Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drei Kameraden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
remark (2009)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

Редактор НИКОЛА ГЕОРГИЕВ

Редактор на издат. НИНА ЦАНЕВА

Художник ПЕТЪР ДОБРЕВ

Художествен редактор ПЕНЧО МУТАФЧИЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректори ГАЛИНА КИРОВА, АСЯ СЛАВОВА

 

Дадена за набор март 1984 г.

Подписана за печат юни 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 26. Издателски коли 21,84. УИК 24,33

Формат 32/84/108. Цена 2,76 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Verlag Kurt Desch GmbH. München — Wien — Basel. 1971

История

  1. — Добавяне

XIX

Чаках, спрял на пиацата. Появи се Густав със своята кола и застана зад мене.

— Какво прави кучето, Роберт? — попита ме той.

— О, чувствува се чудесно.

— А ти?

Зле настроен, махнах с ръка.

— Бих се чувствувал чудесно, ако печелех повече. Представи си, днес имам всичко на всичко два курса от по петдесет пфенига!

Той кимна.

— Все по-зле върви. Какво ли още има да ни дойде до главата!

— А тъкмо сега е необходимо да печеля пари! — казах аз. — Тъкмо сега! Много пари!

Густав се почеса по брадичката.

— Много пари! — после ме измери с поглед. — Реално от никъде не можем да нагребем грошове, Роберт. Единствено чрез спекула. Какво би казал за тотализатора? Днес има надбягвания. Знам едно първокласно бюро. Неотдавна заложих на Аида и спечелих двадесет и осем пъти повече от залога си.

— Каквото и да е, все ми е едно. Главното е да има някакъв изглед.

— Опитвал ли си някога?

— Не.

— Тогава ти имаш чиста ръка! Това обещава нещо. — Той погледна часовника си. — Хайде! Да идем ли? Ще стигнем точно навреме.

— Добре. — След случая с кучето изпитвах голямо доверие към Густав.

Бюрото, където приемаха залозите, се намираше в доста голямо помещение. Вдясно бе отделена будка за цигари, вляво беше тотализаторът. Цялата витрина бе отрупана със зелени и розови спортни вестници и с написани на пишеща машина съобщения за надбягвания. Покрай едната стена имаше дълъг пулт за писане с няколко мастилници. Зад него безспир сновяха трима мъже. Единият крещеше по телефона, другият тичаше насам-натам с бележки в ръка, а третият, тикнал чак на тила своето бомбе, местеше между зъбите си дебела, черна, раздъвкана бразилска пура; беше без палто, със запретнати ръкави, стърчеше зад едно от писалищата и вписваше залаганията. Ризата му бе в най-наситения виолетов цвят.

За мое учудване в бюрото цареше голямо оживление. Виждаха се предимно незначителни хора: занаятчии, работници, дребни чиновници, няколко проститутки и сутеньори. Още на вратата ни спря мъж с мръсни сиви гамаши, сиво бомбе и оръфан сив редингот.

— Фон Билинг. Ще залагат ли господата. От сигурно по-сигурно!

— На луната! — отвърна Густав, на чието лице тук в бюрото изведнъж се появи съвсем друг израз.

— Само петдесет пфенига — настояваше Билинг. Познавам треньорите лично. От по-рано — добави той в отговор на един мой поглед.

Густав вече изучаваше списъците на участниците в надбягванията.

— Кога ще излезе Отьой? — извика той, обърнат към чиновниците.

— В пет часа — изкряка един служащ.

— Филомена, чудесна кранта! — изръмжа Густав. — Държавен кон с тежка походка. — От вълнение той вече се обливаше в пот.

— Кой е следващият? — попита той.

— Хопегартен — подхвърли някой до него.

Густав отново се задълбочи в списъците.

— За начало всеки от нас ще заложи по две марки за Тристан, победа! — обяви той.

— Имаш ли някаква представа от тази работа? — попитах аз.

— Представа ли? — отвърна Густав с въпрос. — Познавам всяко конско копито.

— И въпреки това залагате на Тристан? — каза някой до нас.

— Прилежната Лизхен, човече, това е единственият шанс! Познавам лично Джони Бърнс.

— Аз пък — отвърна Густав, — съм собственик на конюшнята на Прилежната Лизхен. Зная по-добре.

