Лей Грийнууд
Роуз (14)

Глава четиринадесета

— За невестата ти — рече един непознат, като протегна чаша към Джордж. — Да живее дълго и да те дари с много деца.

— За моята невеста — повтори Джордж, като взе чашата след кратко колебание.

Нямаше смисъл да отказва. През следващите два часа имаше чувството, че вдигна наздравица с всеки жител на Остин. Беше се оттеглил в един ъгъл, като се надяваше, че ще остане незабелязан, но всеки го намираше десет минути след като влезеше в пивницата, с усмивка и поздравление на уста, и чаша питие в ръка. Джордж бе отишъл там, за да се опита да измисли как да се справи с желанието си към Роуз, без да се възползва от любовта й към него, уязвимостта й и щедростта й. Но замъгленият му от алкохола разсъдък вече трудно си спомняше нещо друго, освен че тялото му гори от желание.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ — рече Соления. — Това е първата ти брачна нощ.

— По дяволите, знам — измърмори Джордж.

Бяха в пивницата „Буца самородно злато“, една от мръсните дупки близо до казармите. Тя представляваше продълговата стая с нисък таван и опушени стени. Огледалото зад бара отразяваше оскъдната светлина на двата фенера с въглища, които висяха отгоре. Клиентите, които играеха карти по ъглите, трябваше да присвиват очи на мъждукащата светлина.

Джордж бе спрял да пие. Почивка. Алкохолът го бе ударил право в главата. Беше твърде късно да си напомня, че е позволил на хората от Остин да го накарат да направи още една грешка. Беше твърде късно да обяснява на Роуз, че не е имал намерение да се напива и че само е искал да намери начин да бъде справедлив както към нея, така и към себе си.

Всяка булка би се обидила на младоженеца, ако той се напиеше само час след сватбата им. След начина, по който й направи предложение, сега Роуз щеше да бъде съсипана.

— Представяш ли си какво изпитва Роуз, като те чака в онази стая, не знае какво се е случило с теб, не знае кога ще се върнеш?

За какво да се връща? Не може да отиде при нея и да не я люби. Не беше толкова силен.

На няколко пъти тази вечер беше на път да забрави за скрупулите си и да хукне към нея. Ако можеше да намери забрава в любовта й, може би нямаше да изпитва такива силни угризения. Ако можеше да задоволи физическите си потребности, които го караха да губи самообладание, може би с прояснен разсъдък щеше да потърси отговор на измъчващите го въпроси.

Но не можеше да го направи. Беше длъжник на Роуз и щеше да стои настрана, докато изцяло и честно не се отдадеше на нея и на брака им. Щеше да е жестоко от негова страна да вземе само тялото й и да отхвърли останалото. След всичко, което бе сторила за него и за семейството му, той й дължеше това, по дяволите.

— Казах й, че може да закъснея. Казах й да си легне.

А какво друго да й каже? Да чака мъжа си, който не знаеше дали щеше да може да се върне, и какво да направи, ако се върнеше? Да чака мъжа си, който знаеше, че не трябва да я докосва, но съзнаваше, че не може да устои на това?

Спомни си колко нощи бе сънувал Роуз, безбройните часове, през които бе мислил за нея, като си представяше как я прегръща и люби.

Само няколко целувки бяха достатъчни, за да го изкарат от равновесие. Но сега вече нямаше бариера, нито страх, че ще опетни доброто й име. Пред Бога и пред хората тя беше негова жена.

— Какво си направил?

— Нали ти казах. Няма да повтарям.

— Но защо?

— Не е твоя работа, по дяволите.

— Имаш право, не е моя работа, но това засяга Роуз и аз мисля, че тя заслужава да знае какво вършиш и защо го вършиш.

Джордж се опитваше да разсъждава. Трябваше да реши какво да прави преди мозъкът му изобщо да престане да работи.

— И Роуз не ти влиза в работата, по дяволите. Тя е моя жена.

— По нищо не личи.

Джордж се надигна да стане, но се спъна. Наложа се Соления да му помогне отново да седне на мястото си.

— Не знам какво те гнети — рече Соления, — но каквото и да е то, на твое място не бих допуснал да посрамвам съпругата си.

— Аз не посрамвам Роуз.

