Лей Грийнууд
Роуз (16)

Глава шестнадесета

Джордж изпита истинска физическа болка, когато затвори вратата на спалнята, сякаш се печеше на шиш от огромното напрежение, породено от физическите си потребности, които нарастваха в него, откакто се бе оженил. Нужни му бяха няколко минути, за да възстанови душевното си равновесие.

Беше почти уплашен от чудовищната сила на физическото си привличане към Роуз. Толкова много въпроси го измъчваха и търсеха отговор, но мислите му се съсредоточиха единствено върху несъмнения въпрос: желанието му към Роуз.

Измъчваше се, че е близо до нея, а не може да я докосне, да я целуне, да осъществи онова, за което бе мечтал безброй пъти.

Но не можеше. Ако имаше намерение да й бъде истински мъж, не биваше да я докосва. Само че Джордж не беше сигурен дали ще издържи.

За да не продължава да се измъчва физически и душевно, той насочи мислите си към семейството си. Беше се оказал притиснат от две страни. Очаквал бе гнева на Джеф. Изненада се, че толкова много държи на единството в семейството си.

Разбра го едва когато Джеф излетя гневно от къщата. Роуз имаше право. Би сторил всичко заради братята си. Би се върнал у дома, без Джеф да го насърчава. Би чакал дълго, дори първо би се записал в някой армейски преден пост, но щеше да се прибере у дома. Той носеше отговорността за семейството. Не можеше да избяга от нея.

Явно я бе наследил от майка си.

Искаше му се да познава добре братята си. Необходимо му беше време, за да започне да ги разбира, да им помогне да се опознаят един друг по-добре, да им помогне да станат здраво сплотено семейство, да издирят и да съхранят онези спотаени характерни черти, които наследствената обремененост бе оставила непокътнати и недоразвити.

Тревожеше се за Тайлър. Никой досега не бе успял да проникне в душевността му. Джордж трябваше да намери начин да го откъсне от изолацията му и да го привлече към семейното приятелство.

А сега и бракът му го бе свързал с още един човек, когото трябваше да разбира и да вплете в тази мрежа от похабени души. Джордж се чудеше дали промяната в отношението му към семейството не се дължеше на женитбата му с Роуз. Може би не ставаше въпрос само за реагиране спрямо клеветите на Пийчис. Ако нямаше ясна представа за чувствата си към семейството си защо не бе изтълкувал погрешно и чувствата си към Роуз?

Не ставаше дума за това, че я харесваше, че я намираше привлекателна и дори, че искаше да я люби. Ставаше дума за това, че той искаше да се ожени за нея, защото не можеше да си представи живота си без нея. Какво щеше да прави, ако се наложеше да избира между семейството си и нея?

Този въпрос го изплаши до смърт.

До този момент беше сигурен, че ще трябва да пожертва Роуз. И все пак, сега, когато се изправи пред тази вероятност, той не знаеше как би постъпил. Чувствата му бяха много по-дълбоки, отколкото подозираше.

Колко глупаво от негова страна. Непрекъснато мислеше как да не докосне Роуз, да не я целуне, да не я люби и бе изгубил представа за всички онези дребни неща, които водеха до любовта. Удоволствието да бъде близо до нея, вълнението да я види преди всички на сутринта, успокояващото й присъствие в края на деня, да се пита дали е щастлива, как е изглеждала, преди да я срещне, фактът, че не бе обичал никоя друга.

Не знаеше дали онова, което изпитваше, е привличане, страст или силен копнеж, които никога нямаше да преминат. Само знаеше, че не може да мисли за нея, без да чувства приятно задоволство. У нея имаше нещо, от което се нуждаеше. И то нямаше нищо общо с физическото привличане към тялото й. Откри, че до такава степен не му хареса, дето не може да я люби тази вечер, та се изкушаваше да прати по дяволите цикъла й. И все пак, не ставаше дума дори и за това.

Накратко, Роуз олицетворяваше всичко, от което се нуждаеше, за да бъде щастлив. Как би могло дори да му мине през ума да се откаже от нея?

Не можеше. Не искаше.

Ами Роуз? Възможно ли е тя да се чувства по-добре с някой друг? Не беше справедливо да я лишава от възможността да създаде семейство. Имаше много добри мъже, които търсеха съпруги. Сигурно можеше да обикне друг и да забрави за него. Може би ще е по-добре да замине по на запад, където враждата между Съюзническите и Конфедералните щати не беше толкова силна.