Той извика нашите залози на човека отсреща до писалището. Получихме по една бележка и седнахме в предната част на помещението, където имаше няколко маси и столове. Около нас се разнасяха най-различни имена. Неколцина работници спореха за спортни коне от Ница, двама пощенски раздавачи проучваха сведенията за времето от Париж, а един файтонджия се хвалеше, че някога участвувал в конни надбягвания. Само някакъв дебелан с щръкнали коси седеше безучастно на своята маса и поглъщаше сандвич след сандвич. Двама мъже стояха, опрели гърбове на стената, и гледаха жадно към него. Всеки от тях държеше по един билет в ръка, но бяха с тъй хлътнали лица, сякаш от много дни не бяха яли.

Телефонът иззвъня рязко. Всичко живо наостри уши. Чиновникът извикваше имената. За Тристан не се чу ни дума.

— Проклятие! — каза Густав и се изчерви. — Соломон е победил! Кой би помислил, да не би вие? — попита той гневно застъпника на Прилежната Лизхен. — Вие попаднахте в обобщението: „Освен това участвуваха…“

Фон Билинг се появи помежду ни.

— Господа, да бяхте ме послушали, господа! Соломон щях да ви кажа! Само Соломон! Искате ли да заложите за следващото надбягване?…

Густав изобщо не слушаше. Той се бе успокоил и като познавач се бе увлякъл в разговор с Прилежната Лизхен.

— Разбирате ли малко от коне? — попита ме Билинг.

— Никак.

— Тогава залагайте, залагайте, но само днес добави той шепнешком. — И никога вече! Послушайте ме! Залагайте — няма значение на кого — на Крал Лир или на Сребърния молец, може и на Льор бльо. Не искам да печеля от това. Дайте ми нещо, ако спечелите. — Той трепереше от играческа страст. Познавах правилото от покера: новаците печелят често.

— Добре — съгласих се аз, — а за кой?

— За който пожелаете… за които пожелаете…

— Льор бльо не звучи лошо — казах аз. — Тогава десет марки за Льор бльо.

— Ти луд ли си? — попита Густав.

— Десет марки за тази грохнала старица, от която отдавна е трябвало да направят салам!

Прилежната Лизхен — Густав току-що бе назовал мъжа, „дерач на коне“ — се съгласи с пълна уста.

„Виж го ти! Взел да залага на Льор бльо! Това е крава, а не кон, господине! Майски сън ще го изпревари на два крака, стига да поиска! Победа?“

Билинг ме гледаше заклинателно и ми правеше знаци.

— Победа — казах аз.

— Не те бива за тая работа — изсумтя презрително Прилежната Лизхен.

— Човече! — Сега и Густав ме гледаше така, като че се бях превърнал в хотентот. — Джипси II, това знаят и децата в майчина утроба.

— Държа на своя Льор бльо — потвърдих аз. Би било в разрез с всички неведоми закони на щастието сега да променям коня, на който заложих.

Мъжът с лилавата риза ми предаде бележката. Густав и Прилежната Лизхен ме гледаха така, сякаш имах бубонна чума! Те видимо се отдръпнаха от мен и насочили се към служителя, за да заложат на Джипси II и Майски сън, избухнаха във взаимен подигравателен смях, в който все пак се съдържаше и уважението на познавачите един към друг.

В този момент някой се строполи. Беше един от измършавелите мъже, които стояха в предната част на залата край масите. Той се свлече по стената и тупна силно на земята. Двамата пощенски раздавачи го вдигнаха и го оставиха на един стол. Лицето му беше сиво-бяло, устата — отворена.

— Хайде бе! — каза една от проститутките, пълна, мургава персона с гладка коса и ниско чело. — Няма ли кой да донесе чаша вода!

Видя ми се чудно колко малко хора се загрижиха за изпадналия в безсъзнание. Повечето само го погледнаха бегло и отново се заеха с наддаванията.

— Всеки момент се случва нещо подобно — каза Густав. — Безработни. Залагат и последния си пфениг. Дебнат винаги най-голямата печалба, хиляда за десет.

От будката за цигари се приближи файтонджията с чаша вода. Мургавата проститутка потопи в нея носната си кърпичка и избърса челото и слепоочията на мъжа. Той въздъхна и изведнъж отвори очи. Имаше нещо страховито в безумното и внезапно отваряне на това съвсем угаснало лице, сякаш друго, непознато същество гледаше през отворите на застиналата сиво-бяла маска.

Момичето пое чашата с вода и даде на мъжа да пие. При това го придържаше като дете в ръцете си. После се пресегна и взе от масата един сандвич на равнодушния дъвкач с щръкналите коси.

