Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (20)

19. СЮЛЕНБОД

Онези участъци от кожата на Сюленбод, които не бяха скрити от дрехите, меко лъщяха в тъмнината. Маскул съзерцаваше глупавото й усмихнато лице и потръпваше. През тялото му премина непознато усещане.

— Прилича на злокобен дух — промълви Корпанг сред мрака.

— Хонт сякаш целуна мълния.

— Той обезумя от страст.

— Аз също полудявам — тихо проговори Маскул. — Тялото ми като че ли е пълно с триещи се воденични камъни…

— Точно от туй се боях.

— Аз също ще трябва да я целуна — промълви Маскул.

— Да не загуби цялата си мъжественост? — дръпна го за ръката Корпанг.

Маскул нетърпеливо се отърси, нервно подръпна брада и се вторачи в Сюленбод, хапейки устни. Накрая той пристъпи напред, наведе се над жената и я вдигна в ръце. Остави я до грапавия дънер на дървото и я целуна.

Прониза го студен, остър като нож удар. Помисли си, че умира, и падна в несвяст.

Когато дойде на себе си, Сюленбод беше положила ръка на рамото му и се взираше с тъмните си очи в лицето му. Най-напред той не успя да я познае — сякаш не беше жената, която бе целунал. После постепенно осъзна, че имаше същото очовечено лице, което се бе появило след целувката на Хонт. Лошите му чувства се разнесоха и го обзе неимоверно спокойствие.

Душата на Сюленбод се бе пробудила. Лицето й бе придобило решителни черти, а в очите й просветваше разум и сила. Беше висока и изящна, с плавни движения. Лицето й не беше красиво — дълго, восъчно бледо, с надвиснали вежди, прорязано в долната половина от устни като огнена рана. Тези устни бяха страстни, както преди. В нея нямаше нищо вулгарно — в този миг тя изглеждаше най-царствената жена. На възраст май не беше на повече от двайсет и пет.

Смутена от взирането му, тя го подбутна, отпусна ръка и устата й се изви в широка момчешка усмивка.

— Как да ти се отблагодаря за живота, който ми дари? — прошепна тя с богат на интонации, бавен и нечуван досега глас.

На Маскул му се струваше, че сънува.

— Наричат ме Маскул.

Тя го подкани с жест да се приближи към нея.

— Чуй ме, Маскул — рече тя. — Безброй мъже ме викаха в този свят, но никой не успя да ме задържи, защото аз не пожелах. Сега, за добро или лошо, ти ме призова в него навеки.

Маскул протегна ръка към губещия се в мрака труп и го посочи:

— А какво ще кажеш за него?

— Кой беше той?

— Хонт.

— Хонт, значи. Ще се разчуе из цялата страна, защото беше известен мъж.

— Ужасно! Не мога да повярвам, че го затри съвсем съзнателно.

— Ние, жените сме надарени със страшна сила, която ни е единствената защита. Не обичаме подобни посещения, отвращаваме се от тях.

— Аз също можех да загина.

— Заедно ли дойдохте?

— Бяхме трима. Корпанг е все още тук.

— Виждам да мъждука нечий мижав силует. Какво искаш от мен, Корпанг? — обърна се тя към него.

— Нищо.

— Тогава се махай и ме остави с Маскул.

— Няма нужда, Корпанг — обади се Маскул. — Идвам с теб.

— Значи това не е чак таквоз удоволствие? — чу се ниският му сериозен глас от тъмнината.

— Не — отвърна Маскул, — не го почувствах отново.

— За какво удоволствие говорите? — намеси се Сюленбод и стисна ръката му.

— За предчувствието за любов, което неотдавна усетих — отвърна Маскул.

— Какво изпитваш сега?

— Спокойствието и лекотата на свободния човек.

Мъртвешки бледата маска на лицето на Сюленбод сякаш скри бушуващото море от първични страсти у нея.

— Не зная как ще свърши това, Маскул, но ние ще бъдем още малко заедно. Къде отивате?

— На Ададж — отвърна Корпанг и пристъпи напред.