— А какво според теб си мислят всички тези хора, като те гледат пиян като смок? Мислят, че или с теб, или с Роуз нещо не е в ред. Няма никаква причина един мъж да прекарва първата си брачна нощ в кръчмата, особено когато се е оженил за жена като Роуз, която го чака в стаята.

— Не ме интересува какво мислят за мен.

— Знам, но мислех, че те интересува какво мислят за Роуз.

Джордж стана и огледа останалите мъже в пивницата. Бяха се събрали на различни групи, едни пиеха, други играеха хазарт, трети само разговаряха. Мнозина поглеждаха крадешком към него.

— Всяка жена ще знае какво е станало още на сутринта. Ако всички са като онази гаднярка Макклауд, животът на Роуз ще стане непоносим.

Джордж се опъна на стола си.

— Роуз вече няма да бяга от змейове — рече той, сякаш правеше официално изявление. — Аз ще се погрижа за това.

 

 

Роуз си бе облякла най-хубавата от новите нощници, но не се бе доближавала до леглото. Как можеше една младоженка да заспи през първата си брачна нощ, когато младоженецът не е до нея? Когато нямаше ни най-малка представа къде може да е той, нито пък кога или дали изобщо ще се върне.

Като изненада Джордж бе поръчал на хотелската управа да пренесат нещата им от двете стаи в най-хубавата ъглова стая в хотела. Имаха изглед към улица „Орех“ от два прозореца и към авеню „Конгрес“ от трети, маси с лампи, пълни с китова мас, тапицирани столове, две мивки и голямо легло с месингови табли. Хотелският персонал дори беше прибрал дрехите им в големите махагонови гардероби.

Но Роуз не мислеше за луксозната стая. Мислите й бяха изцяло погълнати от Джордж. Едва ли нещо лошо се бе случило с него, особено след като беше със Соления. Не, той бе излязъл нарочно. Но защо?

Нямаш представа и нищо няма да измислиш, ако будуваш цяла нощ. Най-разумно ще бъде да си легнеш, да се наспиш добре и да бъдеш готова да се справиш с всичко на сутринта.

Ами ако не се върнеше?

Не беше необходимо да се притеснява за това. Джордж щеше да се върне. Той имаше чувство за отговорност.

Но ако не й кажеше какво не е наред? Как щеше да го убеди да си признае? А трябваше. Бракът не е сполучлив, ако между съпрузите има тайни.

Нейният съпруг! Не можеше да свикне с тази мисъл. Беше омъжена. За Джордж. Беше негова съпруга. Женитбата им стана толкова ненадейно и неочаквано, че й беше трудно да повярва. Може би и той изпитваше същото.

Може би бе преценил погрешно чувствата си и сега удавяше тъгата си в алкохол. Може би се беше оженил за нея само за нейно добро и първата брачна нощ не го интересуваше. Може би я обичаше малко, но чувствата му бяха умерени.

А нейните бяха силни. Много по-силни, отколкото си бе мислила.

Роуз нямаше представа колко много обича Джордж, докато той не я изпрати горе, след като поздравленията свършиха, и й каза, че ще се върне след малко.

Едва тогава разбра с какво огромно нетърпение очаква да остане насаме с него. Едва тогава напълно осъзна колко силно ще я заболи, ако той не отвърне на любовта й, и че животът с Джордж е далеч по-мъчителен от живота без него.

Дали не бе допуснала грешка да се омъжи за мъж, който не я обича? Дали не бе вперила поглед само в мечтата си и не бе забелязала самия човек? Дали не е била погълната прекалено много от собствените си надежди за бъдещето, от мисълта за весели и щастливи деца, изпълнили къщата, и за любовта и предаността на Джордж, преливаща в сърцето й?

Събуди се, принцесо, каза си строго Роуз. Змеят е мъртъв, а рицарят се е прибрал у дома. Време е да се заемеш със собствения си живот.

Само че без любовта на Джордж не си струваше да полага никакви усилия.

 

 

Роуз се стресна, някой тропаше на вратата. Беше задрямала. Пламъкът на лампата беше намален. Сигурно минаваше полунощ. Тя увеличи фитила и взе пеньоара си.

— Кой е? — попита тя, като се доближи до вратата.

— Джордж — чу се гласът на Соления.

