Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (15)

14. ПОЛЕКРАБ

Сутринта бавно отминаваше. Маскул потрепера конвулсивно и отвори очи. Премигна и седна. Гората беше тъмна като в рог и безмълвна. Странната светлина беше угаснала, музиката престанала и Дремсинтер беше изчезнал. Опипа брадата си, сплъстена от кръвта на Тидомин, и се унесе в мислите си.

„Според Панаве и Катис в гората живеят мъдри люде — каза си той. — Навярно Дремсинтер беше един от тях. Навярно и видението ми беше изява на неговата мъдрост. Сякаш отговаряше на въпросите ми… Не трябваше да го питам за себе си, а за Суртур, и тогава щях да получа друг отговор. Можех да узная… Можех да ГО видя.“

Маскул остана да лежи неподвижен и безчувствен и да разсъждава:

„Ала не издържах на ужасния блясък. Сърцето ми щеше да се пръсне. Той ме предупреди преди това. Значи Суртур съществува и пътуването ми има смисъл. Ала защо съм тук? Какво се очаква от мен? Кой е Суртур? Къде да го намеря?“

Погледът му внезапно припламна.

„Какво означават думите на Дремсинтер «Не ти, а Найтспор»? Нима съм второстепенен герой, а той е главният; той е важният, аз — незначителният? Къде е Найтспор? Какво прави? Трябва ли да чакам да благоволи да се появи? И наистина ли не мога да предприема нищо сам?“

Маскул продължаваше да седи с опънати крака.

„Трябва най-накрая да разбера, че пътуването ми е доста странно и затова могат да ми се случат най-чудновати неща. Безполезно е да се кроят планове, защото не мога да предвидя и на две крачки напред — всичко ми е непознато. Едно обаче е сигурно — само с безразсъдна смелост ще успея. Трябва да пожертвам всичко. Ако Суртур се появи отново, ще тръгна насреща му, дори това да означава сигурна смърт.“

Откъм сумрачните тихи пътеки между дърветата се разнесоха отново барабанните удари. Идваха някъде отдалеч и се чуваха съвсем слабо. Долитаха като отшумяващите гръмотевици след лятната буря. Маскул се вслуша, без да става. Барабаненето потъна в тишината и не се повтори.

Маскул се ухили загадъчно и произнесе на глас:

— Благодаря ти, Суртур! Приех предзнаменованието ти.

Канеше се вече да стане, когато забеляза, че сбръчканото чуканче, което доскоро беше третата му ръка, се полюляваше при всяко движение на тялото и му пречеше. Заби в него ноктите на двете си ръце и го продупчи колкото се може по-близо до гърдите, след което внимателно го изскубна. В света, в който всичко расте и умира бързо, помисли си той, раната от това ще изчезне скоро-скоро. Маскул се изправи и се взря в полуздрача.

Гората тук беше разположена на доста стръмен склон. Без да се двоуми, Маскул се спусна надолу, убеден, че непременно ще стигне до някоя нова населена територия. С всяка изминала стъпка настроението му ставаше унило — беше отслабнал, уморен, мръсен и изнемощял от глад. Даде си сметка, че го чака дълъг път, ала въпреки всичко, реши да не спира повече за почивка, докато не излезе от тая угнетяваща гора.

Оглеждаше и заобикаляше една след друга неясните къщоподобни форми на огромните дървета. Между високите им върхове винаги се виждаше парче от сияйното небе, по което се ориентираше за часа. Начумерен, Маскул се спускаше по влажния хлъзгав склон километър след километър. От време на време пресичаше мочурища. Здрачът в гората се поразнесе и разбра, че приближава открита местност. Гората беше станала по-реална, сивкава и величествена. Дънерите се извишаваха като кръгли кули, с широки разстояния помежду си, подобни на естествен амфитеатър. Не можеше да различи какъв е цветът на кората им, ала гледката го порази, макар да й се възхищаваше пряко сили. Сянката полека-лека оставаше зад него. Гората просветля и той вече не се съмняваше, че скоро ще излезе оттук.