— Защо?

— Вървим по дирите на Лодд, който е отишъл там преди години, за да търси Муспел.

— Светлината от другия свят — поясни Маскул.

— Тръгнали сте на велико пътешествие. Могат ли и жените да я зърнат?

— При едно условие — рече Корпанг. — Ако забравят пола си. Женствеността и любовта принадлежат на живота, а Муспел е отвъд живота.

— Давам ти всички останали мъже, но Маскул е мой.

— Не. Не дойдох, за да помогна на Маскул да си намери любовница, а да му напомням за съществуването на по-възвишени неща.

— Ти си добър човек — рече Сюленбод. — Двамата сами обаче никога няма да намерите пътя към Ададж.

— Ти знаеш ли го?

Жената отново стисна ръката на Маскул.

— Каква е любовта, която презира Корпанг?

Маскул я погледна внимателно.

— Любовта е желанието да изчезнеш и да се превърнеш в нищо в името на любимия — продължи тя.

— Великодушната любов на жената е нещо ново за мен — рече Корпанг, сбърчил чело.

Маскул го отстрани и се обърна към Сюленбод:

— Саможертвата ли имаш предвид?

— Какво значение има за какво мисля. — Тя сведе поглед надолу и се усмихна. — Веднага ли тръгвате или ще починете първо? Пътят до Ададж е тежък.

— Какво си си наумила? — попита Маскул.

— Ще ви заведа донякъде. Като стигнем гребена между Сарклаш и Ададж, аз, може би, ще се върна.

— А после?

— После, ако има лунна светлина, ще стигнете преди разсъмване, ала ако е тъмно, едва ли ще успеете.

— За друго те попитах. Какво ще стане с теб, след като се разделим?

— Ще отида някъде. Сигурно ще се върна отново тук.

— Ще се върнеш ли към предишното си състояние? — Маскул се приближи и се взря в лицето й.

— Не, Маскул. За щастие.

— Как ще живееш тогава?

Сюленбод спокойно отмести ръката му от рамото си. В погледа й проблесна пламъче.

— Кой е казал, че ще продължа да живея? Маскул запремига объркан.

— Вие, жените обичате да се жертвате — заговори той след няколко мига. — Знаеш, че в такъв случай не мога да те изоставя.

Очите им се срещнаха, но нито един от двамата не отмести поглед, нито почувства неловкост.

— Ти винаги ще бъдеш най-великодушният от мъжете, Маскул. Но да тръгваме вече… Корпанг е от хората, които следват една цел и ние, останалите, които не сме така всеотдайни, можем само да му помогнем. Не бива дори да се питаме дали призванието, което предано следват, си заслужава.

— Което е добро за мен, то е добро и за Маскул.

— Да, но нито един съд не може да побере повече от обема си.

— Сигурно си събирала мъдрост, докато е траела дългата ти летаргия — отбеляза с насмешка Корпанг.

— Да, Корпанг, срещнах много мъже и опознах безброй умове.

Те вече бяха потеглили на път, когато Маскул се сети за Хонт.

— Дали да не погребем горкия момък?

— Утре по това време ние самите ще чакаме погребение — отвърна жената. — Като изключвам Корпанг.

— Нямаме инструменти и ще трябва да те послушаме — въздъхна Маскул. — Ти го уби, но действителният убиец съм аз, защото откраднах камъните, които го пазеха.

— Смъртта му е овъзмездена с живота, който ми даде — възрази тя.

Те напуснаха площадката в посока, противоположна на тази, от която бяха пристигнали. След няколко крачки отново нагазиха в зеления сняг. В същото време свърши и равният терен и те се заизкачваха без пътека по стръмния планински склон. Наоколо цареше пълен мрак, само снегът и скалите блещукаха със собствена светлина. Около тях се стелеха мъгли, но кошмарите на Маскул не се възобновиха. Равномерно подухваше хладен и свеж ветрец. Водеше ги Сюленбод и те следваха пленителните й движения. Корпанг вървеше последен в редицата. Критичният му поглед виждаше само съблазнителната жена и полуомагьосания мъж след нея.