Страхът, който бе преодоляла, отново я обзе. В бързината да отвори вратата, не можа да пъхне ключа в ключалката и го изпусна. Беше подлудяла, когато най-сетне успя да отвори.

Пред нея стояха Джордж и Соления, като Соления подкрепяше Джордж.

Той беше пил. Не знаеше колко, но явно не можеше да се държи на краката си. Страхът й се превърна в отчаяние. Безполезно беше да се ядосва.

— Доведи го вътре — каза тя, като отстъпи назад. — Къде го намери?

Всъщност изобщо не искаше да знае. Не искаше да знае, че Джордж е обиколил всички пивници в града, като се е опитвал да забрави, че се е оженил и че дори изкушението от първата брачна нощ не го бе накарало да застане пред невестата си, преди да е станал съвсем безучастен.

— Не е трябвало да ме чакаш — рече Джордж.

Произнасяше думите бавно, с голямо усилие.

— Безпокоях се за теб — отговори Роуз.

— Всеки в града искаше да пие за негово здраве — обясни Соления. — Сигурно има стоманена глава, щом още е в съзнание след всичко това.

Роуз прибави още една точка в списъка си от варварски навици, които очевидно доставяха удоволствие на мъжете.

Соления понечи да помогне на Джордж да влезе в стаята, но той го отблъсна.

— Ще ми намериш ли малко кафе? — обърна се той към Соления.

— Но ти не обичаш кафе — възрази Роуз.

— Още повече не обичам да се напивам — отговори Джордж, вече дошъл малко на себе си. — А се напих, за да не застана очи в очи с истината. Всеки мъж, достатъчно глупав да направи това, заслужава много по-тежко наказание от кафе.

— Ще ти намеря кафе дори ако трябва да изкарам готвача от леглото — обеща Соления и изчезна.

Джордж внимателно затвори вратата след него. Олюляваше се, но можеше да върви. Прекоси стаята и внимателно се отпусна на един стол. Роуз не посмя да му предложи помощ. Седеше на ръба на леглото и чакаше с ръце в скута.

Чакаше присъдата. Да й каже, че не я обича, че женитбата им е била грешка, че се връща в ранчото и я оставя в Остин.

Да й каже, че всичко е свършено.

Въпреки собственото си страдание, тя не можеше да не му съчувства. Той изглеждаше нещастен и окаян като нея. Никога не го беше виждала пиян. Дори не го беше виждала да пие алкохол. Сигурно се чувстваше напълно отчаян, за да прибегне до такава крайност.

— Не мога да разсъждавам много ясно и затова онова, което ще ти кажа, може да не прозвучи смислено — започна Джордж. — Глупаво беше от моя страна да пия толкова много, особено след като изобщо не пия. Знаех, че в края на краищата ще трябва да ти обясня всичко.

Той замълча. Като че ли се взираше в нещо, което само той виждаше.

— Баща ми понякога се напиваше. Той беше подъл. И безразсъден. — Джордж я погледна. — Не дойдох тук, за да говоря за него. Исках да ти кажа нещо друго.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Роуз й се прииска да отиде при него, да сложи главата му на гърдите си и да го увери, че нещата не са толкова лоши, колкото си мисли.

— Не знам как да ти го кажа. Не мога да подбера подходящите думи. Изплъзват ми се. Като Зак са. Никога не са там, където ги търсиш.

Роуз не знаеше дали да се смее, или да плаче. Той беше пред нея, готов да й каже, че всичко е свършено, а я караше да се смее.

— Винаги съм знаел, че не бива да се женя — подхвана Джордж, като говореше бавно и натъртваше на всяка дума, сякаш трябваше да я търси и да я улови, преди да я каже. — На теб ти трябва добра партия за женитба. Аз не съм добра партия. Сърцето ми е разядено. Също като на големия черен дъб, който имахме у дома. Хората все повтаряха колко е хубав и зелен. През лятото майка ни даваше увеселения под сянката му. Един ден се изви силен вятър и го прекърши. Беше се разял отвътре. Също като мене. Целият съм разяден отвътре.

Роуз нямаше представа за какво говори. Вярно е, че наглед изглеждаше добре. Но не разбираше за какво разяждане говореше. Очевидно не ставаше дума за употребата на алкохол. Тази вечер му беше толкова неприятна, колкото и на нея.

