Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (10)

9. ОСЕАКС

Започваше вторият ден на Маскул на Торманс. Събуди се, когато Бланчспел беше вече над хоризонта. И веднага усети, че органите му са се преобразили през нощта. Месестият брев се беше превърнал в подобен на око сорб; магнът му пък беше набъбнал и израснал от гърдите му като трета ръка. Новият юмрук веднага му вдъхна по-голяма физическа сигурност, но трябваше да провери какво върши сорбът.

Излегнат на припек под бялото слънце, той започна да отваря и затваря последователно едно подир друго трите очи. Установи, че двете, разположени по-ниско, служат на възприятието, а горното — на волята му. С очите долу просто различаваше безстрастно всичко до най-малките подробности; със сорба обаче установяваше доколко важни са нещата наоколо за нуждите му.

Доста озадачен от порядките в новия свят, Маскул стана и се огледа. Беше прекарал нощта отдалечен от Осеакс и сега се обезпокои дали е останала на мястото си, но преди да я потърси, реши да се изкъпе в реката.

Утринта беше божествена. Топлото бяло слънце започваше да напича, макар горещината му да бе отслабена от силния вятър, разфучал се из дърветата. Куп облаци с причудливи форми се кълбяха в небето. Приличаха на животни и непрекъснато меняха очертанията си. По земята, както и по листата и клоните на дърветата в гората, още личаха следи от обилната роса или от дъжда, паднал през нощта. Тръпчиво-упоителната миризма на природата нахлу в ноздрите му. Болката беше затихнала и настроението му се повиши.

Преди да се изкъпе, Маскул погледна към веригата на Ифдон Марест. Под утринното слънце изглеждаше като картина. Мъжът предположи, че е висока към хиляда и петстотин — две хиляди метра. Величествената назъбена линия имаше вид на крепостна стена на вълшебен град. Скалите насреща бяха обагрени в ярки цветове — цинобър, изумруд, жълто, улфир, черно. Докато ги съзерцаваше, Маскул потръпна и сърцето му заби бавно и тежко — обляха го неописуеми надежди, копнежи, чувства. Разтърси го нещо по-силно от удоволствието да открие и покори тоя нов свят, нещо различно…

Маскул се изкъпа, напи се и докато се обличаше, Осеакс лениво се приближи.

Тогава Маскул видя цвета на кожата й — ослепителна и нежна смесица от кармин, бяло и джал. Резултатът беше поразителен и неземен. С тези цветове жената беше истински жител на друга планета. Във фигурата й също имаше нещо любопитно. Извивките на тялото й бяха женствени, костите — специфично женски, но по някакъв начин в тях се криеше мъжка дързост и воля. Властният поглед на окото на челото й изразяваше същия контраст, макар на по-прост език. В него се четеше егоистичната й деспотична самоувереност, но се усещаше и женският пол и мекота.

Осеакс слезе на брега на реката и изгледа мъжа от глава до пети.

— Сега вече приличаш повече на мъж — отбеляза тя с приятния си провлачен глас.

— Както виждаш, опитът сполучи — весело усмихнат, се похвали Маскул.

Осеакс продължаваше да го оглежда.

— Някоя жена ли ти е дала тази нелепа дреха? — попита тя.

— Жена — усмивката му поувехна. — Само че не виждам нищо нелепо в подаръка, нито в даването му.

— Май аз ще изглеждам по-добре в подобни дипли.

Докато бавно нижеше по своему думите, жената започна да сваля надолу кожата, която прилепваше плътно по тялото й, и го подкани да разменят облеклото си. Маскул се подчини доста срамежливо, макар че наистина новите дрехи бяха много по-подходящи за пола му. Кожата се оказа по-удобна от роклята. А в гънките на одеждата му Осеакс изглеждаше още по-опасно женствена.

— Не бих желала да получаваш подаръци от други жени — рече бавно тя.

— Защо пък не? Какъв съм ти, че да ми заповядваш? — възмути се Маскул.

— Мислих за теб през цялата нощ. — Гласът на Осеакс беше провлачен и пренебрежителен, и въпреки това звучеше като виола. Тя седна на дънера на едно паднало дърво и зарея поглед в далечината.

— И какво измисли? — подкани я Маскул.

Тя не отвърна. Вместо това започна да чопли кората на дънера.

— Снощи се държа високомерно с мен — рече Маскул.

— Снощи не е днес — възрази тя. — Като се отправиш на път, никога ли не забелязваш другите хора?

Ред беше на Маскул да запази мълчание.

— Ако все пак имаш инстинкти на мъж, както предполагам — продължи жената, — не можеш вечно да ми се съпротивяваш.

— Пълен абсурд! — възмути се Маскул. — Благодари се, че си красива жена и не мога да се държа дивашки с теб.

Осеакс въздъхна и се изправи на крака.

— Няма значение. Аз умея да чакам.

— Както разбирам, ти възнамеряваш да пътуваш в моя компания — рече Маскул. — Не възразявам — всъщност, дори много се радвам — но само при условие, че не ми държиш такъв език.

