Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (13)

12. СПАДЕВИЛ

Маскул откри, че новите му органи не функционират самостоятелно, а засилват или видоизменят другите му усещания. Съдеше по нов начин за предметите, които възприемаше посредством очите, ушите или ноздрите си. Досега външният свят просто съществуваше за него, а сега самият той съществуваше за света. Нещата му се струваха приятни или мъчителни в зависимост от това дали му бяха нужни и дали бяха в съзвучие със съществото му. Сега самите думи „приятен“ или „болезнен“ бяха загубили смисъл.

Двамата му спътници го наблюдаваха, докато привикваше с новите си възгледи за света. Усмихна им се.

— Права беше, Тидомин — рече той с бодър глас. — Били сме глупаци. Да сме толкова близо до светлината през цялото време и да не се досещаме за нея. Винаги да се пържим в миналите спомени или в мечтите за бъдещето, без да виждаме настоящето, а излиза, че нямаме друг живот, освен този в настоящето.

— Благодари на Спадевил за това… — възкликна жената с необичайно силен за нея глас.

Маскул се взря в тъмната плътна фигура на мъжа и рече:

— Спадевил, готов съм да те последвам до края на света. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за теб.

Нито един мускул по суровото лице не трепна — никакъв признак на удовлетворение от чутото.

— Гледай да не загубиш дара ми — проскърца гласът на Спадевил.

— Обеща, че ще ме заведеш на Сант — заговори Тидомин.

— Вярвай на истината, не на мен — отвърна Спадевил и додаде: — Току-виж умра преди теб, а истината ще остане с теб до последния ти час. Е, все пак нека тръгнем заедно, тримата.

Едва изрекъл думите, той извърна лице към падащия сняг и се устреми по пътя. Напредваше с широки крачки и Тидомин трябваше да подтичва, за да не изостане. Спадевил беше в средата и тримата вървяха в редица. От гъстата мъгла не се виждаше и на стотина метра по-напред. Земята беше затрупана със зелен сняг. Завяваха ги пронизващите студени пориви на вятъра от височините Сант.

— Спадевил, ти човек ли си или си повече от човешко същество? — попита Маскул.

— Онзи, който не е повече от човек, е нищо — отвърна той.

— Откъде си?

— От мислите, Маскул. Само те раждат истината. Обмислях, претеглях; отново мислих. След дълги месеци далеч от Сант истината блесна пред мен като изровен ненадейно диамант, простичка и ослепителна.

— И аз съзирам блясъка й — рече Маскул. — Дължи ли се яркостта й на древния Хатор?

— Знанието също има първоизвор. То разцъфна при Хатор, аз събрах плода. Хатор много мислеше, а следовниците му днес не мислят. В Сант цари леден егоизъм, който е жива смърт. Мразят удоволствието и тази ненавист за тях е най-голямото удоволствие.

— Защо са се отказали от учението на Хатор?

— За него, мрачен и кристално чист по природа, светът беше капан, клонче, намазано с клей. Знаеше, че удоволствието дебне навсякъде, че е свиреп присмехулен враг, който се спотайва зад всеки завой на жизнения път, за да впие сладкото си жило в оголеното величие на душата, и затова се спасяваше зад болката. Същото сториха и следовниците му, ала не заради душата, а от суета и гордост.

— Какво представлява Тризъбеца?

— Основата му, Маскул, е ненавистта към удоволствието. Първото острие отхвърля сладостта на света. Второто е властта над ония, които още се гърчат в мрежите на илюзията. Третото е здравословната топлина на човека, нагазил в ледено студена вода.

— От коя страна е пристигнал Хатор? — продължаваше Маскул.

— Не се знае. Живял е за кратко в Ифдон. Разказват безчет легенди за пребиваването му там.

— Чака ни дълъг път — обади се Тидомин. — Разкажи ни някоя от тези легенди, Спадевил.

Снегът беше спрял и денят се проясни, а Бланчспел изплува като призрачен диск. Само пронизващият вятър прелиташе над равнината.

