Ерих Мария Ремарк
Трима другари (6)

VI

Патриция Холман живееше в голяма жълта кооперация, отделена от улицата с тясна тревна ивица. Пред входа имаше улична лампа. Оставих кадилака точно под нея. В трептящата й светлина той напомняше на огромен слон с преливащ черен блясък.

Бях пообогатил гардероба си. Освен вратовръзката си купих и нова шапка, чифт ръкавици. Носех и сивото пардесю на Ленц, чудесно, от най-фина шотландска вълна. Така нагизден, на всяка цена исках да разсея пиянското първо впечатление, което бях направил.

Натиснах клаксона. Веднага осветлението бе запалено. Изведнъж бляснаха един над друг петте прозореца на стълбището. Асансьорът забръмча. Виждах го как се смъква надолу като някакъв светъл кош, спускан от небето. Патриция Холман отвори вратата и бързо заслиза по стълбите. Беше облечена в късо кафяво кожено палто и тясна кафява пола.

— Здравей! — Тя ми протегна ръка. — Толкова се радвам, че ще изляза! Целия ден прекарах в къщи.

Много ми харесваше как си подава ръката — ръкостискането й бе по-силно, отколкото човек можеше да очаква. Мразех хората, които така отпуснато ти подават ръка, сякаш е мъртва риба.

— Защо не ми казахте това по-рано? — отвърнах аз. — Тогава щях да ви взема още по обед.

— Нима имате толкова много време?

— Не. Но бих могъл да се освободя.

Тя пое дълбоко дъх.

— Чудесен въздух! Ухае на пролет.

— Ако ви доставя удоволствие, бихме могли да се разхождаме на чист въздух с кола, докогато искате — казах аз, — извън града, в гората. Дойдох с кола.

При това небрежно посочих към кадилака, като че ли беше някакъв стар форд.

— Кадилак ли? — Тя ме погледна с изненада. — Ваш ли е?

— Тази вечер — да. Иначе принадлежи на нашата работилница. Ние го поправихме и искаме да превърнем продажбата му в сделка на сделките.

Отворих вратата.

— Да идем ли първо в „Траубе“ да вечеряме? Как мислите?

— Да вечеряме — да, но защо именно в „Траубе“?

Погледнах я смутен. „Траубе“ беше единственият елегантен ресторант, който знаех.

— Откровено казано — отвърнах аз, — не зная друг ресторант, а и кадилакът ни задължава малко.

Тя се замя.

— В „Траубе“ положително всичко е сковано и скучно. Да идем някъде другаде!

Не знаех как да постъпя. Моите сериозни мечти се изпаряваха.

— Тогава вие предложете нещо — казах. — Заведенията, които аз познавам, са малко грубички, те не са за вас.

— Защо смятате така?

— Общо взето, така изглежда.

Погледът й пробягна по лицето ми.

— Можем и да опитаме.

— Добре. — Решително промених цялата си програма. — Тогава имам предвид едно място, ако не сте страхлива. Да идем при Алфонс.

— „Алфонс“ звучи вече много добре — отвърна тя, а тази вечер не съм страхлива.

— Алфонс е съдържател на бирария — казах аз — и добър приятел на Ленц.

Тя се засмя.

— Излиза, че Ленц навред има приятели?

Кимнах.

— Лесно ги намира. Нали сама видяхте как стана с Биндинг?

— Да, с божията воля! — отвърна тя. — Светкавично.

Потеглихме.

 

Алфонс беше понатежал, спокоен човек. Изпъкнали скули. Малки очи. Запретнати ръкави на ризата. Ръце като на горила. Той сам изхвърляше всеки, който не бе за неговата кръчма. Дори и членовете на спортното дружество „Верни на родината“. За твърде мъчни посетители си бе приготвил зад тезгяха един чук. Локалът бе с удобно местоположение — близо до болницата. Така Алфонс спестяваше разноските за превоза.

С косматата си лапа той избърса масата от светло борово дърво.

— Бира? — попита Алфонс.

— Ракия и нещо за ядене — казах.

— А за дамата? — попита Алфонс.