В далечината наистина се виждаше светлина. Маскул се обърна назад и установи, че тялото му вече хвърля сянка. Дънерите се обагриха в червеникаво. Той ускори ход, докато синята светлина в пролуката не стана по-ярка. Стори му се, че дочува морски прибой.

В тази част гората беше в различни цветове — дънерите бяха тъмночервени, листата по високите клони — в улфир, а шумата по земята беше с цвят, чието име не знаеше. Тогава откри и за какво служи третото око. То прибавяше към гледката ново измерение и с негова помощ всичко изглеждаше релефно. Светът не беше плосък, а по-действителен и по-многозначителен. Маскул изпита по-силно привличането на околните предмети. И някакси губеше егоцентричността си, чувстваше се по-свободен и едновременно по-вглъбен.

Най-сетне през последните дървета просветна денят. Едва осемстотин метра го разделяха от края на гората. Нетърпелив да види какво има отвъд нея, Маскул се затича. Прибоят на вълните се усили. Странен съскащ шум, който се дължеше само на водна стихия, ала не приличаше сякаш на море. Въпреки това когато след миг пред него се простря огромна чак до хоризонта водна площ, набръчкана от танцуващите вълни, осъзна, че е пред Пластящото се море. Той забърза, без да откъсва очи от него. Погали го топъл, свеж и ароматен бриз.

В края на гората, преди обширния пясъчен плаж, той се подпря на един гигантски дънер и, стоейки неподвижен, жадно се взря в морската шир. Плажът продължаваше на изток и на запад в права линия, прекъсната на няколко места от вливащи се рекички. Цветът на пясъците беше оранжев, осеян тук-там с лилави петна. Докъдето стигаше погледът, гората като страж се издигаше по целия бряг. Освен нея беше само небето и морето. Маскул никога не беше виждал толкова много вода. Пред огромния полукръг на хоризонта той се чувстваше като в плосък свят, в който обсегът на гледката зависи само от зрителната острота. Морето не приличаше на нито едно от земните морета. Беше като огромен течен опал. Върху великолепната непрозрачна изумруденозелена повърхност се появяваха и изчезваха червени, жълти и сини завихряния. Вълните бяха необикновени. От водата се издигаха бавно водни върхове, докато стигнат три или шест метра височина, и падаха надолу с плисък, оставяйки концентрични кръгове надалеч върху повърхността. Откъм сушата навътре в морето тръгваха като реки бързи ручеи с по-тъмнозелен цвят и без върхове. Със свръхестествен звук вълните се разбиваха в пясъка, шушнеха и шептяха. Този странен плисък беше дочул и Маскул. После зелените езици на вълните се отдръпваха, без да се разпенват.

На трийсет километра точно напред сред морето се очертаваше дълъг, нисък и мрачен остров с твърде неопределена форма. Островът на Свайлон. Само че вниманието на Маскул беше привлечено от залеза на синьото слънце, което осветяваше небето отвъд острова. Алппен беше се скрила и цялото южно небе беше обагрено с нежните оттенъци на последните лъчи. Бланчспел приближаваше зенита, побеляваше и печеше убийствено сред безоблачното небе. Ала там, където синьото слънце беше залязло, над света беше паднала зловеща сянка. Маскул имаше чувството, че се разпада, сякаш върху клетките на тялото му действаха едновременно две противоположни химически сили. Мина му през ум, че щом като последните лъчи на залеза му влияят толкова силно, срещата с Алппен ще е смъртоносна за него… Но все пак в организма му може би ще настъпи някаква промяна и щеше да успее.

Морето го мамеше и Маскул реши да влезе във водата. Тръгна към брега, но щом излезе от сянката на дърветата, ослепителните слънчеви лъчи се стовариха върху му и го обезсилиха, а от убийствената жега му се догади и му се зави свят. Той бързо прекоси плажа. Оцветените в оранжево пясъци бяха достатъчно горещи, за да се сготви в тях храна, а виолетовите направо пареха като огън. Маскул не го очакваше предварително и щом стъпи върху едно виолетово петно, подскочи и изпищя.

