Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drei Kameraden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
remark (2009)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

Редактор НИКОЛА ГЕОРГИЕВ

Редактор на издат. НИНА ЦАНЕВА

Художник ПЕТЪР ДОБРЕВ

Художествен редактор ПЕНЧО МУТАФЧИЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректори ГАЛИНА КИРОВА, АСЯ СЛАВОВА

 

Дадена за набор март 1984 г.

Подписана за печат юни 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 26. Издателски коли 21,84. УИК 24,33

Формат 32/84/108. Цена 2,76 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Verlag Kurt Desch GmbH. München — Wien — Basel. 1971

История

  1. — Добавяне

XXII

Седмица по-късно се върнах обратно. От гарата отидох направо в работилницата. Пристигнах надвечер, все още валеше и ми се струваше, че бе изминала цяла година, откак потеглихме с Пат.

Кьостер и Ленц седяха в канцеларията.

— Идваш тъкмо навреме — каза Готфрид.

— Какво се е случило? — попитах.

— Остави го първо да влезе — каза Кьостер. Седнах при тях.

— Как е Пат? — попита Ото.

— Добре. Доколкото изобщо може да бъде добре. Но кажете ми какво става тук?

— Въпросът беше за катастрофиралата кола. Бяхме я поправили и предали преди четиринадесет дни. Вчера Кьостер отишъл да получи парите. Междувременно обаче мъжът, комуто принадлежеше колата, обявил фалит и тя била включена в масата на несъстоятелността.

— Но това не е толкова страшно — казах аз, — Ще имаме работа само със застрахователното дружество.

— И ние така смятахме — заяви Ленц сухо. — Колата обаче не е била застрахована.

— Дявол да го вземе! Вярно ли е, Ото?

Кьостер кимна.

— Едва днес го научих.

— Та затова ли се грижихме като милосърдни сестри за този брат и се бихме за тази таратайка! изръмжа Ленц. — А сега да висим във въздуха с четири хиляди марки!

— Кой би могъл да предположи? — казах аз.

Ленц почна да се смее.

— Преглупаво е.

— Какво ще правим сега, Ото? — попитах.

— Предявих нашето искане на синдика по несъстоятелността. Но се страхувам, че няма да излезе кой знае какво от тази работа.

— Ще затворим работилницата, ето какво ще излезе от цялата работа — каза Готфрид. — Финансовото управление вече ни притиска за данъците.

— Възможно е — призна Кьостер.

Ленц стана.

— Хладнокръвие и добро държание при трудни положения са украшение за войника. — Той отиде до шкафа и извади коняка.

— При наличието на коняк можем да се държим дори героично — казах аз. — Ако не се лъжа, това е последната бутилка от хубавия.

— Героичното държание, момче — обърна се Ленц назидателно, — е за трудни времена. Ние обаче живеем в отчаяно време. Тогава единственото порядъчно държание е хуморът. — Той изпи чашата си. — Сега ще се кача на нашия стар Росинант, за да посъбера малко дребни пари.

Той мина през тъмния двор и потегли с таксито. Ние с Кьостер поседяхме още малко.

— Лошо, Ото — казах. — В последно време ни се струпаха дяволски много беди.

— Приучих се да не размишлявам повече, отколкото е безусловно необходимо — отвърна Кьостер. — И това все още е достатъчно. Как бе горе?

— Ако не бе тази болест — рай. Сняг и слънце.

Той вдигна глава.

— Сняг и слънце. Звучи някак невероятно, нали?

— Да. Дяволски невероятно. Там горе всичко е невероятно.

Той ме погледна.

— Какви намерения имаш за тази вечер?

Вдигнах рамене.

— Първо ще си занеса куфара в къщи.

— Аз трябва да изляза за един час. Ще дойдеш ли по-късно в бара?

— Непременно. Какво бих правил иначе?