Но веднага щом си помисли да отпрати Роуз, разбра, че не би могъл да го направи. Може би още не беше наясно какви всъщност са чувствата му — и това го караше да се чувства глупаво — но каквито и да бяха, те бяха силни.

Надяваше се само да са честни и почтени.

 

 

Първата седмица от огледа на добитъка мина ужасно. Работата беше тежка. Жегата — убийствена. А напрежението — смъртоносно. Джеф нито се доближи до къщата, нито спомена името на Роуз, но гневът му бе надвиснал над главите им като дамоклев меч.

Страстите се разгорещяваха от думите, произнесени от раздвоения му като на пепелянка език. Джордж се смяташе за щастливец, че нито Монти, нито Хен не застреляха Джеф. Единственото, което попречи на взрива беше, че когато десетимата помагачи се занимаваха с добитъка, Джордж можеше да държи Джеф настрана от близнаците почти през цялото време.

Дамгосването, набелязването и преброяването на телетата не беше нищо в сравнение с изкарването на петнадесетфунтовия рогат добитък от храсталака. Животните не искаха да напускат познатите им пасбища. Много от тях бяха израснали на свобода. Голяма част от тях въобще не бяха дамгосвани. Близнаците правеха всичко, което беше по силите им, за да държат конекрадците настрана, гледаха да не дойдат бандитите на Кортина и се опитваха да превъзмогнат прекомерната умора. Всяко пето или шесто животно беше недамгосан бик.

Едрият рогат добитък не искаше да излиза доброволно от храсталаците. Някои спяха през знойните дни и пасяха нощем. Разяряваха се, ако някой прекъснеше съня им. Джордж се радваше, че бе успял да намери няколко мексикански каубои, които да ги изкарват от храстите. Мексиканците умееха да общуват с добитъка и знаеха как да се измъкнат от гъсталаците живи.

Освен това се надяваше, че присъствието на мексиканците в ранчото ще съдейства за изграждането на известна лоялност. Не можеше да им плаща надници, но говеждото месо и кожите, които им даваше, щяха да им помогнат да издържат семействата си. Надяваше се, че по този начин ще намалее вероятността да откраднат от него или да позволят на приятелите си да го направят.

След като мексиканците свършеха с изкарването на добитъка от шубраците, останалите мъже трябваше да ги вкарат в ограждението. Да се изкарват полудивите, разярени животни от гъсталаците беше тежка, изтощителна и опасна работа. Мъжете имаха нужда от отпочинали коне на всеки няколко часа.

Една част от добитъка не искаше да живее в ограждението. Бяха по-диви и от елените и бързи и подвижни също като тях. Плуваха като патици, скачаха като антилопи и се съпротивляваха като ранени глигани. Разяряха ли се, нападаха всичко, което се движеше.

Един ден Джордж чу мучене на теле. Почти веднага след това — панически тропот на волове в гъсталака. Отначало помисли, че бягат от нещо. После установи, че тичат към телето, за да му помагат. Само за няколко минути десетина вола се събраха в шубраците, откъдето идваше зовът за помощ. Джордж разбра, че там става ужасно боричкане. Дори и от разстояние виждаше как се тресат гъсталаците. Ненадейно от храстите изскочи един вълк, следван от десетина вола. Дори и след като бягаше, за да спаси живота си, вълкът не можеше да надбяга воловете. Точно пред очите на Джордж те се нахвърлиха върху него и започнаха да го тъпчат с копитата.

Той реши да не разбутва този шубрак, докато добитъкът там не се успокоеше, но както ненужните бикове, така и лошокачествените крави трябваше да бъдат отделени, ако възнамеряваше да подобри стадото. Някои щяха да бъдат заклани от конекрадците. Останалите щяха да бъдат застреляни заради кожите и месото им.

Работата по дамгосването беше тежка и непосилна, но използването на специални железа даваше възможност както да дамгосват старите бикове, така и да ги кастрират, без да ги убиват. С шестимата бивши войници от Конфедералната армия, братята Рандолф и десетината мексиканци, работата вървеше добре. Джордж възнамеряваше да огледа всеки инч от земята си и околността. Нямаше друго ранчо в радиус от петнадесет мили. На теория всяка крава тук беше негова и на братята му.