— И дамата желае ракия — обади се Патриция Холман.

— Страхотно — определи Алфонс. — Има свински ребърца с кисело зеле.

— Тук ли е клано прасето? — попитах.

— Разбира се.

— Но дамата сигурно би искала да хапне нещо по-леко, Алфонс.

— Не го казвате сериозно — отвърна Алфонс. — Първо вижте ребърцата.

Поръча на келнера да ни покаже една порция.

— Чудна свиня беше — каза той. — Премирана. Две първи награди.

— Естествено на такова нещо никой не би устоял — за мое учудване Патриция Холман отвърна с такава увереност, сякаш от години бе влизала и излизала в тази разбойническа кръчма.

Алфонс смигна.

— Значи две порции?

Тя кимна.

— Добре. Аз сам ще ви избера.

Той отиде в кухнята.

— Оттеглям съмненията си за локала — казах аз. — Вие покорихте Алфонс стремително. Сам да избира — обикновено го прави само за редовни посетители.

Алфонс се върна.

— Сложих ви още и прясна наденица.

— Идеята не е лоша — казах.

Алфонс ни гледаше доброжелателно. Ракията дойде. Три чаши. Едната за Алфонс.

— Е, тогава, наздраве! — каза той. — Нека нашите деца имат богати родители!

Обърнахме чашите. Момичето не потопи устни едва едва, а също обърна чашата.

— Страхотно! — каза Алфонс и се затътри пак към кухнята.

— Харесва ли ви ракията? — попитах аз.

Тя се потърси.

— Силна е. Но не биваше да се изложа пред Алфонс.

Свинските ребърца бяха превъзходни. Изядох две големи порции, а и Патриция Холман яде значително повече, отколкото предполагах. Намирах великолепно това, че тя така добре участвуваше във всичко и без стеснение се приспособи към локала. И отново без преструвка изпи още една ракия с Алфонс. Той тайно й смигна; намираше, че всичко е наред. А Алфонс беше познавач. Не по отношение на красотата и културата, а на живеца и съдържанието.

— Ако имате щастие, ще видите Алфонс и неговите човешки слабости — казах аз.

— Бих искала — отвърна тя. — Но той изглежда така, като че ли няма слабости.

— О, не. — И аз посочих масата до тезгяха. — Ето там.

— Какво? Грамофонът?

— Не грамофонът. Хорови песни! Алфонс има слабост към хоровото пеене. Няма танци, няма класическа музика, единствено хорове, мъжки хорове, смесени хорове — всичките плочи там са с хорови изпълнения. Ето вижте, той иде.

— Вкусно ли беше? — попита Алфонс.

— Като при майка — отвърнах.

— На дамата също?

— Най-хубавите свински ребърца в живота ми — заяви дамата смело.

Алфонс кимна доволен.

— Сега ще ви пусна моята нова плоча.

Отиде при грамофона. Иглата заскърца и мощно се разнесе мъжки хор, който със силни гласове изпълняваше „Мълчание в гората“. Беше дяволски гръмко мълчание.

Още при първия такт всичко в локала притихна. Алфонс можеше да стане опасен, ако някой не слушаше съсредоточено. Той стоеше до тезгяха, опрял косматите си ръце на хълбоците. Под въздействието на музиката лицето му се промени. Неговият израз стана мечтателен, мечтателен като изражението на горила. Хоровото пеене имаше неописуема власт над него. Ставаше кротък като сърне. Ако прозвучеше мъжки хор тъкмо когато се е разразило някакво сбиване, Алфонс спираше, сякаш докоснат от вълшебна пръчка, вслушваше се и вече беше готов да се помири. По-рано, когато бе много по-раздразнителен, жена му винаги държеше приготвени за пускане плочи, които той особено обичаше. Настъпеха ли застрашителни минути и той вече излизаше с чука иззад тезгяха, тя бързо поставяше иглата — и Алфонс отпускаше чука, заслушваше се и се успокояваше. Сега вече това не беше тъй наложително — жената бе мъртва, нейният портрет, подарък от Фердинанд Грау, който се хранеше тук безплатно, висеше над бара, а и Алфонс беше поостарял и охладнял.