Морето беше сладострастно топло. Убеди се, че водата няма да задържи тежестта му и реши да поплува. Свали си кожените дрехи, обтри ги грижливо с пясък и с вода и ги простря под слънцето да поизсъхнат. После, доколкото можа, преплакна брадата и косата си. Чак тогава нагази навътре и заплува, когато водата стигна до гърдите му, като се стараеше да избягва избликващите вълни. Оказа се, че не е лесно. Водата непрекъснато менеше плътността си. Някъде той успяваше да заплува, другаде едва се спасяваше да не потегли към дъното, а на трети места не можеше да се гмурне под повърхността. По нищо не личеше какви изненади крие водата. Плуването се оказа доста опасно занимание.

Маскул излезе от водата чист и ободрен. Поразходи се по плажа, за да се изсуши под жежкото слънце и разгледа околността. Беше чужденец, гол-голеничък, сам сред огромния тайнствен свят, в който отвсякъде го дебнеха невъобразими сили. Гигантската Бланчспел сипеше лъчи, ужасният Алппен преобразяваше тялото му, измамното море — колкото и красиво, толкова и смъртоносно, мрачният загадъчен остров на Свайлон, изнурителната гора, от която едва се измъкна — какво можеше да им противопостави той, слабият странник, дошъл от планета с нищожни размери от другата част на космоса, за да не го унищожат?

— Тук съм от два дни и още съм жив — засмя се Маскул. — Провървя ми, а като имаш късмет, можеш да се опълчиш на цялата вселена. Какво обаче означава късмет? Само дума или е нещо истинско?

Осъзна отговора, докато нахлузваше вече изсъхналите кожени дрехи и стана сериозен.

— Суртур ме доведе тук. Той бди над мен и това е „късметът“ ми… И все пак кой е Суртур в този свят? Как може да ме защитава от слепите неустоими сили на Природата? Или е по-силен от самата Природа?

Беше гладен, ала изпитваше още по-силен глад за човешко общество и за хора, които да поразпита за всичко това. Поколеба се накъде да тръгне. Можеше да следва брега на изток или на запад. Най-близкото заливче лежеше на изток, прорязвайки пясъците на около хиляда и петстотин метра. Маскул тръгна натам.

Гората се издигаше като огромна застрашителна стена, която рязко завършваше до брега на морето като изваяна с длето. Маскул крачеше бавно под сянката й, извил глава към морето, което беше по-весело за окото. Щом стигна залива, Маскул установи, че той е по-широк, обграден с равни брегове. В него не се вливаше река, а беше просто удължение на морето. Спокойните му тъмнозелени води се губеха зад един завой на гората. Над водата бяха надвиснали дърветата по брега и я покриваха с плътна сянка.

Маскул тръгна по брега му и стигна до завоя, където минаваше пряк път към морето. Тук видя седнал върху ръба на брега мъж, провесил крака в морето. Беше облечен в груба необработена кожа, която не покриваше крайниците му. Беше дребен, набит и енергичен, с къси крака и дълги ръце, които завършваха с яки длани с необикновена големина. Лицето му беше плоско като дъска и безизразно, сбръчкано и с цвят на орех. Бе плешив и голобрад, с жилава яка кожа. Явно селянин или рибар. По лицето му не се забелязваше никакъв знак от човеколюбиви мисли или от изтънчени чувства. Имаше три очи с различен цвят — зелен джал, синьо и улфир.

Срещу него във водата се поклащаше привързан сал, неумело сглобен от дървесни клони.

— И ти ли си от мъдреците на Гората Уомбфлаш? — заговори го Маскул.

Мъжът вдигна очи към него и му отвърна с груб, дрезгав глас:

— Рибар съм и нищо не отбирам от мъдростта.

— Как се казваш?

— Полекраб. А ти?

— Маскул. Щом си рибар, сигурно имаш риба и ще ме нахраниш, че умирам от глад.

Полекраб изсумтя и се замисли, преди да отговори.

— Да, имам риба. Обядът ми вече се пече в пясъка. Лесно мога да наловя още.

— Колко време ще отнеме? — попита Маскул, зарадван от съгласието на рибаря.

