Ерих Мария Ремарк
Трима другари (8)

VIII

Стоях срещу хазайката си.

— Какво се е случило? — попита госпожа Залевски.

— Нищо — отвърнах аз. — Искам само да си платя наема.

Оставаха още три дни до уговорения срок и госпожа Залевски едва не падна от почуда.

— Навярно зад това се таи нещо — каза тя подозрително.

— Няма и следа от умисъл — отвърнах аз. — Мога ли за тази вечер да използувам двете тапицирани с брокат кресла от вашия салон?

Готова за борба, тя опря ръце о хълбоците си.

— Излиза, че все пак има! Не ви ли харесва вече стаята?

— О, не. Но вашите брокатени кресла ми харесват повече.

Обясних й, че вероятно ще ме посети една братовчедка и затова ми се иска да поразхубавя стаята си. Тя се засмя така, че гърдите й се затресоха.

— Братовчедка! — повтори тя презрително. — А кога ще дойде братовчедката ви?

— Още не е съвсем сигурно — казах аз, — но ако дойде, ще дойде рано, по здрач, за вечеря. А защо собствено да няма братовчедки, госпожа Залевски?

— О, братовчедки има — отговори тя, — но за тях човек не взема назаем кресла.

— Аз напротив — твърдях настойчиво, — имам твърде силно чувство за родова близост.

— Да, личи си! Свързват ви чашките с ром. Можете да ползувате брокатените кресла. Поставете в салона червените, плюшените.

— Благодаря. Утре ще върна всичко. И килима.

— Килима? — Тя се обърна. — Та, кой е споменал за килим?

— Аз, а и вие, току-що. — Тя ме погледна възмутена. — Но килимът върви с креслата — казах аз. — Те стоят върху него.

— Господин Локамп — заяви госпожа Залевски царствено, — не прекалявайте! Умереност във всичко — това беше правилото на покойния Залевски. И вие бихте могли да се съобразявате с него.

Знаех, че покойният Залевски, въпреки този девиз, буквално пиян посрещнал смъртта си. При други поводи госпожа Залевски сама ми беше разказвала за това доста често. Ала сега то бе загубило значение. Тя използуваше своя мъж, както някои хора библията за цитиране. И колкото по-дълго време минаваше откакто бе умрял, толкова повече мисли му приписваше. Сега вече той прилягаше за всичко — като библията.

 

Заех се да поразкрася стаичката си. Следобед говорих по телефона с Патриция Холман. Напоследък тя боледуваше и почти цяла седмица не бях я виждал. Бяхме се уговорили за осем часа и аз й предложих да вечеряме у дома, а след това да отидем на кино.

Брокатените кресла и килимът изглеждаха чудесно; но в сравнение с тях осветлението беше ужасно. Затова почуках на съседната стая, у семейство Хасе, за да поискам назаем и една настолна лампа. Госпожа Хасе седеше уморена до прозореца. Мъжът й още не се бе прибрал в къщи. Всеки ден той доброволно работеше по час-два в повече, само да не го уволнят. Жената ми напомняше болна птичка. В нейното леко подпухнало, застаряващо лице все още се откриваха тънките черти на дете — на разочаровано, тъжно дете.

Изложих и молбата си. Хасе се оживи и ми даде лампата.

— Ах, да — каза тя с въздишка, — като си помисля за това, по-рано…

Историята ми бе позната. В основата й бяха изгледите, които би имала, ако не се бе омъжила за Хасе. Познавах същата история и във вариант на господин Хасе. В нея се говореше за изгледите, които той би имал, ако бе останал ерген. Може би това е най-често повтаряната история на света. А и най-безнадеждната.

Послушах известно време, отговорих с няколко банални фрази и се отправих към Ерна Бьоних, за да й поискам грамофона.

Госпожа Хасе говореше за Ерна само като за „персоната от съседната стая“. Презираше я, защото й завиждаше. Но на мен ми допадаше. Тя не си правеше илюзии за живота и знаеше, че трябва да залягаш, за да уловиш малко от това, което се нарича щастие. Знаеше също, че трябва да се заплаща двойно и тройно. Щастието беше най-несигурното нещо на света и с най-висока цена.

Ерна Коленичи пред куфара си и ми извади няколко плочи.

— Искате ли фокстроти? — попита тя.

— Не — отвърнах аз, — не мога да танцувам.