— В онези времена в Ифдон имало планински остров, отделен с широк пролом от близката земя — започна Спадевил. — Една прекрасна девойка, за която разправяли, че е вещица, прехвърлила през пропастта мост, по който да минават мъжете и жените. С лъжа и лукавства примамила Хатор на стръмната урва и бутнала с крак моста, който се провалил вдън бездната. „Двамата с теб, Хатор, сега сме сами и няма как да ми избягаш — рекла тя. — Искам да видя колко дълго ще се съпротивлява леденият мъж на дъха, смеха и аромата на една девойка.“ Хатор не проронил дума, не проговорил през целия ден. До залез слънце стоял като дънер и мислел за други неща. В един миг девойката, обхваната от страст, разтърсила къдрици. Станала от мястото си и го докоснала с ръка. Той не я видял. Тя го погледнала, като вложила в този поглед цялата си душа, и паднала мъртва. Хатор се пробудил от размисъла и видял, че лежи още топла в нозете му, но вече била само труп. И тогава тръгнал към материка. Не се знае как е стигнал.

Тидомин потрепери и рече:

— Ти също си срещнал своята фатална жена, Спадевил. Но си действал по-благородно.

— Недей да жалиш жените, обичай правдата — отсече Спадевил. — Веднъж Хатор разговарял с Майстора…

— Със Създателя на Света? — замислено запита Маскул.

— Със Създателя на Удоволствието. Разказват, че Майстора защитавал света си и се опитвал да накара Хатор да признае красотата и радостта. На чудните му речи Хатор отвръщал с кратки стоманени слова, изтъквал, че радостта и красотата са само другото име на скота у човека, затънал в охолство и мързел. Майстора се усмихнал и рекъл: „Излиза, че си по-мъдър от Господаря на Мъдростта“. Хатор отвърнал: „Не съм получил мъдростта си от теб, нито от света ти. Научих я от другия свят, който ти. Майсторе, напразно се опита да имитираш“. Майстора го попитал: „Щом е тъй, какво тогава правиш в моя свят?“ Хатор обяснил: „Тук съм привидно и затова трябва да понасям привидните удоволствия. Скрих се в страданието — не защото е добро, а за да се опазя колкото се може по-далеч от теб. Защото страданието не ти принадлежи, нито произлиза от другия свят, а е само сянката, която хвърлят твоите лъжовни удоволствия.“ Майстора се учудил: „Що за друг далечен свят е този, за който все твърдиш «Туй там е тъй, а туй не е»? Как тъй ти единствен от моите творения знаеш за него?“ Хатор се изплюл в краката му и рекъл: „Лъжеш, Майсторе. Всички го знаят. Но ти и сладникавите ти забавления го скривате от взора ни“. Майстора попитал: „Какво съм аз тогаз?“ Хатор го обявил за сънуващия неосъществими сънища. „Ти мечтаеш за невъзможното“ — рекъл му. После приказката продължава, че Майстора си тръгнал, пораздразнен от развоя на диалога.

— Кой е другият свят, за който намеква Хатор? — попита Маскул.

— Свят, в който царува възвишеността, Маскул, така, както в нашия властва удоволствието.

— Между възвишеността и удоволствието няма разлика — рече Маскул. — Индивидуалният дух, който живее и желае да живее, е слаб и покварен по природа.

— Внимавай с гордостта си! — настави Спадевил. — Недей да създаваш закони, валидни за цялата вселена и за всички времена, а мисли за себе си и за своя нищожен привиден живот.

— Каква смърт е споходила този твърд непобедим мъж? — попита Тидомин.

— Живял до старини, но до последния си час бил на крака и се движел пъргаво. Щом видял, че не може повече да отлага смъртта, решил да се затрие сам. Събрал приятелите си, ала не от суетност, а за да видят докъде може да стигне човешката душа в непрестанната битка срещу сластолюбивото тяло. Застанал прав, без някой да го придържа, и умрял от задържане на дъха.

Останаха безмълвни около час. Не усещаха студа на виелицата, ако и мислите им да замръзнаха.

Бланчспел най-сетне засия отново, макар и с помръкнал блясък. Любопитството на Маскул се пробуди и той заговори:

— Значи сънародниците ти са се поболели от самовлюбеност, така ли, Спадевил?

— Хората от другите страни съзнават, че са роби на удоволствието и на желанието — рече Спадевил. — А жителите на страната ми са роби на удоволствието и на желанието, без да го признават.

— И все пак това гордо удоволствие от изтезаването е благородно само по себе си.

— Онзи, който се е затворил в съществото си и се себеизучава, е подлец. Един човек може да започне истински живот едва когато презре не само тялото, но и душата си.

— На какво основание те отхвърлят жените?

— Понеже жената величае идеалната любов и не може да живее за самата себе си. Да обичаш друг означава да носиш удоволствие на обичания, погубвайки го по този начин.