— Харесваш ли ме?

— Защо не, след като си толкова красива? Без обаче това да е определящо за чувствата ми — отсече той и додаде: — Хайде стига сме играли на криеница, Осеакс. Ще намериш един куп мъже, които да те обожават и обичат.

— Глупчо, любовта не избира. Какво си мислиш, че трябва да ходя на лов за мъже? Не ме ли чака Кримтифон и сега?

— Е, добре. Извинявай, че засегнах чувствата ти. Само се откажи да ме прелъстяваш — щом става въпрос за красива жена, изкушението е много силно. Аз обаче не съм си господар.

— Нали не ти предлагам нищо лошо? Защо ме унижаваш с думите си?

— Повтарям, не съм господар на себе си — натърти Маскул и скръсти ръце на гърба си.

— Кой е господарят ти? — попита жената.

— Вчера срещнах Суртур и оттогава му служа.

— Говори ли с него?

— Да.

— Какво каза той?

— Не мога да повторя думите му — и не искам. Каквото и да ми е казал, красотата му причинява по-силна мъка от твоята, Осеакс, и затова сега ми се удава да те гледам хладнокръвно.

— Да не би Суртур да ти е забранил да бъдещ мъж? — възкликна Осеакс.

— Да не би любовта да е само за мъже? — отвърна Маскул и свъси вежди. — Мислех си, че е по-често срещано явление сред жените.

— Полът няма значение. Не може вечно да си оставаш хлапак… И не злоупотребявай с търпението ми!

— Хайде да сменим темата — настоя Маскул, — пък и да тръгваме за…

Изведнъж Осеакс избухна в плътен, пленителен, омайващ смях, от който Маскул почувства възбуда и желание да сграбчи тялото й в ръцете си.

— Ех, Маскул, Маскул, голям глупак си! — смееше се жената.

— Защо да съм глупак? — попита той и лицето му се навъси, но не поради обидата в думите, а защото бе подразнен от собствената си слабост.

— Не е ли целият свят дело на безброй влюбени двойки? А ти си въобразяваш, че стоиш по-високо от любовта. Опитваш се да избягаш от природата, но в коя дупка ще се скриеш от нея? — нападаше го жената.

— Освен красота, сега показваш и второ качество — упоритост — рече Маскул.

— Първо ме опознай добре и както се каниш да ме отблъснеш, помисли дали не нарушаваш закона на природата… И още — преди да тръгнем, няма да е зле да се нахраним.

— Да се нахраним? — повтори замислено Маскул.

— Ти не ядеш ли? — учуди се Осеакс. — И храната ли влиза, според теб, в една категория с любовта?

— Какво ще ядем? — попита Маскул.

— Ще наловим риба от реката.

Маскул си спомни обещанието, което бе дал на Джойуинд. Но в същото време почувства глад.

— Няма ли нищо по-леко?

Осеакс сви презрително устни.

— Сигурно си минал през Пулингдред — забеляза тя. — Всичките хора там са си такива. Смятат, че животът трябва да се съзерцава отдалеч, а не да се живее. Щом си тръгнал за Ифдон, трябва да смениш разбиранията си.

— Донеси рибата — примирено въздъхна той.

Край тях течаха и плискаха чистите води на широката река от планините. Осеакс коленичи на брега и вторачи поглед в дълбочините. Погледът й се съсредоточи и застина, тя топна ръка във водата и извади оттам някакво дребно чудовище, което приличаше повече на влечуго, отколкото на риба, заради люспестите плочки и зъбите си. Тя го хвърли на сушата и то започна да пълзи в кръг. Внезапно тя събра цялата си воля в сорб. Съществото подскочи във въздуха и падна мъртво.

Осеакс взе плосък камък с остри върхове и изчегърта люспите и вътрешностите. По време на операцията ръцете и дрехите й се опръскаха със светлочервена кръв.

— Намери друда, Маскул — лениво усмихната му поръча тя. — Онзи от вчера вечерта.

Той започна да търси. Трудно беше да го открие, защото лъчите му бяха потъмнели и отслабнали, погълнати от светлината на слънцето, но накрая успя. Осеакс постави друда във вътрешността на чудовището и остави тялото на земята.

— Докато се сготви, ще се поизмия от кръвта, която толкова те плаши. Никога ли не си виждал кръв?

Маскул я гледаше объркан. Отново същият парадокс — противоположните полови особености на личността й. Дръзката, господарска мъжка себичност, несъвместима с пленителната, опасна женственост в гласа. В съзнанието му проблесна разтърсваща мисъл.

— Казвали са ми, че в страната ти се извършва действие на волята, наречено „абсорбиране“ — започна той. — Какво е това?

Осеакс протегна ръце, за да не изцапа надиплената дреха с кръв, и се засмя с прелестен, звънтящ глас.

— Ти си мислиш, че съм наполовина мъж? — подигра му се тя.

— Отговори ми на въпроса!

— Цяла-целеничка съм жена, Маскул, до мозъка на костите. Не че не съм абсорбирала мъже.