Плочата свърши. Алфонс се приближи.

— Чудесно — казах аз.

— Особено първият тенор — каза Патриция Холман.

— Правилно — съгласи се Алфонс и за пръв път се оживи малко повече, — вие разбирате. Първият тенор е от много висока класа.

Сбогувахме се с него.

— Поздравете Готфрид — каза той. — Нека се отбие тук някой път.

 

Стояхме на улицата. Лампите пред сградата хвърляха трепкащи светлини и сенки към клонака на едно старо дърво. Вейките вече бяха с лек зелен оттенък, а от неспокойната неясна светлина отдолу дървото имаше вид на много по-клонесто и по-високо; изглеждаше така, сякаш короната му се губеше в сумрака над него… изглеждаше като някаква гигантска разперена ръка, протегната към небето с неизмерим копнеж.

Патриция Холман потръпваше.

— Студено ли ви е? — попитах аз.

Тя вдигна рамене и мушна ръцете си в ръкавите на своето кожено палтенце.

— Само за един момент. Вътре беше доста топло.

— Вие сте леко облечена — казах аз. — Вечер все още е студено.

Тя поклати глава.

— Не обичам да нося тежки неща. И много искам най-сетне да настъпи топло време. Не обичам студа. Най-малкото не в града.

— В кадилака е топло — казах. — За всеки случай съм взел и одеяло.

Помогнах й да се качи в колата и сложих одеялото върху коленете й. Тя ги повдигна малко повече.

— Прекрасно. Така е много хубаво. Студът натъжава.

— Не само студът. — Седнах на кормилото. — Да се поразходим ли малко?

Тя кимна.

— С удоволствие.

— Накъде?

— Просто така, бавно по улиците. Все едно накъде.

— Добре.

Запалих мотора и поехме бавно и без план из града. В този час вечерното движение беше най-голямо. Ние се плъзгахме почти нечуто, тъй тихо бръмчеше моторът. Сякаш колата беше кораб, който безшумно се носи по пъстрите канали на живота. Улиците прелитаха край нас, осветени портали, светлини, редици улични лампи, приятното, леко вечерно вълнение на битието, едва доловимият трепет на осветената нощ, а над всичко, между стрехите на покривите, металносивото високо небе, към което градът хвърляше своето сияние.

Момичето седеше мълчаливо до мене. По лицето му пробягваха светлини и сенки. От време на време се обръщах към него; отново ми напомняше за вечерта, в която го видях за първи път. Лицето на девойката бе станало по-сериозно, изглеждаше по-чуждо отпреди, но много красиво; това беше ликът, който ме бе развълнувал тогава и от който не можех да се откъсна. Струваше ми се, че в него има нещо от загадъчността на тишината, която се таи във всичко, което е близо до природата — дървета, облаци, животни, а понякога и една жена.

 

Стигнахме до тихите улици на предградията. Вятърът се усили. Като че ли гонеше пред себе си нощта. На един голям площад, заобиколен от сънно тихи ниски къщи сред малки градини, спрях колата.

Патриция Холман направи движение сякаш се събуждаше.

— Хубаво е — каза тя след известно време, — ако имах кола, щях всяка вечер да се разхождам така бавно наоколо. Има нещо недействително в това, да се плъзгаш тъй беззвучно. Буден си и в същото време сънуваш. Мисля си, че тогава вечер човек не би имал нужда от никакви хора…

Извадих от джоба си пакет цигари.

— Вечер човек има нужда от някого, така ли?

Тя кимна.

— Да, на свечеряване. Странно, когато настъпва мракът…

Разтворих пакета.

— Това са американски цигари. Обичате ли ги?

— Да, дори повече от другите.

Поднесох й огън. За един миг топлата близка светлина на кибрита озари нейното лице и моите ръце и изведнъж ми мина лудешката мисъл, че ние от дълго време си принадлежим.

Свалих стъклото, за да излиза димът.

— Искате ли да покарате колата? — попитах аз. — Сигурно ще ви прави удоволствие.

