Ерих Мария Ремарк
Трима другари (23)

XXIII

В началото на ноември продадохме ситроена. Парите стигаха да поддържаме работилницата още известно време, но положението ни се влошаваше от седмица на седмица. Хората преставаха да карат колите си през зимата, за да пестят от бензин и данъци, а и поправките бяха все по-малко. Действително ние си помагахме с таксито, но печалбата беше твърде оскъдна за трима и затова много се зарадвах, когато съдържателят на „Интернационал“ ми предложи от декември отново да почна всяка вечер да свиря на пиано в неговото заведение. В последно време бе имал щастие; сдружението на търговците на добитък беше пренесло ежеседмичните си събирания в едно от задните помещения, бе го последвало и сдружението на конетърговците, накрая, за обща полза, и дружеството на привържениците на кремацията. По този начин можех да оставя таксито на Ленц и Кьостер, а и за мен беше съвсем благоприятно, тъй като често не знаех как да прекарвам вечерите си.

Пат ми пишеше редовно. Очаквах нейните писма, но не можех да си представя как живее тя и понякога, в мрачните мъгливи декемврийски седмици, когато дори по обяд не ставаше истински светло, мислех, че тя отдавна ми се е изплъзнала и че всичко е минало. Струваше ми се, че бе заминала преди безкрайно дълго време и не можех да си представя, че ще се върне. След това се заредиха вечери, изпълнени с тежък, див копнеж, в които не помагаше нищо друго, освен да стоя до сутринта с проститутките и търговците на добитък и да пия.

Съдържателят на „Интернационал“ бе получил разрешение да държи заведението отворено и на Бъдни вечер. Щеше да има голямо тържество за ергените от всички сдружения. Председателят на сдружението на търгуващите с добитък, свинетърговецът Щефан Григолайт подари за случая две прасенца сукалчета и доста свински крачета. От две години той беше вдовец, имаше добро сърце, ето че искаше сега да посрещне Коледа в компания.

Съдържателят достави сребриста елха, висока четири метра, която бе изправена до бара. Роза, авторитет по всичко, което се отнасяше до задушевност и уют, се зае да украси коледното дърво. Марион и сбърканият Кики, който поради склонностите си също имаше усет за красота, й помагаха. Тримата почнаха работа по обяд. Употребиха куп пъстроцветни топки, свещи и лъскави гирлянди, но затуй пък накрая елхата изглеждаше великолепно. В знак на особено внимание към Григолайт бяха окачени няколко прасенца от розов марципан.

Подир обяд си бях легнал да поспя няколко часа. Когато се събудих, беше тъмно. За момент трябваше да се оборавя и разбера дали е вечер или сутрин. Бях сънувал, но вече не помнех какво. Сънувах, че съм някъде далеч и ми се струваше, че още чувам как зад мен се блъсна една черна врата. Тогава забелязах, че някой чука.

— Кой е? — извиках.

— Аз, господин Локамп.

Познах гласа на госпожа Залевски.

— Влезте, вратата е отворена.

Дръжката скръцна и аз видях госпожа Залевски в рамката на вратата на фона на жълтата светлина от коридора.

— Госпожа Хасе дойде — пошепна тя. — Елате бързо, Аз не мога да й го кажа.

Не се мръдвах. Първо трябваше да се окопитя.

— Изпратете я в полицията! — отвърнах тогава.

— Господин Локамп! — Госпожа Залевски вдигна ръце. — Няма никой вкъщи. Вие трябва да ми помогнете. Та нали сте християнин!

Тя стоеше като танцуваща черна сянка в правоъгълника на отворената врата.

— Престанете — казах раздразнено. — Идвам.

Облякох се и излязох. Госпожа Залевски ме чакаше в коридора.

— Тя знае ли вече нещо? — попитах аз.

Залевски поклати глава и притисна носна кърпичка към устните си.

— Къде е?

— В предишната си стая.

Пред кухнята стоеше Фрида и от вълнение се обливаше в пот.

— Тя носи шапка, цялата в щраусови пера, и диамантена брошка — прошушна Фрида.