— Ето защо се опитах да стоя настрана от тебе — продължи Джордж. — Знаеш ли колко е трудно да се въздържаш от нещо, което искаш да направиш повече от всичко на света?

Той я пронизваше с поглед, тъй като се мъчеше да се съсредоточи, въпреки алкохолното опиянение.

— Това е най-ужасният ад.

Роуз почувства прилив на надежда. Опитваше се да й каже, че я желае. Опитваше се да й каже, че се насилва, за да се държи на разстояние от нея. И все пак си помисли, че не бива да строи въздушни кули. Уискито бе помрачило съзнанието му. Все още имаше време да произнесе съдбоносните думи.

— Баща ни беше по-хубав от дъба — каза Джордж, като следваше някаква своя насока на мисли, която Роуз не можеше да долови. — Само че беше разяден. Подъл и разяден. Майка ни се мъчеше да скрие това, но аз го виждах. Всички го виждахме.

Роуз имаше чувството, че живее с двама души, които не виждаше, с които не можеше да разговаря, да спори или да прогони. Двама души, застанали между нея и Джордж. Между братята Рандолф и щастието. Те бяха като призраци, вселили се в живота им от яд, че са съсипали собствения си живот.

— Това го има у всеки от нас. Затова Джеф е толкова язвителен, Монти — готов да предизвика целия свят, Хен обича да убива, а Тайлър мрази хората. Това накара Мадисън да обърне гръб на всички и да се махне.

— Но какво има у теб? — попита тя.

Ако скоро не й станеше ясно за какво става дума, съвсем щеше да загуби нишката на разговора.

— Разяждането — отговори той. — То е там и работи в очакване на бурята. Тогава ще избие на повърхността и ще ни унищожи.

— Ти и братята ти съвсем не сте лоши — побърза да го увери Роуз. — Дори Джеф.

— Аз съм най-лошият от всички — заяви той, без да обръща внимание на думите й. — Аз съм също като баща ни.

— Но това е абсурдно — възрази Роуз.

Би се разгневил, ако го чуеше от устата на някои друг.

— Няма да бъда добър съпруг. Баща ни се опита, но ни накара да го намразим. Последното нещо, което искам, е да ме намразиш.

Лъч на прозрение проблесна в мъглата. Джордж виждаше недостатъците на баща си в себе си. Страхуваше се да не допусне същите грешки.

— Ти изобщо не си като баща си — увери го Роуз. — Може би невинаги с желание поемаш отговорността си — на никого не му харесва да го прави постоянно — но я поемаш, защото обичаш братята си.

— Но…

— Знаеш, че никой не ще направи онова, което ти правиш. Няма да отидеш в армията, докато не се увериш, че те могат сами да се грижат за себе си.

— А нашият баща ни заряза — прошепна той.

— Могъл си да останеш в армията след войната, но не си го направил. Могло е да ти писне от Монти и Джеф и да ги изоставиш, но не си го направил.

Джордж не изглеждаше убеден.

Роуз реши, че е настъпил моментът да стигне до същината на проблема. Ако той не желаеше да го споменава, тя щеше да го спомене.

— Ако се мъчиш да ми кажеш, че си направил грешка, като си се оженил за мен…

Промяната настъпи моментално. Джордж вече не беше объркан и не се оправдаваше.

— Никога не съм казвал, че не искам да се оженя за теб, нали?

— Не, но помислих, че имаш предвид…

— Исках да се оженя за тебе много повече, отколкото някога съм мислил. Но за човек като теб всичко трябва да бъде идеално. Ти трябва да имаш мъж, който да те обича повече от живота си, който да е достоен за любовта, която ще му дадеш, който желае същите неща като теб и няма да съсипе всичко, до което се докосне.

— Ти няма да съсипеш нищо.

— Ще го съсипя. Аз съм най-опасният от всички.

— Но защо?

— Заради кръвта ми.

— Не разбирам.

— В семейството ни има лоша кръв. Тя тече във вените на всички ни.

Ако не знаеше, че е ужасно сериозен, Роуз щеше да си помисли, че алкохолът напълно е замъглил разсъдъка му. На вратата се почука. Соления влезе с димящ кафеник и две чаши.