Тя ме погледна удивена.

— Не можете да танцувате ли? А какво правите, когато излизате?

— Танцувам с бутилката. И то е хубаво.

Тя поклати глава.

— Не бих могла да се сприятеля с мъж, който не умее да танцува.

— Вие се ръководите от строги принципи — отговорих аз. — Но нали имате и други плочи? Неотдавна бяхте пуснали една много хубава — женски глас с някаква хавайска музика…

— Ах, тя е чудесна! „Как съм могла да живея без тебе“, нали?

— Правилно. Какво ли не хрумва на авторите на шлагери! Мисля, че те са единствените романтици, останали на този свят.

Тя се усмихна.

— Защо не? Грамофонът е нещо като албум за посвещения. По-рано хората си пишеха в албумите стихове, а сега си подаряват грамофонни плочи. Когато поискам да си спомня нещо, достатъчно е да сложа плочата от онова време — и всичко оживява отново.

Погледнах към плочите, струпани на пода.

— Ерна, би трябвало да имате цели купища спомени, ако ги измерим с плочите…

Тя стана и приглади назад червеникавата си коса.

— Да — съгласи се Ерна и избута с крак цял куп плочи встрани. — Но бих предпочела един истински спомен…

Разопаковах всичко, което бях купил за вечеря, и го подредих, доколкото умеех. От кухнята не можех да очаквам помощ — отношенията ми с Фрида бяха твърде лоши. Тя, най-многото, би съборила нещо. Но и така не беше лошо, не можех да позная старата си килия в нейния нов блясък. Креслата, лампата, сложената трапеза — усещах как у мене се надига някакво неспокойно очакване.

Излязох, макар че имах повече от час. От време на време в поривите си вятърът обгръщаше сградите. Уличните лампи бяха запалени. Здрачът между къщите — син като море. „Интернационал“ плуваше в него като изоставен военен кораб. Надникнах там.

— Здравей, Роберт! — каза ми Роза.

— Но какво правиш тук? — попитах. — Няма ли да излезеш на обиколка?

— Още е рано.

Алоис се дотътри.

— Едноетажен? — попита той.

— Триетажен — отвърнах аз.

— Втурваш се презглава — вметна Роза.

— Имам нужда, за кураж — казах и обърнах рома.

— Ще посвириш ли? — попита Роза.

Поклатих глава.

— Не ми се иска днес. Много е ветровито, Роза. Какво прави малката?

Тя се усмихна с всичките си златни зъби.

— Да не чуе дяволът, добре е! Утре пак ще ида при нея. Тази седмица печелих добре; старите пръчове вече усещат пролетта. Ще й занеса едно ново палтенце. От червена вълна.

— Червената вълна е последна дума на модата.

— Ти си кавалер, Роби.

— Ако не се заблуждаваш — казах. — Ела, изпий една чашка с мене. Анасонова ракия?

Тя кимна. Чукнахме се.

— Роза, кажи какво всъщност мислиш за любовта? — попитах я. — Ти разбираш от тия работи.

— Любов! Ах, моят Артур — колчем си помисля за този мошеник и колената ми се подсичат. Виж какво, Роби, сериозно да говорим: човешкият живот е твърде дълъг за любовта. Просто твърде дълъг. Това ми обясни моят Артур, когато се запиля. И е прав. Любовта е чудесна. Но за единия от двамата тя винаги е твърде дълга. А другият, който остава сам, стои и гледа втренчено. Втренчва се като побъркан.

— Ясно — казах, — но без любов човек е само някакъв труп в отпуск.

— Направи като мене — отвърна Роза, — създай си едно дете. Тогава ще имаш кого да обичаш и ще си спокоен.

— Не е лошо — казах. — Само това още ми липсваше.

Роза мечтателно поклати глава.

— Колко бой съм яла от моя Артур и въпреки това, ако сега влезе тук, с килнато назад бомбе, човече, стига да си помисля и се разтрепервам!

— Да пием по една за здравето на Артур — предложих аз.

Роза се засмя.

— Да живее пръчът на проститутките! Наздраве!

Изпихме си чашите.

— Довиждане, Роза! Добра сполука тази вечер!

— Благодаря! Довиждане, Роби!

 

Външната врата хлопна.

— Привет! — каза Патриция Холман. — Дълбоко потънал в мисли?