— Внимавайте тази разстроена кухненска мечка да не подслушва — казах на госпожа Залевски и влязох.

Госпожа Хасе стоеше до прозореца. При влизането ми тя се обърна мигновено. Видимо бе очаквала друг. Идиотско беше, но първият ми поглед се плъзна по шапката и брошката, макар да не исках. Фрида имаше право. Шапката беше помпозна. Брошката — не толкова. От глава до пети госпожа Хасе беше натруфена — без вкус, — но като човек, който иска да покаже някому колко добре му върви. Общо взето, не изглеждаше лошо; във всеки случай по-добре, отколкото през цялата година, която прекара тук.

— Хасе явно и на Бъдни вечер работи, нали? — попита тя остро.

— Не — казах аз.

— Тогава къде е? В отпуск?

Тя се приближи към мен, като полюляваше бедра.

Усетих нейния твърде силен парфюм.

— Какво още искате от него? — попитах я.

— Да уредя работите си. Да си разчистим сметките. В края на краищата една част от това тук принадлежи и на мене.

— Вече не е необходимо — казах аз; — Сега всичко ви принадлежи.

Тя се втренчи в мене.

— Той е мъртъв.

На драго сърце бих й го казал другояче. С по-голяма подготовка и не изведнъж. Но не знаех как да започна. Освен това главата ми беше още мътна от следобедния сън, от съня, при който човек е близо до самоубийство, когато се събуди.

Госпожа Хасе стоеше сред стаята и странно, в момента, в който й казах за смъртта, съвсем ясно видях, че ако сега паднеше, не би се ударила в нищо. Странно беше, но действително не виждах нищо друго и не мислех за нищо друго.

Но тя не падна. Продължаваше да стои права и да ме гледа.

— Така ли? — каза тя. — Така ли?… — Само щраусовите пера по шапката й трепереха. И изведнъж, без да забележа какво се разиграва тук, видях нагласената, парфюмирана жена пред мене да се състарява. Сякаш времето я шибаше като дъжд в буря, всяка секунда като година; напрегнатостта се скъса, триумфът угасна, лицето изтля. Като червеи по него пропълзяха бръчки и после, когато опипом, с несигурно движение жената посегна към облегалката на един стол и приседна така, като че се страхуваше да не счупи нещо, ми се стори, че това не е същият човек — толкова уморена, съсипана и стара изглеждаше тя.

— Какво му беше? — попита тя, без да движи устни.

— Стана ненадейно — отговорих аз.

Тя не слушаше. Гледаше ръцете си.

— Какво да правя сега? — шепнеше. — Какво да правя сега?

Чаках да изтече малко време. Чувствувах се ужасно.

— Сигурно имате някого, при когото бихте могли да отидете — казах накрая. — Най-добре е да не оставате тук. Навярно и вие нямате желание да останете тук…

— Сега всичко е много по-различно — отвърна тя, без да ме погледне. — Какво да правя сега?

— Положително има някой, който ви чака. Върнете се при него и заедно обсъдете всичко. А след Коледа идете в полицейския участък. Там са оставени нещата и спестовната книжка. Трябва да се явите, за да ви бъдат изплатени парите.

— Пари, пари — прошепна тя глухо. — Какви пари?

— Доста пари. Около хиляда и двеста марки.

Жената вдигна глава. В очите й изведнъж се появи израз на безумие.

— Не! — изкрещя тя. — Това не е вярно! — Не й отговорих. — Кажете, че не е вярно — промълви тя.

— Може би не е вярно. Но е и възможно тайно да ги е слагал настрана за черни дни.

Тя се изправи. Изведнъж се бе преобразила напълно. Движенията й бяха станали резки, механични. Жената приближи лицето си до моето.

— Да, вярно е! — изсъска тя. — Чувствувам, че е вярно! Този негодник! О, този негодник! Остави ме да изтърпя всичко това, а после ето какво било! Но аз ще ги взема и ще ги пропилея всичките за една вечер, на улицата ще ги хвърля, та да не остане нищо от тях! Нищо! Нищо!