Мъжът разтърка длани една в друга, докато те изстъргаха. Извади нозе от водата и стъпи на брега. След минута-две до краката му се примъкна дребно чудновато животинче, завъртя глава и вдигна очи към мъжа, както кучето изразява привързаността си. Беше дълго около шейсетина сантиметра и приличаше на тюленче, само че с шест лапи с големи нокти.

— Арг, отивай за риба! — избоботи Полекраб.

Животното незабавно се хвърли във водата, преплува грациозно до средата на заливчето и се гмурна задълго под повърхността.

— Май е лесно да се лови риба така — подвикна Маскул. — За какво тогава ти служи салът?

— Да плавам в морето. Там са най-хубавите риби. Тези тук едва стават за ядене.

— Арг изглежда умно животно.

— Дресирал съм стотина — с обичайния си глас избъбри Полекраб. — Едроглавите от неговия вид се учат по-бързо, ама плуват бавно. А тесноглавите са като змиорки, само че нищо не помнят. Започнах да правя кръстоски и този е от тях.

— Сам ли живееш? — поинтересува се Маскул.

— Не, имам жена и три деца. Жена ми сигурно спи някъде, а само Майстора знае къде са се запилели дечурлигата.

Маскул се чувстваше чудесно в компанията на простия рибар.

— Салът ти като че не е много-много здрав — отбеляза той, след като разгледа плавателния съд. — Явно си по-смел от мен самия, след като си готов да нагазиш навътре с него.

— Стигнах с него чак до Матерпле.

Арг изплува и се насочи към брега. Движенията му бяха тромави, защото теглеше под водата нещо тежко. Той застана в нозете на господаря си и двамата мъже видяха, че с ноктите на всяка лапа стискаше по риба, общо шест на брой, Полекраб ги взе, вдигна един остър камък, с който отряза главите и опашките, и ги хвърли на животинчето. Арг ги глътна, без да бърза.

Полекраб подкани с жест Маскул да го последва и занесе рибите на брега в посоката, откъдето чужденецът беше пристигнал. На пясъка той разряза рибите, изчисти вътрешностите и ги сложи в плитката яма, която изкопа. После отново я зарина, след което изрови собствения си обяд. Ноздрите на Маскул потрепнаха от приятния мирис, но обедът му тепърва щеше да се сготви.

Полекраб се обърна да си ходи с опечените риби в ръка и заяви:

— Тия са мои. Като станат твоите, можеш да дойдеш при мен, ако искаш компания.

— Скоро ли ще станат? — нетърпеливо попита Маскул.

— За двайсетина минути — отвърна през рамо рибарят.

Маскул се сви под сянката на гората и зачака. Щом двайсетте минути горе-долу изтекоха, той изрови готовата храна, при което си изпогори пръстите, макар да докосваше само повърхността на парещия виолетов пясък, и се запъти към Полекраб.

Въздухът беше горещ и неподвижен, сянката до залива — приятна и двамата мъже задъвкаха мълчаливо обяда си, хвърляйки от време на време поглед към ленивата вода. Маскул чувстваше, че с всяка хапка силите му се възвръщат. Приключи с рибата преди Полекраб, който се хранеше бавно като човек, за когото времето няма значение. Когато се наяде, рибарят се изправи.

— Ела да пием — предложи той хрипливо.

Маскул го погледна въпросително. Мъжът го заведе в гората право до едно дърво. На удобна височина стволът му беше разрязан и после дупката запушена. Полекраб издърпа чепа, прилепи устни към прореза и засмука като дете от майчина гръд. На Маскул, който не откъсваше очи от него, му се стори, че очите на рибаря заблестяха по-силно.

После дойде и негов ред да пие. По вкус сокът на дървото приличаше на кокосово мляко, но беше упоителен. Като непознат вид пиянство, от който нито волята, нито емоциите се възбуждат. Само интелектът, и то в известен смисъл. Мислите и образите не се разбъркаха, а напротив, продължиха болезнено да набъбват, докато стигнаха точката на абсолютната красота, пламнала в съзнанието, избухнала и после изчезнала. Но ето че процесът се възобнови отново. Мислите се раждаха една след друга. Нито за миг умът му не се укроти и той не се опита да овладее сетивата си. Отпиха още веднъж. Полекраб запуши прореза и двамата се върнаха на брега.

