Сидни Шелдън
Греховете на светците (26)

Глава 25

Дейна успя да спре такси пред блока на Аби Ласман, ала пътуването до дома на семейство Хъдсън сякаш продължи цяла вечност. Колите едва се влачеха по хлъзгавите улици. Тя се страхуваше, че ще закъснее.

— Побързайте, моля ви.

Шофьорът я погледна в огледалото.

— Аз не съм самолет, госпожо.

Дейна се отпусна назад и се замисли за онова, което я очакваше. Мат вече трябва да бе получил съобщението й. „Когато стигна у Хъдсънови, полицията вече ще е там. Ако още ги няма, ще се опитам да задържа положението, докато пристигнат.“ Флаконът със сълзотворен газ все още беше в чантата й. „Чудесно.“ Нямаше намерение да улеснява живота на Роджър и Памела.

 

 

Когато таксито наближи дома на Хъдсън, наоколо нямаше и следа от полиция. Колата спря на пустата отбивка. Дейна си спомни за първото си идване тук. Тогава Роджър и Памела й се бяха сторили чудесни хора, а сега се оказваха предатели, чудовищни убийци. Бяха отвлекли Кемал. Мразеше ги.

— Искате ли да ви изчакам? — попита шофьорът.

— Не. — Тя му плати, качи се по стъпалата и с разтуптяно сърце натисна звънеца.

Отвори й Сизър. Когато я видя, лицето му грейна.

— Госпожице Евънс!

Внезапно я изпълни възбуда. Икономът й бе съюзник. Дейна протегна ръка.

— Сизър.

Той стисна дланта й.

— Радвам се да ви видя, госпожице Евънс.

— И аз се радвам да те видя — сериозно отвърна тя. Беше сигурна, че Сизър е на нейна страна. Единственият въпрос бе кога да го помоли за помощ. Дейна се огледа. — Сизър…

— Господин Хъдсън ви очаква в кабинета, госпожице Евънс.

— Добре. — Сега не беше моментът.

Тя последва гиганта по дългия коридор. Роджър седеше на бюрото си и събираше някакви документи.

— Госпожица Евънс — съобщи Сизър.

Сенаторът вдигна глава. Икономът се оттегли.

— Е, Дейна, влизай.

Тя гневно изгледа Хъдсън.

— Къде е Кемал?

— А, сладкото ви момче.

— Полицията пристига, Роджър. Ако направиш нещо на някой от нас…

— Няма нужда да се тревожим за полицията, Дейна. — Той се приближи до нея и преди тя да се усети, грабна чантата й и започна да я претърсва. — Памела ми каза, че имаш сълзотворен газ. Не си губиш времето, а, Дейна? — Сенаторът извади флакона, насочи го към лицето й и натисна бутона. Тя изкрещя.

— О, ти още не знаеш какво е болка, скъпа, но ще научиш, уверявам те.

По лицето й се стичаха сълзи. Дейна се опита да избърше парещата течност. Роджър любезно я изчака да свърши, после пак я напръска.

— Искам да видя Кемал! — изхълца тя.

— Ще го видиш, разбира се. И Кемал иска да те види. Момчето е ужасено, Дейна. Никога не съм виждал толкова ужасен човек. Той знае, че ще умре, и аз му казах, че ще умрете заедно. Мислиш се за много умна, а, Дейна? Истината е, че си адски наивна. Ние те използвахме. Усещахме, че някой от руското правителство е разбрал какво вършим и че ще ни разкрие. Но нямахме представа кой. Ти го намери вместо нас.

Споменът за окървавените трупове на Саша Жданов и приятелката му я накара да се разтрепери още по-силно.

— Саша Жданов и брат му бяха много умни. Още не сме хванали Борис, но и това ще стане.

— Роджър, Кемал няма нищо общо с тази история. Пусни го…

— Няма начин, Дейна. Започнах да се безпокоя за теб, когато откри бедната Джоун Синиси. Тя беше подслушала Тейлър да говори за руския план. Уинтроп се страхуваше да я убие, защото му беше секретарка. Затова я уволни. Когато Джоун го даде под съд за незаконно уволнение, той сключи с нея извънсъдебно споразумение, като й постави условие никога да не споменава за това. — Роджър Хъдсън въздъхна. — Боя се, че ти си виновна за съдбата на Джоун Синиси.

— Роджър, Джак Стоун знае…

Сенаторът поклати глава.

— Джак Стоун и хората му следяха всеки твой ход. Можехме да се избавим от теб по всяко време, но изчакахме да изровиш информацията, която ни трябваше. Вече нямаме полза от теб.