Бавното изкачване по неравната скалиста височина се проточи дълго. Склонът беше толкова стръмен, че една погрешна стъпка щеше да е фатална. Отдясно се издигаха нови височини. След малко възвишението отляво се заравни и явно бяха стигнали до нов планински дял. Височината продължи още неколкостотин метра. Сетне Сюленбод рязко зави наляво и те се озоваха на равно.

— На хребета сме — съобщи тя задъхана. Двамата мъже приближиха. В този миг през облаците изгря фенерът на луната и освети цялата сцена.

Маскул възкликна, поразен от дивата, благородна и самотна красота на гледката. Теарджелд беше високо в небето отляво и ги осветяваше откъм гърба. Право пред тях като огромен, леко снизяващ се друм лежеше широкият хребет към Ададж, макар самата планина да не се виждаше. Хребетът никъде не се стесняваше по-малко от двеста метра, покрит със зеленикав сняг, някъде напълно, другаде като черни зъби стърчаха голи скали. От мястото си тримата не виждаха нито края на хребета, нито клисурите под него. Отдясно, тоест на север, пейзажът беше неясен и смътен, без планински върхове. Там бяха далечните низини на Баре. Отляво се извишаваха като гора стрелите на близки и далечни планински върхове, докъдето стигаше погледът. Всички грееха със зелена светлина и завършваха с необикновените висящи скали, характерни за Личсторм. Формите им бяха различни и причудливи. Отсрещната долина се губеше в мъгла.

Сарклаш беше могъщ планински масив, извит във вид на подкова. Двата й края, разделени от огромно пусто пространство, сочеха на запад. Северният й край представляваше гребена, на който се намираха в момента, а южният — дълга скалиста верига, където беше разположена пещерата на Хонт. Стръмния склон, който бяха преминали, беше свързващата ги брънка. Само върхът на Сарклаш оставаше невидим.

На югозапад се издигаха безброй планини. Над южния ръб на подковата стърчаха още няколко върха с невероятна височина.

Маскул се обърна към Сюленбод да я поразпита, но щом я видя за пръв път на лунната светлина, думите замряха на устните му. Ярката като рана уста вече не преобладаваше на бледото й, като изваяно от слонова кост лице. Чертите й бяха станали красиви, устните й се извиваха нежно в розовочервено, а косата й беше придобила тъмния оттенък на цвят бордо. Маскул беше изумен, дори си помисли, че тя прилича повече на дух, отколкото на жена.

— Какво те смущава? — попита тя.

— Няма нищо — промърмори той. — Но ми се иска да те видя и на слънце.

— Може би никога няма да можеш.

— Сигурно животът ти е съвсем самотен.

Тя се вгледа в него с черните си блестящи очи.

— Защо се страхуваш да признаеш чувствата си, Маскул?

— Сякаш светът изплува пред мен като при слънчев изгрев, макар и да не знам какво означава това.

— Със сигурност не и приближаването на нощта — засмя се Сюленбод.

— Пътят вече е лесен, Маскул — внезапно се обади Корпанг, който унесено се взираше в хребета. — Ако желаеш, ще продължа сам.

— Не, ще вървим заедно. Сюленбод ще дойде с нас.

— Още малко, но няма да идвам чак до Ададж, където ще се изправите пред невидимите сили — каза жената. — Светлината Муспел не е за мен. Знам как да се отрека от любовта, но не бих могла да я предам.

— Кой знае какво ще намерим горе на Ададж? Кой знае какво ще се случи? Не и аз, нито Корпанг.

— Маскул, знаеш добре, че никога няма да се осмелиш да приближиш тази страховита светлина в компанията на една красива жена — обади се Корпанг и го погледна право в лицето.

Маскул се изсмя насилено.

— Корпанг не ти каза, Сюленбод, че аз познавам светлината Муспел много по-добре от него, и че ако не ме беше срещнал, щеше още да си реди молитвите в Треал.

— И все пак думите му са верни — отвърна жената, поглеждайки ту единия, ту другия.