— Стана ли блодсомбър? — подвикна Маскул, доволно изтегнат на земята.

Полекраб зае предишната си седяща поза и потопи крак във водата.

— Таман започва — уточни той дрезгаво.

— Значи трябва да поостана, докато свърши… — заключи Маскул и предложи да си поговорят.

— Бива — съгласи се рибарят без ентусиазъм.

Маскул го погледна през полузатворените си клепачи и се запита дали тоя наистина беше онова, за което се представяше.

— Много ли си пътувал, Полекраб?

— Е, не бих ги нарекъл чак пътешествия.

— Спомена, че си ходил в Матерпле. Каква е страната там?

— Ами не знам. Ходих да събирам кремък.

— Кои страни се простират нататък?

— После на север е Треал. Разправят, че е мистическа страна… Знам ли.

— Мистическа ли? — удиви се Маскул.

— Е, така разправят… Още по на север е Личсторм.

— Разказвай! — настоя Маскул.

— Там има планини и въобще е много опасно място за расови мъже като теб. Внимавай!

— Не избързвай, Полекраб. Откъде разбра, че ще отида там?

— Дойде от юг и сигурно ще продължиш на север.

— Да, така е — съгласи се Маскул и го погледна изпитателно. — Откъде знаеш, че идвам от юг?

— Ами може и да не идваш… Ама имаш ифдонски вид.

— Какъв вид?

— Трагичен — изтърси Полекраб.

Нито веднъж не беше погледнал към Маскул, стоеше вторачен с немигащ поглед в някаква точка насред водата.

— А след Личсторм? — обади се Маскул след малко.

— Баре, където има две слънца. Нищо друго не знам за тази страна… Оттам насетне е океанът.

— А какво има от другата страна на океана?

— Това трябва сам да провериш, защото се съмнявам, че някой въобще е минал оттатък океана и се е завърнал оттам.

Маскул не се стърпя:

— Защо народът ти не пътува? Май само аз съм тръгвал на пътешествия от любопитство.

— Какъв „народ“? — не го разбра рибарят.

— Вярно — ти не знаеш, че не съм от планетата ви. Пристигнах от друг свят, Полекраб.

— Какво търсиш?

— Пристигнах тук заедно с Краг и Найтспор, следвайки Суртур. Припаднах, като сме кацнали. Щом се освестих, беше се съмнало, пък останалите бяха изчезнали. Оттогава пътувам напосоки.

— Още ли не си намерил Суртур? — попита Полекраб и се почеса по носа.

— Често чувам барабана му. Тази сутрин в гората бях съвсем близо до него. А преди два дни в долината Люзия имах видение — едно чудно същество в човешки облик се нарече Суртур.

— Може да е бил и Суртур — рече Полекраб.

— Не е, невъзможно е — замислено промълви Маскул. — Кристалния беше. Предполагам — не, знам го.

— Откъде?

— Защото тук е светът на Кристалния, а светът на Сутур е съвсем различен.

— Странни приказки — отбеляза Полекраб.

— Откакто излязох от гората — продължаваше Маскул, като че ли на себе си, — се промених и започнах да виждам по новому. Тук всичко ми се чини много по-устойчиво и истинско, отколкото другаде, та не мога да се съмнявам още, че този свят съществува. И не само изглежда истински, а е истински — готов съм да си заложа живота… И в същото време е фалшив.

— Като сън?

— Не, и точно това искам да си обясня. Твоят свят, в които впрочем съм и аз, въобще не ми напомня за сън, за илюзия или нещо подобно. Зная, че в този миг той действително е такъв, какъвто го виждаме двамата с теб. И въпреки това е лъжа. Фалшив е, защото едновременно с него съществува друг, истински свят. А нашият е лъжовен и измамен. Струва ми се, че реалността и лъжата са две думи за едно и също нещо.