Мълчах. Дотегна ми. Тя бе преодоляла първите минути, знаеше, че Хасе е мъртъв, а с останалото нека се справя сама. Навярно още веднъж щеше да стигне до припадък, когато чуеше, че той се бе обесил, но то си оставаше нейна работа. Хасе не можеше да бъде съживен заради тази жена.

Сега тя плачеше. Цяла се обливаше в сълзи. Плачеше високо и жално като дете. Бих дал много, ако можех да запуша една цигара! Непоносимо беше да гледам как някой плаче.

Най-после тя престана. Избърса лицето си, механично извади пудриера и се напудри, без да гледа в огледалото. После прибра сребърната пудриера, но забрави да затвори чантичката си.

— Не зная нищо вече — каза тя с пресипнал глас, не зная нищо вече. Той наистина беше добър човек.

— Да, беше.

Казах й още адреса на полицейския участък и това, че сега вече е затворен. Струваше ми се, че е по-добре, ако тя не отиде веднага там. За днес й стигаше.

 

Когато тя си отиде, госпожа Залевски излезе от своя салон.

— Няма ли тук друг човек освен мене? — попитах аз, ядосан на себе си.

— Само господин Джорджи. Какво каза тя?

— Нищо.

— Толкова по-добре.

— Зависи. Не винаги е по-добре.

— Аз не я съжалявам — Заяви енергично госпожа Залевски. — Ни най-малко.

— Съжалението е най-ненужната стока на този свят — с раздразнение казах. — То е обратната страна на злорадството, ако искате да знаете. Колко стана часът?

— Седем без четвърт.

— В седем бих искал да телефонирам на госпожица Холман, но така, че никой да не слуша. Може ли?

— Че вкъщи няма никой освен господин Джорджи. Фрида вече отпратих. Ако желаете, бихте могли да седнете и в кухнята. Шнурът стига дотам.

— Добре.

Почуках на Джорджи. Отдавна не бях се отбивал при него. Той стоеше на писалищната си маса и изглеждаше дяволски зле. Наоколо бяха разхвърляни куп разкъсани книжа.

— Добър ден, Джорджи. Какво правиш тук?

— Инвентаризация — отвърна той с вяла усмивка.

— Приятно коледно занимание! — Наведох се над една от скъсаните хартии. Бяха от студентска тетрадка, изписани с химически формули. — Защо? — попитах аз.

— Вече е безпредметно, Роби.

Джорджи изглеждаше доста залинял. Ушите му сякаш бяха от восък.

— Какво си ял днес?

Той махна с ръка.

— Не е ли все едно? И не в това е работата. Не в яденето. Просто не мога да издържам повече. Трябва да се откажа.

— Толкова лошо ли е?

— Да.

— Джорджи — отвърнах спокойно, — погледни ме. Ще повярваш ли, че някога и аз исках да стана нещо повече от пианист в свърталището на проститутки „Интернационал“?

Той кършеше ръце.

— Зная, Роби. Но това не ми помага. За мене учението беше всичко. А сега разбрах, че няма вече смисъл. Че нищо няма смисъл. И всъщност защо да се живее?

Трябваше да се усмихна, колкото и нещастен да седеше той пред мен и макар за него това да бе много сериозно.

— Ех ти, магаренце — казах аз, — ама че откритие си направил! Вярваш ли, че единствен ти си стигнал до тази неизмерима мъдрост? Естествено няма смисъл. Но човек не живее само за единия смисъл. Не е толкова просто. Хайде, облечи се. Ще дойдеш с мене в „Интернационал“. Ще отпразнуваме това, че си станал мъж. Досега беше ученик. Ще те взема след половин час.

— Не — каза той.

Джорджи беше напълно съсипан.

— И все пак ела! Ще ми направиш услуга. Не бих искал днес да съм сам.

Той ме погледна със съмнение.

— Добре, от мен да мине — отвърна той малодушно. — В края на краищата е все едно.