— Не, съвсем не! Но как сте вие? Здрава ли сте? Какво ви беше?

— Ах, нищо особено. Настинка и лека температура.

Тя съвсем не изглеждаше болна и отслабнала. На против, никога нейните очи не ми се бяха виждали тъй големи и блестящи, лицето й — румено, а движенията й — гъвкави като на стройно, красиво животно.

— Изглеждате великолепно! — казах аз. — Съвсем здрава! Можем да отидем където пожелаем.

— Би било хубаво — отвърна тя. — Но не днес. Днес не мога.

— Не можете ли? — Не проумявах, не отделях поглед от нея.

Тя поклати глава.

— За жалост, не.

Все още не разбирах. Помислих, че е променила решението си и само не иска да вечеря у дома.

— Звъних у вас — каза тя, — за да не идвате напразно, но вече бяхте излезли.

Сега най-сетне разбрах.

— Наистина ли не можете? Цялата вечер ли? — попитах аз.

— Днес не. Трябва да бъда някъде. За съжаление самата аз научих за това едва преди половин час.

— Невъзможно ли е да го отложите?

— Не, изобщо. — Тя се усмихваше. — То е нещо като делово задължение.

Стоях като ударен в главата. Всичко бях предполагал, само това не. Не вярвах нито дума. Делово задължение — нямаше вид на делови човек! Вероятно беше само извъртане. Положително. Какви делови срещи може да има вечер. Такива неща се уреждат преди обед. Пък и за тях хората не се уведомяват едва половин час преди това. Тя просто не искаше, това беше всичко.

Бях разочарован като дете. Едва сега почувствувах с колко радост бях очаквал тази вечер. Ядосвах се на себе си заради собственото си разочарование и не исках тя да го забележи.

— Е, добре — казах, — няма що да се прави. Довиждане!

Тя ме погледна изпитателно.

— Не е толкова бързо. Уговорката ми е за девет часа. Бихме могли да се поразходим. Цяла седмица не съм излизала.

— Добре — казах аз неохотно. Изведнъж се почувствувах уморен и празен.

Тръгнахме по улицата. С настъпването на вечерта небето се бе изяснило и звездите светеха между покривите. Минахме покрай тревна площ, сред която в сянката се виждаха храсти. Патриция Холман се спря. — Люляк — каза тя, — мирише на люляк! Но това е невъзможно, още е и много рано.

— Не усещам — отвърнах аз.

— О, не, мирише! — Тя се наведе над оградата.

— Това е дафне индика, уважаема госпожице — в тъмнината се разнесе груб глас. Някакъв общински градинарски работник с фуражка с месингова табелка себе опрял на едно дърво. Приближи към нас, олюлявайки се слабо. В джоба му лъщеше гърлото на бутилка. — Днес я насадихме — добави той, като хълцаше силно. Там е, отсреща.

— Благодаря — каза Патриция Холман и се обърна към мене. — Все още ли не усещате уханието?

— О, не, сега мирише на нещо — отвърнах аз неохотно. На хубава, стара препечена ракия.

— Отгатнахте! — Човекът в сянката хълцаше силно. Много добре усещах сладостния, тежък мирис, който се разнасяше в кадифената тъмнина, но за нищо на света не исках да го призная.

Момичето се засмя и изопна рамене.

— Колко е хубаво това, след като човек толкова дълго е бил все в стаята! Много жалко, че трябва да тръгвам! Този Биндинг — винаги бърза и винаги в последния момент, — действително би могъл да отложи работата за утре!

— Биндинг ли? — попитах аз. — Имате среща с Биндинг?

Тя кимна.

— С Биндинг и с още някого. Тъкмо този някой е важен в случая. Сериозен, делови ангажимент. Можете ли да си представите?

— Не — отвърнах аз, — не мога да си представя.