Тя се обърна към мене.

— Бих искала, но не умея.

Наистина ли не умеете?

— Не. Никога не съм се учила.

Виждах изгледите си.

— Но Биндинг отдавна би могъл да ви покаже — казах аз.

Тя се засмя.

— Биндинг е твърде влюбен в своята кола. Не пуска някой да се доближи до нея.

— Но това е глупаво — заявих аз, радостен, че мога да нанеса удар на дебелия. — Ще ви дам да покарате. Елате!

Всички предупреждения на Кьостер отидоха на вятъра. Слязох, за да може тя да заеме мястото на водача. Патриция Холман бе обзета от вълнение.

— Но аз наистина не мога да карам.

— О, не — отвърнах аз, — можете. Само дето още не знаете как. Показах й как се пали и как се включват скоростите, — Така — заключих аз. — Е, хайде, давайте!

— Момент! — Тя посочи към един автобус, който се носеше самотен по улицата. — Няма ли да го оставим да мине пръв?

— В никакъв случай! — Включих бързо и отпуснах съединителя.

Патриция Холман, конвулсивно вкопчила ръце във волана, гледаше напрегнато към улицата.

— Боже мой, но ние караме много бързо!

Погледнах скоростомера.

— Сега карате с двадесет и пет километра в час. В действителност са двадесет. Добро темпо за бегач на дълги разстояния.

— На мен ми се струват осемдесет.

След няколко минути първият страх беше преодолян. Пътувахме по широка права улица. Кадилакът леко залиташе насам-натам, като че резервоарът му беше пълен с коняк вместо с бензин, а понякога минаваше страшно близо покрай бордюрите, но постепенно всичко тръгна добре и стана така, както си го представях: извоювах си превъзходство, защото изведнъж бяхме станали учител и ученичка, и аз се възползувах от това.

— Внимание — казах, — насреща стои полицай!

— Да спра ли?

— Вече е твърде късно.

— Какво ще последва, ако ме залови? Нямам документ.

— Тогава и двамата ще отидем в затвора.

— За бога! — Изплашена, тя затърси с крак спирачката.

— Газ! — извиках аз. — Газ! Натиснете здраво! Трябва да минем покрай него гордо и бързо. Най-доброто средство срещу закона е дързостта.

Полицаят не ни обърна никакво внимание. Момичето си отдъхна.

— Досега не знаех, че полицаите по движението могат да изглеждат като дракони, които бълват огън — каза, когато той остана на няколкостотин метра зад нас.

— Те изглеждат така само когато човек ги засегне.

Бавно изтеглих спирачката.

— Ето ни на една чудесна и безлюдна странична улица. Тук можем да се поупражняваме. Най-напред потегляне и спиране.

Няколко пъти Патриция Холман задави мотора. Тя разкопча кожената си палто.

— Стана ми топло! Но трябва да се науча!

Усърдна и внимателна, тя седеше на волана и наблюдаваше какво й показвах. После, надавайки викове от вълнение, тя вземаше първите си завои и се боеше от насрещните фарове като от дявола, но беше не по-малко горда, когато благополучно ги минеше. Скоро в малкото, осветено от арматурното табло пространство, възникна атмосфера на другарство, каквато се появява бързо при технически и трудови дела, и когато след половин час си разменихме местата и аз потеглих обратно, се чувствувахме по-близки, отколкото ако взаимно си бяхме разказали целия свой живот.

 

Близо до „Николай щрасе“ отново спря колата.

Точно срещу нас имаше червена кинореклама. Под нея асфалтът блестеше матово като избелял пурпур. Върху бордюра на тротоара лъщеше голямо черно маслено петно.

— Така — казах, — сега честно сме заслужили да изпием по една чаша. Къде да го направим?

Патриция Холман помисли малко.

— Да идем в хубавия бар с платноходите — предложи тя.

И в същия момент изпаднах в паника. Сега в бара положително седеше Последния романтик. Вече си представях лицето му…

— Ах — побързах да кажа аз, — но той не представлява нищо особено. Има много по-приятни локали…

— Не зная. На мен ми се видя хубав…

— Наистина ли? — попитах аз объркан. — Последния път сте го намерили хубав?