— Цяла гора от фалшиви идеи чака брадвата ти — отбеляза Маскул. — Ала ще ти позволят ли да я отсечеш?

— Спадевил знае, Маскул — намеси се Тидомин, — че независимо дали ще е днес или утре, страната не може да бъде опазена от нахлуването на любовта, дори учениците на Хатор не ще й попречат.

— Пази се от любовта, пази се от чувствата! — възкликна Спадевил. — Любовта идва заедно с удоволствието. Не се стреми да се харесаш на другите, а да им служиш.

— Прости ми, Спадевил, че все още съм жена — рече Тидомин.

— Правдата няма пол. Докато помниш, че си жена, няма да постигнеш божествената апатия на душата.

— Но там, където няма жени, няма и деца — възрази Маскул. — Откъде са се взели тогава в страната ти тези поколения от последователи на Хатор?

— Животът отглежда страсти, страстите — страдания, а страданието ражда копнежа да намериш утеха. От всички посоки в Сант се тълпят мъже, търсещи лек за раните в душите си.

— С какво ще заместиш ненавистта към удоволствието, която всички споделят?

— Желязно подчинение пред дълга — отвърна Спадевил.

— А ако те обвинят, че това е несъвместимо с ненавистта към удоволствието, какво ще отвърнеш?

— Няма да се защитавам, а ще ти отговоря на теб, Маскул, защото в момента говоря с теб. Омразата е страст, а страстите избликват от тъмните страни на душата. Недей да мразиш удоволствието, а го отминавай, спокоен и невъзмутим.

— Как да разбера тогава какво е наслада? — продължаваше Маскул. — Как да разпознаем удоволствието, за да го избегнем?

— Следвай неотстъпно дълга и няма да си задаваш въпроси.

По-късно през следобеда разговорът бе възобновен. Тидомин свенливо положи длан върху ръката на Спадевил и продума:

— Душата ми се разкъсва от съмнения. Експедицията ни до Сант може да завърши зле. Имах видение, Спадевил, двамата с теб лежахме мъртви, облени в кръв, а Маскул не беше с нас.

— Факлата може да падне от ръцете ни, ала не ще загасне, други ще я понесат.

— Докажи ми, че не си като другите, за да повярвам, че кръвта ни няма да отиде всуе.

— Не съм вълшебник — Спадевил я погледна сурово. — Не убеждавам сетивата, говоря на душата. Зове ли те дългът ти в Сант, Тидомин? Върви тогава. Ако не те зове, спри дотук. Не е ли просто? Какви доказателства искаш?

— Нали видях как разпръсна ослепителните стълбове? Нито един обикновен човек не може да го стори.

— Знае ли някой какво може човек? Един може едно, друг — друго. Общото между всички е, че трябва да изпълнят дълга си. За да им отворя очите, трябва да ида в Сант и ако се наложи, да дам живота си. Няма ли да дойдеш с мен?

— Ще дойда — прие Тидомин. — Ще те последвам до края. И ще продължа да те безпокоя с въпроси, защото още не съм научила урока добре.

— Недей да скромничиш, тъй като самоунижението е израз на собствената преценка, а докато мислим за себе си, сигурно пренебрегваме големите планове и замисли.

Тидомин беше все още притеснена и умислена.

— Защо Маскул липсваше в съня? — попита тя.

— Не можеш да се откъснеш от видението, понеже ти се струва, че предвещава нещо страшно. Няма нищо оригинално в смъртта, Тидомин, нито в живота. Нещата биват правилни или неправилни, без значение дали произтичат от правилни или неправилни действия. Не сме богове, които ще създават нов свят, а сме обикновени мъже и жени, които изпълняват дълга си. Може би в Сант ще умрем, щом видението ти го показа, но истината ще остане.

— Спадевил, защо избра Сант за начало? — обади се и Маскул. — Струва ми се, че тези фанатици най-трудно ще приемат новата светлина.

— Където дървото на злото е покълнало, дървото на доброто ще разцъфне. Където нищо не никне, дървото няма да прихване.

— Разбирам те — рече Маскул. — Навярно сме тръгнали към мъченическа смърт, но ако идем другаде, ще проповядваме на добитъци.