Но явно не всеки беше съгласен с това. Не минаваше и ден, без да попаднат на избелял скелет от крава. Някои сигурно са били убити още преди войната. Наоколо нямаше друго ранчо, но имаше хора, които мислеха, че притежават някакви права над добитъка на семейство Рандолф. Джеф може и да вярваше, че взимат само толкова, колкото им е необходимо да оцелеят, но Джордж скоро реши, че „онова, което им е необходимо, за да оцелеят“, прилича по-скоро на редовно изхранване с говеждо.

След като тук-там попаднаха на ферми, Джордж започна да се съгласява с близнаците. Той не забелязваше никакви следи от чифлици, домашни животни и хора, решили да си построят ранчо, за да издържат себе си и семействата си. Виждаше занемарени, обрасли с бурени градини, някоя стара крава или хилаво магаре и полуразрушени колиби. И все пак, никой не изглеждаше гладен.

Не беше трудно да се досети защо.

— Те са от рода на Франк Макклендън — каза му Хен. — Гадни са като змии и мързеливи като таралежи. Единият от тях си намери правителствена работа и сега се държат, като че ли са господари на всичко.

— Е, няма вече да се хранят с нашия добитък — рече Джордж.

Той очакваше неприятности — почти всеки ден забелязваше някой да ги наблюдава, но нищо не се случи. Семейство Макклендън живееха на изток от ранчото. Джордж започна работата точно оттам. За три седмици изчистиха всичко, което можаха да измъкнат от проломите и заплетените шубраци. Не остана нищо друго, освен петдесетина опърничави вола.

А тях даде на мексиканците да ги застрелят и да вземат месото и кожите им.

 

 

— Имаш ли някакви роднини? — обърна се Джордж към Роуз.

Тя чувстваше, че той се отдалечава от нея и че не може да направи нищо. Би могла, ако го виждаше за по-дълго време, а не за няколко часа на ден, ако имаше удобен случай да поговори насаме с него, ако не беше започнал цикълът й.

Но се срещаха само на масата, по време на ядене. На закуска бързаха да хапнат по нещо и да отидат на работа. На вечеря беше почти същото. Всички идваха изморени, прашасали, потни, избодени и с безброй одрасквания, изгаряния и наранявания. Докато се измиеха, погрижеха за раните си и вечеряха, ставаше време за лягане.

— Само жената и децата на чичо ми — отговори тя. — Но те не са ми близки. Дори не съм ги виждала.

Джордж спеше при нея, но беше твърде изморен, за да направи нещо повече, освен да я целуне целомъдрено, а тя жадуваше за нежните интимни докосвания, допира на пръстите му, прегръдката или ръката около талията й.

Нищо.

Опитваше се да разговаря с него. Той я слушаше, но след като цял ден бе издавал заповеди, нямаше желание да говори. Всъщност и на нея не й се приказваше. Не можеше да говори за нещата, които дълбоко я вълнуваха. Вече се бяха споразумели. А сега тя искаше да промени правилата, за които се бяха договорили.

— Не трябва ли да им съобщиш, че си се омъжила?

Понякога го улавяше, че я гледа по странен начин.

Сякаш наблюдаваше непозната, изучаваше я и се мъчеше да разбере коя е тя и какво представлява. Друг път гледаше право през нея. В такива случаи знаеше, че мисли за братята си.

Започна да се пита дали не бе направила грешка, като се надяваше, че Джордж може да я обикне. Ужасно трудно беше да се влюбиш в жена, за която нямаш време да мислиш.

— Не са се интересували от мен, след като чичо ми беше убит. Те си въобразяват, че всеки, който живее в Тексас, има плантация и стотици роби.

Роуз реши, че сега не е моментът. Нещата щяха да се оправят, след като свършеха с огледа на добитъка и го продадяха. Но знаеше, че с всеки изминал ден става все по-трудно Джордж да се промени. Най-уязвим беше в Остин. Оттогава все повече се отдалечаваше от нея.

Смяташе да го помоли да я заведе в Остин или някъде другаде, далече от семейството му, но не очакваше, че той ще прекъсне огледа, след като тя имаше всичко, от което се нуждаеше за следващите няколко месеца. С изключение на неговата любов.

— А други роднини? Семейството на баща ти?

Всеки път, когато го видеше вперил поглед в празния стол на Джеф, тя знаеше, че чувствата към братята му са надделели. Разбираше го всеки път, когато той поглеждаше Тайлър и между очите му се появяваше бръчка. Разбираше го, когато го виждаше, че напълно съзнателно отделя на Зак по няколко минути всяка сутрин. Дори когато нямаше достатъчно време за нея.