Тя се засмя и продължи да говори. Но аз вече не чувах. Биндинг — това ме бе пронизало като мълния. Не мислех, че тя се познава с него много по-отдавна, отколкото с мене. Пред погледа ми се мержелееше свръхестествено голям и, блестящ неговият буик, скъпият му костюм и неговото портмоне. Бедната ми добра, разкрасена стаичка! Какво си въобразявах! Лампата на Хасе, креслата на Залевски! Та тази девойка изобщо не беше за мене! Какво бях аз? Пешеходец, който понякога взема назаем нечий кадилак, глупав гуляйджия, нищо друго! Такива се срещат на всеки ъгъл. Вече си представях как портиерът от „Траубе“ поздравява Биндинг, виждах светли, топли, добре обзаведени зали, цигарен дим и елегантни хора, чувах музика и смях, а за мен — присмех. „Отстъпвай, мислех си, бързо назад! Едно предчувствие, една надежда — какво пък толкова е имало. Безсмислено бе да се впускам в това. Нищо друго, само назад!“

— Бихме могли да се срещнем утре вечер, ако желаете — каза Патриция Холман.

— Утре вечер нямам време — отвърнах аз.

— Или в други ден, или някога през седмицата. За идните дни нямам нищо предвид.

— Трудно ще бъде — казах аз. — Днес получихме една бърза поръчка и вероятно ще се наложи през цялата седмица да работим до късно през нощта.

Това беше лъжа, но не можех да постъпя другояче. Неочаквано у мен се бе наслоил толкова много яд и срам. Пресякохме площада и тръгнахме по улицата покрай гробищата. Забелязах, че откъм „Интернационал“ се приближава Роза. Нейните високи ботинки блестяха. Бих могъл да се отклоня встрани и при друг случай бих го сторил, но сега продължих направо, точно срещу нея. Роза минаваше, без да се вгледа в мене, сякаш бяхме чужди един на друг. Това бе естествено; никое от тези момичета не се обаждаше на познатите си на улицата, ако не бяха сами.

— Добър вечер, Роза — казах аз.

Тя погледна смутена първо мене, после Патриция Холман, кимна бързо и объркана продължи нататък. На няколко крачки подир нея, размахвайки чантичката си, вървеше Фрици със силно начервени устни и полюляващи се бедра. Тя равнодушно гледаше през мен, като през стъкло.

— Здравей, Фрици — казах аз.

Тя наклони глава като кралица и с нищо не издаде учудването си, но когато отмина, долових, че стъпките й станаха по-бързи — искаше да поговори с Роза за случая. Все още можех да свия в някоя странична улица, защото знаех, че и другите ще се зададат — точно сега беше времето за първата голяма обиколка. Но със странна упоритост продължавах да вървя все направо — защо да ги избягвам? Познавах ги много по-добре от девойката до мене с нейния Биндинг и буика му. Тя трябваше да види всичко това спокойно и до основи.

Те всички минаха край дългата редица улични лампи: Вали красавицата — бледна, тънка, елегантна, — Лина с дървения крак, яката Ерна, Мариан Пилето, Марго с червените бузи, сбърканият Кики с кожено палто от катерички и последна Мими, бабата с подутите вени на краката, която изглеждаше като опърпана сова. Поздравявах всички, а когато минахме и край Мамичка до казана с кренвиршите, сърдечно й разтърсих ръката.

— Вие имате много познати тук — каза Патриция Холман след известно време.

— Такива, да — отвърнах аз заинатен.

Забелязах, че Патриция Холман ме изгледа.

— Мисля, че трябва вече да се връщаме — каза тя след известно време.

— Да — отвърнах, — и аз мисля така.

Стояхме пред външната врата.

— Сбогом и приятно прекарване — казах аз.

Тя не отговори. С голям труд откъснах очите си от бутона на звънеца до входната врата и я погледнах. И наистина — не можех да вярвам на очите си, — тя стоеше пред мен и вместо да бъде сериозно сърдита, устните й потрепваха, очите й блестяха, а после сърдечно и безгрижно се засмя; просто ми се присмиваше.

— Дете! — каза тя… — О, боже, какво хлапе сте още!

Гледах я втренчено.

— Е, да — казах тогава, — все пак… — и изведнъж положението ми стана ясно. — Вие навярно ме смятате за идиот, нали?

Тя се засмя. Бързо направих крачка напред и я притеглих здраво към себе си; нека мисли каквото си иска! Косата й докосна бузата ми, лицето й беше близо до моето, усещах слабия дъх на праскова от нейната кожа; тогава очите й се приближиха и аз изведнъж почувствувах нейните устни върху моята уста… Холман бе изчезнала, преди истински да проумея какво стана.

 

Върнах се и минах покрай казана с кренвирши на Мамичка.

— Дай ми един голям кренвирш — казах сияещ.