— Значи няма да ми позволиш…

— Докато съм с теб, ще те тласкам да продължиш напред, няма да ти дам да се предадеш, Маскул.

— Няма защо да спорим — вметна Маскул с принудена усмивка. — Без съмнение, всичко ще се нареди от само себе си.

— От летаргичния си сън узнах и нещо друго, Корпанг — промълви Сюленбод и разрови с крак зеления сняг.

— Кажи ми го.

— Хората, които живеят според закони и правила, са паразити. Другите хвърлят всички сили да извлекат тези закони от нищото на светло. Тези, които ги изпълняват, живеят на техен гръб, без да са постигнали нищо сами.

— На някои им е дадено да откриват, а на други — да съхраняват и да усъвършенстват. Ти не можеш да ме обвиняваш, че желая доброто на Маскул.

— Не, само че детето не може да управлява бурята.

Тримата закрачиха по средата на хребета, мъжете отстрани, между тях — Сюленбод. Пътят се спускаше плавно надолу и на голямо разстояние беше сравнително равен. Тук точката на замръзване беше по-висока, отколкото на Земята, защото няколкосантиметровата снежна покривка, през която вървяха, беше почти топла за голите им ходила. Стъпалата на Маскул бяха станали твърди като обути в щавена кожа. Зеленикавият сняг, осветен от луната, беше изумителна гледка. Късите им червено-черни на цвят сенки се очертаваха ясно. Маскул, който вървеше от дясната страна на Сюленбод, непрекъснато поглеждаше наляво към множеството величествени далечни върхове.

— Ти не принадлежиш на този свят — рече жената. — Тук не могат да се намерят мъже като теб.

— Да, дойдох от Земята.

— По-голяма ли е тя от нашия свят?

— По-малка. По-малка и пренаселена от мъже и жени. Ако нямаше ред, щеше да настане хаос и затова там царуват железни закони. Но всяко приключение нарушава законите, затова сред земляните се е загубил авантюристичният дух. Всичко е сигурно, установено и веднъж завинаги дадено.

— Мъжете там мразят ли жените и обратно?

— Не, срещата с другия пол е приятна, въпреки че е съпроводена със срам. Но удоволствието е толкова силно, че вече въобще не се обръща внимание на срама. Така че няма омраза между половете, с изключение на някои ексцентрични личности.

— Срамът сигурно е остатък от страстите на Личсторм. А сега ми кажи защо дойде тук.

— Навярно заради новите преживявания. Предишното житие ми бе омръзнало.

— От колко време си тук?

— Сега свършва четвъртият ден.

— Разкажи ми какво видя и какво направи през четирите дена. Сигурно не си стоял със скръстени ръце.

— Струпаха ми се страшни беди — въздъхна Маскул. Той накратко разправи какво му се бе случило от мига, когато се събуди сред алената пустош. Сюленбод го слушаше с полузатворени очи и от време на време кимваше. На два пъти го прекъсна. След като Маскул описа смъртта на Тидомин, тя тихо промълви: „Всяка жена по природа е длъжна да се принесе в жертва, подобно на Тидомин. Обикнах я за постъпката й, макар да ти е донесла беди.“ После, когато чу за Глимейл, тя отбеляза: „Най-много се възхищавам от величието на тази девойка. Тя е послушала вътрешния си глас и е пренебрегнала всичко останало. Кой от нас е толкова силен?“ Когато разказът на Маскул свърши, Сюленбод рече:

— Не си ли удивен, че жените, които си срещнал, са много по-благородни от мъжете?

— Признавам, че е така. Ние, мъжете, се жертваме най-често за някаква важна кауза. А вие, жените, ще го сторите поради каквато и да е причина, защото по природа сте благородни. Мисля, че обичате да се жертвате заради самата жертва.

Тя полуобърна глава и му отправи едновременно толкова горда и прелестна усмивка, че той остана без дъх.

— Сега разбираш що за човек съм — проговори Маскул, след като повървяха в мълчание. — Твърде брутален, с много слабости, безмилостен към всички… Кървав път извървях аз!