— Е, хапни де, хапни малко, ама бавно, бавно; да не ми отхапеш пръста! Така, а сега пийни пак.

На масата дебелият гледаше косо към своя сандвич, но не казваше нищо. Цветът бавно се върна на лицето на гладния. Той поседя още известно време, а след това, залитайки, се изправи. Момичето го изпрати до вратата, като го подкрепяше. Тогава бързо хвърли поглед назад и отвори чантичката си.

— На, веднага се измитай и по-добре яж, отколкото да залагаш…

Един от сутенъорите, който през цялото време стоя с гръб към момичето, сега се обърна. Беше с лице на хищна птица, с щръкнали уши, носеше лачени обувки и спортен каскет.

— Какво му даде? — попита той.

— Грошове.

Той я блъсна с лакът в гърдите.

— Повече ще е било. Друг път да ме питаш!

— Не преувеличавай толкова, Еде — каза един друг. Проститутката извади своята пудриера и начерви устните си.

— И все пак е истина — каза Еде. Проститутката не отговори нищо.

Телефонът иззвъня. Наблюдавах Еде и не обърнах внимание на телефонния разговор.

— Светът нарича това късмет! — чух изведнъж да гърми Густав. — Господа, това е повече от късмет! Това е истински гигантски късмет! — Той ме удари по рамото. — Сто и осемдесет марки ти се изсипаха! Твоето конче със смешното име е спечелило!

— Какво? Наистина ли? — попитах аз.

Мъжът с раздъвканата бразилска пура и ризата в разкошен лилав цвят кимна кисело и взе бележката ми.

— Кой ви насочи?

— Аз — каза Билинг бързо с ужасно унизителна, пълна с очакване усмивка и се мушна пред мене с поклон. — Аз, ако позволите… при моите връзки…

— Добре, човече…

Шефът изобщо не го погледна и ми наброи парите. За момент в цялото помещение настана пълна тишина. Всичко живо ме гледаше. Дори невъзмутимият дъвкач вдигна глава.

Прибрах банкнотите.

— Спрете! — пошепна ми Билинг. — Спрете! — По лицето му бяха избили червени петна. Тикнах в ръката му десет марки.

Густав се усмихна и ме удари с юмрук в ребрата. — Видиш ли? Какво ти казвах! Трябва само Густав да слушаш и тогава ще гребеш пари с лопата!

Съзнателно пропуснах да напомня на бившия санитарен ефрейтор за Джипси II. Но явно веднага след това той сам се сети за него.

— Да си вървим! — каза Густав. — Днес познавачите нямат късмет!

На вратата някой ме дръпна леко за ръкава. Беше Прилежната Лизхен.

— За кого бихте заложили при надбягванията в памет на Масловски? — попита ме той с любопитство и респект.

— Само за „О, Таненбаум“[1] — казах аз и отидохме с Густав в най-близката кръчма, за да изпием по чаша за здравето на Льор бльо.

Един час по-късно вече бях загубил тридесет марки. Не можех да се откъсна от играта. Но после престанах. На излизане Билинг пъхна в ръката ми някакво листче.

— Ако някога имате нужда от нещо! Или някой от вашите познати. Аз имам представителство. — Беше реклама за домашни киноапарати. — Посреднича и за продажба на стари дрехи — извика той след мене. — Плащам в брой!

 

В седем часа се върнах в работилницата. Карл беше на двора, моторът му шумеше.

— Добре, че идващ Роби — извика Коьстер. — Веднага ще излезем да го изпробваме. Качи се!

Цялата фирма беше готова и в очакване. Ото бе променил и подобрил някои неща в Карл, защото след две седмици искаше да участвува в едно планинско автомобилно състезание. Сега ни предстоеше първото изпитателно пътуване.

Качихме се. До Кьостер седеше Юп със своите огромни състезателски очила. Би му се пръснало сърцето, ако не го вземехме с нас. Двамата с Ленц седнахме отзад.

Карл потегли. Стигнахме до дългата изходна градска улица и вдигнахме сто и четиридесет километра. Ленц и аз се бяхме привели напред и ниско над облегалата на предните седалки; въздушното течение беше силно, човек би помислил, че ще му отнесе главата. Тополите от двете страни на пътя прелитаха край нас, гумите свиреха, а чудесният тон на мотора ни пронизваше чак до мозъка на костите като буен вик на свободата. След четвърт час забелязахме пред себе си една черна точка, която бързо се уголемяваше. Това беше сравнително голяма кола, която се движеше със скорост около осемдесет до сто километра. Тя не вървеше в права линия по шосето, а криволичеше. Пътят беше доста тесен. Затова Кьостер намали скоростта. Когато се приближихме на сто метра и понечихме да дадем сигнал, изведнъж видяхме вдясно по един страничен път да се задава мотоциклетист, който веднага след това изчезна зад някакъв храст пред кръстовището.