— Помислих, че и ти ще искаш кафе.

Роуз поклати глава. С четири очи чакаше Соления да налее кафето. Изгаряше от нетърпение Джордж да изтрезнее, за да може да обясни за какво говори.

Въпреки че не обичаше кафе, Джордж го изгълта набързо. Вероятно беше прекалено горещо и не можеше да усети вкуса му. Сигурно бе изгорило устата и гърлото му. А може би беше прекалено пиян, за да почувства нещо.

— Аз съм в съседната стая, ако ти потрябвам — рече Соления и излезе.

— Какво искаше да кажеш с тази лоша кръв? — попита тя веднага щом вратата се затвори.

— Не мога да имам деца.

— Не разбирам.

— Точно това, което чу. Не мога да имам деца.

Дали искаше да каже, че е физически неспособен да стане баща? Страхуваше ли се, че тя ще престане да го обича, ако е така?

— Обясни ми.

За миг си помисли, че той ще откаже. Това очевидно беше нещо, което не искаше да споделя с никого, дори със собствената си съпруга.

— В нашето семейство има лоша кръв и тя става все по-лоша с всяко поколение. Татко беше скапан баща и има седем скапани сина. Не мога да си позволя да имам деца, като знам какъв баща ще бъда и какви синове ще създам.

— Искаш да кажеш, че…

— Мислиш ли, че съзнателно ще те подложа на всичко онова, което изтърпя майка ми?

Отново призраците. Миналото оказваше много по-силно въздействие върху него, отколкото настоящето.

Джордж продължи да говори, но Роуз вече не го слушаше. Не беше необходимо. Тя не се боеше от призраци. Нито от опасенията му. Знаеше, че са неоснователни. Идваше й да се засмее на глас от облекчение.

Само че не го направи. Независимо колко смешни й се виждаха, за него те бяха истински. Не можеше да прозре какво увреждане са нанесли родителите му на него и братята му, нито да прецени поражението от раните. Не можеше и да измери страха му, че ще направи същото и със своите деца, особено ако те имаха такива трудни характери като братята му.

Макар че той виждаше всяко лошо качество на баща си у себе си, тя знаеше, че той ще бъде чудесен баща. Та нали го бе видяла как се отнася с братята си?

Тя щеше да му помогне да се държи така и с децата си.

Само че не можеше да промени всичко изведнъж. Трябваше да оправя нещата едно по едно.

— Значи разбираш защо не можех да легна при теб тази нощ? — завърши Джордж.

Роуз сподави вълнението си. Трябваше да бъде напълно спокойна. Нямаше право да греши. Винаги съществуваше вероятността, че щом не бе дошъл в леглото при нея тази вечер, може би никога нямаше да дойде. Първо трябваше да премахне тази бариера. А призраците щеше да остави за друга вечер.

— Разбирам, че не ме обичаш… Не е необходимо да се чувстваш виновен. И без това никога не си го твърдял… Но още ли си сигурен, че искаше да се ожениш за мен?

Джордж скочи от стола си. Подпря се за миг на облегалката, докато възвърне равновесието си, но бързо стигна до Роуз. Седна до нея, взе ръцете й в своите и я погледна в очите.

— Повече от всичко, което някога съм искал през живота си. Опитах се да не се оженя за теб. Опитах се да не мисля за това, но не успях. Тъкмо затова се напих. Отлагах идването си тук, за да ти кажа, че искам да направя единственото, което не трябва.

— Ще бъдеш ли щастлив с мен, ако се съглася да нямаме деца?

— Но ти винаги си искала семейство.

— Отговори на въпроса ми.

Роуз бе взела решение. Знаеше, че ще има моменти, когато щеше горчиво да се разкайва за това решение, но от опит знаеше, че не може да има всичко. Имаше привързаността, верността и подкрепата на Джордж. Беше сигурна, че един ден ще има и обичта му. За нея беше готова на всякакви жертви.

Джордж бе смаян, когато осъзна, че нито веднъж през цялата вечер не му бе минавало през ума да остави Роуз. Не можеше да си представи как би живял без нея.

Чудеше се дали и баща му бе изпитвал същото чувство, когато бе срещнал и се бе оженил за младата и красива Аурелия Джулиет Гаскон. Спомняше си миговете, когато изглеждаха щастливи заедно.