— Колкото до мен, аз също не бих си пожелала по-лек — рече тя и сложи ръка на неговата.

— Няма извинение за престъпленията ми.

— За мен ти си самотен великан, който дири незнайно какво… Най-великото на света… Ти поне нямаш причина да презираш жените.

— Благодаря ти, Сюленбод! — отвърна Маскул развълнувано.

— Внимавайте, защото Маскул минава! — подвикна Сюленбод. — Ти прегазваш всичко по пътя си. Продължаваш напред, без да погледнеш надясно или наляво.

— Пази се и теб да не те прегази — предупреди я Корпанг.

— Да прави с мен каквото си ще, стара кратуно! За всичко ще му бъда благодарна… А ти вместо сърце, в гърдите си имаш торба прахоляк. Някой ти е казал какво е любов, и ти си мислиш, че знаеш всичко за нея. Чувал си, че е някаква жалка, боязлива и егоистична радост. Не е. Любовта е дива и надменна, дръзка и кървава… Но откъде ли би могъл да го знаеш?

— Егоизмът има много прикрития.

— Какво егоистично може да има в желанието на една жена да се откаже от всичко?

— Само не се самозалъгвай. Действай решително, иначе съдбата ще ви настигне и двамата.

— Искаш да кажеш, че и мен, и него ни чака смърт? — Сюленбод го изгледа под клепки.

— Много далеч отиде, Корпанг — обади се намръщен Маскул. — Не те искам за арбитър на съдбата ни.

— Като не ти харесва честният ми съвет, ме остави да вървя сам.

— Настоявам да останеш с нас — задържа го жената с ловките си пръсти.

— Защо?

— Смятам, че не говореше празни приказки. Не искам да навредя на Маскул и ще ви напусна.

— Така е най-добре — съгласи се Корпанг.

— Аз ще реша — побесня Маскул. — Сюленбод, независимо дали ще продължиш или ще се върнеш, оставам с теб!

На лицето й разцъфна радостно изражение, въпреки усилията й да го скрие.

— Защо се мръщиш, Маскул? — подвикна тя. Той не отвърна и продължи да крачи навъсен. Но след десетина крачки спря внезапно.

— Чакай, Сюленбод!

Двамата му спътници се спряха. Корпанг бе озадачен, а жената — усмихната. Без да произнесе ни дума, Маскул се наведе и я целуна по устните. После я пусна и се обърна към Корпанг.

— Как ще разтълкуваш тази целувка а, мъдрецо?

— Не е нужна велика мъдрост, за да тълкуваш целувките, Маскул.

— Никога отсега насетне не се осмелявай да застанеш помежду ни. Сюленбод ми принадлежи.

— Няма да кажа нито дума. Просто ти си обречен.

И Корпанг не отрони нищо повече.

— Сега всичко се променя, Маскул. Къде ме водиш? — Очите на жената блеснаха.

— Избирай сама.

— Мъжът, когото обичам, трябва да завърши пътуването си и не искам да не успее. Няма да се покажа по-долна от Корпанг.

— Ще те последвам, където и да идеш — настоя мъжът.

— А аз — докато трае любовта ти — ще дойда дори на Ададж.

— Съмняваш ли се в нейната продължителност?

— Не би ми се искало… Сега ще ти кажа онова, което преди ти спестих. Животът ми ще продължи, докато ме обичаш. Когато ме разлюбиш, ще умра.

— Защо? — попита бавно Маскул.

— Да, ти си отговорен за мен, откакто ме целуна за пръв път. Не исках да ти го казвам.

— Значи ако одеве бях тръгнал сам, ти щеше да умреш?

— Имам само живота, който ти ми даде.

Маскул я погледна състрадателно, без да се опита да я утеши с думи, и бавно я прегърна. Докато я държеше в обятията си, той пребледня, а Сюленбод направо се бе покрила с мъртвешка бледнина.