— Да — отвърна тя засмяна. — Дори много хубав…

„Така ли било — мислех си, — само дето толкова се укорявах!“

— Уверен съм обаче, че по това време там е много пълно — направих още един опит аз.

— Бихме могли да видим.

— Да, естествено. — Обмислях как би следвало да постъпя. Когато стигнахме, бързо слязох от колата. — Ще хвърля един поглед и веднага ще се върна.

Валентин беше единственият мой познат в бара.

— Кажи — попитах го аз. — Готфрид беше ли тук?

Валентин кимна.

— Да, с Ото. Отидоха си преди половин час.

— Жалко — казах аз и си поех дъх. — Много исках да ги видя.

Върнах се при колата.

— Можем да рискуваме — заявих. — Случайно днес не е толкова лошо. — Но от предпазливост паркирах колата зад първия ъгъл и в най-дълбока сянка.

Едва ли бяхме седели и десет минути, когато сламенорусата глава на Ленц изникна над бара. „По дяволите! — помислих си аз. — Сега я наредихме! Щеше да ми е по-приятно да ме види с момичето поне след няколко седмици.“

На Готфрид явно не му се искаше да остане тук. Вече се мислех за спасен, когато схванах, Валентин му сочи, че съм в залата. Ето какво заслужих с предишната си лъжа. Лицето на Готфрид, в момента, когато ни съгледа, би представлявало забележителен етюд за всеки ученолюбив филмов актьор. Широко облещени, очите му бяха като яйца на очи, долната му челюст увисна, боях се да не падне. Жалко, че в този момент в заведението нямаше режисьор; бях сигурен, че той незабавно би ангажирал Ленц. Например за роля на претърпял корабокрушение моряк, пред който изведнъж с рев се явява морско чудовище.

Но Готфрид се овладя бързо. Хвърлих към него заклинателен поглед да се маха. В отговор той се ухили пренебрежително, оправи си сакото и тръгна към нас.

Съзнавах какво ми предстои и затова незабавно преминах в стремителна атака.

— Заведе ли госпожица Бомблат у дома й? — попитах, за да го неутрализирам веднага.

— Да — отвърна той, без да се издаде дори с едно премигване, че допреди секунда не е знаел нищо за госпожица Бомблат. — Тя те поздравява и моли да й се обадиш по телефона още утре рано сутринта.

Ответният удар беше добър. Кимнах с глава.

— Ще й позвъня, надявам се, че ще купи колата.

Ленц отново отвори уста. Ритнах го по пищяла и така го изгледах, че той се ухили и замълча.

Изпихме по няколко чаши. Аз пих само „сайдкарс“ с много лимон. Не исках ненадейно пак да бъда сразен от самия себе си. Готфрид беше в чудесно настроение.

— Току-що бях у вас — каза той. — Исках да те взема. След това минах през площада с люлките. Поставили са великолепна нова въртележка. Искате ли да отидем? — Той гледаше Патриция Холман.

— Още сега! — отвърна тя. — Обичам въртележките повече от всичко друго!

— Тогава веднага ставаме — казах аз. Радвах се, че ще излезем. На открито работата беше по-проста.

 

Латернаджии — предни постове на панаирните площадки. Сладостнотъжни мелодии, понякога на протри та кадифена покривка върху латерната стои папагал или зъзнеща малка маймунка в червена дрешка. Чуват се и резките гласове на продавачите на порцеланови джунджурии, на резачки за стъкло, целувки с орехи и бадеми, балони и платове за дрехи. Студена синя светлина и миризма на карбидни лампи. Гадатели, астролози, палатки с меденки, корабообразни люлки, бараки с атракции — и най-сетне, сред кипеж от звуци, пъстрота, блясък, осветените като дворци кули на въртележките.

— Хайде, деца! — Ленц се спусна с развети коси към влакчето „През планини и долини“. То беше с най-големия оркестър. При всяка обиколка от позлатени ниши излизаха шестима тръбачи, обръщаха се на всички страни, гърмяха с тръбите си, като ги поклащаха, после се скриваха. Славно нещо!