— С горчица ли? — попита Мамичка, облечена в чиста, бяла престилка.

— С много горчица!

Ядях кренвирша на крак и поисках Алоис да ми донесе чаша бира от „Интернационал“.

— Човекът е смешна твар, нали, Мамичко? — казах аз.

— Наистина — отвърна тя усърдно. Ето на, вчера спира тук някакъв господин, изяжда два виенски с горчица, а сетне не може да ги плати. Хубава работа, но беше късно, жив човек няма наоколо, какво да го правя, е, случва се, оставих го да си върви. И представи си, днес той дойде и плати виенските, даде ми и пари за почерпка!

— Човек отпреди войната, Мамичко! Как върви търговията?

— Лошо. Вчера седем чифта виенски и девет от късите. Знаеш ли, ако не са тези момичета, отдавна да е свършено с търговията ми.

Момичетата бяха проститутките, които помагаха на Мамичка, както можеха. Щом хванеха клиент и беше възможно, те го водеха да мине първо покрай казана на Мамичка, за да хапнат по кренвирш, а и старата жена да спечели нещо.

— Скоро ще се затопли — продължаваше Мамичка, — но през зимата на влага и студ, както и да се навличаш с дрехи, все ще те пипне някоя болест.

— Дай ми още един кренвирш — поисках аз, — днес се радвам на живота. А как сте вкъщи?

Тя ме погледна със своите воднистосветли очи.

— Все същото. Неотдавна той продаде леглото.

Мамичка беше женена. Преди десет години нейният мъж, качвайки се в движение на подземната железница, бил прегазен. Наложило се да му отрежат двата крака. Нещастието имало странно въздействие. Осакатен, той се срамувал толкова много от жена си, че престанал да спи с нея. Освен това в болницата привикнал към морфина. Това бързо го съсипало, попаднал в кръга на хомосексуалисти и след като петдесет години живял нормално, този човек почнал да общува само с извратени момчета. От тях не се срамувал, защото били мъже. За жените той беше обезобразен човек и смяташе, че събужда у тях отврата и съжаление; не можеше да го понесе, но за мъжете той беше клетник, комуто се е случило нещастие. За да си набави пари за момчетата и морфина, той отмъкваше от Мамичка каквото му падне и продаваше каквото можеше да се продаде. Но тя държеше на него, макар че той често я биеше. Със сина стоеше всяка нощ до четири часа сутринта при казана с кренвирши. През деня переше чуждо бельо и миеше стълбища. Постоянно имаше болки в подкоремната област и тежеше четиридесет и пет кила; и все пак човек никога не можеше да я види друга, освен любезна. Смяташе, че все още й върви много добре. Понякога мъжът й, когато се чувствуваше нещастен, отиваше при нея и плачеше. Това бяха най-блажените й часове.

— Още ли си на хубава работа? — попита ме тя.

Кимнах.

— Да, Мамичко, сега печеля добре.

— Гледай да я запазиш.

— Ще гледам, Мамичко.

Прибрах се вкъщи. Във вестибюла стоеше, като повикана от бога, слугинята Фрида.

— Вие сте сладко дете — казах аз, защото ми се искаше да направя нещо добро.

Но на лицето й се появи такава гримаса, като че беше пила оцет.

— Съвсем сериозно! — продължих. — Каква полза от вечните препирни? Животът е кратък, Фрида, и е пълен със случайности и опасности. Днес хората трябва да се подкрепят. Нека да бъдем търпеливи един към друг!

Престори се, че не вижда протегнатата ми ръка, избърбори нещо за проклети пияници и изчезна, тряскайки вратите.

Почуках на Георг Блок. Под вратата на стаята му се виждаше светла ивица. Зубреше.

— Георг, ела да похапнем — казах аз. — Той вдигна поглед. Бледото му лице се изчерви.

— Не съм гладен.

Мислеше, че го викам от състрадание. Затова и не искаше.

— Първо, ела да видиш какво имам — поканих го аз, — ще се развали. Направи ми това удоволствие.

Когато минавахме по коридора, видях, че вратата на Ерна Бьоних бе открехната. Зад нея долових тихо дишане. „А-ха“, помислих си и чук как и у Хасе ключалката щракна съвсем предпазливо, вратата също се отвори на един сантиметър. Ясно, целият пансион дебнеше да зърне моята братовчедка.