След минута-две възобновиха похода към Ададж. Не спряха близо два часа. Теарджелд се вдигна високо в небето и се премести на юг. Бяха се спуснали стотици метри надолу. Гребенът започна да се променя неблагоприятно. Тънкият снежец изчезна и се смени с влажна, мочурлива почва, със затревени могили и блатисти ями. Пътниците се хлъзгаха и потъваха в кал. Разговорите секнаха; Сюленбод водеше, мъжете следваха дирите й. На юг гледката бе величава и призрачна в зеленикавата светлина на блестящата луна над безброя от върхари, покрити със зелен сняг. Най-близкият връх се извишаваше на около седем-осем километра на юг от другата страна на долината. Виждаше се стройна, недостижима и изумителна стрела от черна скала. Ръбовете й бяха твърде стръмни, за да задържат снега. От най-високата й точка излизаше извит нагоре скалист рог. Дълго време той им служеше за ориентир.

Постепенно целият хребет подгизна от влага. Външният почвен слой беше порест и лежеше върху водонепропускливи скали; нощем попиваше влажните мъгли; денем ги изпаряваше, напечен от лъчите на Бланчспел. Пътят стана първо неприятен, после труден и накрая опасен. Не можеха да стъпят на твърда почва. Сюленбод потъна до кръста в тинеста яма. Отърва я Маскул, който след произшествието застана начело. Подир нея си изпати и Корпанг. Търсейки сам брод, той затъна до раменете в кал и едва се изплъзна от ужасна смърт. С риск за собствената си кожа, Маскул го измъкна и те отново продължиха; придвижването ставаше от трудно по-трудно. Преди всяка крачка трябваше да проверяват дали почвата ще ги издържи и дори тогава, често пъти пропадаха. След многобройните хлътвания накрая те не приличаха на човешки същества, а на подвижни колони, измазани от глава до пети с черна гнъс. Най-тежката задача се падна на Маскул. Той не само трябваше да се справя с изтощителното търсене на път, а и да помага на спътниците си. Без него нямаше да се оправят.

След един особено опасен преход тримата спряха да съберат сили. Корпанг едва дишаше, Сюленбод мълчеше равнодушна и потисната.

Маскул ги изгледа въпросително:

— Така ли е и по-нататък?

— Не — отвърна жената. — Май наближихме до прохода Морнстаб. След това пътят се изкачва и трябва да стане по-хубав.

— Идвала ли си тук преди?

— Веднъж ходих до Прохода, но тогава не беше толкова тежко.

— Смъртно изморена си, Сюленбод.

— Какво от това? — усмихна се слабо тя. — Трябва да си платиш, когато любимият ти е такъв смелчага.

— Не ще успеем да стигнем през нощта, затова да спрем при първия подслон, на който се натъкнем — предложи Маскул.

— Както решиш ти.

Той закрачи напред-назад, докато другите почиваха седнали.

— Съжаляваш ли? — неочаквано я попита той.

— Не, Маскул, не съжалявам. Не съжалявам за нищо.

— Променили ли са се чувствата ти?

— Любовта не се връща назад, тя е устремена само напред.

— Да, вечно напред. Така е.

— Не, не е точно така. Стига се до апогея и след него, ако любовта иска да продължи, да се развива, трябва да прерасне в саможертва.

— Убийствено убеждение — промълви Маскул и побледня под слоя мръсотия.

— Може би по природа съм противоречива… — рече Сюленбод. — Изтощена съм. Не знам какво чувствам.

Не след дълго те отново бяха на крак и спускането бе подновено. Половин час по-късно се добраха до прохода Морнстаб.

Тук почвата беше по-суха — пресечената местност я отводняваше. Сюленбод ги заведе до най-северния ръб на хребета, за да им покаже страната. Проходът представляваше гигантско срутване в най-ниската точка оттатък хребета. Към Баре слизаха поредица от разломени тераси с почва и скали, обрасли с хилава растителност. От двете страни на разлома на изток и на запад хребетът се спускаше надолу в дълга верига от стръмни чудовищни скали. Мъглата в ниското скриваше Баре от погледа. Във въздуха тегнеше абсолютно безмълвие, нарушавано само от далечния тътен на невидим водопад.