— Може наистина да има друг свят — рече дрезгаво Полекраб. — Видението също ли ти се стори истинско и фалшиво едновременно?

— Само истинско, защото тогава още не бях прозрял. Беше истинско, затова онова не може да е Суртур, който няма нищо общо с тъдявашната реалност.

— А барабанът беше ли истински?

— Чух ударите с ушите си и ми звучаха като истински. Но имаше нещо особено в тях и затова смятам, че те със сигурност произхождат от Суртур. Той няма вина, че не съм ги чул правилно, причината е в мен.

— Ако Суртур е решил да говори с теб по този начин — изръмжа Полекраб, — то явно иска да ти каже нещо.

— Какво друго да си помисля? — съгласи се Маскул и додаде: — Кажи ми, Полекраб, как мислиш, дали ме призовава за живот след смъртта?

Старият мъж се размърда притеснен.

— Аз съм рибар — рече той, след като помисли. — И аз, както и всички, живея от онова, което убивам. Животът въобще ми се струва объркан. Или може би животът тук е лош и неправилен, а светът на Суртур не предлага живот, а нещо Друго.

— Да, но дали смъртта ще ме заведе до този свят, където и да се намира?

— Не питай живите, попитай някой мъртвец — отвърна Полекраб.

— В гората чух музика и видях светлина, която не идваше от тукашния свят — продължи Маскул. Бяха прекалено силни за сетивата ми-и трябва да съм останал в безсъзнание доста дълго. Имах и видение — аз бях убит, а Найтспор продължи сам да върви към светлината.

— Има над какво да поумуваш — разнесе се характерният дрезгав глас на Полекраб.

Настъпи кратко мълчание, нарушено от Маскул.

— Толкова силно усещам лъжата на тоя живот, че ми иде да се самоубия — призна той.

Рибарят остана безмълвен и неподвижен. Маскул легна по корем, подпря лице с длани и се загледа пред себе си.

— Как смяташ, Полекраб, може ли човек, докато е в тялото си, да се доближи до другия живот толкова близо, както се случи с мен?

— Аз съм невежа, странниче, и не мога да отговоря. Има мнозина други, пътешественици като теб, които сигурно знаят.

— Къде са те? Искам да се срещна с тях.

— Нима мислиш, че ти си направен от едно, а останалото човечество е замесено от друго тесто? — подметна Полекраб.

— Не съм толкова самонадеян — отвърна Маскул. — Всички хора вероятно се стремят към Муспел, но най-често без да го съзнават.

— И объркват посоката — заяви Полекраб.

Маскул го погледна удивен и го попита защо.

— Казах го не защото знам — заговори Полекраб, — аз не съм мъдрец. Сега си спомних какво ми рече Брудвиол веднъж, когато бях млад, а той вече бе поостарял. Че Кристалния се опитва да превърне всички неща в едно и че както и да се опитват да избягат, формите му пак ще стигнат до него и ще станат на нови кристали. Движението на формите (което наричаме „разделяне“) се ражда от несъзнателното им стремление да открият Суртур, но ги води в обратната посока. Защото светът на Суртур не е отсам едното, което е начало на самия живот, а е отвъд. За да стигнем до него, трябва да преминем през единния. Първо трябва да се откажем от своето аз и да се слеем със света на Кристалния. Дотук е първият етап на пътуването; за мнозина добри люде обаче това е цялото пътуване… Доколкото си спомням, тъй рече Брудвиол, но тогава бях млад и съвсем неопитен, та може да съм забравил думите и да не съм схванал смисъла им.

Маскул го изслуша внимателно и остана замислен.

— Разбрах те — обади се той. — А какво означава „да се слеем със света на Кристалния“? Ако този свят е фалшив, трябва ли и ние да ставаме фалшиви?

— Не съм го питал. Очевидно и ти, както и аз, не си в състояние да отговориш на този въпрос.

— Навярно е искал да каже, че всеки от нас поотделно живее в собствен фалшив свят, свят на мечти, на стремежи и на изкривени възприятия. Попаднали в големия свят, ние със сигурност няма да загубим нищо, нито истината, нито реалността.