Взех куфара си от гарата и го занесох в къщи. Отключих вратата толкова тихо, колкото можех, защото нямах желание да говоря с когото и да било. Удаде ми се да вляза, без да попадна в лапите на госпожа Залевски. Поседях известно време в стаята си. На масата лежаха писма и вестници. Писмата бяха просто печатни рекламни пратки. Нямах никой, който да ми пише. „Сега ще имам“ — помислих си. После станах, измих се и се преоблякох. Куфара си не опразних; исках по-късно, когато се върна сам в къщи, да имам какво да върша. Не отидох и в стаята на Пат, макар да знаех, че никой не живее там. Промъкнах се тихо по коридора и си отдъхнах, когато излязох вън.

Отидох в кафене „Интернационал“, за да хапна нещо. Келнерът Алоис ме поздрави още на вратата.

— Отново тук?

— Да — казах аз. — В края на краищата човек винаги се завръща.

Заедно с другите момичета Роза седеше край една голяма маса. Почти всички бяха тук — беше времето между първата и втората им обиколка.

— Боже мой, Роберт! — каза Роза. — Рядък гост! Какво? Сега ще идваш ли по-често?

— Вероятно. Не ме разпитвай толкова. Важното е, че пак съм тук.

— Не се съсипвай — каза тя и ме погледна. — Всичко минава.

— Вярно е — казах аз. — Това е единствената непоклатима истина на света.

— Ясно — отвърна Роза. — И Лили може да приглася на тия думи.

— Лили ли? — Едва сега я видях да седи редом с Роза. — Но какво правиш тук? Нали се омъжи и трябваше да си седиш у дома или в магазина за инсталационни материали?

Лили не отговори.

— Магазин за инсталационни материали — каза Роза подигравателно. — Докато тя имаше пари, всичко вървеше като по масло. Лили това, Лили онова, нямаше значение каква е била по-рано. Точно половин година трая тази прелест! Когато и измъкнал и последния пфениг, изтънченият господин, а беше станал такъв с нейните пари, изведнъж не можел да понесе една проститутка да му бъде жена. — Тя пухтеше. — Естествено изведнъж нищо не знаел за това, което било по-рано! Бил безкрайно изненадан от миналото й! Толкова безкрайно, че да му послужи като повод за развод. Но парите естествено изчезнали.

— А колко всъщност са били? — попитах.

— Четири хиляди марки, не е дребна работа! Как мислиш, с колко мръсници е трябвало да спи за тези пари!

— Четири хиляди марки! — казах. — Отново четири хиляди. Изглежда, че днес висят във въздуха.

Роза ме погледна недоумяваща.

— По-добре изсвири нещо — каза тя, — за да се настроим другояче.

— Добре — щом пак сме се събрали всички.

Седнах на пианото и изсвирих няколко шлагера. Докато свирех, мислех за това, че парите на Пат щяха да стигнат за санаториума само приблизително докъм края на януари и че трябваше да печеля повече, отколкото досега. Механично удрях по клавишите и гледах как Роза, седнала на канапето до мене, слушаше унесено, а редом бе бледото, напълно вкаменено от чудовищното разочарование лице на Лили, по-студено и по-безжизнено, отколкото ако беше мъртво.

 

Един вик ме изтръгна от моята замисленост. Роза се бе сепнала в мечтателния си унес. Тя се изправи зад масата, шапката и се бе килнала, очите и бяха широко отворени и бавно, без да забележи, кафето от обърнатата и чаша се стичаше от масата в отворената и чантичка.

— Артур! — заекна тя. — Артур! Наистина ли си ти?

Престанах да свиря. Беше влязъл един мъж, сух, с вяли движения и с бомбе, тикнато чак на тила. Имаше жълт, нездрав цвят на лицето, голям нос и твърде малка, яйцевидна глава.

— Артур — заекваше все още Роза. — Ти ли си?

— Е, кой друг? — изръмжа Артур.

— Боже мой, откъде идеш?

— Откъде да ида? От улицата, през вратата.