Седнахме в един голям лебед и шумно започнахме да се вдигаме нагоре и да се спускаме. Светът искреше и се плъзгаше, лебедът се полюшваше и вмъкваше в черен тунел, през който се носехме под барабанен бой, а веднага след това отново ни обгръщаха блясък и тръбни звуци.

— По-нататък! — Готфрид се насочи към една летяща въртележка с цепелини и аероплани. Качихме се на един цепелин и направихме с него три обиколки.

Когато отново се намерихме долу, бяхме се позадъхали.

— А сега — към дяволското колело! — заяви Ленц.

Дяволското колело беше голям, гладък, в средата малко издигнат кръгъл плот, който се въртеше все по-бързо и по-бързо, а човек трябваше да се задържи прав. Готфрид се качи заедно с двадесетина души. Започна да танцува степ като обсебен и му ръкопляскаха страшно. Накрая останаха само той и една готвачка със задник на впрегатен кон. Когато вече беше много трудно, хитрушата просто седна в центъра на кръга, а Готфрид се въртеше, танцувайки около нея. Всички други вече бяха изпопадали. В края на краищата съдбата улучи и Последния романтик; той залитна към обятията на готвачката и, след като бе прегърнат от нея, се преметна настрана. Когато отново се намери сред нас, водеше готвачката подръка. Наричаше я просто Лина. Тя свенливо се усмихваше. Попита с какво да я почерпи. Лина заяви, че най-доброто нещо при жажда било бирата. Двамата изчезнаха в една палатка, където поднасяха баварска бира.

— А ние? Къде ще идем ние сега? — попита Патриция Холман с грейнали очи.

— В лабиринта на призраците — казах аз и посочих към една голяма барака.

Лабиринтът беше път, пълен с изненади. След няколко крачки подът вече се тресеше, в тъмното ръцете опипом търсеха да се заловят за някого, от ъглите се подаваха муцуни, ревяха призраци; ние се смеехме, но изведнъж девойката бързо отстъпи назад пред един зелено осветен мъртвешки череп. За миг се облегна на ръката ми, дъхът й докосна лицето ми, усетих косите и край устните си — но веднага след това тя пак се засмя и аз я пуснах.

Пуснах я, но в мене нещо я задържаше. И дълго след като излязохме от лабиринта, продължавах да усещам нейното рамо върху ръката си, меката коса, лекия дъх на праскова от нейната кожа…

Избягвах да я гледам. Изведнъж тя бе станала за мене друга.

Ленц вече ни очакваше. Той бе сам.

— Къде е Лина? — попитах го.

— Пие — отвърна той и посочи с глава селската палатка. — С един ковач.

— Моите съболезнования — казах аз.

— Глупости — възрази Готфрид. — По-добре да се заемем със сериозна мъжка работа.

Отидохме при една барака, където гривни от твърда гума се хвърляха върху някакви куки, за да се спечелят всевъзможни неща.

— И тъй — каза Ленц на Патриция Холман, тикна шапката на тила си, — сега ще ви съберем чеиз.

Той хвърли пръв и спечели будилник. Последвах го и пипнах едно мече. Притежателят на будката ни предаде и двете неща и вдигна много шум, за да примами и други клиенти. — Скоро ще се изпари желанието ти да викаш! — ухили се Готфрид и получи един тиган. Аз — второ мече.

— Я виж ти, какъв късмет — успя само да каже собственикът на будката и ни предаде нещата.

Той не знаеше какво още ще му дойде на главата. Ленц беше най-добрият в ротата по хвърляне на ръчни гранати, а през зимата, когато нямахме какво толкова да правим, по цели месеци се упражнявахме да хвърляме фуражките си по всевъзможни куки. В сравнение с това гривните тук бяха детска игра. Без усилие при следващото мятане Готфрид спечели една кристална ваза. Аз — половин дузина грамофонни плочи. Притежателят на бараката мълком ни ги тикна в ръцете, а после прегледа куките.