— Което означава?

— Нови струни за арфата ми, Маскул. Повече страсти, по-горещо сърце…

— За теб — да, а за тях?

— Не знам — отвърна тя. — Жертвите не описват преживяванията си. Сигурно са нещастни, ако въобще съзнават нещо…

— Отвратително занимание! — възмути се Маскул и погледна жената мрачно. — Човек би казал, че Ифдон е земя на демони.

Осеакс му изпрати прелестен присмехулен поглед и пристъпи към реката.

— И по-добри мъже от теб — по-добри във всяко отношение — бродят по света с чужда воля в себе си — засмя се тя. — Бъди колкото си искаш морален, но истината е, че животните са направени, за да бъдат ядени, и простите същества са сътворени, за да бъдат абсорбирани.

— Ами човешките права? — Маскул беше възмутен.

Жената се беше навела над реката, за да измие ръцете си, но се извърна и през рамо отговори на забележката му:

— Ние смятаме мъжа за човешко същество, стига да е способен да се защитава.

Месото се сготви и двамата закусиха, без да разменят повече дума. Маскул хвърляше от време на време подозрителни погледи към спътничката си. Дали поради необичайния вкус или поради продължителното гладуване, от храната му се догади, чувстваше се почти като канибал. Той хапна малко и щом свърши, му се стори, че е омърсен.

— Дай да закопая друда така, че да го намеря и следващия път, ако ми потрябва. Макар че тогава няма да съм с Маскул, който да му се чуди и диви… Вече трябва да тръгваме по реката.

Те влязоха във водата. Тя течеше срещу тях лениво, но съпротивлението й, вместо да възпрепятства движението им, действаше обратно — тласкаше ги да вървят по-бързо. Продължиха още няколко километра нагоре. Усилието постепенно подобри кръвообращението на Маскул и погледът му към света наоколо се измени. Всичко го успокояваше и радваше — и жаркото слънце, и стихналият вятър, ободрителният вид на чудните облаци, тихите кристални гори. Приближаваха все по-близо към ярко обагрените възвишения Ифдон.

Имаше нещо загадъчно в жизнерадостния цвят на скалите. Едновременно го привличаха и го изпълваха със страхопочитание. Изглеждаха истински, но и свръхестествени. Докато наблюдаваше скалите на Ифдон, Маскул имаше усещането, че вижда портрет на призрак, изрисуван с твърд контур в крещящи цветове.

Той пръв наруши дългото мълчание.

— Тия планини имат необикновени форми — отбеляза той. — Линиите им са или прави, или перпендикулярни — никакъв наклон или извивка.

Осеакс се извърна назад и го погледна в очите.

— Това е типично за Ифдон. И природата ни е такава — сякаш ни удря с чук. В нея няма нито милост, нито търпение.

— Слушам те, обаче не схващам смисъла на думите ти — рече Маскул.

— Из целия Марест ще се натъкнеш на земя, която или пропада, или се издига нагоре. Дърветата растат по-бързо. Жените и мъжете тук не мислят два пъти, преди да действат. Ифдон може да се нарече страна на бързите решения.

Разказът на Осеакс впечатли Маскул.

— Нова, дива и първобитна земя — промълви той.

— Какъв е светът, от който идваш? — попита жената.

— О, един стар, грохнал свят, в който на природата са й нужни стотици години, за да премести парче твърда земя. Хората и животните обикалят из нея на стада. Загубили навика да се променят.

— Има ли жени там? — попита Осеакс.

— Както при вас, при това не са много по-различни.

— Те любят ли?

Маскул се разсмя.

— Толкова силно, че любовта е променила дрехите, речта и мислите на пола им — рече Маскул.

— Вероятно са по-красиви от мен?

— Не, не мисля — успокои я Маскул.

Двамата замълчаха и продължиха да вървят с несигурни стъпки по речното дъно.

— По каква работа отиваш в Ифдон? — внезапно попита Осеакс. Маскул се поколеба как да отговори.

— Представи си, че човек може да се стреми към толкова голяма цел, че сам да не я вижда.

Тя му отправи дълъг замислен поглед и попита:

— Каква цел?

— Морална цел.

— Да не искаш да поправиш света? — учуди се тя.

— Нищо не искам — чакам.

— Недей да чакаш дълго, защото времето не чака, особено в Ифдон.

— Нещо ще се случи — рече Маскул.

Осеакс му се усмихна почти незабележимо.

— Не си тръгнал, значи, с определена цел за Марест?

— Не, и ако ми позволиш, ще дойда с теб в дома ти.

— Странен мъж си! — възкликна Осеакс и се изсмя късо и възбуждащо. — Аз ти го предлагам през цялото време! Разбира се, че ще дойдеш у дома. Колкото до Кримтифон…

— Спомена името му и преди. Кой е той?

— А! Любовник или съпруг, както щеш го наричай.

— Няма да стане тогава — рече Маскул.

— Че какво има? Просто ще трябва да се отървем от него.