— Дявол да го вземе, тоя ще направи беля! — извика Ленц.

В същия миг видяхме, че мотоциклетистът се появи на шосето, на двадесет метра пред колата. Вероятно не бе преценил правилно скоростта и затова сега се мъчеше да я изпревари, описвайки дъга пред нея. Колата остро се отклони наляво, за да избегне сблъскването, ала в същия момент и мотоциклетистът изви наляво. Колата пак се придвижи надясно и засегна с калника си мотоциклета, който се преобърна. Мотоциклетистът излетя напред на шосето. Колата взе да се занася, шофьорът не можа да я овладее, тя събори пътеуказателя, пречупи стълба на крайпътната лампа и с пукот и трясък се удари в едно дърво.

Всичко това стана за няколко секунди. В следния миг с нашата все още висока скорост се бяхме приближили вече, гумите свистяха, Кьостер прекара Карл като кон между мотоциклетиста, мотоциклета и застаналата напреки димяща кола, вляво почти досегна ръката на поваления, а вдясно — задницата на колата. После моторът изрева, Карл отново тръгна направо, спирачките изскърцаха, стана тихо.

— Майсторски го направи, Ото — каза Ленц.

Изтичахме назад и отворихме вратите на колата. Моторът още работеше. Кьостер посегна към арматурното табло и издърпа ключа. Задавеният шум на машината замря и ние чухме стонове.

Всички стъкла на тежката лимузина бяха строшени. В полумрака на купето видяхме обляното с кръв лице на жена. До нея имаше мъж, притиснат между волана и седалката. Извадихме първо жената и я положихме на шосето. Цялото й лице беше нарязано, няколко парчета още стърчаха, но кръвта се стичаше. По-зле беше дясната ръка. От ръкава на белия жакет, който бе вече светлочервен, се нижеха едри капки кръв. Ленц го разряза. Рукна струя кръв, сетне продължи да тече на тласъци. Артерията беше прерязана. Ленц сви носната си кърпа като тампон.

— Освободи мъжа, аз скоро ще свърша тук — каза той. — Веднага трябва да идем в най-близката болница.

За да измъкнем мъжа, се налагаше да отвинтим облегалото на седалката. За щастие имахме достатъчно инструменти със себе си и го направихме твърде бързо. Мъжът също кървеше и видимо имаше счупени няколко ребра. Когато му помогнахме да излезе, той се свлече с вик. Пострадало бе и коляното му, но в момента не можехме да направим нищо.

На заден ход Кьостер докара колата близо до мястото на злополуката. Като го видя да се приближава толкова, жената нададе истеричен писък от страх, макар колата да се движеше съвсем бавно. Свалихме назад една от предните седалки и така успяхме да положим мъжа. Нагласихме жената да седне отзад. Аз застанах до нея на стъпалото. От другата страна Ленц придържаше мъжа.

— Стой тук и пази колата, Юп — каза Ленц.

— Къде собствено се дяна мотоциклетистът? — попитах аз.

— Измъкна се, докато бяхме заети с работа — обясни Юп.

Бавно потеглихме. В околностите на близкото село имаше малък санаториум. Често го бяхме виждали, минавайки покрай него. Беше бял и нисък, разположен на един хълм. Доколкото знаехме, беше един вид частна психиатрична клиника за леко болни, богати пациенти, ала положително там имаше лекар.

Изкачихме се на хълма и позвънихме. Появи се една много хубава сестра; тя пребледня, като видя кръвта, и изтича обратно. Веднага след това излезе втора, значително по-възрастна.

— Съжалявам — започна тя незабавно, — но ние не сме подготвени за оказване помощ на пострадали при злополука. Ще трябва да идете във Фирховата болница. Не е далеч.

— Тя е почти на един час път оттук — отвърна Кьостер.

Сестрата го гледаше неприветливо.

— Ние съвсем не сме съоръжени за подобно нещо. Тук нямаме и лекар…

— Тогава нарушавате закона — заяви Ленц. — Частно заведение от рода на вашето е задължено винаги да има лекар. Ще ми позволите ли да ползувам вашия телефон? Бих искал да телефонирам в Дирекцията на полицията и в редакцията на един ежедневник.