— Те искаха да стане свещеник и се отказаха от него, когато отиде в Уест Пойнт.

А и поведението на братята му не показваше нищо, което да успокои страховете й относно лошата кръв в семейството. Джеф имаше хаплив език и беше жесток. Непрекъснато търсеше начини да дразни близнаците. Монти и Хен обикновено бяха в лошо настроение. А през останалото време се държаха като истински диваци. Тайлър не се съобразяваше с никого. Само у Джордж и Зак като че ли имаше някакво душевно равновесие. Може би Джордж имаше право. Може би всички бяха луди.

— В такъв случай си нямаш никого на света.

Може би, но Джордж не беше сам на света, а тя го обичаше.

Не можеше да продължава така, а и не искаше да се връща назад. Щеше да се побърка, ако скоро не настъпеше някаква промяна.

— Вече не.

 

 

Нервите на Джордж бяха опънати до скъсване. Роуз му бе казала, че през тези дни може да забременее, затова вече трета поредна вечер той лежеше до нея в леглото, без да я целува и прегръща. През останалите нощи спеше на открито и сънуваше, че лежи до нея и я държи в прегръдките си.

Когато не беше вкъщи му се струваше, че най-трудното е, дето е далеч от нея. Но щом легнеше до нея, най-трудното беше забранената зона от две крачки помежду им.

Цяла седмица се бе опитвал да не мисли за нея, когато беше на седлото и някоя разгневена крава се приближаваше към него. Мъчеше се да забрави топлината в очите й, когато поставяше нагорещеното до червено желязо за дамгосване върху хиляда и петстотинфунтовия бик, вече докаран до лудост от кастрирането. Стараеше се да не мисли за нея, докато обмисляше плановете си или даваше указания за деня. Той неизбежно губеше нишката на мисълта си и объркваше всички.

Но най-трудното от всичко беше да се стреми да не мисли за нея, когато спеше в ранчото, защото знаеше, че не може да я има. Тази вечер му беше особено трудно. Тя беше будна. Знаеше това. Разбираше го по дишането й. Знаеше, че лежи там и чака.

Какво чакаше?

Дори не искаше да си го помисли. Какво би могла да иска една жена от мъжа, когото обича? Единственото, което не можеше да й даде. Може би баща му е казвал на жените, че ги обича, за да си осигури моментното удоволствие, но Джордж не можеше да го направи. Когато каже на Роуз, че я обича, това щеше да бъде самата истина.

Но я желаеше. Господи, колко силно я желаеше! Цялото му тяло беше вдървено от болка. Трябваше да направи нещо. Още пет минути и щеше да се пръсне.

Може би само да я докосне. Няма да прави нищо друго, освен да я целува и прегръща. Можеше да изгаря отвътре от неудовлетворено желание, но то не беше толкова силно, че да се забрави и да я накара да зачене.

— Все още е опасно — рече Роуз, когато той протегна ръка към нея.

— Знам. Само исках да те докосна. Нямаш нищо против, нали?

— Не — отговори тя.

Джордж се отпусна. Въпреки че положи изключителни усилия, той бе мислил за нея през целия ден. Само искаше да докосне с пръсти кожата й, да почувства мекотата на гърдите й, да вкуси от сладостта на устните й. Нищо друго нямаше да прави.

— Съжалявам, че нямам възможност да прекарвам повече време с теб — каза той и плъзна ръка по корема й.

Тънката й нощница беше мека и топла.

— Разбирам — рече Роуз, но гласът й прозвуча тихо и несигурно.

— Не бива така да се отнасям към жена си.

— Не съм се оплаквала.

Тя не се дръпна, когато сложи ръка върху гърдите й. Но неговото тяло се напрегна от желание. Докосна зърното на гърдата й. Това още повече го възпламени.

— Не се чувстваш тягостно, нали? — попита тя. — Казах ти, че никога не бих те обвързала напълно.

— Не става дума за това.

Не искаше да говори. Искаше да се вглъби в усещанията, които идваха през пръстите му. Не желаеше да мисли за нищо друго, освен за единственото, което си бе забранил.

— Какво има тогава?

— Чувствам се виновен — успя да изрече Джордж. — Много по-виновен от всякога.

— Недей.