Артур не беше особено любезен, макар да се връщаше след толкова дълго време. Наблюдавах ги с любопитство. Това, значи, беше приказният идол на Роза, бащата на нейното дете. Той изглеждаше така, като че идва направо от затвора. Не успях да открия у Артур нищо, което би било опорна точка за нейната безпаметна любов към него. Но може би загадката беше тъкмо в отсъствието на такава. Странно, по какво се полъгваха тези твърди като диамант познавачки на мъжете!

Без да пита някого, Артур взе пълната чаша бира, която стоеше на масата пред Роза, и я изпи. Докато пиеше, адамовата ябълка на тънкия му, жилест врат се качваше и слизаше като асансьор. Роза го гледаше сияеща.

— Искаш ли още една? — попита тя.

— Естествено — промърмори Артур, — но по-голяма.

— Алоис! — Роза, щастлива, махна с ръка към келнера. — Той иска още една бира!

— Виждам — заяви Алоис невъзмутимо и наточи.

— А малката! Артур, та ти изобщо не си виждал малката Елвира!

— Ех, ти! — За пръв път Артур се пооживи. В знак на протест вдигна ръка към гърдите си. — Не ми опявай на главата! Това не ме засяга! Аз исках да махнеш детето. И щеше да се махне, ако не бях… Той потъна в мрачни мисли. — Сега естествено ти трябват пари и пак пари.

— Не е толкова лошо, Артур. Пък и момиченце е.

— Също струва пари — каза Артур и изля втора та чаша в гърлото си. — Може би ще се намери някоя побъркана богата жена, която ще го вземе за свое. Разбира се, като си плати както се следва. Това би било единственото.

Той се събуди от размишленията си.

— Имаш ли мангизи в себе си?

Роза усърдно отвори изцапаната си с кафе чантичка.

— Пет марки само, Артур, не можех и да допусна, че ще дойдеш, ама вкъщи имам повече.

Артур като паша пусна монетата в джоба на жилетката си.

— Как ли ще изкараш нещо, щом си си наместила задника тук на канапето — измърмори той навъсено.

— Излизам вече, Артур. Но сега няма кой знае какво. Време за вечеря…

— И от дребния добитък се събира тор — отсече Артур.

— Тръгвам вече.

— Ех… — Артур докосна бомбето си. — Ще на мина пак… към дванадесет.

Той си тръгна вдървено, с вяли движения. Роза блажено гледаше подир него. Артур не се обърна и остави вратата отворена.

— Камила! — изруга Алоис и затвори вратата. Роза ни изгледа гордо.

— Не е ли приказен? От нищо не му мига окото. Къде ли се бе дянал през цялото време?

— По лицето му се познава — отвърна Вали. — На сигурно място е бил. Затова изпитва отвращение от полицейски гербове!

— Ти не го познаваш.

— Достатъчно го познавам — каза Вали.

— Ти не разбираш. — Роза се изправи. — Той е истински мъж, не е някой мекушав. Е, вече трябва да тръгвам. Довиждане, деца!

Подмладена и окрилена, като полюшваше бедра, тя излезе. Сега отново имаше един, комуто щеше да дава парите си, за да ги пропива и да я бие след това. Тя беше щастлива.

 

Половин час по-късно излязоха и другите. Само Лили с вкаменено лице продължи да седи на канапето. Подрънках още малко на пианото, после изядох един сандвич и също се махнах. Човек не можеше да издържи дълго така сам с Лили.

Помъкнах се по влажните, тъмни улици. Пред гробището стоеше една група от Армията на спасението. Под съпровода на тромбони и тромпети те пееха за небесния Ерусалим. Спрях се. Изведнъж имах чувството, че няма да мога да издържа сам, без Пат. Втренчен в бледо мержелеещите се паметници на гробището, си казвах, че до преди година всъщност бях много по-самотен, че тогава изобщо не познавах Пат, а сега тя все пак съществува, макар и да не бе при мене, но всичко това не ми помагаше, изведнъж бях разстроен и в пълна безпътица. Накрая реших да ида горе в стаята си, за да видя дали случайно не се е получило писмо от нея. Беше съвсем безсмислено, защото още не можеше да е пристигнало, и наистина нямаше нищо, но въпреки това се качих.