— Ето, виждаш ли? — казах аз. — Като начало това е много хубав принцип.

 

В седем часа поръчах разговор с Пат. От този час нататък таксата за разговорите се намаляваше наполовина и можех да удвоя времето на беседата ни по телефона. Седнах до масата в преддверието и зачаках. В кухнята не исках да отида. Там миришеше на зелен фасул, не можех да поставям Пат в допир с тази миризма дори и чрез телефона.

След петнадесет минути ми дадоха връзка. Пат се обади веднага. Когато чух толкова близо до себе си нейния топъл, плътен, малко колеблив глас, толкова се развълнувах, че едва можех да говоря. Това беше някакво треперене, особено тръпнене на кръвта, срещу което и с цялата си воля не можеш да направиш нищо.

— Боже мой, Пат — казах аз, — наистина ли си ти?

Тя се засмя.

— Къде си, Роби? На работа ли?

— Не, седя у госпожа Залевски на масата. Как си?

— Добре, мили.

— Станала ли си?

— Да. Седя на рамката на прозореца в моята стая и съм в белия си халат. Навън вали сняг.

Изведнъж си я представих съвсем ясно. Виждах как снежинките кръжат, виждах очертанията на тъмната глава, правите, леко приведени напред рамене, кожата с бронзов цвят…

— Боже мой, Пат — казах аз, — проклетите пари! Ако не бяха те, веднага бих седнал в някой самолет и бих долетял тази вечер при тебе.

— Ах, мили…

Тя замълча. Вслушах се в слабото дращене и бръмчене на линията.

— Връзката не е прекъсната, нали Пат?

— Да, Роби. Но не бива да говориш така. На мен просто ми се зави свят.

— И аз съм в някакъв сатанински шемет. Разкажи ми какво правиш там горе, всичко.

Тя отново заговори, но скоро аз вече не чувах това, което казваше. Слушах само нейния глас, бях се сгушил в тъмното преддверие между глиганската глава и кухнята със зеления фасул, струваше ми се, че вратата се отваря и нахлува вълна от топлина и блясък, галеща и пъстра, пълна с блянове, копнеж и младост. Опрях крака си о масата, оброних глава на ръката, гледах муцуната на глигана и открехнатата врата на кухнята, но не можех да се съвзема — неочаквано бе настанало лято, долавях вятър, свечеряване над изкласили нивя и зелена светлина по горски пътеки.

Гласът бе секнал. Въздъхнах дълбоко.

— Хубаво е да говори човек с тебе, Пат, А какво ще правиш тази вечер?

— Ще имаме малко тържество. Започва в осем. Тъкмо се обличам.

— Какво обличаш? Сребристата рокля?

— Да, Роби. Сребристата рокля, с която ме пренесе през коридора.

— А с кого ще идеш?

— С никого. То е тук, в санаториума. Долу в хола.

— Ще ти е трудно да не ми изневериш — казах аз. — В сребристата рокля.

Тя се засмя.

— В нея изобщо не мога да ти изневеря. Имам спомени.

— Аз също. Но видях какво е въздействието й. Пък и съвсем не искам да зная. Можеш и да ми изневериш, само не искам да го узная. После, когато се върнеш, за тебе то ще бъде само като сън, забравен и отминал.

— Ах, Роби — произнесе Пат бавно, гласът й звучеше по-дълбоко, отколкото преди, — не мога да ти изневеря. Твърде много мисля за теб. Ти не знаеш какво е тук, горе. Лъчезарен, красив затвор. Човек се отвлича от мислите си, доколкото е възможно, това е всичко. Когато си спомня за твоята стая, понякога не зная какво да правя; тогава отивам на гарата и гледам влаковете, които пристигат отдолу, и мисля, че съм по-близо до теб, ако се кача в някое купе или се държа така, като че ли съм дошла да посрещна някого.

Прехапах устни. Никога досега не бях я чувал да говори така. Тя винаги бе плаха и нейните чувства се изразяваха много повече с жест, с поглед, отколкото с думи.

— Ще гледам да те посетя някога, Пат — казах аз.