Но не можеше да не се чувства виновен, че се бе оженил за нея, след като много добре знаеше, че не може да я дари с деца и дом, какъвто тя желаеше. Чувстваше се виновен, че тя го обича, а той не може да отвърне на чувствата й. Чувстваше се виновен, задето желанието му да я люби бе толкова силно, че всеки мускул в тялото му беше обтегнат. Чувстваше се виновен, защото постъпките му не съответстваха на емоциите му.

Ръката му се плъзна под нощницата й. Кожата й беше топла и гладка. Затаи дъх, когато стигна до гърдата й. От него се изтръгна продължителна и сърцераздирателна въздишка, докато с върха на пръста си галеше втвърдяващото се зърно.

Усети как то започва да се напряга, а неговото напрежение беше още по-силно. Но не можеше да спре. Облегна се на лакът. Наведе глава и устните му докоснаха топлото й тяло. Усещаше как гръдният й кош се надига и спада под ръката му. Тя дишаше леко и учестено.

Той също.

Той разголи едната й гърда и докато продължаваше да гали другата, захапа с пламнали устни зърното й. Докосваше леко с устни кожата й и масажираше гърдите й. Тя отново ухаеше на теменужки. Съвсем леко. Това му хареса. Езикът му започна да описва кръгове около зърното й. Усещането беше прекрасно. Близна зърното й. Рязкото поемане на въздух, внезапното обтягане и неволно извитото в дъга тяло само възпламениха още повече желанието му. Отвори уста и нежно захапа зърното й.

Леките й стенания го възбуждаха още повече.

Засмука зърното й, първо нежно, а после по-силно — също като желанието му, което все повече го завладяваше. Стисна другата й гърда, притегли я към себе си и зарови лице между двете.

Роуз обви с ръце врата му и го придърпа към себе си. Джордж премина границата.

Остави гърдата й и я целуна пламенно по устните — целувка, разпалена от цяла седмица копнеж, през която бе мечтал за нея непрекъснато, поредица от нощи, през които се бе измъчвал от мисли за тялото и, седмица, която обтегна нервите му дотолкова, че беше готов да се пръсне.

Целувката му беше дълга, силна и отчаяна. Желанието му бе възпламенило възприятията му и той смътно усещаше, че и тя го целува със същото отчаяние. Той покри врата, раменете и гърдите й с горещи целувки, а ръката му се плъзна надолу по тялото й и погали бедрото й. Не разбра дали стенанието се изтръгна от него или от Роуз. Едва ли имаше значение. И двамата бяха обзети от завладялото ги желание един към друг. Нито един от тях не искаше да обуздае силите, които ги притегляха в едно сливане, за което бяха мислили непрекъснато в продължение на повече от седмица. Ръката на Джордж се плъзна под нощницата й, покрай коляното й и спря на вътрешната страна на бедрото й. С едва доловима въздишка Роуз отпусна тялото си в очакване на навлизането му в нея. Но макар и тялото му да пулсираше болезнени от дългите нощи на въздържание, Джордж почувства колебание и пламенността му се охлади от вледеняваща вълна на страх.

Пред очите му се появи седемгодишното момче, свито пред баща си, и ръка, разярено нанасяща удар след удар, докато детето не можеше да се изправи на краката си. Чу виковете си на болка и страх, видя ужаса в очите на баща си, осъзнал какво е сторил със собственото си дете. Видя майка си — безсилна жена, на която липсваха смелостта и силата да защити децата си — да го взима на ръце, а тъжните й сълзи да се стичат по лицето й. Видя баща си пиян и опасен дни наред след това. Видя цялото семейство, обзето от страх.

Желанието му се изпари.

— Съжалявам — рече с дрезгав глас Джордж и стана от леглото.

Нахлузи панталоните и ризата си, грабна чорапите и ботушите си и изчезна бързо, като хладен бриз в горещ летен ден.

След като излезе от къщата, Джордж спря, за да може силно туптящото му сърце да се поуспокои. Постепенно почувства, че напрежението напуска тялото му и започна да си поема дълбоко въздух. Накрая въздъхна тежко и седна да обуе ботушите си.

Не можеше да се върне при нея. Нито тази нощ, нито която и да е друга нощ, докато не свършеше времето, през което можеше да забременее. Беше се примирил с необходимостта си от нея, но за компромис или нещо подобно не би могло и дума да става. Не трябваше да имат деца. Никога.