В ярката светлина на стаичката стаяха брокатените кресла на госпожа Залевски, лампата на Хасе грееше, ананасът красеше масата, първокачествен лебервурст, филета, бутилка шери…

Когато с онемелия Георг се бяхме разяли лакомо, на вратата се почука. Знаех какво ще последва.

— Внимавай, Джордж — пошепнах му аз и извиках. — Влез!

Вратата се отвори, искряща от любопитство, в стаята влезе госпожа Залевски. За пръв път в моя живот тя лично ми носеше пощата — „печатна пратка“, рекламен текст, с който настойчиво ми предлагаха да мина към суровоядство. Беше неземно накитена; истинска гранд дама от нявгашните по-добри времена: дантелена рокля, шал с ресни и камея с изображението на покойния Залевски. В миг на лицето й замръзна захарносладката глазура на усмивката. Невярваща на очите си, тя не ги откъсваше от смутения Георг. Избухнах в безсърдечен смях. Госпожа Залевски бързо се овладя.

— А-ха, изоставен! — каза тя жлъчно.

— Точна така — признах аз, все още заплеснат по нейната премяна. — Какво щастие, че от поканата не излезе нищо.

Мама Залевски ме гледаше неодобрително.

— И се смеете! Винаги съм казвала: вместо сърце вие имате ракиено шише.

— Хубави думи! — отвърнах. — Не искате ли да ни направите за малко честта, уважаема госпожо?

Тя се поколеба. Но любопитството й надделя, може би все пак щеше да узнае неща. Отворих бутилката „Шери“.

 

По-късно, когато всичко бе утихнало си взех палтото и едно одеяло и по коридора се присламчих до телефона. Коленичих пред масата, на която стоеше апаратът, метнах върху главата си палтото и одеялото, вдигнах слушалката, а с лявата ръка ги придържах отдолу. Така бях сигурен, че никой няма да подслушва. Пансионът Залевски бе с чудовищно дълги, любопитни уши. Имах щастие. Патриция Холман си бе вкъщи.

— Отдавна ли се върнахте от тайнствената среща? — попитах аз.

— Преди час.

— Жалко! Ако знаех…

Тя се засмя.

— Не, нямаше да ви е от полза. Лежа в леглото и пак имам малко температура. Чудесно е, че се върнах рано вкъщи.

— Температура ли? Каква е тази температура?

— Ах, нищо особено. Какво още правихте тази вечер?

— Разговарях с хазайката по световното положение. А вие? Уреди ли се вашата работа?

— Надявам се, че ще се уреди.

В моето укритие стана страшно горещо. Затова, докато слушах девойката, аз повдигах предния край, вдишвах бързо хладния въздух отвън и пак се прикривах, щом започнех да говоря.

— Нямате ли между познатите си някой, който да се казва Роберт? — попитах.

Тя се засмя.

— Мисля, че не…

— Жалко! С удоволствие бих чул как го изговаряте. Не искате ли все пак да опитате?

Тя отново се засмя.

— Само така, на шега, — помолих аз. — Например: „Роберт е магаре“.

— Роберт е хлапе…

— Имате чудесно произношение — казах аз, — Нека опитаме сега с Роби! И така: Роби е…

— Роби е пияница — каза тихият, далечен глас бавно, — а сега трябва да спя, взела съм сънотворно и главата ми вече бучи…

— Добре… лека нощ… спете добре…

Сложих слушалката и отметнах палтото и одеялото. Изправих се и се вдървих. На крачка зад мене стоеше като призрак пенсионираният съветник от Сметната палата, който живееше в стаята до кухнята. Аз изгрухтях гневно нещо.

— Пст! — изсъска той и се ухили.

— Пст! — повторих аз и му пожелах да се намери в ада.

Той вдигна показалец.

— Няма да издам нищо — политически, нали?

— Какво? — казах аз, учуден.

Той смигна.

— Не се безпокойте! И аз се числя към крайната десница. Таен политически разговор, нали?

Схванах.

— Голямата политика! — казах аз и също се ухилих.

Той кимна и пошепна:

— Да живее Негово Величество!

— Трикратно ура! Да живее! — отвърнах аз. — А сега нещо друго: Знаете ли всъщност кой е измислил телефона?

Учуден, той поклати плешивата си глава.

— И аз не зная — казах, — но трябва да е бил чудесен човек…