Малко преди залеза те достигнаха покрайнините на високопланинската равнина, над която се извисяваха тъмните скали на Сантските възвишения. Шеметна изкуствено изсечена стълба с повече от хиляда стъпала с различна височина, извиваше по ъглите на скалистата стена и водеше към света горе. Намериха скривалище от режещия вятър. Бланчспел ярко блестеше за последно пред самия залез и хвърляше в облачното небе непознати за Маскул свирепи огнени отблясъци. Хоризонтът изглеждаше гигантски и ако внезапно върнеха обратно Маскул на Земята, щеше да му се струва, че тамошният залез е като купол на мъничка тясна катедрала. При вида на хоризонта осъзнаваше, че се намира на друга планета, без откритието да го развълнува или да му повдигне настроението; вече го интересуваха само моралните идеи. Обхвана с поглед равнината, пустинна и гола на няколко километра назад, чак до Дискоурн. Бяха изминали огромно разстояние и далечната грамадна пирамида приличаше на подутина върху лицето на земята.

Спадевил спря и огледа мълчаливо околността. Фигурата му изглеждаше по-плътна, тъмна и реална отпреди поради падащия полумрак. Чертите му изразяваха непреклонност.

— Кое е най-чудно сред това великолепие на пейзажа? — попита Спадевил, като се обърна към спътниците си.

— Просвети ни — рече Маскул.

— Всичко, което виждате, е родено от удоволствието и се движи от едно удоволствие към друго удоволствие. Нигде няма да откриете справедливостта. Такъв е светът на Майстора.

— Още едно чудо — възкликна Тидомин и посочи с пръст небето.

Покрай тъмната скалиста верига, на не повече от сто и петдесет метра над тях, се носеше облаче. Формата му беше досущ като отворена човешка длан с обърнати надолу пръсти. Слънцето го беше обагрило в пурпурно, а издължените израстъци под пръстите напомняха капки кръв.

— Няма никакво съмнение, че смъртта ни е само на една ръка разстояние — заключи Тидомин. — Днес на два пъти я усетих. Още първия път бях готова, а сега съм дваж по-силна, защото ще умра редом с човека, комуто дължа единственото щастие в живота си.

— Не мисли за смъртта, а как да се пребориш с нея — отвърна Спадевил. — Не дойдох тук, за да треперя пред поличбите на Майстора, а за да изтръгна хората от властта му.

Спадевил ги поведе нагоре по стълбите. С благоговейна светлина в очите Тидомин го проследи с поглед и тръгна подире му. Маскул пое последен, потънал в мръсотия от пътя, разчорлен и грохнал, макар в душата му да цареше покой. Докато напредваха неуморно по стръмните стъпала, слънцето се издигна високо в небето. Пламъкът му оцвети телата им в ръждиво-златисто.

Най-сетне изкачиха върха. Пред очите им, докъдето стигаше погледът, пред тях се разстилаше безплодна бяла пясъчна пустиня, осеяна тук-таме с широки назъбени струпвания от черни скали. Пясъчните пътища бяха по-розовели под залязващото слънце. Небесната шир беше покрита с облаци в страховити форми и крещящи краски. Леденият вятър, връхлитащ откъм пустинята, шибаше песъчинките болезнено в лицата им.

— Къде ни водиш? — попита Маскул.

— Оня, който бди над древната мъдрост на Сант, трябва да ми я отстъпи, за да я променя. Каквото каже той, ще приемат и другите. Отиваме да търсим Маулгер.

— Къде ще го намериш сред тази пустош? — удиви се Маскул.

Спадевил, без да се поколебае, зави на север.

— Не е далеч — обясни той. — Има навик да отсяда в местността, където възвишенията Сант надписват над гората Уомбфлаш. Не съм сигурен, но смятам, че ще е там.

Маскул погледна към Тидомин. Хлътналите й бузи и тъмните кръгове под очите говореха за смъртно изтощение.

— Жената се умори, Спадевил — спря Маскул.

— Остава още една стъпка до земята на смъртта — изрече тя. — Ще се справя. Маскул, подай ми ръка.

Мъжът я хвана през кръста, за да я подкрепя.

— Слънцето залязва… — промълви Маскул. — Ще стигнем ли, преди да се мръкне?

— Не се страхувайте, Маскул, и ти, Тидомин. Болката се храни със злото във вас. Не бива да спирате насред пътя си. Ще пристигнем преди нощта.

Слънцето се скри зад далечните планински гребени, които очертаваха западната граница на Ифдон Марест. Небето искреше в ярки багри, а студеният въздух ги сковаваше.