— Определено не те разбирам — избъбри объркано Маскул. — Да не си въобразяваш, че ще стъпя в сговор с тебе?

— Няма да правиш нищо против волята си! Обеща ми да дойдеш с мен.

— Я кажи как се отървавате от съпрузите си в Ифдон?

— Ти или аз трябва да го убием.

Маскул се взира в нея цяла вечност.

— Е, сега от безразсъдството минахме директно към безумието — измърмори той.

— Съвсем не — възропта Осеакс. — Просто това е тъжната истина. Щом видиш Кримтифон, ще разбереш сам.

— Знам, че съм на непозната планета — започна бавно Маскул, — където могат да се случат всякакви нечувани неща, където законите на морала могат да са други. Само че доколкото ми е известно, убийството навсякъде си е убийство и не желая да имам нищо общо с жена, която иска да ме използва за да се отърве от съпруга си.

— Смяташ ме за безнравствена, нали? — отчетливо произнесе Осеакс.

— Или за луда.

— Тогава ще е по-добре да ме напуснеш, Маскул, само че…

— Само че какво? — настоя той.

— Искаш да си последователен, нали? Тогава избягай и от другите луди, както и от всички безнравствени. Така ще ти бъде по-лесно да промениш тези, които останат.

Маскул се намръщи, но не отговори.

— Е? — попита Осеакс полуусмихната.

— Ще дойда с теб и ще се срещна с Кримтифон — трябва поне да го предупредя.

Дали думите му й припомниха нещо или поради друга причина, но Осеакс го обля с женствения си смях. Разговорът секна.

На разстояние около три километра от изникналите пред тях възвишения реката рязко завиваше под ъгъл надясно и не можеха да продължат по нея. Изпълнен със съмнения, Маскул огледа височината.

— Тежко изкачване за такава гореща сутрин — промърмори той.

— Да починем малко — предложи тя, посочвайки гладкия остров от черна скала, който стърчеше в средата на реката.

Двамата отидоха до сушата и Маскул седна на нея. Осеакс остана грациозно изправена, обърна лице към скалите насреща и нададе пронизителен вик.

— Какво беше това — подскочи Маскул. Жената не му отговори. След малко повтори крясъка. Този път Маскул видя как от върха на една урва се откъсна огромна птица и бавно се понесе към тях. Последваха я още две. Полетът им беше невероятно бавен и тромав.

— Какви са тези птици? — попита Маскул.

Осеакс пак не отговори, само се усмихваше загадъчно и седна до него. След доста време мъжът успя да различи формата и цветовете на летящите чудовища. Не бяха птици, а същества с дълги змиеподобни тела и с по десет крайника като на влечуго, завършващи с перки, които размахваха като крила. Телата бяха яркосини, а краката и перките — жълти. Летяха, без да бързат, някак злокобно, право към тях. Маскул забеляза на главата на всяко дълъг тънък шип.

— Шроуки — обясни най-после Осеакс. — Ако те интересува какво възнамеряват да правят, мога да ти обясня. Ще се нахранят с нас. Първо шиповете им ще ни разкъсат, после устата им, които всъщност са смукала, ще ни изцедят кръвта — до последната капчица. Животни без зъби са и не ядат самото месо.

— Щом демонстрираш такова възхитително самообладание, предполагам, че няма кой знае каква опасност — сухо отбеляза Маскул.

Въпреки това той инстинктивно се опита да се изправи, но не успя. Непозната досега парализа го бе приковала към земята.

— Да станеш ли се опитваш? — невъзмутимо попита Осеакс.

— Ами да, обаче с волята си тия проклети гущери явно са ме заковали на скалата. Мога ли да те попитам какво си си наумила, та ги събуди?

— Уверявам те, че опасността е съвсем реална, Маскул. Вместо да мрънкаш и да задаваш въпроси, по-добре направи нещо посредством твоята воля.

— За съжаление аз като че ли съм изгубил волята си.

Осеакс избухна в истеричен смях, както преди дълбок и пленителен.

— Явно не ставаш много-много за героичен закрилник, Маскул — рече тя. — Май аз ще трябва да изпълня ролята на мъжа, а ти — на жената. Очаквах повече от едрото ти тяло. Мъжът ми щеше като на шега да изпрати гадните същества да потанцуват надлъж и нашир из небето, за да се позабавлява, преди да ги унищожи. Гледай ме сега… Ще убия двете, с третата ще яздим до дома. Коя да оставим?

Шроуките продължаваха бавно и тежко да летят към тях. Телата им се оказаха гигантски и Маскул изпита същото отвращение, каквото вдъхват насекомите. Отново по инстинкт той осъзна, че след като чудовищата ловуват с волята си, не им е необходимо да се движат особено пъргаво.

— Избери която искаш — кратко рече той. — Всички са ми еднакво неприятни.

— Ще избера водачът, вероятно най-силното животно. Гледай сега!