Потръпна. И с него ли щеше да стане същото?

— Да.

Вече наистина го мислеше.

— Има още нещо, което искам да ми обещаеш — добави Роуз.

Той почувства студенината на железни окови, които се увиваха около него, сковаваха го, възпираха го и го обвързваха.

Решително потисна надигащото се у него мрачно предчувствие. Роуз го обичаше. Не би могла да очаква от него да направи нещо, което не бе във възможностите му. А той би сторил всичко, за да я направи щастлива.

— Обещай ми да ми кажеш, ако започнеш да усещаш, че бракът ни те задушава.

— А ти какво ще направиш?

— Ще те освободя. Искам да бъдеш с мен, защото ти е приятно да сме заедно, защото, дори и да си свободен да отидеш, където пожелаеш, ти ще предпочетеш да останеш с мен. Заради щастието и на двама ни ще се откажа от семейството.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Всички имаме право на избор, Джордж. Ти поиска да се ожениш за мен, макар да се страхуваше, че лошото у тебе ще надделее в един момент. Аз съм готова да поема риска да бъда щастлива без семейство. Това не е ли справедливо?

Джордж кимна. Нямаше доверие на гласа си.

— Освен това, ти съвсем не си лош. Не искам да ти противореча. Само държа да знаеш, че според мен ти си най-силният мъж, когото познавам. Вярвам, че можеш да направиш всичко, което пожелаеш.

Дори и след огромното количество уиски Джордж се удиви на голямото доверие, което Роуз имаше в него. Може и да беше като баща си, но с нейна помощ може би нямаше да стане като него.

Роуз погледна надолу към ръката си, която Джордж здраво стискаше.

— В случай че искаш да си легнеш, тази вечер не можеш да станеш баща.

— Искаш да кажеш, че…

Роуз вдигна поглед към него.

— Винаги ще ти казвам.

Тя отдръпна ръката си. Нарочно съблече пеньоара си.

Едва след минута Джордж разбра какво имаше предвид. Тя предлагаше да му бъде съпруга според неговите условия, без да се страхува, че ще имат деца, без да се страхува, че ще стане грешка. Щедростта на подаръка й, безкористността на саможертвата й почти го сломиха напълно.

Почти.

Съвестта му напомняше, че все още не я обича, че не бива да отнема целомъдрието й, след като няма какво да й предложи в замяна, но той я заглуши. Роуз го бе поканила в леглото си. Щом това я устройваше, той възнамеряваше да приеме поканата.

Тялото на Джордж се отзова моментално. Почувства се малко виновен, че физическите му потребности се намесват в един такъв почти свят момент, но видя, че тя седи пред него само по нощница. Взаимното им привличане ги завладя напълно.

Джордж се изправи с усилие на крака и отвори вратата. Вратата на Соления се отвори почти веднага.

— Още кафе — извика Джордж. — И гореща вода за банята. Това е първата ми брачна нощ и жена ми чака.

Беше се облегнал на рамката на вратата, за да се подпира.

— Шшт! — изшътка Соления. — Минава един. Ще разбудиш целия хотел.

— Събуди всички — извика Джордж.

— Не можеш ли да го поуспокоиш, госпожо? — попита Соления.

Роуз не можа да не се засмее.

— Вече го направих.

Соления се ухили в отговор.

— Ще се върне след половин час дори ако трябва да се изкъпе в потока.

— Защо не се изкъпе сутринта като всички други — измърмори прислужникът, докато носеше две ведра с гореща вода за ваната в стаята на Соления.

— Ожени се и ще разбереш — обясни му Соления, който също носеше две ведра.

— За какво му е да се къпе — мърмореше прислужничката. — Щом не го прави редовно, жена му няма да очаква да се изкъпе и сега. Да отиде мръсен и потен при нея, да си направи удоволствието и след пет минути ще захърка.

— Джентълмените се държат по различен начин — отбеляза Соления.

— Ха! Ама е мъж, нали? И е пиян, нали? Какво тогава му е различното?

 

 

Джордж не можеше да се крепи много добре на краката си, когато отвори вратата на стаята им. Ваната беше топла и кафето горещо, но главата му още се въртеше.