Ленц се прицели, хвърли и спечели един сервиз за кафе, втората награда. Вече имахме куп зрители. Много бързо нахвърлях три гривни на една и съща кука. Резултат: „Каещата се света Магдалена“ в златна рамка.

Притежателят на бараката направи гримаса, сякаш седеше при зъболекар, и не ни позволи да хвърляме повече. Готови бяхме да престанем, но зрителите вдигнаха врява. Настояваха той да не ни пречи и да продължим хвърлянето. Искаше им се да видят как ще бъде обран. Най-голям шум вдигаше Лина, която изведнъж се беше появила със своя ковач.

— Ха, значи да се хвърля на вятъра може, а когато е да се улучи, не може, така ли? — крещеше тя. Ковачът ръмжеше одобрително.

— Добре — обади се Ленц, — за всеки още по едно мятане.

Хвърлих пръв. Леген с кана и сапуниерка. След мене беше Ленц. Той взе пет гривни. Бързо наниза четирите на една и съща кука. Преди петата нарочно вмъкна пауза и си извади цигара. Трима мъже му подадоха огън. Ковачът го тупаше по рамото. От вълнение Лина хапеше носната си кърпичка. Тогава Готфрид се прицели и хвърли съвсем леко, за да не се отплесне, и петата гривна върху другите четири. Улучи. Гръмовен рев. Беше изтеглил главната печалба: детска количка с розова покривка и дантелена възглавничка.

Притежателят на бараката я изтика навън, проклинайки. Струпахме всичко в нея и потеглихме към следната барака. Лина буташе количката. Ковачът така се шегуваше, че предпочетох да остана с Патриция Холман няколко крачки по-назад. В следващата барака трябваше да се хвърлят халки върху шишета с вино. Ако халката се нанижеше, бутилката биваше спечелена. Отмъкнахме шест от тях. Ленц огледа етикетите и подари бутилките на ковача.

Имаше още една барака от подобен род, но собственикът бе подушил опасността и когато стигнахме, обяви, че е затворено. Ковачът беше готов да вдигне скандал; бе видял, че тук можеше да спечели няколко бутилки бира. Ние се отказахме. Собственикът на бараката беше само с една ръка.

Стълпилите се около нас ни придружиха чак до кадилака.

— Е, и какво? — попита Ленц и се почеса по врата. — Най-добре ще бъде да вържем детската количка отзад.

— Естествено — потвърдих аз, — ала ще трябва да седнеш в нея и да я управляваш, за да не се преобърне.

Патриция Холман възрази. Плашеше се, че Ленц наистина може да го направи.

— Добре — каза Готфрид, — тогава да разпределим нещата. Двете мечета безусловно ще са за вас. Грамофонните плочи — също. А тигана? — Девойката поклати глава. — Тогава минава в собственост на работилницата — заяви Готфрид. — Вземи го ти, Роби, стари майсторе на яйцата на очи. А сервизът за кафе? — Девойката кимна към Лина. Готвачката се изчерви. Готфрид й предаде нещата, сякаш и връчваше награда. След това измъкна фаянсовия леген. — Ами това тук? На господина, нали? Може да му върши добра работа при неговия занаят. Будилника — също. Ковачите спят дълбоко.

Аз връчих на Готфрид вазата. А той я подаде на Лина. Тя заекна нещо като отказ. Не откъсваше очи от „Каещата се Магдалена“. Мислеше си, че ако тя получи вазата, ковачът ще вземе картината.

— Много си падам по картини — изтърси. Трогателно алчна, тя стоеше и от възбуда хапеше червените си пръсти.

— Уважаема госпожице — попита Ленц с широк жест и се обърна към Патриция Холман, — какво ще кажете?

Девойката взе картината и я даде на готвачката.

— Много е хубава картината, Лина — каза тя усмихнато.

— Окачи си я над леглото и никога не забравяй за Магдалена — добави Ленц.

Лина я сграбчи. Очите й се наляха. От благодарност тя се разхълца.

— А сега е твой ред — каза Ленц замислено на детската количка. В очите на Лина, въпреки цялото й щастие заради „Магдалена“, отново се появи алчност. Ковачът каза, че човек никога не знаел кога може да му потрябва подобно нещо и така се разсмя, че изтърва една бутилка вино.