Младата жена се изправи. Нейният сорб ненадейно блесна. Нещо прещрака в мозъка на Маскул. Крайниците му отново бяха свободни. Две от животните се залюляха и с глава напред се забиха в земята, където се строполиха неподвижни. Водачът им продължаваше да приближава към тях, но полетът му се беше променил — вече не беше заплашителен, а покорен, като че ли бе опитомен.

Осеакс го заведе чрез волята си до сушата срещу острова-скала. Огромното туловище се просна и зачака благоволението й. Младата жена и Маскул веднага пресякоха реката.

Маскул видя шроука отблизо. Беше около девет метра дълъг. Ярко обагрената му кожа беше хлъзгава и еластична и лъщеше, дългият му врат беше покрит с черна грива. Лицето с грабливи очи и ужасяващ шип, със смучещата кръв кухина беше страховито и неестествено. На гърба и на опашката имаше истински плавници.

— Седни удобно! — посъветва го Осеакс, докато потупваше хълбока на страшилището. — Аз ще управлявам и затова ще седна отпред.

Тя издърпа полите си, качи се и възседна гърба на животното точно зад гривата, за която се улови. Зад нея до перката имаше място точно за един човек. С двете нормални ръце Маскул се закрепи за хълбоците на животното, а с третата новополучена ръка се залови за Осеакс. За по-голяма сигурност трябваше да обхване талията й.

Направи го и осъзна, че се е хванал в капана й, и че цялото пътуване е било подготвено с едно-единствено намерение — да възбуди желанието му.

Оказа се, че третата ръка има особена функция, за която досега не се беше досетил. Беше развит магн. Само че предаваната по него любов не беше нито чиста, нито благородна, а беше гореща, страстна и мъчителна. Маскул стисна зъби и запази мълчание. Осеакс не беше натъкмила пътуването им просто така и вече не можеше да се преструва, че не я е грижа за чувствата му. Красивата жена се обърна назад и го дари с тържествуваща усмивка.

— Пътуването ще е дълго, затова се дръж здраво! — Гласът й галеше ухото като звук от флейта, но прозвуча зловещо.

Маскул се усмихна насила и нищо не отговори. Не се осмели и да отмести ръката си.

Шроукът се вдигна с мъка на крака, тръгна с подскоци напред и бавно и тромаво се издигна нагоре. Пътниците полетяха във въздуха към шарените скали. От олюляването и клатушкането им прилоша; допирът до лигавата кожа на чудовището беше отвратителен. За Маскул, седнал със затворени очи и здраво уловен о Осеакс, всичко това беше останало на втори план. Беше завладян от съзнанието, че държи в ръцете си една великолепна жена и нейната плът отвръща на докосването му като нежна арфа.

Издигаха се все по-нагоре. Маскул отвори очи и набра смелост да се огледа. Вече бяха стигнали нивото на предната планинска верига. Пред погледа им от въздушния океан изплува първозданен архипелаг. Островите с назъбени форми бяха планински върхове. По-точно местността беше високо плато, прорязано от тесни бездънни разломи, някои като канали, други като езера или просто като оградени отвсякъде пропасти. Вертикалните хълбоци на островите — по-високите видими части от безчетните скали — бяха голи, оцветени в ярки цветове. Върховете им обаче бяха покрити с преплетена растителност. От гърба на шроука се забелязваха само най-високите дървета. Формите им бяха разнообразни и на възраст не изглеждаха много стари — стройни и гъвкави, без да са грациозни — жилави, издръжливи и диви.

Гледката накара Маскул да забрави Осеакс и собственото си желание. В душата му нахлуха други изумителни чувства. Утринта беше ведра и лъчезарна. Слънцето припичаше; бързо менящи формата си облаци плуваха из небето; А земята под него, пъстра и самотна, беше набъбнала от живот. Маскул обаче не се беше отдал на естетически преживявания — обзе го страстното желание да действа и да господарства. На каквото и да спреше поглед, мигновено пожелаваше да го подчини. Атмосферата на местността не даваше свобода, а тегнеше, съставена от сили на привличане и на оттласкване. Маскул съзираше в пейзажа само желанието си да покори новия свят.

Завладян от копнежи, той отслаби хватката си. Осеакс се обърна и го погледна. Доволна или не от това, което видя, тя се изсмя негръмко.

— Толкова бързо ли изстина, Маскул?

— Какво? — без да откъсва поглед от пейзажа, запита разсеяно той. — Невероятно е колко силно ме привлича всичко тук.

— Искаш ли да го пипнеш? — попита Осеакс.

— Искам да сляза.

— Е има да пътуваме още много… Значи наистина се чувстваш променен?

— Променен спрямо какво? — Маскул бе потънал в мислите си.

Осеакс отново се засмя.

— Ще е невероятно, ако не успеем да направим от тебе мъж, защото материалът е отличен.

И тя пак му обърна гръб.

Островите сред въздуха не приличаха на морските. Повърхността им не беше равна, а се възвишаваха като поредица пресечени тераси един след друг. Досега шроукът беше летял доста високо над земята, но при следващата стръмна верига Осеакс не пришпори животното, а го насочи към един тесен каньон, който се врязваше в скалите като тунел. Пътниците веднага се скриха в тъмната му сянка. Тесният процеп не бе по-широк от десет метра; скалите от двете страни се простираха на огромна височина. Беше студено като в камера за лед. Маскул се опита да премери дълбочината на бездната на око, но надолу видя само черен мрак.