Сестрата се поколеба.

— Смятам, че можете да бъдете спокойна — каза Кьостер студено. — Вашият труд положително ще бъде заплатен добре. Първо ни е необходима една носилка. Лекаря вие естествено ще успеете да намерите. — Сестрата все още се колебаеше. — Съгласно закона сте длъжни да имате ръчна носилка — обясни Ленц, — както и достатъчно превързочен материал…

— Да, да — отвърна тя забързано, явно поразена от тъй голямата осведоменост на Ленц, — веднага ще пратя някого…

Сестрата изчезна.

— Какво ли не става! — казах аз.

— Може да ти се случи същото и в градска болница — отговори Готфрид спокойно. — Първо парите, после бюрокрацията и най-накрая идва ред на помощта.

Върнахме се при колата и помогнахме на жената да излезе. Тя дума не продумваше; само гледаше ръцете си. Въведохме я в една малка ординаторска стая на партера. После дадоха носилката за мъжа. Положихме го на нея. Той стенеше.

— Един момент…

Погледнах го. Затвори очи.

— Бих искал никой да не узнае нищо — с мъка изрече той.

— Но вие нямате никаква вина — отвърна Кьостер. — Видяхме как стана злополуката и на драго сърце ще ви бъдем свидетели.

— Не за това — каза мъжът, — по други причини бих искал да не се разчува. Вие разбирате… — Той погледна към вратата, през която бе влязла жената.

— Тогава тук сте на подходящо място — заяви Ленц. — Това е частна клиника. Единственото, което остава да се направи, е колата ви да изчезне, преди да я види полицията.

Мъжът се приповдигна едва-едва.

— Бихте ли сторили и това за мене? Да телефонирате в някоя ремонтна работилница? И дайте ми, моля, своя адрес! Бих искал… аз съм ви задължен…

С едно движение на ръката Кьостер отказа.

— О, не — изрече мъжът, — бих искал да зная…

— Много просто — отвърна Ленц, — ние самите имаме ремонтна работилница и сме специалисти по коли като вашата. Ако сте съгласен, веднага ще я вземем със себе си и ще ви я оправим. По този начин ще се помогне и на вас, а донякъде и на нас.

— С удоволствие — каза мъжът. — Вземете моя адрес. После ще дойда сам да си прибера колата. Или ще пратя някого.

Кьостер пусна визитната му картичка в джоба си и ние го внесохме. Междувременно лекарят — млад човек — беше дошъл. Вече бе измил кръвта от лицето на жената и сега се виждаха дълбоките порязвания. Жената се приповдигна на здравата си ръка и се вторачи в огледалния никел на едно блюдо върху превързочната маса.

— О — каза тя тихо и се отпусна с ужасени очи.

Отидохме в селото и попитахме за някоя работилница. От един ковач заехме някои неща за изтеглянето на колата и едно въже и му обещахме двадесет марки за това. Но той беше недоверчив и искаше да види колата. Взехме го с нас и се върнахме обратно.

Юп беше застанал по средата на пътя и махаше с ръка. Но ние и без него разбрахме какво се бе случило. На пътя бе спрял стар висок мерцедес и четирима души се готвеха да повлекат повредената кола.

— Точно навреме идваме — каза Кьостер.

— Това са братята Фогт — обади се ковачът. Опасна банда. Живеят наблизо. Каквото им падне, не го изпускат от ръцете си.

— Ще видим — каза Кьостер.

— Обясних вече всичко на тези хора, господин Кьостер — прошепна Юп. — Мръсна конкуренция. Искат да вземат колата в собствената си работилница.

— Добре, Юп. Засега стой тук.

Кьостер отиде при най-едрия от четиримата и го заговори. Заяви му, че колата принадлежи на нас.

— Имаш ли нещо твърдо у себе си? — попитах Ленц.

— Само връзка ключове, но тя ще ми трябва. Вземи един малък френски ключ.

— По-добре не, би могло да доведе до тежка телесна повреда. Жалко, че съм с толкова леки обувки. Иначе един ритник все пак би бил най-доброто — казах аз.

— Ще се присъедините ли към нас? — попита Ленц ковача. — Тогава ще се изравним — четирима срещу четирима.

— Не, пазя се. Та утре те ще разрушат бараката ми. Оставам строго неутрален.