Ала най-лошото от всичко беше, че ужасно му се спеше, сякаш бе упоен. Не беше свикнал с уискито. Не можеше да забрави буйствата на баща си, когато се напиеше и затова не докосваше алкохол. Изпита известно облекчение, когато разбра, че не му действа по същия начин, но се чувстваше зле.

Роуз го чакаше. В леглото.

Господи, колко красива изглеждаше на светлината на нощната лампа. Никога не се бе замислял за женската коса. Винаги си бе представял, че красивите жени изглеждат като майка му. Русата й коса имаше цвета на млада царевична свила. Дълга, права и тънка, тя дооформяше крехкия й външен вид.

Буйните кестеняви къдрици на Роуз падаха върху раменете й и се бяха разпилели на възглавницата като рог на изобилието. Сякаш го канеха да зарови лице в щедростта им. Винаги я бе мислил за красива, но сега, на мъждукащата светлина, на фона на снежната белота на завивките, той осъзна, че най-красивото в нея беше това, че е неподправена. Миглите й не бяха прекомерно гъсти, устните й не бяха прекомерно пълни, очите й не бяха дълбоки и хипнотизиращи. Но съвкупността от всичко съставляваше най-очарователното, човечно, топло и подканващо лице, което някога бе виждал.

Забеляза ситните лунички по носа и скулите й. Трябваше да й напомня да си слага шапката винаги щом излизаше навън, защото не би желал да види лицето й покрито с нови лунички. Всъщност, в съчетание с буйната й къдрава коса, луничките я правеха да изглежда като момиченце. Когато дяволитите пламъчета затанцуваха в очите й и започнеше да играе със Зак или да дразни Монти, тя заприличваше на палаво дете.

Но тази вечер в нея нямаше нищо момичешко.

Също като майката земя, тя го канеше да сложи глава на гърдите й, да се отпусне за миг в обятията й и да почерпи сила от дълбокия извор на нейната устойчивост. Дори и като му се отдаваше и признаваше слабостта си, тя му вливаше сила.

Джордж не разбираше как става така. Може би щеше да разбере, когато главата му се оправеше. Само знаеше, че Роуз му бе отправила покана, която той искаше да приеме, но сетивата му бяха притъпени, а тялото натежало. Опита се да съживи порива на желанието си, който го бе обзел, когато тя бе отправила поканата, но тялото му натежа още повече. Дори разсъдъкът му искаше да се откаже от борбата и да я отложи за друг път.

Роуз се усмихна. В нейните очи Джордж винаги беше властна личност, уверен в себе си, внушителен заради ръста и самочувствието си. Тя се бе чувствала относително дребна, слаба и безсилна.

А сега бяха разменили ролите си.

— Никога не съм мислил за първата си брачна нощ — рече той, след като затвори вратата след себе си. — Но ако бях мислил, това определено нямаше да бъде начина, по който щях да отида при жена си.

Джордж не се приближаваше до леглото, а стоеше прав на известно разстояние от него.

Роуз усети, че той като че ли иска разрешение да легне в тяхното легло.

— Важното е, че дойде.

Тя отметна завивките и приглади чаршафа.

Той се колебаеше.

— Срамувам се да дойда при теб в това състояние.

Роуз отново приглади чаршафа.

— Още не си дошъл.

Джордж се доближи до леглото.

— Мъжът, който заслужаваш, би трябвало да дойде при тебе, изпълнен с гордост и самочувствие.

— Мъжът, който искам, дойде при мен. Но като всички нас, той е обременен с чувство на вина, в по-голямата част, натрупана от някой друг. Аз искам да облекча това бреме.

Джордж се отпусна на леглото.

— Не заслужавам такова разбиране.

Роуз протегна ръка и хвана неговата, като нежно го притегли към себе си.

— Хайде да не говорим кой какво заслужава. Вместо това да поговорим за онова, което аз искам да ти дам и ти искаш да ми дадеш.

Той се наведе към нея и облегна главата си на рамото й.

— Не знам какво мога да ти дам — каза той. — Доколкото си спомням, бях решил да не се женя. Промяната настъпи толкова внезапно, че ме завари съвсем неподготвен.