— Наистина ли, Роби?

— Да, може би в края на януари.

Знаех, че едва ли би било осъществимо, защото трябваше да намерим пари, за да плащаме за престоя й в санаториума от февруари нататък. Но й го казах, за да има нещо, за което да мисли. А по-сетне нямаше да бъде особено трудно да отлагам посещението си за все по-късно, докато дойдеше денят, в който тя би могла отново да се върне тук.

— Сбогом, Пат — казах аз. — Желая ти всичко хубаво. Бъди весела, тогава и аз ще бъда весел. Бъди весела тази вечер!

— Да, Роби, днес съм щастлива.

Взех Джорджи и отидох с него в кафене „Интернационал“. Старото опушено помещение беше неузнаваемо. Свещите по коледното дърво горяха и тяхната топла светлина се оглеждаше във всички бутилки и чаши, в никела и медта на бара. Във вечерни тоалети, накичени с фалшиви скъпоценности, проститутките, изпълнени с очакване, седяха около една маса.

Точно в осем часа влезе хорът на сдружените търговци на едър добитък. Те се подредиха по гласове още от вратата, вдясно първият тенор, съвсем вляво вторият бас. Щефан Григолайт, вдовец и търговец на свини, извади камертон, даде тон и тогава хорът поде на четири гласа:

„О, свята нощ,

лей покой божествен във сърцата,

мир на странника беден дари,

неговата болка изцели.

Ярки искрят веч звездите,

светят от синия свод

и шептят ми твоя зов.“

— Трогателно! — каза Роза и си избърса очите.

Втората строфа отзвуча. Разнесоха се гръмки ръкопляскания. Хористите се поклониха с благодарност. Щефан Григолайт избърса потта от челото си.

— Бетховен си остава Бетховен — заяви той. Никой не му възрази. Щефан пъхна кърпата в джоба си. А сега, всички на оръжие!

Трапезата бе сложена в голямата зала, където обикновено се събираха дружествата. В средата, върху сребърни блюда над малки спиртници, блестяха кафяви и хрускави двете прасенца. Те имаха лимони в муцунките си, малки, горящи елхички на гърбовете и вече не се чудеха на нищо.

Алоис се яви в пребоядисан фрак, подарък от съдържателя. Той донесе половин дузина глинени шишета с хвойнова ракия и наля. С него дойде и Потер от дружеството за погребения чрез кремиране. Днес той беше ръководил една кремация.

— Мир на земята! — каза Потер величествено, подаде ръка на Роза и седна до нея. Щефан Григолайт, който веднага покани Джорджи на масата, стана и произнесе най-кратката и най-хубавата реч в своя живот. Вдигна чашата си с искряща хвойнова ракия, погледна я и извика: „Наздраве!“ Сетне пак седна и Алоис поднесе желираните свински крачка, киселото зеле и сварените картофи. Съдържателят дойде с високи стъклени чаши златиста, жълта пилзенска бира.

— Яж бавно, Джорджи — казах аз. — Стомахът ти първо трябва да свикне с тлъстото месо.

— Аз изобщо трябва да свикна — каза той и ме погледна.

— То става бързо. Само човек не бива да прави сравнения. Тогава успява.

Той кимна и пак се наведе над чинията си.

Изведнъж на долния край на масата избухна спор. Чуваше се кресливият глас на Потер. Той искал да пие наздравица с търговеца на пури Буш, който бе гост на трапезата, но Буш отказал с мотивировката, че не искал да пие, за да може да яде повече.

— Това е глупост! — ругаеше Патер. — С яденето трябва и да се пие. Който пие, дори може повече да яде.

— Вятър! — изръмжа Буш, един сух, дълъг човек със сплеснат нос и очила с рогови рамки.

Потер скочи.

— Вятър ли? И това ми казваш ти, тютюнев бухал!

— Тишина! — извика Щефан Григолайт. — Никакви кавги на Бъдни вечер!