— И това е правилно — каза Готфрид.

— Аз съм с вас — обяви Юп.

— Да не си посмял! — казах. — Ти ще внимаваш дали не идва някой, нищо повече.

Ковачът се поотдалечи от нас, за да покаже още по-ясно строгия си неутралитет.

— Я не дрънкай врели-некипели! — чух веднага след това да ръмжи най-големият от братята Фогт срещу Кьостер. — Който пръв стигне на мелницата, пръв и мели! Край! Хайде карайте!

Кьостер повторно заяви, че колата принадлежи на нас. Предложи на Фогт да го откара до санаториума, за да може лично да се осведоми там. Фогт се хилеше презрително. Двамата с Ленц се приближихме.

— Сигурно и вие иска те да идете в болницата, а? — попита Фогт. Кьостер не отговори, а пристъпи до автомобила. Останалите трима Фогт се изправиха. Сега те стояха плътно един до друг.

— Я подайте въжето насам! — каза ни Кьостер.

— Мисли му! — отвърна най-старият Фогт. Беше с цяла глава по-висок от Кьостер.

— Съжалявам — каза Кьостер, — но ние ще вземем колата.

Ние с Ленц с ръце в джобовете бавно се примъкнахме още по-близо. Кьостер се наведе до колата. В същия момент с един ритник Фогт го отхвърли настрана. Ото беше предвидил това. На секундата той му бе хванал крака и повалил Фогт. Веднага се изправи и удари в стомаха следващия от братята, който тъкмо бе вдигнал пръчката от крика на колата, така че той се олюля и също се строполи на земята. В този момент ние с Ленц се спуснахме срещу другите двама. Веднага ме удариха в лицето. Не беше толкова силно, но носът ми се разкървави, със следния удар не успях, ръката ми се плъзна по тлъстата брада на противника, удариха ме повторно — близо до окото — и паднах тъй злощастно, че лежащият на земята Фогт, който бе ударен в корема, можа да се докопа до мене. Той ме притисна на асфалта и сключи ръце около врата ми. Напрягах мускулите си, за да не ме удуши, и се мъчех да се извия и преобърна, за да го избутам с крака или да го ритна в корема. Но Ленц и неговият Фогт се бореха върху краката ми и аз не можех да се освободя. Въпреки напрегнатите мускули на шията дишах тежко, тъй като не можех да поема въздух през разкървавения си нос. Постепенно наоколо всичко стана стъкловидно, лицето на Фогт взе да трепери като желе пред очите ми и аз долових черни сенки зад главата си. При последното си движение неочаквано съзрях до себе си Юп; коленичил в канавката, той следял спокойно и внимателно как се вия и в една секунда на неподвижност, когато всичко му се сторило назряло, ударил с чук китката на Фогт. При втория удар Фогт ме пусна и както беше на земята, се метна бясно към Юп, който спокойно се отдръпна на половин метър и преспокойно му нанесе хубав трети удар по пръстите, а после и един по главата. Изправих се, нахвърлих се върху Фогт, сега аз взех да го душа. В този момент проехтя животински рев и след това скимтене: „Пусни!… пусни!“ — Беше най-старият Фогт. Кьостер му беше опънал и извил на гърба едната ръка. Фогт си беше ударил главата в земята, а сега Кьостер беше опрял коляно на гърба му и продължаваше да извива ръката. Същевременно с коляното си той я прибутваше към тила му. Фогт ревеше, но Кьостер знаеше, че трябва действително да го срази, ако искаме да ни остави на мира. С един тласък той му изкълчи ръката и едва тогава го пусна. Известно време Фогт остана да лежи на земята. Вдигнах поглед. Единият от братята още беше прав, но крясъците на другия просто го бяха сковали.

— Измитайте се, защото иначе ще повторим номера — викна му Кьостер.

На прощаване още веднъж ударих главата на моя Фогт о земята. Ленц вече бе застанал до Кьостер. Палтото му беше разкъсано. От ъгъла на устата му лъкатушеше струйка кръв. Изглежда, борбата не бе решена докрай, защото макар да беше окървавен, неговият Фогт също стоеше прав. Поражението на големия брат беше решило всичко. Никой не дръзна да каже дума. Помогнаха на най-възрастния да се вдигне и отидоха при колата си. Останалият невредим се върна още веднъж и взе крика. Той гледаше Кьостер така накриво, като че ли виждаше дявола. След това мерцедесът потегли с дрънчене.

Ненадейно ковачът изникна отнякъде.