Може би трябваше да я изпрати отново в Остин. Щеше да я посещава редовно. С кон пътят не беше толкова дълъг. Особено с бърз кон. Може би щеше да е по-добре за нея. За него определено щеше да е по-леко.

Но всеки път, когато решеше да разговаря с Роуз, възникваше някоя причина, която го убеждаваше, че не би могъл да живее без нея. И не след дълго се отказваше. Дори жените от Остин да посрещнеха Роуз с отворени обятия, Джордж знаеше, че не може да й каже да си върви. Това дълбоко щеше да я нарани. Освен това той беше свикнал с нея. Това му харесваше. Нуждаеше се от нея. Тя го бе запленила. А що се отнасяше до опасността, че ще се предаде и ще се люби с нея, преди да е безопасно, просто ще спи на открито! Струваше си да прекара няколко нощи върху коравата земя, за да избегне цял живот угризения.

Но докато нощта преваляше, докато обмисляше без резултат неща, за които не бе имал време през деня, Джордж осъзна, че ако нямат деца, това ще бъде еднакво голяма загуба както за него, така и за Роуз. Наследствената му обремененост се изразяваше и в нещо друго.

 

 

Роуз лежа няколко минути, без да помръдне, с напрегнато от желание тяло. И от болка.

Сетне, когато мускулите й се поотпуснаха, дойде ред на сълзите. Нямаше сърцераздирателно хлипане, нито конвулсивно потръпване на гръдния кош, а само мълчалив поток от солени сълзи, които се стичаха по бузите, около устните и върху възглавницата.

За пореден път животът й бе предложил нещо, позволил й бе да го види, докосне, държи, съхранява, а после го бе отдръпнал внезапно, сякаш се боеше, че може да стане нейно притежание.

Не знаеше още колко ще издържи преди напълно да рухне. Сега разбра, че любовта може да създава, но може и да руши.

 

 

— Би ли взел днес Зак със себе си? — попита Роуз, когато Джордж влезе в кухнята.

Другите момчета още се миеха.

— Само ще пречи.

— Имам изненада за него — обясни Роуз. — Утре е рожденият му ден.

Той се почувства ужасно. Толкова беше зает с огледа на добитъка и с чувствата си към Роуз, че бе забравил за рождения ден на Зак. Спомни си колко важни бяха рождените дни за него, когато беше дете. За Зак сигурно бяха още по-важни. Още едно доказателство, че ще бъде лош баща.

— Той умира от любопитство да види огледа на добитъка. Кажи му, че ще го заведеш там по случай рождения му ден. Така няма да очаква, че ще го взимаш всеки ден.

— Ще го взема — рече Джордж. — Съжалявам, че не се сетих за това.

— Не можеш да мислиш за всичко. Доста си зает и притеснен тези дни.

— Това не ме извинява.

— Повече от достатъчно правиш. Престани да се самообвиняваш.

Джордж всъщност очакваше с нетърпение да вземе Зак със себе си. Поне за малко. Преди да наближат загражденията, където дамгосваха добитъка, момчето го обсипа с толкова много въпроси, че за малко не го върна. В края на деня вече му се искаше да го бе направил.

— Изкъпи се добре довечера — каза Джордж на Зак, докато слизаха от конете вечерта. — Не го ли направиш, Роуз няма да ти позволи да седнеш на масата. По тебе има толкова кал, че можем да засадим градина.

— Трябва да сипвам млякото — възрази Зак.

— Ще те отменя. По-добре аз да го направя, отколкото да ми вониш цяла вечер. Е, ако се изкъпеш бързо, може и ти да го сипеш.

Зак беше малък, но не беше глупав. Забави се поне два пъти повече, отколкото му бе необходимо. Всички бяха в кухнята преди него.

Когато влезе подскачайки, той видя торта със седем запалени свещички и купчина подаръци на мястото си. Очите му се уголемиха като паници.

— Всичко това за мен ли е? — попита той, като гледаше ту Джордж, ту Роуз.

— Абсолютно всичко — увери го тя. — Не знам някой друг да има рожден ден.

— О! — възкликна Зак. — Никога не съм имал подаръци. Нито торта.

Джордж знаеше, че не може да направи нищо за онова, което е липсвало на миналите рождени дни на Зак, и това го накара да се почувства по-зле от всякога. Дори и да си спомнеше, че братчето му има рожден ден, никога не би му минало през ум да му даде подарък или да помоли Роуз да направи торта.