Тримата отминаха мочурища с безцветна вода, с овошки по бреговете. Маскул хапна от плодовете. Бяха твърди, горчиви и стипчиви, сокът им лепнеше в устата, ала от него се почувства ободрен и въодушевен. Наоколо нямаше никакви дървета или храсти. Не се показаха нито животни, нито птици или насекоми. Пустош.

Изминаха още два-три километра и приближиха края на платото. Далеч долу под нозете им започваше гората Уомбфлаш. Там денят беше свършил и очите на Маскул съзряха само непроницаем мрак. До слуха им долиташе тихото шумолене на безбройните върхари.

В бързо падащия мрак изведнъж се натъкнаха на мъж, стърчащ на един крак сред мочурището. Беше останал скрит досега от погледа им от купчина обли камъни. Водата му стигаше до прасеца. Близо до ръката му насред тинята стърчеше забучен тризъбец, какъвто Маскул беше видял в Дискоурн.

Пътниците спряха на брега на блатото и зачакаха. Мъжът веднага забеляза присъствието им, спусна вдигнатия крак и прегази водата, като взе тризъбеца в ръка.

— Не е Маулгер. Катис е — рече Спадевил.

— Маулгер е мъртъв — подхвърли Катис, който говореше на езика на Спадевил, но с още по-дрезгав и рязък акцент, от който тъпанчето на Маскул щеше да се спука.

Пред тях се изправи мощен, но прегърбен човек в напреднала възраст с дълго и тежко туловище и възкъси крака. Носеше само оскъдна препаска. Беше кьосе, с лимонено-жълт цвят и напрегнат израз на лицето, обезобразено от множество надлъжни бръчки, дълбоки повече от половин сантиметър и затлачени от кир. Косата му беше черна и рядка. Вместо два мембранни органа като Спадевил, имаше само един в средата на челото.

Тъмната плътна фигура на Спадевил се открояваше на фона, както реалността спрямо сънищата.

— В теб ли премина Тризъбеца? — попита той.

— Да — отвърна мъжът и запита: — Защо водиш в Сант жена?

— Друго нещо водя в Сант. Новата вяра.

Катис застина и объркано се огледа.

— Каква е? — настоя той.

— С много или с малко думи да ти я обясня?

— Ако решиш да кажеш какво не е, няма да стигнат и много думи. А за да кажеш какво е, ще са достатъчно и малко.

Спадевил се намръщи и подхвана:

— Омразата към удоволствието докарва след себе си гордост. Гордостта е удоволствие. За да убиеш удоволствието, трябва да се посветиш на дълга. Когато умът обмисля праведни дела, няма време да мисли за удоволствието.

— Това ли е всичко? — попита Катис.

— Истината, дори когато говориш на прост човек, е проста.

— Ще унищожиш ли Хатор и поколенията му от следовници с новата истина?

— Ще унищожа природата и ще наложа закона.

Настана продължително мълчание.

— Моят проб е двоен — заговори Спадевил. — Позволи ми да удвоя твоя и ти ще видиш света така, както аз.

— Ела насам, едрия — подвикна Катис на Маскул.

Маскул пристъпи по-наблизо.

— Прие ли да следваш вярата на Спадевил? — попита мъжът.

— До смъртта си — заяви Маскул.

— Ще избия единия от двата ти проба — рече Катис и взе от земята камък. — Щом ти остане само един, ще виждаш като мен, но ще мислиш като Спадевил. Тогава ще избереш вярата си. Аз ще те последвам.

— Изтърпи болката, Маскул, в името на бъдещите хора — насърчи го Спадевил.

— Болката не ме плаши, страхувам се от резултата — отвърна Маскул.

— Позволи ми, макар да съм само жена, да заема мястото му, Катис — обади се Тидомин и протегна ръка.

Катис я удари силно с кремъка и разряза ръката й От китката до палеца. Светлокарминена кръв бликна от раната.

— Защо е дошла тая любовчийка в Сант? — промърмори Катис. — Нима си е втълпила, че ще нарежда на синовете на Хатор как да живеят?

Тидомин прехапа устни и отстъпи.

— Маскул, приеми тогава! — рече тя. — Не искам да предам Спадевил, а ти ще му останеш верен.

— Ако той поиска, трябва да го направя — рече Маскул. — Никой не знае обаче какво ще излезе.