— Стига им толкова — каза той. — Такова нещо отдавна не им се бе случвало. Най-старият вече е лежал в затвора заради убийство.

Никой не му отговори. Кьостер изведнъж се потърси.

— Свинство! — каза той. След това се обърна. — Давай!

— Вече съм готов — отвърна Юп и довлече всичко необходимо за измъкването на колата.

— Я ела насам! — казах аз. — От днес нататък си подофицер и ти се разрешава да пушиш цигари.

Повдигнахме колата и с теленото въже я завързахме за Карл.

— Мислиш ли, че това няма да му навреди? — попитах Кьостер. — В края на краищата Карл е състезателен кон, а не товарно магаре.

Той поклати глава.

— Не е далеч. И пътят е равен.

Ленц седна в катастрофиралата кола и ние бавно потеглихме. Притиснах кърпата си до носа и гледах към здрачните нивя и слънчевия заник. В тях имаше необятен, ненакърняван от нищо мир и се долавяше, че на природата й е напълно безразлично какво прави в света това зло мравешко гъмжило, наречено човечество. Беше много по-важно, че сега постепенно облаците се превръщаха в златни планини, виолетовите сенки на свечеряването безшумно долитаха откъм хоризонта, чучулигите се приютяваха в своите бразди от безкрайната небесна шир и бавно наставаше нощ.

Влязохме в нашия двор. Ленц се измъкна от повредената кола и тържествено свали шапка пред нея.

— Здравей, благословена! Идваш тук поради един тъжен случай, но на нас ще донесеш, преценено бегло, с любвеобилен поглед, около три, до три хиляди и петстотин марки. А сега ми дайте една голяма чаша черешова ракия и сапун — трябва да премахна следите от допира със семейство Фогт!

Всички изпихме по чаша и веднага се заехме да разглобим повредената кола колкото е възможно повече. Не винаги бе достатъчно само собственикът да поръча поправката на колата; често по-късно се явяваше представител на застрахователното дружество, за да я даде другаде, в работилница, с която има договор. Ето защо колкото повече я разглобехме, толкова по-добре щеше да бъде. Тогава разноските за новия монтаж щяха да бъдат тъй големи, че би им струвало по-евтино да оставят колата на нас. Когато прекратихме работата си, беше се стъмнило.

— Тази вечер ще излезеш ли с таксито? — попитах Ленц.

— Изключено — отвърна Готфрид. — В печеленето на пари не бива да се прекалява. На мен за днес ми стига катастрофиралата кола.

— А на мен не — казах аз. — Ако ти не излезеш, ще обиколя нощните локали между единадесет и два.

— По-добре се откажи — подсмихна се Готфрид. — Вместо това се погледни в огледалото. Напоследък много зле му тръгна на носа ти. Както си с нос от кръмно цвекло, никой няма да се качи в колата ти. Спокойно се прибери в къщи и му слагай компреси.

Готфрид беше прав. Наистина носът ми изглеждаше ужасно. Затова скоро се сбогувах и си тръгнах за вкъщи. По пътя настигнах Хасе и вървяхме заедно до нас. Хасе бе потънал в прах. Видът му беше жалък.

— Поотслабнал сте — казах аз.

Той кимна и ми разказа, че вечер почти не ядял. Сега жена му едва ли не всеки ден прекарвала с познатите, които си намерила, и винаги се прибирала късно вкъщи. Той се радвал, че тя има развлечение, но нямал желание сам да си приготвя нещо за вечеря. Неизпитвал и голям глад; пък и бивал твърде уморен.

Докато с отпуснати рамене крачеше редом с мене, аз го наблюдавах отстрани. Може би наистина вярваше в това, което казваше, но все пак беше тъжно човек да го слуша. Този брак и този кротък, скромен живот бяха съсипани единствено поради липсата на малко сигурност и малко пари. Мислех за това, че има милиони такива хора и че причината винаги е в малкото сигурност и малкото пари. По ужасен начин животът бе принизен до жалката борба за голо съществование. Мислех за сбиването днес подир обед, мислех за това, което бях видял през последните седмици, мислех за всичко, което бях направил вече, а после се замислих за Пат и изведнъж бях обхванат от чувството, че никога няма да се уравновеси това — проломът беше твърде голям. Животът беше станал твърде мръсен за щастието, то не можеше да бъде трайно, вече изчезваше вярата в него, то ставаше само отдих, колкото човек да си поеме дъх, но не и пристан.