Полекраб извади крака си от водата, изправи се и после се прозя и протегна.

— Казах ти всичко, което знам — каза той кисело. — Искам да спя.

Маскул задържа погледа си върху него, без да възрази. Старият мъж се отпусна тежко на земята я се приготви за сън.

Той си тъкмеше постелята, когато иззад двамата мъже се разнесоха нечии стъпки. Маскул изви врат и видя, че към тях откъм гората се приближава жена. Веднага се досети, че сигурно е съпругата на Полекраб. Маскул седна, а рибарят дори не се обърна. Жената застана пред тях и ги погледна отвисоко.

Одеждата й приличаше на облеклото на мъжа й, само дето покриваше повече краката й. Беше млада, висока, слаба и удивително стройна. С леко загоряла от слънцето кожа, силна, без да прилича на селянка, с изписано във всичко изящество. Лицето й бе прекалено енергично и изразително за жена. Не беше и красива. Трите й очи блестяха и хвърляха мълнии. Прекрасната й буйна руса коса беше завита и вдигната небрежно на кок, от който по гърба й падаха кичури.

Гласът й беше доста слаб, но в него се долавяха и пламъци, и сенки. Изглежда бурните страсти не й бяха чужди.

— Моля за прошка, че подслушах разговора ви — заговори тя, обръщайки се към Маскул. — Почивах си зад дървото и чух всичко.

Маскул се надигна бавно.

— Ти ли си жената на Полекраб? — попита той.

— Жена ми е — отговори вместо нея Полекраб, — и се казва Глимейл. Седни долу, странниче. Седни и ти, жено, щом си дошла.

И двамата се подчиниха.

— Чух всичко — повтори Глимейл. — Не разбрах само закъде ще продължиш, Маскул, след като тръгнеш оттук.

— И аз не знам.

— Можеш да стигнеш само на едно важно за теб място — острова на Свайлон. Аз самата ще те прекарам на отсрещния бряг преди залез слънце.

— Какво има там?

— Той може да отиде, жено — намеси се старият мъж хрипливо, — теб обаче не те пускам. Аз ще го закарам.

— Не, ти винаги си ме спирал — възпротиви се Глимейл, внезапно ожесточена. — Този път ще тръгна. Когато нощем грейне Теарджелд и приседна на брега, за да послушам музиката на Еартрид оттатък морето, сърцето ми се къса. Не мога да издържам повече… Отдавна съм решила да ида до острова и да видя откъде идва музиката. Ако е опасна, ако ме убие… е, какво пък.

— Защо ми е този човек и неговата музика, Глимейл? — попита Маскул.

— Мисля, че музиката ще отговори на всичките ти въпроси по-добре, отколкото Полекраб. И може би нейните отговори ще те изненадат.

— Що за музика е това, че да преплуваш заради нея цялото море? — удиви се Маскул.

— Особена, така са ми казвали. Не носи удоволствие, нито мъка. А онзи, който засвирел на инструмента на Еартрид, щял да призове най-изумителни форми, които няма да са фантазии, а реалност.

— Може би — изсумтя Полекраб. — Бях на острова през деня и какво намерих там? Човешки кости — стари, а и нови. Жертвите на Еартрид. Ти, жено, няма да отидеш там.

— Ще свири ли музиката довечера? — попита Маскул.

— Да — предизвикателно го изгледа Глимейл. — Щом изгрее Теарджелд, луната ни.

— Ако музиката на Еартрид убива хората, струва ми се, че той също заслужава да умре. При всички случаи обаче бих искал да чуя звуците. А относно твоето идване с мен… Жените, Глимейл, също лесно умират на Торманс. Едва днес се измих от кръвта на една убита жена.

Глимейл се засмя, но не отвърна нищо.

— Сега върви да спиш — обади се Полекраб. — Като му дойде времето, ще те закарам сам.

Той отново си легна и затвори очи, а Маскул последва примера му. Глимейл остана седнала с подгънати крака, но с изправен гръбнак.

— Коя е била другата жена, Маскул? — попита тя най-накрая.

Той не отговори, а се престори на заспал.