— Какво има на дъното? — попита той.

— Смърт, тръгнеш ли надолу.

— Това е ясно. Питам дали там има някакъв живот?

— Никога не съм чувала за нещо подобно — отвърна Осеакс. И додаде: — Но разбира се, всичко е възможно.

— Струва ми се, че има — проговори замислено Маскул.

Ироничният й смях отекна в мрака.

— Ако искаш да слезем и да проверим? — предложи тя.

— Какво ти е толкова смешно?

— А, не. Смешен ми е този възрастен чужденец с брада, който ревностно се интересува от всичко, освен от самия себе си.

Маскул също се засмя.

— Излиза, че аз съм единственото нещо на Торманс, което е ново и непознато.

— Да, обаче и аз съм непозната за теб.

Тунелът продължаваше зигзагообразно през търбуха на планината. Докато го преминаваха, те непрекъснато се издигаха нагоре.

— Поне не бях чувал глас като твоя — отвърна Маскул, който, след като гледката изчезна, можеше да се съсредоточи в разговора.

— Какво му има на гласа ми?

— Само гласът ти мога да различа в тази тъмница, затова го споменах.

— Не е ясен, аз не говоря ясно, така ли? — учуди се Осеакс.

— О, не, съвсем ясен е. Само че… не ти подхожда.

— Не ми подхожда?

— Не мога да ти обясня — забърка се Маскул. — Когато говориш или се смееш, той звънти като най-прелестния и необикновен инструмент, който съм чувал. Но отново ще го заявя — не ти подхожда.

— Искаш да кажеш, че не съответства на същността ми? — настояваше Осеакс.

Маскул тъкмо обмисляше отговора си, когато разговорът им бе прекъснат от страхотен, не много силен трясък, който идваше изпод дълбините на пропастта. Нисък, стържещ, тътнещ.

— Земята под нас се издига! — извика Осеакс.

— Ще успеем ли да се измъкнем?

Без да му отговори, жената подкара шроука отвесно нагоре. Двамата с труд се удържаха седнали. Чуваха, дори чувстваха как дъното на каньона, разместено от някаква могъща подземна сила, приближаваше към тях като преобърнато наопаки гигантско свлачище. Скалите се разпукаха и полетяха огромни каменни късове. Въздухът заехтя от стотици звуци, от секунда на секунда по-силни — къртене, трошене, свистене, пукот, стържене, бумтеж, взривове. Оставаха им още петнайсетина метра, за да се озоват на открито, когато изпод нозете им изникна тъмно море от раздробени скали и пръст и бързо се надигна с неудържима мощ сред ужасяващия грохот. Двеста метра пред и зад тях протокът беше запълнен. Опитвайки се да се издигне нагоре, шроукът попадна сред изхвърлените останки. В този миг животното и ездачите му бяха разтърсени като от земетресение, отхвърлени настрани и запратени сред скалите и калта. Всичко се сля в бумтене, трептене, движение и хаос.

Преди да осъзнаят къде са, пътниците се озоваха на гребена на лавината. Земният катаклизъм продължаваше. Не след дълго в коритото на долината израсна нова планина, по-висока от предишната. После преображенията изведнъж секнаха. Като по чудо тътнежът спря и скалите замръзнаха. Осеакс и Маскул се надигнаха и се огледаха за рани. Легнал на една страна, шроукът пъхтеше и се обливаше в пот от страх.

— Гадна работа — отбеляза Маскул, който си изтупваше праха.

Осеакс бършеше кръвта от брадичката си с ъгълчето на дрехата.

— Можеше да е и много по-зле… Издигането е опасно, но пропадането е смъртоносно. Често се случва.

— Защо си останала да живееш в такава страна? — запита я Маскул.

— Не зная. Предполагам, че живея тук по навик. Често съм мислила да замина.

— Много грехове трябва да ти се простят, задето живееш в място, където животът ти е в опасност всеки миг — отсъди Маскул.

— Е, започна да го разбираш — засмя се тя. После погледна строго животното и то се изправи тежко на крака.

— Качвай се, Маскул! — нареди Осеакс, докато заемаше мястото си. — Нямаме време за губене.

Той се подчини. Продължиха прекъснатия полет вече на слънце през планините. Маскул отново се върна към разсъжденията си. Странната атмосфера на тази страна се просмукваше в мозъка му. Волята у него се бунтуваше и бездействието му се струваше мъчение. Едва издържаше да седи, без да върши нещо.

— Много си потаен, Маскул! — подвикна му Осеакс, без да обръща глава.

— Тайни ли, какви тайни? — изломоти спътникът й.

— О, отлично знам какви мисли ти минават през главата. Струва ми се, че сега е моментът да те попитам дали още смяташ приятелството за напълно достатъчно?

