерим достатъчно трева и вода.

— Тогава изчакай до пролетта. Казах ти го вече.

— Не мога да чакам толкова дълго — отговори Джордж. — Искам да отидеш и да разговаряш с Кинг още сега.

— Лично ли?

— Да. Иди в ранчото му, ако трябва, но говори лично с него.

— Няма за какво да говорим. Нямаме пари да си купим крави.

— Искам да сключа една сделка. Той ще ходи в Сейнт Луис напролет. За неговите хора ще бъде по-лесно, отколкото за нас. Те са опитни и познават хората и пътя. Предложи му да разменим волове за крави. Няма да бъде трудно да закараме воловете до ранчото му. Разбери дали ще се съгласи и колко ще иска. Аз предлагам една крава за два вола.

— Чия е идеята? — поиска да узнае Джеф.

— Моя.

— Това е може би най-разумната ти идея, откакто си се върнал, но не знам дали Кинг ще се съгласи.

— И аз не знам, но ако някой може да го уговори, това си ти.

Джеф изглеждаше изумен, после го погледна недоверчиво, сякаш очакваше някакъв номер.

— Какво те кара да мислиш така?

— Когато поискаш, ти си много убедителен. Освен това си пестелив. Имаме нужда от най-добрата сделка, която бихме могли да сключим и ти ще я сключиш.

Джеф изглеждаше поласкан от комплимента. Явно очакваше, че Джордж ще му се кара за нещо, когато настоя да остане след другите. Беше нащрек. Със свити устни и стиснати зъби. Сега се изненада.

— Ами ако Кинг не продава?

— Сигурно ще има други фермери, които ще пътуват напролет. Може дори да намериш някой, който ще вземе стадото срещу комисионна. Не ми се иска да ходим толкова далеч, докато вие не минете по този път с някой, който го познава. Попитай го дали близнаците могат да отидат с него идната пролет.

— Колко да му искам?

— Колкото можеш повече, но не се съгласявай за по-малко от дванадесет долара на глава. Ако не измъкнеш повече, ще трябва да ги караме сами. В противен случай по-добре да ги продам за кожите и сланината.

— Кога искаш да тръгна?

— Колкото можеш по-скоро. Ще кажа на Роуз да ти приготви дрехите.

Джеф се намръщи, но Джордж не му обърна внимание.

— Има още нещо, което искам да свършиш, докато си в Остин — добави той.

Отиде до коня си и се върна с нещо дълго и тънко, увито в парче плат.

— Това е сабята ти — рече Джеф. — Има ли й нещо? Съмнявам се, че някой в Остин може да оправи такова фино оръжие.

— Нищо й няма — каза Джордж и му я подаде. — Искам да я продадеш.

— Да я продам! Защо? Не сме толкова закъсали с парите.

— Искам да я продадеш и да купиш венчален пръстен за Роуз.

Джеф се намръщи като буреносен облак.

— Занеси я на „Макграт и Хейдън“. Потърси Джим Хейдън. Вече говорих с него. Той знае какъв пръстен искам. Ще ти го продаде на изгодна цена.

— По дяволите, няма да го направя. Не мога да продам сабята ти, за да купя пръстен за…

— По-добре си помисли, преди да го кажеш — предупреди го Джордж. — А докато мислиш, опитай се да си припомниш, че говориш за жена ми.

— Но…

— Няма „но“, Джеф. Изглежда мислиш, че като се вбесиш, ще промениш всичко, но не е така. Роуз ще бъде моя жена, независимо какво ще правиш.

— Надявам се, че ще дойдеш на себе си и…

— И какво? Ще я върна в Остин ли? Ще се разведа? Защо? Тя не е направила нищо, освен че се грижи за нас по-добре от собствената ни майка.

— Как можа да го кажеш?

— Това е истината. Татко не се грижеше за никого. Майка ни никога не му противоречеше. Ти може и да не си спомняш, но аз помня много добре.

Погледът му стана непреклонен като този на Джеф. Спомни си колко пъти ги бяха били, а майка им стоеше безпомощно. Спомни си колко й се гневеше заради слабостта й.

— Роуз би ме убила, ако причиня на Зак половината от онова, което татко ми причини, и ти го знаеш много добре.