Но тя се беше погрижила за всичко. Винаги го правеше. Някак беше в природата й. И не само по отношение на рождените дни. Не минаваше и ден, без да им поднесе някаква изненада. Дори и на Джеф.

Щеше да бъде съвършена майка. Удоволствието, изписано на лицето й, докато наблюдаваше колко е щастлив Зак, накара Джордж да се почувства добре, защото тя се забавляваше. Макар и бракът й с него да не й даваше възможност да има собствени деца.

— Кожени каубойски панталони! — извика Зак, след като разопакова един много дълъг пакет, увит в кафява хартия. — Имам си кожени каубойски панталони!

Той се хвърли към големия си брат и толкова силно го прегърна, че едва не счупи врата му.

— Откъде знаеш, че от всичко на света най-много исках кожени каубойски панталони? — попита детето с блеснали от вълнение очи. — На никого не съм казвал.

Джордж отвори уста, за да отрече, че има нещо общо с тази чудесна изненада, но Роуз поклати леко глава. Той разбра, че Зак ще й благодари за тортата, но само един голям брат може да се досети за нещо толкова чудесно като кожени каубойски панталони. Тя искаше заслугата да е негова, защото на Зак по би му харесало да е така.

Джордж преглътна гордостта си.

— Какво друго може да му трябва на един човек, на когото се налага да язди из храсталаците?

— Но ти не ми даваш. Вече може ли?

— Ако нямаш нищо против Роуз да ти вади бодлите.

— На теб не ти вади бодлите — подчерта Зак. — Нито на Хен и на Монти.

— Защото не искаме да ни вижда как плачем — отговори Джордж.

— Ти никога не плачеш — засмя се Зак, защото разбра, че големият му брат се шегува с него. — И звук не издаваш. Само Монти вдига врява.

— Заяждаш се с мен, а? — закачи го той, като го стисна игриво.

Зак благоразумно се скри в обятията на Джордж.

— Ти и Тайлър дръжте Джордж, а аз ще разкъсам малкия разбойник на парчета — каза Монти на Хен.

Хен и Тайлър се престориха, че искат да издърпат Зак от Джордж, а Монти го гъделичкаше, където му паднеше.

Детето пищеше от смях.

Когато по-големите момчета се измориха от игра и се върнаха към вечерята, Зак се отдели от Джордж и отвори подаръците си. Една риза и колан предизвикаха веселия му смях, но чифт ботуши го накара отново да се хвърли на врата на Джордж.

— Този път трябва да благодариш на Роуз — речи той, твърдо решен да не бъде повече причината за радостта на Зак, независимо какво искаха той или Роуз. — Тя ги избра специално за теб.

Мисълта, че Роуз е причината за най-щастливите му мигове, откакто се бе върнал у дома, го осени изведнъж. Братята му също бяха щастливи. Не си ги спомняше да са се смели толкова много.

Дори Тайлър.

Изпита още по-голяма вина, че не я обичаше. Че не може да я дари с деца.

Джордж се опита да не мисли за това. Той и Роуз бяха преминали този мост с отворени очи…

Не, тя не беше. Никога не бе й казвал, че я обича. Не й го каза, дори и след като се ожени за нея и не поиска деца.

Но тя знае, че не я обича.

Това нямаше никакво значение. Много хора, които не се обичат, имат семейства.

Идваше му да избяга някъде. Срамът от начина, по който се бе държал с Роуз, задълженията му към семейството и отговорността за ранчото започваха да му тежат изключително много.

Дори не бе стигнал до някакво решение относно проблема си с Роуз. Нито със семейството си. Не знаеше дали прави онова, което е необходимо за ранчото. Можеше да изгуби цялото стадо по пътя за Сейнт Луис. С изключение на Монти, не знаеше дали останалите ги бива да гледат ранчото. Сигурно така се е чувствал и баща му, когато нещата са започнали да се разпадат. Джордж никога не бе изпитвал съчувствие към баща си, а само гняв. Но сега го разбираше и това го изплаши.

 

 

— Периодът, през който можех да забременея, свърши — каза небрежно Роуз, докато прибираше остатъците от тортата, като че ли това нямаше особено значение.

Джордж замръзна на мястото си. Братята му току-що бяха излезли от стаята, Зак нямаше търпение да пробва новите кожени панталони, а Хен изяви желание да го научи как да си ги слага. Джордж беше останал, за да й благодари за онова, което бе направила. Но някак не успя да го каже както трябва.