Маскул и Сюленбод седнаха на един балван, загледани в ширналата се пред тях земя. Луната грееше точно зад тях, високо в небето. Беше светло, почти колкото е денем на Земята.

— Тази нощ прилича на живота — прошепна Сюленбод.

— Защо?

— Толкова прекрасна над нас и толкова противна под краката ни.

— Бедното момиче, ти си нещастна — въздъхна Маскул.

— А ти, ти щастлив ли си?

— Не — отвърна той след кратък размисъл, — още не съм. Любовта не е щастие.

— А какво е тя, Маскул?

— Неспокойствието, преглътнатите сълзи, твърде грандиозните за душата мисли…

— Да — кимна Сюленбод.

— Защо сме създадени, само за да поживеем някоя друга година и да изчезнем? — проговори тя след малко.

— Твърди се, че отново ще живеем — рече Маскул.

— Нима?

— Може би в Муспел — добави замислено той.

— Какъв ще е този живот?

— Несъмнено ще се срещнем отново. Като явление любовта е твърде прекрасна и тайнствена, за да остане незавършена.

Жената потръпна и се извърна.

— Мечтата ти те подвежда. Любовта завършва тук — рече тя.

— Как, щом рано или късно Съдбата я прекъсва жестоко?

— Завършва със страдание… О, защо любовта трябва да е винаги наслаждение за нас? Не можем ли да я изстрадаме — да я продължим, страдайки — во веки веков? — възкликна Сюленбод. — Маскул, докато любовта не ни изпепели невъзвратимо накрая, ние не ще разберем нищо за себе си.

Маскул я погледна угрижен.

— Нима споменът за любовта е по-важен от съществуването й в реалността?

— Ти не разбираш. Страданията заради нея са по-ценни от всичко останало. — Сюленбод го сграбчи. — О, само да можеше да надзърнеш в съзнанието ми, Маскул! Щеше да съзреш необикновени неща… Не мога да ти го обясня. Дори за мен всичко е объркано… Любовта се оказа много по-различна, отколкото очаквах.

— Любовта е силна напитка — въздъхна той отново. — Може би твърде силна за човешките същества. Мисля си, че отнема доста от разсъдъка ни, подхождайки по различен начин към него.

Двамата седяха един до друг, взрени напред с невиждащ поглед.

— Няма значение! — заяви Сюленбод усмихнато и стана. — Скоро всичко ще свърши тъй или иначе. Ела, да тръгваме!

Маскул също се изправи.

— Къде е Корпанг? — попита апатично той.

Двамата огледаха хребета в посока към Ададж, който тук беше около километър-два широк. На юг той чувствително се снижаваше и земята приличаше на наклонена лента. На запад повърхността беше полегата неколкостотин метра до един висок и стръмен затревен хълм, който обемаше хребета от единия до другия ръб като огромна вълна, миг преди да се разбие. Възвишението скриваше гледката нататък. Билото му по цялото си протежение беше увенчано от дълга редица огромни каменни стълбове, които проблясваха ослепително под лунната светлина на фона на тъмното небе. На брой бяха трийсетина, разположени на толкова равно разстояние помежду си, че без съмнение бяха човешко дело. Някои вертикални, други — силно наклонени, и сякаш цялата колонада беше изключително древна. Видяха Корпанг на хълма, бе стигнал почти до върха.

— Той искрено се стреми да стигне — отбеляза подигравателно Маскул, загледан в енергичното изкачване на спътника им.

— Небесата няма да се отворят за Корпанг — отвърна Сюленбод. — Не бива толкова да бърза… На какво ти напомнят тези колони?

— Може би са портала към някой величав храм. Кой ли ги е издигнал?

Тя не отвърна. Двамата отново загледаха Корпанг, който се докопа до върха на хълма и изчезна сред колоните.

— Сега останахме сам-сами в самотния свят — обърна се Маскул към жената.

— Последната ни нощ тук трябва да бъде велика — погледна го тя твърдо. — Готова съм да продължа.