— От всички последователи на Хатор, Катис е най-преданият и най-искреният — заговори Спадевил. — Той ще стъпче истината, която нося, убеден, че съм демон, изпратен от Майстора, за да унищожи делото им в тази земя. Но семето ще оцелее, и моята и твоята кръв, Тидомин, ще го измият. Мъжете ще научат тогава, че разрушителното зло, което нося у мен, е най-великото благо за тях. Макар че нито един от нас няма да оживее, за да го види.

Маскул се приближи към Катис и подаде челото си. Катис замахна и след като задържа кремъка за миг във въздуха, отсече рязко и майсторски левия проб. Маскул извика от болка. Кръвта бликна и органът престана да действа.

Всички мълчаха, докато той крачеше напред-назад, опитвайки се да спре кръвта.

— Какво чувстваш сега, Маскул? Какво виждаш? — тревожно го заразпитва Тидомин.

Маскул се спря. В погледа му се долавяше студенина.

— Виждам света, какъвто е — произнесе бавно той.

— Какво значи това?

Маскул продължаваше да бърше кръвта от челото си. Изглеждаше угрижен.

— Оттук насетне, докато съм жив, ще се боря с природата си и няма да изпитвам удоволствие. Съветвам ви и вие да сторите същото.

— Отричаш ли учението ми? — строго го изгледа Спадевил.

Ала Маскул издържа погледа му, без да трепне. Отчетливата фигура на Спадевил, ярка като картина, беше изчезнала, смръщеното му лице се оказа врата към един слаб и объркан интелект.

— То е фалшиво — отсече Маскул.

— Фалш ли е саможертвата за другите? — възкликна Тидомин.

— Още не мога да кажа — отвърна Маскул. — В този миг сладостта на света ми се струва като костница. Гади ми се от всичко, дори от самия мен. Друго не знам.

— И няма дълг? — попита сурово Спадевил.

— Да, виждам го, ала като було, под което само прикриваме, че изпитваме удоволствие като всички останали.

Тидомин дръпна ръката на Спадевил.

— Маскул те предаде, както мнозина други — прошепна тя. — Да вървим.

Ала той остана неподвижен и рече:

— Бързо променяш мнението си, Маскул.

Без да му отговори, Маскул се обърна към Катис и попита:

— Защо хората продължават да живеят в този безличен и позорен свят, когато могат да се самоубият?

— Болката е естествената среда за децата на Суртур. Към каква нова атмосфера да избягат?

— Децата на Суртур? — удиви се Маскул. — Суртур не е ли името на Майстора?

— Най-голямата лъжа! — възкликна Катис. — И тя е шедьовърът на Майстора.

— Отговори, Маскул! — настоя Спадевил. — Отричаш ли се от правото дело?

— Остави ме! Върви си! Не ме интересуваш нито ти, нито идеите ти. Но не ти желая злото.

Мракът се спускаше бързо. Всички мълчаха. Катис запокити кремъка и взе тризъбеца.

— Жената да се върне у дома — рече той. — Убедили сте я да дойде в Сант, не е тръгнала по собствена воля. А ти, Спадевил, отстъпнико, трябва да умреш!

— Той не може да ми заповяда — спокойно каза Тидомин. — Ще позволиш ли истината да погине, Спадевил?

— Истината няма да изчезне със смъртта ми, ще я погубя обаче, ако се опитам да избягам от смъртта — изрече Спадевил. — Катис, приемам присъдата ти.

Тидомин промълви:

— Колкото до мен, уморих се от днешния път и искам да умра заедно с него.

— Докажи, че си искрен — извика Катис на Маскул. — Убий този мъж и любовницата му в името на закона на Ха-тор.

— Не мога — възпротиви се Маскул. — Днес пътувахме като приятели.

— Отрече дълга, а сега трябва да изпълниш своя дълг — обади се Спадевил. Поглаждайки замислено брадата си. — Какъвто и закон да приемеш, трябва да му се подчиниш, без да хитруваш. Законът ти нарежда да ни убиеш с камъни. Хайде, че скоро ще мръкне.

— Дори за това ли не ти достига мъжество? — подигра го Тидомин.

Маскул пристъпи тежко и рече:

— Бъди ми свидетел, Катис, че действам по принуда.

— Хатор гледа отгоре и те подкрепя — насърчи го Катис.

Маскул отиде до купчината камъни, натрупани на брега на мочурището. Огледа ги и подбра два скални отломъка, по-тежки, отколкото можеше да носи. Вдигна ги и залитайки от тежестта, се върна при тях.