— Искам да видя Кемал.

— Късно е. Боя се, че бедният Кемал е станал жертва на нещастен случай.

Дейна го погледна ужасено.

— Какво си…

— С Памела решихме, че най-подходящият начин да сложим край на жалкия му живот е едно хубаво пожарче. Затова го пратихме в училището. Много лошо от негова страна да влезе в училището в събота. Достатъчно е дребен, за да се провре през прозорчето на мазето.

— Студенокръвно чудовище! — гневно избухна Дейна. — Това няма да ти се размине.

— Разочароваш ме с тези клишета. Не разбираш ли, че вече ни се размина? — Той се върна на бюрото си и натисна един бутон. Секунди по-късно в стаята влезе Сизър.

— Да, господин Хъдсън.

— Погрижи се за госпожица Евънс. И гледай още да е жива, когато се случи инцидентът.

— Ясно, господин Хъдсън. Ще се погрижа.

„Той е от тях!“ Дейна не можеше да повярва.

— Роджър, изслушай ме…

Сизър я хвана за ръка и я изведе от кабинета.

— Роджър…

— Сбогом, Дейна.

Икономът я стисна още по-здраво и я повлече по коридора. Минаха през кухнята и излязоха през страничната врата, където ги очакваше лимузина.

 

 

Хеликоптерът на УТН наближаваше дома на семейство Хъдсън.

Джеф се обърна към Норман Бронсън.

— Можеш да кацнеш на моравата и… — Той замълча, когато погледна надолу и видя, че Сизър блъска Дейна на задната седалка на една лимузина. — Не! Чакай!

Автомобилът потегли по отбивката и излезе на улицата.

— Накъде? — попита пилотът.

— След тях.

 

 

— Не го прави, Сизър — каза в лимузината Дейна. — Аз…

— Млъквайте, госпожице Евънс.

— Чуй ме, Сизър. Ти не познаваш тези хора. Те са убийци. Ти си свестен човек. Не оставяй господин Хъдсън да те принуждава да вършиш неща, които…

— Господин Хъдсън не ме принуждава да върша нищо. Правя го за госпожа Хъдсън. — Той погледна Дейна в огледалото и се ухили. — Госпожа Хъдсън добре се грижи за мен.

Дейна се смая.

— Къде ме водиш?

— В парка Рок Крийк. — Нямаше нужда да прибавя: „Където ще те убия“.

 

 

Роджър Хъдсън, Памела Хъдсън, Джак Стоун и госпожа Дейли пътуваха с бус към Вашингтонското национално летище.

— Самолетът е готов — каза Джак Стоун. — Вашият пилот е регистрирал плана за полета до Москва.

— Господи, как мразя студеното време — въздъхна Памела Хъдсън. — Надявам се, че оная кучка ще гори в ада заради всичко, което ми причинява.

— Ами Кемал? — попита Роджър Хъдсън.

— Пожарът в училището ще избухне след двайсет минути. Хлапето е в мазето. Упоихме го.

 

 

Дейна се отчайваше все повече. Наближаваха парка Рок Крийк и трафикът започваше да оредява.

„Момчето е ужасено, Дейна. Никога не съм виждал толкова ужасен човек. Той знае, че ще умре, и аз му казах, че ще умрете заедно.“

— Той завива, Джеф — каза Норман Бронсън. — Изглежда, че се насочва към парка Рок Крийк.

— Не го изпускай.

 

 

Генерал Бустър влетя в кабинета си във ФУП и викна на един от сътрудниците си:

— Какво става тук, по дяволите?

— Казах ви, господин генерал. Докато ви нямаше, майор Стоун взе най-добрите ни хора за някаква голяма операция с Роджър Хъдсън. Следяха Дейна Евънс. Погледнете.

Той отвори някакъв файл на компютъра си и след миг на екрана се появи снимка на голата Дейна под душа в хотел „Брайденбахер Хоф“.

Лицето на генерал Бустър се напрегна.

— Господи! — Той се обърна към сътрудника си. — Къде е Стоун?

— Замина. Напуска страната заедно с Роджър и Памела Хъдсън.

— Свържи ме с Националното летище — изсумтя генералът.

 

 

Норман Бронсън погледна надолу.

— Насочват се към парка, Джеф. Няма да можем да кацнем там заради дърветата.

— Трябва да ги спрем. Можеш ли да кацнеш на пътя пред тях?

— Естествено.

— Давай.

Хеликоптерът се спусна, прелетя над лимузината и кацна на пътя само на двадесетина метра пред колата. Автомобилът рязко наби спирачки.