Той поиска да му обяснят за какво става дума и изрече соломоновска присъда. Твърдението трябваше да бъде проверено. Пред всеки от двамата състезатели сложиха по няколко еднакво големи блюда с месо, картофи и зеле. Това бяха огромни порции. Потер имаше право да пие каквото иска, Буш трябваше да остане „сух“. За да се придаде по-голяма привлекателност, почнаха да се обзалагат кой от двамата ще спечели. Григолайт пое тотализатора.

Потер нареди пред себе си цял венец от бирени чаши, а между тях като диаманти малки чашки с хвойнова ракия. Залаганията бяха едно към три за него. Тогава Григолайт даде знак за започване.

Буш ядеше упорито, приведен ниско над чинията си. Патер се бореше естествено, седейки изправен. При всяка глътка, която изпиваше, отправяше към Буш ликуващо — „Наздраве!“, на което оня отговаряше с невесел поглед.

— Лошо ми става — каза ми Джорджи.

— Ела да поизлезем.

Заведох го в тоалетната и седнах в антрето да го почакам. Сладникавата миризма на свещите се смесваше с пращенето и уханието на изгарящите борови иглички. И изведнъж ми се стори, че чувам леки, любими стъпки, че усещам едно топло дихание и виждам пред себе си две очи…

— Проклятие! Какво става с мене?

В същия момент чух силен възглас.

— Потер! Браво, Алойзиус!

Кремацията удържа победа.

 

В задната стая димяха пурите и конякът се лееше непрестанно. Все още седях до бара. Момичетата идваха и с увлечение си шепнеха.

— Какво ви е? — попитах ги.

— И ние сме приготвили изненади — отвърна Марион.

— А-ха… — Облегнах глава на бара и се замислих какво ли правеше сега Пат. Представих си хола на санаториума, горящата камина и Пат на една от масите край прозорците заедно с Хелга Гутман и някои други хора. Всичко беше страшно отдавна! Понякога си мислех, че една сутрин човек може да се събуди и всичко вече да е отминало, преживяно, да е забравено, потънало, погълнато от времето. Не съществуваше нищо сигурно — дори и споменът не бе сигурен.

Проехтя звънец. Като ято подплашени кокошки момичетата се затичаха към билярдната. Там стоеше Роза със звънеца. Тя ми кимна да отида и аз. Под една малка елха върху билярда имаше няколко покрити с копринена хартия чинии. Върху всяка бе сложена бележка с нечие име, а отдолу се намираха пакетчетата с подаръците, които момичетата си бяха направили взаимно. Роза бе аранжирала всичко това. Всяка трябваше да й даде опаковани своите подаръци за другите, а тя беше наредила всичко по чиниите.

Развълнувани, момичетата си бъбреха, забързани като деца, колкото е възможно по-скоро да видят какво са получили.

— Не искаш ли да си вземеш чинията? — попита Роза.

— Каква чиния?

— Твоята. Ти също получаваш подаръци.

И наистина там стоеше моето име в два цвята, червено и черно, дори изписано със заоблени букви. Ябълки, орехи, мандарини, — един пуловер, изплетен от самата Роза, от съдържателката тревистозелена вратовръзка, от сбъркания Кики — чифт чорапи от изкуствена коприна, от Хубавата Вали — кожен колан, от келнера Алоис — половин литър ром, от Марион, Лина и Мими — шест носни кърпи, а от съдържателя — две бутилки коняк.

— Деца — казах, — деца, но това е така неочаквано!

— Изненада? — извика Роза.

— Пълна!

Стоях засрамен пред тях и — дявол да го вземе! — трогнат до мозъка на костите.

— Деца — казах, — знаете ли кога за последен път съм получил коледен подарък? Аз сам не зная вече. Трябва да е било преди войната. Но сега нямам нищо за вас.

Огромна радост се отприщи, защото бях тъй блестящо изненадан.

— Та нали всякога си ни свирил — каза Лина и се изчерви.

— Да, ще ни посвириш и сега, това ще е твоят подарък — обяви Роза.

— Каквото искате — казах, — всичко, каквото искате.

— „От годините на младостта“ — извика Марион.