— Няма да купя пръстен за онази жена. Дори и да го направя, няма да продам сабята ти заради него. Тя е свещена.

— Това е само една сабя, Джеф. Тя само ми напомня за четири ужасни години, които искам да забравя. Ти виждаш какво стана с каузата и идеите, за които се сражавахме. Аз виждам командвани от мен, разкъсани на парчета момчета, някои така обезобразени, че дори не можех да ги позная.

— И все пак мисля, че не бива да я продаваш.

— Не мога да похарча семейни пари. Трябва да купя този пръстен със свои пари. А това е единственият начин, по който мога да си набавя пари.

— Няма да го направя. Не мога.

— Кое? Да купиш пръстен за Роуз или да продадеш сабята?

— И двете.

Джордж погледна намръщеното, нещастно лице на брат си и гневът му понамаля. Можеше той да изгуби ръката си. Може би тогава и той щеше да е вечно сърдит и озлобен.

— Джеф, трябва да забравиш войната. Справедлива или не, тя свърши. Няма връщане назад, нищо няма да се повтори. Ако продължаваш да живееш със спомените си, ще бъдеш нещастен, както и всички около теб.

— Как да забравя? — извика той и размаха остатъка от ръката си пред лицето му.

— Като превъзмогнеш омразата. Може да мразиш янките, но си го изкарваш на нас.

— Ако говориш за Роуз…

— Да, но говоря и за близнаците. И за Зак, и за Тайлър. И за себе си. Никому не е приятно, когато си наоколо. Не си ли забелязал, че всички млъкват, когато дойдеш при нас?

— Не могат да ме понасят, защото съм сакат.

— Ако искаш — вярвай, но всички те обичат. Биха ти го показали, но ти не им позволяваш.

— Това е чиста измислица, по дяволите. Те ще си счупят краката да излязат от стаята. Монти едва не пада от бързане.

— А защо да стои там? Не е чул нищо хубаво от теб, откакто си се върнал.

— Той е двуличник, ограничен, инат, раздразнителен…

— Не повече от теб.

Джеф като че ли щеше да се пръсне от ярост.

— Монти е десет пъти по-лош, отколкото аз съм бил някога.

— Попитай Роуз, ако не ми вярваш.

— Не бих я попитал за нищо.

— А би трябвало. Може да научиш някои неща, които ще те изненадат. И ще ти помогнат.

— Ако мислиш да се осланяш на съветите на Роуз, можеш да си го спестиш.

— Искам да ти дам само един съвет — каза Джордж. — Ще трябва да избереш между семейството и озлоблението си.

— Ти просто искаш да ми наложиш да приема Роуз. Знаеш, че това никога няма да стане.

— Само ти казвам, че си на път да се отчуждиш от единствените хора на този свят, които имат причина да те обичат, независимо че ти се държиш като окаян, изпълнен със злоба негодник. Роуз сега е част от нашето семейство. След няколко години Монти и Хен също ще се оженят. Не можеш да отхвърлиш съпругите им, без да отхвърлиш и тях самите.

— Те няма да се оженят за янки.

— Може би не, но изборът е техен. Ти трябва да си готов да ги приемеш, независимо за кого ще се оженят.

— Не мога да го направя.

— Тогава си помисли за тези неща по пътя към Корпъс Кристи. Помисли си, докато разговаряш с мистър Кинг. Помисли си, докато продаваш сабята ми и купуваш пръстен за Роуз. Реши кое е по-важно за теб — семейството или озлоблението ти. Можеш дори да останеш в Остин няколко дни повече, за да бъдеш напълно сигурен. Ако решиш в полза на семейството, ще имаш щастието отново да спиш в къщата. Ако ли не, по-добре изпрати пръстена.

— Искаш да кажеш — да се махна оттук ли?

— Искам да направиш своя избор. Няма да позволя да разрушиш семейството.

— Ти го правиш със своята жена янки.

Джордж си помисли, че думите на Джеф ще го вбесят, но при мисълта за Роуз беше невъзможно да се ядоса.