Когато излизах, отново срещнах Орлов на вратата. Той носеше смокинг под разкопчаната си връхна дреха и отиваше в хотела, където работеше като танцьор. Попитах го дали междувременно е чул нещо за госпожа Хасе.

— Не — каза той, — още не се е връщала тук. И в полицията не се е обаждала. По-добре ще е да не се връща.

Тръгнахме заедно надолу по улицата. Когато стигнахме пред хотела, в който работеше, една дама тъкмо излизаше от своя буик и с радостен вик се спусна към него. Тя беше доста пълна и елегантна и имаше поувехналото лице на четиридесетгодишна блондинка, която никога не е познала грижи и тревожни мисли.

— Извинете — каза Орлов, като бегло ме погледна, — работата. — Той се поклони пред блондинката и й целуна ръка.

 

В бара бяха Валентин, Кьостер и Фердинанд Грау. Ленц дойде малко по-късно. Седнах при тях и си поръчах половин бутилка ром. Все още се чувствувах ужасно зле.

Фердинанд киснеше в един ъгъл, широк и едър, с хлътнало лице и съвсем ясни сини очи. Беше пил вече какво ли не.

— Е, малък Роби — каза той и ме тупна по рамо то, — какво става с тебе?

— Нищо, Фердинанд — отвърнах аз. — Тъкмо това е лошото.

Той ме наблюдава известно време.

— Нищо ли? — каза тогава. — Нищо? Това е много! Нищото е огледалото, в което човек познава света.

— Браво! — извика Ленц. — Нечувано оригинално, Фердинанд!

— Мълчи, Готфрид! — Фердинанд обърна към него голямата си глава. — Един романтик като тебе е само патетичен скокльо по ръба на живота. Той неизменно го разбира грешно и от това извлича своите сентенции. Какво знаеш за нищото ти, от леката категория?

— Достатъчно, за да искам да остана в леката категория — заяви Ленц. — Порядъчните хора изпитват уважение пред нищото, Фердинанд. Те не се ровят из него като къртици. — Грау го гледаше втренчено.

— Наздраве! — каза Готфрид.

— Наздраве! — повтори Фердинанд. — Наздраве, тапа такава!

Изпразниха чашите си.

— Много бих искал да бъда тапа — казах аз и също изпразних чашата си. — Такъв, дето всичко върши както трябва и всичко му се удава. Поне за известно време.

— Вероотстъпничество! — Фердинанд тежко се облегна назад в креслото си, та то пропука. — Искаш да станеш дезертьор? Да предадеш братството?

— Не — казах аз, — никого не искам да предавам. Искам само не винаги и във всичко ние да сме потърпевшите.

Фердинанд се наведе напред. Широкото му разгневено лице потръпваше.

— Ти принадлежиш към един орден, братко, към ордена на несполучилите, на некадърните, с техните безцелни желания, с техния копнеж, който не носи нищо, с тяхната любов без бъдеще, с тяхното отчаяние без разум. — Той се усмихна. — Тайното братство, което предпочита да загине, отколкото да направи кариера, което предпочита да проиграе, да съсипе, да загуби живота, отколкото делово да фалшифицира или забрави недостигаемия образ, братя, образа, който носи в сърцето си, стаен и неугасим в часовете, дните и нощите, когато няма нищо друго, освен голия живот и голата смърт. — Фердинанд вдигна чашата си и кимна към Фред на бара. — Дай ми да пия!

Фред донесе бутилката.

— Да пусна ли да ви посвири грамофонът? — попита той.

— Не — каза Ленц, — изхвърли този твои грамофон и ни донеси по-големи чаши. После угаси половината лампи, сложи тук няколко бутилки и изчезвай в канцеларията си.

Фред мълком кимна и угаси потонното осветление.

Останаха да светят малките лампи с пергаментови абажури от стари географски карти. Ленц напълни чашите.

— Наздраве, деца! Затова, че живеем! Затова, че дишаме! Затова, че толкова силно усещаме живота, че не знаем какво да правим с него!