— Не, нещо весело — възрази Кики.

Мнозинството отхвърли предложението му. Като „хомо“ и без друго не го смятаха за особено умен. Седнах на пианото и почнах. Всички пригласяха.

„От годините на младостта

една песен в мен звучи,

о, колко далеч е това,

което някога бе мое.“

Съдържателката изгаси всички електрически лампи. Остана само меката светлина на свещите. Биреният кран тихо шумеше, сякаш бе далечен горски извор, а Алоис с плоските стъпала витаеше ту тук, ту там в дъното на залата като някакъв черен Пан. Подхванах втората строфа. Момичетата стояха около пианото; но виж ти, кой подсмърчаше и проливаше сълзи? Кики, соленото геврече, Кики от Лукенвалде.

Вратата на голямата зала тихо се отвори. Тананикайки мелодично, хористите влизаха един след друг и се нареждаха зад момичетата. Водеше ги Григолайт с черна бразилска пура в ръка.

„На раздяла светът за мен можеше да грее,

а кат’ се върнах — всичко пустее.“

Леко отглъхна смесеният хор.

— Хубаво беше — каза Лина.

Роза запали бенгалски огън. Той съскаше и пръскаше искри.

— Така, а сега нещо весело! — извика тя. — Кики трябва да бъде развеселен.

— Аз също — каза Щефан Григолайт.

Към единадесет часа дойдоха Кьостер и Ленц. Седнахме с бледия Джорджи на една маса до бара. Дадоха на Джорджи няколко филийки препечен хляб, за да може да издържи. Наскоро след това Ленц изчезна в тълпата на комисионерите в търговията с добитък. Четвърт час по-късно го видяхме, че се появи до бара с Григолайт. Двамата преплетоха ръце и пиха брудершафт.

— Щефан! — каза Григолайт.

— Готфрид! — отвърна Ленц и двамата изляха в гърлата си коняка.

— Утре ще ти пратя пакет с кървавица и лебервурст, Готфрид. Приемаш ли?

— На драго сърце! — Ленц го потупа по рамото. — Стари ми, добри Щефан!

Щефан сияеше.

— Ти можеш така хубаво да се смееш! — каза той въодушевено. — Много ми е приятно, когато някой умее да се смее хубаво. Много лесно се натъжавам, това ми е грешката.

— И моята — отвърна Ленц. — Затова и се смея! Ела, Роби, изпий с нас една чаша за безкрайния световен смях!

Отидох при тях.

— Какво му е на малкия там? — попита Щефан и посочи към Джорджи. — Изглежда ужасно тъжен.

— Той може да бъде много лесно ощастливен — казах аз. — Потребна му, е само работа.

— Сложна задача — отговори Щефан. — В наши дни…

— Той работи всичко.

— Сега всички работят всичко. — Щефан стана по-трезвен.

— Момчето има нужда от седемдесет и пет марки на месец.

— Глупости! С толкова няма да преживее.

— Ще преживява — казах аз.

— Готфрид — отвърна Григолайт. — Аз съм стар пияч. Добре. Ала работата е нещо сериозно. Човек не може да я даде някому днес, а утре да му я отнеме. Това е по-лошо, отколкото да позволиш някому да се ожени, а утре да му отнемеш жената. Но ако момъкът е честен и може да изкарва със седемдесет и пет марки, тогава има щастие. Нека във вторник в осем часа се яви при мене. Имам нужда от помощник, които да тича по моите ангажименти в сдружението и други такива. От време на време ще получава безплатно и един пакет месо. Изглежда, че има нужда малко да се поохрани.

— Даваш ли дума? — попита Ленц.

— Това е думата на Щефан Григолайт.

— Джорджи — извиках аз, — ела насам!

Той се разтрепера, като чу за какво го викаме.

Върнах се при Кьостер.

— Слушай, Ото — подхванах аз, — ако би могъл да започнеш живота си отново, би ли го повторил?

— Точно такъв, какъвто е бил?

— Да.

— Не — каза Кьостер.

— И аз — заключих сам.