— Май си твърде уморена. По-добре да идем до прохода и да потърсим заслон.

— Тази нощ няма да мислим за телата си — промълви тя полуусмихната. — Искам да отидеш до Ададж, Маскул.

— Нека след толкова преживявания да починем, защото ни чака тежко изкачване и кой знае какви беди ни дебнат.

Сюленбод направи крачка-две напред, обърна се към него и му подаде ръка.

— Хайде, Маскул! — подкани го тя.

Бяха изминали половината от разстоянието до подножието на хълма, когато Маскул чу барабана. Ударите долитаха отвъд възвишението, гръмки и отчетливи, като взривове. Той плъзна поглед към Сюленбод, но тя явно нищо не чуваше. След миг небосводът над и зад дългата каменна колонада на билото засия с необикновено зарево. Луната избледня; стълбовете се извисяваха като изрисувани сред пламналото небе. Светлината Муспел. От миг на миг тя засияваше още по-ярка, необикновена и страховита. Без цвят, несравнима с нищо — свръхестествена и неописуема. Сърцето на Маскул щеше да се пръсне, той се спря с издути ноздри и ужасѐн поглед в очите.

Сюленбод го докосна леко.

— Какво виждаш, Маскул?

— Светлината Муспел.

— Аз не виждам нищо.

Блясъкът се засили, докато Маскул престана да осъзнава къде се намира. Тя искреше още по-яростно и тайнствено отпреди. Маскул забрави за съществуването на Сюленбод. Ударите на барабана станаха оглушителни. Всеки удар беше като плашещ гръм, отекнал в небето и разтресъл въздуха. Тътнежите се сляха и непрекъснатият гръмотевичен рев разлюля света. Въздухът пулсираше в един й същ неизменен ритъм — четири удара, третият по-силен. Сега те не звучаха всред тишината, а всред тътена.

Сърцето на Маскул заби учестено. Сякаш тялото му беше затвор и той жадуваше да го отхвърли, да излитне от него и да се слее с величавата вселена, която бе започнала да се разкрива пред него в истинския си вид.

Изведнъж Сюленбод го обгърна с ръце и го покри с безчет страстни целувки. Той не я забеляза и не реагира; не я разбираше какво прави. Тя го пусна, наведе глава и, обляна в сълзи, безшумно се отдръпна. Сетне пое назад към прохода Морнстаб.

Подир няколко минути сиянието угасна. Тътенът заглъхна. Отново огря луната и освети каменните стълбове и възвишението. Свръхестествената светлина изчезна, само приглушеният ритъм на барабанните удари долиташе иззад хълма. Маскул се сепна и се огледа наоколо като внезапно събуден от сън.

Сюленбод бавно се отдалечаваше на неколкостотин метра разстояние от него. При вида й го изпълни смъртен ужас. Той изтича след нея с викове, ала тя не се обърна. Беше скъсил разстоянието между тях наполовина, когато тя неочаквано се спъна, падна и остана да лежи неподвижна, без да се повдигне повече.

Маскул изтича и се наведе над нея. Най-лошите му опасения се бяха сбъднали. Животът я беше напуснал.

Под слоя от кал и мръсотия лицето й носеше противната мъртвешка маска на Кристалния. Маскул обаче не видя ухилената му гримаса. Никога преди не му се бе струвало, че Сюленбод е толкова красива, както в този момент.

Той остана дълго коленичил край нея. Плачеше, ала между два пристъпа на ридание вдигаше глава и се вслушваше в далечните барабанни удари.

Изминаха един-два часа. Теарджелд вече грееше на югозапад. Маскул вдигна мъртвото тяло на Сюленбод на рамене и тръгва към Прохода. Сега не му пукаше за Муспел. Търсеше вода, за да измие трупа на любимата, и гроб, в който да я положи.

Стигна до камъка, където двамата бяха седели, загледани към разлома, и свали товара си. Положи отгоре мъртвата девойка, седна до нея и се взря към Баре.

После заслиза към прохода Морнстаб.