Изкачихме се по стълбището и отключихме вратата. В коридора Хасе се спря.

— И тъй, довиждане…

— Тази вечер обаче хапнете нещо — казах аз.

С бегла усмивка той поклати глава, като че молеше за извинение, и влезе в своята пуста, тъмна стая. Гледах след него. Сетне продължих по дългия тесен коридор. Изведнъж чух тих напев. Не беше грамофонът на Ерна Бьоних, както отначало помислих; бе гласът на Пат. Тя беше сама в стаята си и пееше. Погледнах към вратата, зад която бе изчезнал Хасе, приведох се отново и се ослушах и тогава изведнъж сключих ръцете си — проклятие, нека хиляди пъти да е само отдих за поемане на дъх, не и пристан, нека да е хиляди пъти по-далеч от живота, толкова, че човек да не е в състояние да му вярва, но тъкмо защото не можеше да се повярва в него, тъкмо затова щастието беше отново и отново небивало, зашеметяващо и завладяващо!

Пат не бе чула стъпките ми. Тя седеше на пода пред огледалото и си пробваше една шапка, малка, черна шапчица. Лампата бе поставена на килима до нея. Стаята беше изпълнена от златистокафява дрезгавина и само нейното лице беше светло озарено от лампата. Пат беше притеглила един стол, от който висеше къс коприна. На седалката му блестеше ножица.

Спрях спокойно до вратата и гледах как сериозно се занимава тя със своята шапчица. Обичаше да сяда на пода и няколко пъти вечер я бях намирал заспала в някой ъгъл на стаята, а до нея една книга и кучето.

И сега кучето лежеше до Пат и почна да ръмжи. Пат вдигна очи и ме съзря в огледалото. Усмихна се и на мене ми се стори, че от това всичко на света стана по-светло. Прекосих стаята, коленичих зад нея и след всички нечистотии на деня притиснах устни о топлата, нежна кожа на тила пред мене.

Пат вдигна високо черната шапчица.

— Аз я промених, мили. Харесва ли ти така?

— Прелестна шапка — казах.

— Но ти даже и не я поглеждаш. Аз отрязах периферията отзад, а отпред я извих нагоре.

— Много добре я виждам — казах с лице, заровено в косите й, — това е шапка, заради която парижките моделиери биха побледнели от завист, ако я видеха.

— Но, Роби! — Смеейки се, Пат ме тикна настрана. — Ти нямаш понятие от това. Забелязваш ли изобщо някога какво нося?

— Забелязвам всяка дреболия — заявих аз и се свих до нея на пода, но се държах малко в сянка заради носа си.

— Така ли? Тогава с какво бях облечена снощи?

— Вчера ли? — Помислих. Наистина не знаех.

— Така и очаквах, мили. Ти не знаеш почти нищо за мене.

— Вярно е — казах, — но тъкмо това е хубавото. Колкото повече хората знаят един за друг, толкова по не се разбират. И колкото по-отблизо се познават, толкова по се отчуждават. Виж семейство Хасе, те знаят всичко един за друг и са си по-противни и от най-чуждите хора.

Пат си сложи малката черна шапчица и почна да я пробва пред огледалото.

— Това, което казваш, е вярно само наполовина, Роби.

— Така е с всички истини — отвърнах аз. — Никога няма да стигнем по-далеч. Затова сме хора. Ние правим достатъчно глупости и с нашите полуистини. С целите истини изобщо не бихме могли да живеем.

Пат си свали шапката и я сложи настрана. После се обърна. Тогава забеляза носа ми.

— Но какво ти е? — попита тя изплашена.

— Не е страшно. Само така изглежда. При работа под колата нещо падна върху ми.

Пат ме погледна недоверчиво.

— Кой знае къде си бил пак! Ти никога не ми казваш нищо. Зная за тебе толкова малко, колкото и ти за мене.

— Така е и по-добре — казах аз.

Тя донесе купа с вода и кърпа и ми направи компрес. След това ме огледа още веднъж.

— Прилича ми на удар. А и вратът ти е издраскан. Сигурно си имал някакво приключение, мили.

— Моето най-голямо приключение за деня още ми предстои — казах аз.

Тя погледна изненадана.

— Толкова късно, Роби? Какво още възнамеряваш?

— Да остана тук — отвърнах аз, захвърлих компреса и я притиснах в обятията си. — Да остана цялата вечер тук с теб!

Бележки

[1] Заглавие на немска коледна песничка. — Б.пр.