Остави ги и се изправи, за да си поеме дъх. Щом се съвзе, той си призна:

— Не ми харесва тази работа. Няма ли друг начин? Остани тук през нощта, Спадевил, а утре сутринта се върни у дома. Никой няма да ти стори зло.

Ироничната усмивка на Спадевил не се виждаше в тъмното.

— За да мисля отново още една година и да дойда отново в Сант с нова истина? — рече той. — Хайде, недей да губиш време, удари ме с по-тежкия камък, че съм по-силен от Тидомин.

Маскул вдигна единия камък и пристъпи четири широки крачки напред. Спадевил се изправи срещу него в очакване.

Грамадният къс изсвистя във въздуха. Премина като тъмна сянка и удари Спадевил право в лицето, премаза го и му счупи врата. Мъжът умря мигновено.

Тидомин погледна към падналия.

— Побързай, Маскул, не ме карай да чакам — подкани го тя.

Маскул ей пое дъх и вдигна втория камък. Жената застана пред тялото на Спадевил и се изпъна, сериозна и неподвижна.

Ударът я уцели между гърдите и брадичката. Тя се свлече. Маскул изтича до нея, коленичи на земята и я привдигна в ръце. Така стана свидетел на последното й дихание.

Маскул отново я положи на земята, опрял се на дланта си и се взря в мъртвото лице. Смяната от героичното одухотворено изражение във вулгарната ухилена маска на Кристалния премина като светкавица, ала той я забеляза.

Изправи се в мрака и повика Катис при себе си.

— Това ли е истинският вид на Майстора? — попита той.

— Това е Майстора без илюзии.

— Как може да съществува този ужасен свят? — възкликна той.

Катис не отвърна нищо.

— Кой е Суртур?

— Утре ще се приближиш към него. Но не тук.

— Пролях толкова кръв — рече Маскул. — Нищо добро няма да излезе.

— Не се бой от промените и от разрухата, страшни са смехът и радостта.

Маскул разсъждаваше.

— Кажи ми, Катис — проговори той, — ако бях избрал да последвам Спадевил, щеше ли да приемеш вярата му?

— Той беше с извисена душа — отвърна Катис. — Очевидно гордостта на мъжете е просто издънка на удоволствието. Утре аз също трябва да напусна Сант, за да поразсъждавам по този въпрос.

Маскул потръпна.

— Значи убийството им не беше необходимост, а престъпление! — възкликна той.

— Той изпълни ролята си и оттук насетне жената със своята любов и преданост щеше да опропасти идеите му. Няма за какво да съжаляваш, чужденецо, а веднага заминавай далеч от тая страна.

— Още тази нощ? — учуди се Маскул. — Къде да отида?

— В Уомбфлаш, където ще се запознаеш с най-големите умове. Ще ти покажа пътя.

Катис хвана Маскул за ръка и го поведе в мрака: Изминаха километър и половина по ръба на пропастта. Вятърът ги пронизваше и хвърляше в лицата им песъчинки. През облаците се виждаха далечни трепкащи звезди. Маскул не разпозна нито едно известно нему съзвездие. Запита се дали оттук се вижда Слънцето на Земята и ако да, къде е то.

Стигнаха до грубо издялани стъпала, които водеха надолу към подножието на скалите. Приличаха на другите, по която се бяха изкачили. Тези свършваха до Гората Уомбфлаш.

— Върви по този път — рече Катис. — Няма да идвам по-нататък.

— Преди да се разделим, кажи ми защо удоволствието е срамно — задържа го Маскул.

— Защото удоволствието ни кара да забравим за нашия дом.

— Който е…

— Муспел — отвърна Катис.

След като бе задоволил любопитството му, той се освободи от ръката на Маскул, обърна му гръб и изчезна в мрака.

Маскул заслиза внимателно надолу. Беше уморен, но не обръщаше внимание на болките. От откъснатия му проб потече гной. Стори му се, че слизането от стъпало на стъпало продължава безкрайно. Шумоленето и шушненето на дърветата се засили с приближаването на края на стълбата, вятърът стихна и въздухът се постопли. Наоколо бе абсолютна чернилка.

Най-сетне стигна до равното. Продължи, като се препъваше в коренищата и се удряше о дънерите на дърветата. След малко реши да спре. Събра накуп сухи листа за възглавница и се тръшна на тая постеля. Почти веднага потъна в дълбок безпаметен сън.