— Така е — каза Фердинанд, — само нещастният познава щастието. Щастливият е манекен на жизнеността. Той само я показва, не я притежава. Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината! Който е бил сред бурята, не знае какво да прави с една електростатична машина. Проклета да е бурята! Благословен да е нашият скромен живот! И понеже го обичаме, не искаме да го дадем под лихва! Искаме да го съсипем! Пийте, деца! Има звезди, които още светят, всяка нощ, макар да са се пръснали преди десетки хиляди години! Пийте, докато е време! Да живее нещастието! Да живее мракът!

Той напълни с коняк една водна чаша и я изпи.

 

В два часа станахме. Ленц откара в къщи Валентин и Фердинанд.

— Ела — каза ми Кьостер и запали мотора на Карл.

— Мога да си отида пеша, Ото, няколко крачки са.

Той ме изгледа.

— Ще излезем малко навън.

— Добре.

Качих се.

— Карай ти! — каза Кьостер.

— Глупости, Ото! Не мога, пиян съм.

— Карай! На моя отговорност!

— Ще видиш — казах аз и седнах на волана. Моторът ревеше. Кормилото трепереше в ръцете ми, Улиците се люлееха край мене, къщите се тресяха, лампите бяха силно наклонени под дъжда.

— Не върви, Ото. Ще се блъсна в нещо.

— Блъсни се — отвърна той.

Погледнах го. Лицето му беше ясно, напрегнато, но овладяно. Той гледаше улицата пред нас. Облегнах се назад и стиснах волана по-здраво. Прехапах устни и присвих очите си. Бавно пътят стана по-ясен.

— Накъде, Ото?

— Нататък, навън.

Стигнахме улицата, извеждаща извън града, и поехме по шосето.

— Дълги светлини! — каза Кьостер.

Пред нас бетонното шосе блестеше в светлосиво.

Валеше слаб дъжд, но капките ме удряха като зърна град в лицето. Поривите на вятъра бяха силни, облаците висяха ниско, над самата гора те бяха разкъсани, през тях се процеждаше сребро. Мътилката в главата ми се избистри. Бученето на мотора пронизваше ръцете и цялото ми тяло. Усещах машината и нейната сила. Експлозиите на цилиндрите разтърсваха тъпата вцепененост на черепа ми. Буталата тласкаха като помпи моята кръв. Натиснах газта. Колата летеше по шосето.

— По-бързо! — каза Кьостер.

— Ще мога ли да удържа колата? Пътят е мокър.

— Запомни: преди завой превключвай на трета и не намалявай газта.

Моторът зарева. Въздухът плющеше в лицето ми. Наведох се зад ветроупорното стъкло. И изведнъж се слях с бучащата машина, кола и тяло станаха едно, едно напрежение, едно силно вибриране, усещах колелата под краката си, усещах земята, пътя, скоростта, с едно помръдване нещо се намести, нощта зави и зарева, избиваше всичко друго в мене, устните ми се стиснаха, ръцете се превърнаха в клещи, а аз с всичките си фибри усещах само пътя и летежа по него, безпаметен и едновременно крайно внимателен.

На един завой задницата на колата занесе. Навих волана в обратна посока, веднъж, втори път и дадох газ. За един момент всичко загуби опора, беше като въздушен балон, но след това колата пак стъпи здраво.

— Добре — каза Кьостер.

— Имаше мокри опадали листа — казах аз и усетих отпускането и топлината, която ни облива след всяка опасност. Кьостер кимна.

— Това е проклетията на горските завои през есента. Искаш ли цигара?

— Да.

Спряхме и запушихме.

— Сега можем да обърнем — каза след това Кьостер.

Върнах колата по обратния път в града и слязох.

— Добре беше, че покарахме, Ото. Разведрих се.

— Следващия път ще ти покажа друга техника за вземане на завои, но само когато пътищата са сухи.

— Добре, Ото, лека нощ!

— Лека нощ, Роби.

Карл полетя. Влязох вкъщи. Бях много уморен, но съвсем спокоен и вече не тъжен.