— Стига си ме разпитвала! — изръмжа Маскул. — Главата ми е пълна с толкова въпроси. Само да можех да им отговоря. — И с каменно изражение се втренчи в пейзажа.

Чудовището летеше към една планина в далечината с удивителна форма. Беше като огромна естествена четиристранна пирамида, изградена от широки тераси и завършваща с широк плосък връх, покрит с нещо като зелен сняг.

— Коя е тази планина?

— Дискоурн. Най-високият връх на Ифдон.

— Там ли отиваме?

— Защо да ходим там? Но ако се каниш да продължиш нататък, си заслужава да посетиш планината. От този връх ще видиш цялата земя чак до Пластящото се море и Острова на Свайлон и дори отвъд. Оттам ще съзреш и Алппен.

— Смятам да стигна дотам, преди да завърша пътуването си.

— Така ли, Маскул? — Осеакс се обърна и сложи ръка на китката му. — Остани с мен и ще отидем заедно на Дискоурн.

В отговор мъжът само изсумтя неразбираемо. На земята под нозете им не се забелязваха следи от човешко присъствие. Маскул мрачно съзерцаваше местността. Ненадейно огромна площ, покрита с гора, недалеч от него се слегна надолу, понесла дървета и скали с неописуем тътен, и се сгромоляса в бездънната пропаст. В твърдата преди миг земя зейна яма с ясно очертани граници. От изумление Маскул чак подскочи.

— Какъв кошмар! — възкликна той. Осеакс не трепна.

— О, животът тук наистина изглежда непоносим — промълви той, след като се посъвзе. — Човек трябва да има железни нерви… Няма ли начин да се предвидят подобни катастрофи?

— Предполагам, иначе не бихме оцелели — отвърна невъзмутимо Осеакс. — Справяме се, макар понякога да не успяваме да се предпазим и пропадаме.

— Добре ще е да ме научиш как да разпознавам знаците, издаващи наближаването на земетръсите.

— Трябва да те науча на още много неща. Освен всичко друго, трябва да решим дали въобще да останем в тая страна… Но нека сега-засега да се доберем до вкъщи.

— Колко още ни остава?

— Домът ми е точно пред теб — отвърна Осеакс и посочи с пръст. — Вече можеш да го видиш.

Маскул проследи линията на показалеца й и след като я поразпита още малко, откри мястото. Беше широк полуостров на около четири километра разстояние. Три от страните му се издигаха стръмно насред бездънното езеро от мъгла; четвъртата беше удължена като гърло на бутилка и се свързваше с материка. Ярката на цвят растителност лъщеше сред ведрата атмосфера. В средата на полуострова се извисяваше високо дърво и простираше над околните растения сянката на широките си морскозелени листа.

— Дали е тук Кримтифон? — възкликна Осеакс. — Като че ли виждам долу две фигури.

— Аз също ги забелязах — обади се Маскул. След двайсетина минути те летяха на петнайсетина метра над полуострова. Шроукът намали скоростта и се приземи на материка точно преди провлака. Слязоха и двамата. Бедрата на Маскул бяха изтръпнали.

— Какво ще правим с чудовището? — попита го Осеакс. И без да дочака отговора му, потупа противната му морда. — Литвай към дома! Може да ми потрябваш и друг път.

Животното изръмжа глупаво, изправи се на крака и се засили, като ту подтичваше, ту подхвръкваше, преди да полети неуверено във въздуха и да заплува обратно в посоката, от която пристигнаха. Двамата го проследиха, докато се скри от погледа, след което Осеакс, следвана от Маскул, тръгна по провлака.

Белите лъчи на Бланчспел ги шибаха безмилостно. Небето постепенно се беше изяснило и вятърът беше утихнал напълно. Земята беше плътно обрасла с папрати, храсталаци и китки в ослепителни цветове. Тук-таме под тях се виждаше златиста варовикова почва или камъни с бял металически отблясък. Всичко наоколо изглеждаше необикновено и първобитно. Най-сетне Маскул вървеше из свръхестествения Ифдон Марест, който го беше поразил тогава още от пръв поглед… След като вече беше тук, той не изпитваше повече нито удивление, нито любопитство, само желаеше да срещне човешките същества — волята му беше заякнала и трябваше да я изпита. Копнееше да премери сили със себеподобните си и всичко останало му се струваше незначително.

На острова цареше покой и мек полумрак. Гората покриваше цялата площ от около хектар. В центъра на непроходимия гъсталак от фиданки и храсти беше разчистена поляна — навярно корените на гигантското дърво, което се издигаше в средата на сушата, бяха убили по-дребните израсляци наоколо. Под дървото шуртеше малко изворче с червена като разтопено желязо бълбукаща вода. От вси страни бяха надвиснали урви, обрасли с трънаци, цветя и увивни растения, които придаваха на полуострова вид на диво и прелестно убежище, сякаш бе обиталище на някой планински бог от митовете.

Неуморният поглед на Маскул се закова, щом съзря двамината мъже в центъра на поляната.