— Трябваше да дойдеш в къщата вчера. Моята жена янки направи увеселение по случай рождения ден на Зак. Никой от братята му не си спомни, че той има рожден ден. Никой от братята му не се сети да му приготви торта или да му купи подаръци. Само моята жена янки. Тя похарчи парите, които й платихме, за да купи на нашия брат кожени каубойски панталони. Знаеш ли как се почувствах?

— Зак хареса ли ги?

— Беше на седмото небе от радост. И знаеш ли какво още направи моята жена янки? Тя приписа заслугата за панталоните на мен. В този миг бях толкова отвратен от себе си, че не можех да вдигна глава. Единственото, което Зак е искал за рождения си ден, а аз да не знам.

Джеф мълчеше.

— Никога не съм виждал това момченце толкова щастливо. Монти и Хен започнаха да го закачат. Дори Тайлър се забавляваше. Четиримата се сборичкаха на пода. Правил ли си някога такава вечер за семейството? Аз не съм, но моята жена янки го направи. По време на войната хората и от двете страни страдаха, Джеф. Знам, че не мога да поправя загубата ти. И баща ни няма да се върне, а спомените няма да помогнат.

— Значи, ако не забравя за това — размаха отново Джеф остатъка от ръката си — и за баща ни, и за всичко останало, по-добре да се махам.

Джордж въздъхна отегчено. Изглежда, думите му нямаха никакъв ефект. Но трябваше отново да опита.

— Никой от нас няма да забрави войната, Джеф. Тя винаги ще бъде част от нас, но само една част. С течение на годините тази част ще става все по-малка и по-поносима. Но трябва да започнем сега, когато е най-трудно.

— Никога няма да забравя какво е правил баща й.

— Не те карам да го забравяш. И Роуз няма да го забрави. Само не го използвай срещу нея. Никога няма да те приемат добре в нечий дом, ако не уважаваш стопанката му.

— Кажи ми, че я обичаш — избухна Джеф и целият му гняв се фокусира в това предизвикателство. — Никога не съм те чувал да го казваш. Не вярвам, че си способен на това.

— Ще си промениш ли мнението за Роуз?

— Може би. Ако действително я обичаш. Само че не вярвам да е така.

Джордж започна да си подсвирква нетърпеливо, като се помъчи да отклони въпроса на Джеф. Тук не ставаше дума за него и Роуз. А може би беше така. Не знаеше. Джеф бе задал въпроса. Може би той щеше да му даде един от отговорите, които търсеше.

— Преди няколко дни разбрах, че не знам какво е любов.

— Майка ни обожаваше нашия баща — възрази възмутен Джеф. — Тя беше обсебена от него.

— Това беше една от причините да изпитвам страх от женитбата. Обичах майка ни, но не исках да се оженя за някоя като нея. За мен любовта означаваше безпомощност, задушаване, болка. Едва когато срещнах Роуз разбрах, че любовта означава сила, способност да отстояваш своето, да говориш неща, които никой друг не иска да чуе. Разбрах още, че тя означава себераздаване, защото правиш някой друг щастлив. Не знам дали обичам Роуз. Известно време не бях сигурен, но…

— Знаех си го. Знаех си го!

— … но сега съм сигурен. Знам, че ми е необходима, че не мога да си представя живота си без нея. Това ли е любовта? Мисля, че това е част от нея. Знам, че я желая. Тя успокоява душата и тялото ми, както нищо друго. Това също е част от любовта. Знам също, че никога не съм бил толкова щастлив, колкото с нея.

— Говориш, като че ли си омаян.

— Това може би е също част от любовта. Не знам, но ще разбера. Понякога всичко това ме обърква. Чувствам се като дете. Но всеки ден научавам по нещо. Това е все едно да промениш начина си на живот. Това е доброволно желание да се откажеш от контрола. Да се обречеш на нещо и да вярваш, че то ще се осъществи.

— Говориш като смахнат — отбеляза Джеф, като сбърчи вежди.

— Може би и това е част от любовта. Каквото и да представлява, тя е нещо, което искам повече, отколкото съм си представял. А Роуз е единствената, която може да ме научи да обичам. Няма да се откажа от нея, Джеф, независимо колко ще ми струва това.

— По дяволите! — изруга Джеф. — Ти си влюбен в нея.