Роуз го притегли още по-близо до себе си и тялото му се прилепи до нейното. Усещането беше вълшебно. Толкова дълго бе чакала да го прегърне, да бъде близо до него, да знае, че той й принадлежи. Искаше да изживее мига, да изпита цялата му сладост. Искаше той да я люби. Чувстваше, че близостта им не би била пълна без това, но съзнаваше, че усещането за близост, за себераздаване и мислите за миналото още го измъчваха и бяха за него много по-важни, отколкото да отдаде тялото си.

— Дори не съм си позволявал да мечтая, че съм женен за теб — рече Джордж.

Говореше нежно и бавно. Едната му ръка лежеше под него, а другата, сплетена с ръката й — върху корема. Роуз се поотмести, за да може удобно да сложи глава във вдлъбнатината между гърдите и раменете й.

— Но го сънувах — усмихна се нежно той. — А братята ми бяха нашите деца.

— На Монти това никак няма да му хареса. — Самоувереността на Роуз се възвръщаше. Щом искаше деца насън, нямаше да мине много време и щеше да ги поиска и наяве.

Задоволството й продължаваше да нараства.

— Живеехме в голяма къща. Ти имаше прислуга и най-различни дрехи.

— Не ми трябват такива неща.

Той не отговори веднага. На Роуз й се стори, че му се спи.

— Ти беше толкова красива. Седяхме край масата и дълго разговаряхме след вечеря. Поръчах на слугите винаги да слагат два свещника близо до теб, за да наблюдавам как светлината играе в златистата ти коса и искриците в очите ти.

Тя се изви, за да може да види лицето му. Клепките му се затваряха. След алкохола, горещата вана и вълненията покрай сватбата, Джордж беше напълно изтощен. Заспиваше в обятията й.

За нейна почуда тя нямаше нищо против.

— Само че има нещо, което отдавна исках да ти кажа. Всяка вечер се канех да ти го кажа, но не го направих. Не знаех как.

— Какво е то? — попита Роуз с нежен като неговия глас.

Настъпи мълчание.

Тя го погледна. Той спеше с глава върху гърдите й, а косата му боцкаше кожата й. Едва дишаше под тежестта му. Но не би се помръднала за всичките богатства на света. Доволна беше, че е с него, дори и след като сватбата им не беше както си я представяше.

Роуз се усмихна. Преди година би се ужасила, ако някой й бе описал как ще протече сватбеният й ден. Дори би се заклела, че никога няма да се омъжи. И през ум не й бе минавало, че ще бъде доволна и така.

Но тя наистина беше доволна.

Беше се омъжила за мъжа на мечтите си. Джордж я искаше и се нуждаеше от нея. Вярваше й, възхищаваше й се и тя беше на път да спечели и доверието му. Какво повече можеше да иска една жена от един мъж?

Щеше да притежава и тялото му. Утре или вдругиден, или след два дни. Джордж беше прекалено емоционален и нямаше да издържи дълго. Днешната вечер се изгуби някъде между алкохола и страха му да има деца. Утре ще бъде различно.

А любовта му? Това беше по-труден въпрос, който зависеше както от миналото, така и от бъдещето му. Но един ден щеше да изрече тези думи. В това беше сигурна.

А що се отнасяше до децата, и това щеше да стане. Чувстваше го. Джордж ще поиска деца. При това много.

Но колкото и да искаше семейство, тя бе казала истината, когато му обеща, че ще се откаже от него. Искаше да го освободи от страховете му заради него самия, а не заради себе си, или заради децата, които може би щяха да имат.

Той си мислеше, че бе замесен от същото тесто като баща си. Роуз знаеше, че задачата й е да му покаже, че притежава всички добри качества на родителите си, без техните недостатъци.

Освен, разбира се, неспособността да се вгледа в себе си и да види колко е прекрасен.

Тя беше твърдо решила да направи всичко възможно да накара братята Рандолф да се чувстват отново семейство. Това беше важно за Джордж, следователно беше важно и за нея. Но нямаше намерение да гледа отстрани, докато те го използваха. Ако Джеф се опитваше да пречи, тя щеше да се погрижи да го отстрани.

Но в момента нямаше срещу какво да се бори и кого да защищава. Трябваше само да лежи, да притиска Джордж и да го чака да се събуди.