Единият се беше излегнал като на античен пир върху високо мъхесто ложе, обсипано с цветчета, и облегнат на лакът, ядеше с наслада от плодовете с форма на слива. Купчина от тези плодове бе отрупана в основата на ложето. Клоните на дървото, надвиснали отгоре, го скриваха напълно от слънчевите лъчи. Дребната му момчешка фигура беше увита в необработена кожа, която не покриваше крайниците му. По лицето му Маскул не можеше да отгадае дали е младо момче или възрастен мъж. Чертите му бяха гладки, меки и детски, изразът — ангелски и безгрижен, ала горното му виолетово око гледаше зловещо като на старец. Кожата му имаше оттенъка на пожълтяла слонова кост. Дългата къдрава коса пасваше на цвета на сорба и беше също виолетова. Вторият мъж стоеше изправен на няколко крачки от него. Беше нисък и мускулест, с широко и брадато, доста безцветно лице, но във вида му имаше нещо болезнено. Чертите му бяха изкривени от затаена болка, отчаяние и ужас.

Без да спира, Осеакс с леки и лениви стъпки се насочи към края на сянката, встрани от ложето.

— Попаднахме на изригване — отбеляза тя небрежно, обръщайки се към младия мъж.

Той я изгледа, без да каже нищо.

— Как се развива твоят растителен човек? — Говореше с изкуствен тон, но беше прелестна. Докато изчакваше отговора, тя седна на земята, грациозно сгъна крака под тялото си и придърпа надолу полите на дрехата. Маскул оставаше прав зад нея със скръстени ръце.

Настъпи кратко мълчание.

— Защо не отговаряш на господарката си, Сатур? — спокойно запита момчето от ложето със сопранен глас.

Изражението на мъжа, комуто говореха, не се промени. Той само отговори сподавено:

— Много добре, благодаря, Осеакс. Краката ми вече напъпиха. Надявам се утре да пусна корени.

У Маскул се надигна възмущение. Осъзна, че макар думите да бяха изречени от Сатур, момчето ги диктуваше.

— Съвсем правилно — отбеляза то. — Утре корените ще стигнат земята и след няколко дни трябва да се прихванат. Тогава ще започна да преобразувам ръцете му в клони, а пръстите — в листа. Ще е нужно време да направя от главата му корона, но се надявам — дори мога да се закълна, — че след месец двамата с теб, Осеакс, ще берем и ще си хапваме плодове от това ново и забележително дърво. Обичам природонаучните експерименти — заключи то и се протегна за още сливи. — Обземат цялото ми съзнание.

— Сигурно се шегуваш — промълви Маскул и отстъпи крачка назад.

Младежът го изгледа невъзмутимо. Не му отговори, ала Маскул изпита чувството, че някаква желязна ръка го хвана за гърлото и го оттласна назад.

— Работата за сутринта свърши, Сатур. Ела пак след блодсомбър. От тази вечер насетне, предполагам, ще останеш тук за постоянно, така че започни да разчистваш място за корените си. И не забравяй — колкото и да ти изглеждат свежи и очарователни, в бъдеще растенията ще бъдат смъртоносните ти съперници и врагове. Сега можеш да си вървиш.

Мъжът мъчително закуцука през провлака и се скри от погледа им. Осеакс се прозя.

Маскул се опита да пристъпи напред, което му се стори трудно, сякаш трябваше да избутва стена с всяко свое движение, и извика:

— На шега ли говореше или си дявол?

— Аз съм Кримтифон. Никога не се шегувам. Ще ти наложа ново наказание заради епитета, който ми прикачи.

Дуелът на волите им започна без предврителни церемонии. Осеакс се изправи, протегна прекрасните си крака и усмихвайки се, се приготви да гледа битката между стария и новия си любовник. Кримтифон също се усмихваше, дори посегна с ръка към сливите, но не си взе. Самообладанието на Маскул не издържа и той се хвърли към младока, задъхан от гняв — брадата му трепереше, лицето му поруменя. Кримтифон си даде сметка с кого си има работа, спря да се усмихва и като се смъкна от ложето, хвърли страховит и злобен поглед през своя сорб. Маскул се олюля, но събра цялата унищожителна ярост на волята си и продължи тежко да се приближава. Момчето изпищя, избяга зад ложето и се опита да се измъкне… Съпротивата му изведнъж се пречупи. Маскул залитна напред, но се съвзе, наведе се през мъхестото легло, за да докопа противника си, и го притисна с цялото си туловище. Сграбчи го за гърлото и изви шията му назад, докато не скърши костите му. Кримтифон умря мигновено.

Тялото остана да лежи под дървото с изметната настрани глава. Маскул го разгледа внимателно и на лицето му се изписа изумление. След смъртта физиономията на Кримтифон се промени удивително. Собствените му черти изчезнаха напълно и откриха отдолу вулгарна ухилена маска, която не изразяваше нищо.

Не беше нужно да рови дълго в паметта си, за да си спомни къде беше виждал подобно изражение. Беше същото като онова върху лицето на призрака от сеанса, след като Краг го уби.