Но Ленц не пожела.

— Един момент, преди малко забелязах там нещо — каза той и изчезна. Няколко минути по-късно се върна да вземе количката и я откара нататък. — Уредено заключи той, като се появи без нея.

Качихме се в кадилака.

— Същинска Коледа! — каза, Лина, щастлива от всичките си партакеши, и се сбогува с нас, подавайки ни червената си лапа.

Ковачът ни дръпна още за секунда настрана.

— Слушайте — каза той, — ако искате да хвърлите някому един бой, живея на улица „Лайбниц“, шестнайсет, задния двор, ляво. Ако пък се случат повечко, ще дойда със сдружението.

— Бива! — отвърнахме ние и потеглихме.

Когато завивахме покрай увеселителния площад, Готфрид посочи през прозореца. Там беше нашата детска количка с истинско бебе в нея, а редом — бледа, все още смутена жена, която я разглеждаше.

— Добре, нали? — попита Готфрид.

— Занесете й и мечетата! — извика Патриция Холман. — И те й се полагат.

— Едното може би — каза Ленц, — но другото трябва да задържите.

— Не, двете.

— Добре. — Ленц скочи от колата, хвърли плюшените играчки в ръцете на жената и преди тя да успее да каже нещо, побягна, сякаш някой го преследваше. — Така — каза той, като си пое дъх. — Сега пък се почувствувах твърде зле от собственото си благородство. Свалете ме пред „Интернационал“. На всяка цена трябва да изпия един коняк.

Той слезе, а аз изпратих Патриция Холман до вкъщи. Сега не беше както миналия път. Тя стоеше пред вратата, а светлината на лампата трептеше по лицето й. Беше прелестна. С удоволствие бих я последвал.

— Лека нощ — казах аз, — спете добре!

— Лека нощ!

Гледах подире й, докато угасна осветлението. После си тръгнах с кадилака. Чувствувах се странно. Не както обикновено, както преди, когато вечер лудеех по някое момиче. Тук имаше много повече нежност. Нежност и желанието веднъж да можеш да се отпуснеш напълно. Да се оставиш да паднеш… някъде…

Отидох при Ленц в „Интернационал“. Беше почти пусто. В един ъгъл седеше Фрици със своя приятел, келнера Алоис. Караха се. Готфрид седеше с Мими и Вали на канапето до бара. Той беше много мил с двете, дори с Мими, клетата старееща женица.

Момичетата скоро излязоха. Трябваше да търсят клиенти. Сега беше най-подходящото време. Мими пъшкаше и въздишаше поради вените на краката си. Седнах до Готфрид.

— Хайде, почни да ме кастриш!

— Защо, бебо? — попита той за мое учудване. — Постъпваш точно както трябва.

Изпитах облекчение, че той приемаше толкова естествено работата.

— Можех да ти кажа по-рано макар и една думичка — смънках аз.

Той махна в знак на несъгласие.

— Глупости!

Поръчах си ром.

— Знаеш ли — подхванах тогава, — изобщо нямам представа каква е и коя е. Не зная и какви са отношенията й с Биндинг. Каза ли ти той тогава нещо?

Готфрид ме погледна.

— Грижа ли те е за това?

— Не.

— Така си и мислех. Впрочем балтонът ти стои добре.

Аз се изчервих.

— Няма нужда да се изчервяваш. Имаш пълно право. Бих искал да можех и аз.

Помълчах.

— Защо говориш така, Готфрид? — казах аз най-сетне.

Той ме погледна.

— Защото всичко друго е вятър, Роби. Защото днес няма нищо, което да заслужава усилията ти. Припомни си какво ти говореше вчера Фердинанд. Той е много прав, старият дебел рисувач на трупове. Е, хайде, седни на раздрънканото пиано и изсвири няколко от старите войнишки песни.

Изсвирих „Три лилии“ и „Аргонският лес“. Песните звучаха призрачно в пустия локал, като си помислеше човек, кога ги бяхме пели.