— Само исках да те уведомя, в случай че искаш да спиш навън.

Това беше покана. Точно сега беше моментът да реши какво да прави с брака си. Поредица от различни обстоятелства го бе принудила да отложи взимането на решение. Но сега нищо не му пречеше. Трябваше да се ангажира по някакъв начин с тази жена или да я пусне да си върви. Не можеше да я държи вечно тук, да го обича, но да чака и да се чуди.

Той кимна с разбиране.

Видя разочарованието в очите й. Видя го изписано и на лицето й. То застина. Изглеждаше като красив неодушевен предмет.

— Благодаря за рождения ден — рече той, като се почувства по-уверен. — Не трябваше да приписваш заслугата за кожените панталони на мен.

— Знаеш, че на Зак повече ще му хареса, ако са от теб.

— Така е, иначе нямаше да му позволя да ми благодари.

Той замълча. Как да кажеш на една жена, която те гледа с обич в очите, че току-що е направила нещо мило? Щеше да прозвучи почти като обида.

— Не знам как разбираш кога и какво точно да направиш. Аз не мога.

— Може би някои неща са по-естествени за една жена — отговори Роуз и леко се усмихна. — Ти правиш повече от достатъчно.

— Като имам предвид как върви работата навън, не съм много сигурен. Не мога да ги накарам да се забавляват като тази вечер.

— Да, но именно работата, която вършиш, ни позволява да празнуваме — рече тя, а погледът й стана по-нежен. — Сплотеността на едно семейство не се изразява само в празнуване на рождени дни и подаръци.

Тя искаше да му каже нещо, но той не можеше да разбере какво. Но то едва ли щеше да го изненада. Семейството му никога не е било щастливо. Спомняше си само неприятни мигове.

— Може би не познавам братята си. Може би трябва да ги поверя на теб. Ти ще се оправиш с тях много по-добре.

Самосъжаляваше се. Не, още се чувстваше виновен, че забрави за рождения ден на Зак. Изпитваше и отчаяние, че още се колебае като някой глупав хлапак относно Роуз.

— Ако смяташ, че Монти ще ме изслуша по въпроса за кравите… — Тя не довърши мисълта си.

Джордж се усмихна и напрежението му попремина.

— По-добре да постоя тук още малко. И ако го направя, ще трябва да поговоря с близнаците, преди да си легнат.

Необходимо му беше и известно време да помисли. Роуз недвусмислено му бе подсказала, че иска да я люби. Той също го желаеше. Толкова много го желаеше, че се учуди как тя не разбра по изражението на лицето му. Но първо трябваше да си изясни някои неща.

Знаеше, че тази вечер ще бъде от съдбоносно значение и за двама им. Знаеше какво иска да направи, но трябваше да се увери, че ще го направи с основателна причина. От жизненоважно значение беше да е сигурен.

 

 

Роуз лежеше в леглото. Будна. Чакаше го.

Щеше ли да дойде?

Нищо не бе казал. Само излезе.

Бяха достигнали до кризисна точка. Поне що се отнасяше до нея. Ако Джордж не дойдеше при нея тази вечер, значи тя нямаше значение за него като съпруга. Заболя я само като си го помисли. Беше стигнала твърде далеч, за да загуби.

Но каквото и да станеше, тя никога нямаше да го забрави. Дори и ако повече не го видеше. Никого нямаше да обича толкова, колкото него. До края на живота си щеше да сравнява всеки друг мъж с него.

Беше запомнила чертите му, променливото му настроение, разговорите им, цели сцени. Познаваше всяко негово движение и изражение. Той беше част от нея. Винаги щеше да бъде.

И братята му нямаше да забрави. Чувстваше, че и те са част от нея. Това беше странно, като имаше предвид факта, че те я считаха за външен човек.

Помисли си колко лесно се бе сближила със семейство Робинсън. Беше се почувствала добре дошла още от самото начало. В края на първата седмица вече имаше чувството, че е член на семейството. Защо и сега не е така?

Но тя умееше да се преборва с трудностите. Беше издържали преди Джордж да се появи в Остин, щеше да издържи и ако никога повече не видеше нито него, нито братята му.

Звукът от отварянето на врата прекъсна внезапно мислите й и дъхът й секна. Стъпки в кухнята. Натисна се дръжката на вратата.

Джордж беше дошъл!