— Изключи двигателите — каза Джеф.

— Не бива. Ще останем в ръцете на оня тип, ако…

— Изключи ги.

Бронсън го погледна.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Не.

Пилотът въздъхна и изключи двигателите. Голямата перка постепенно спря. Джеф надникна през прозореца.

Сизър беше отворил задната врата на лимузината.

— Твоят приятел ни досажда — каза на Дейна гигантът.

Юмрукът му се стрелна и се заби в брадичката й. Тя се отпусна на седалката в безсъзнание. Сизър се изправи и погледна към хеликоптера.

— Идва насам — нервно рече Бронсън. — Боже мой, той е огромен!

Сизър се приближаваше.

— Джеф, той сигурно има оръжие. Ще ни убие.

— Ти и твоите шефове ще идете в затвора, копеле гадно! — извика през прозореца Джеф.

Сизър ускори ход.

— Всичко свърши. Спокойно можеш да се откажеш.

Сизър бе на петнадесетина метра от хеликоптера.

— Момчетата в пандиза ще ти скъсат гъза.

Десет метра.

— Ти си падаш по такива неща, нали, Сизър?

Гигантът се затича. Пет метра.

Джеф рязко натисна с палец бутона за запалване на двигателя и огромните перки бавно се завъртяха. Сизър не им обърна внимание — той не откъсваше очи от Джеф. Лицето му изразяваше дива омраза. Перките се въртяха все по-бързо. Когато се приближи до вратата на хеликоптера, икономът внезапно осъзна какво става, ала беше късно. Разнесе се висок плясък и Джеф стисна клепачи. Навсякъде полетяха струи кръв.

— Ще повърна — каза Норман Бронсън и изключи двигателя.

Джеф погледна обезглавения труп на земята, скочи от хеликоптера и се втурна към лимузината. Дейна все още бе в безсъзнание.

— Дейна… мила…

Тя бавно отвори очи.

— Кемал…

 

 

Лимузината беше почти на километър и половина от подготвителното училище „Линкълн“, когато Джеф извика:

— Виж!

В далечината пред тях се издигаше дим.

— Изгарят училището! — изпищя Дейна. — Кемал е там. В мазето.

— О, Господи!

Минута по-късно колата спря пред главния вход. Отвътре излизаха облаци пушек. Десетина пожарникари се опитваха да угасят огъня.

Джеф изскочи навън и се затича към училището. Един от пожарникарите го спря.

— Не се приближавайте, господине.

— Има ли някой в сградата?

— Не. Току-що разбихме вратата.

— В мазето има момче. — Преди да успеят да му попречат, Джеф се втурна вътре. Опита се да извика Кемал, ала от гърлото му се изтръгна само дрезгава кашлица. Джеф запуши носа си с носна кърпичка и затича по стълбището към мазето.

— Кемал! — Никакъв отговор. — Кемал! — Тишина. В отсрещния край смътно се различаваше дребна фигура. Джеф се насочи към нея, като се мъчеше да не диша. Дробовете му горяха. Клекна до Кемал. Момчето беше в безсъзнание. Джеф с огромно усилие го взе на ръце и го понесе нагоре. Димът го задушаваше и заслепяваше. Отгоре се чуваха гласове. На средата на стълбището Джеф припадна.

 

 

Генерал Бустър разговаряше с Нейтън Новеро, администратор на Вашингтонското национално летище.

— Там ли държи самолета си Роджър Хъдсън?

— Да, господин генерал. Всъщност в момента той е тук. Току-що получи разрешение за излитане.

— Отменете го.

— Моля?

— Обадете се в кулата и го отменете.

— Слушам, господин генерал. — Нейтън Новеро се обади в кулата. — Кула, отменете полета на Гълфстрийм R3487.

— Самолетът вече се насочва към пистата — отвърна диспечерът.

— Отменете разрешението за излитане.

— Слушам. — Диспечерът взе микрофона си. — Кула до Гълфстрийм R3487. Разрешението ви за излитане е отменено. Върнете се при терминала. Повтарям, разрешението ви за излитане е отменено.

Роджър Хъдсън влезе в пилотската кабина.

— Какво става, по дяволите?

— Сигурно има някакво забавяне — отвърна пилотът. — Ще се върнем при…

— Не! — отсече Намела Хъдсън. — Продължавайте.

— При цялото ми уважение, госпожо Хъдсън, ще ми отнемат разрешителното, ако…

Джак Стоун се приближи до пилота и насочи към главата му пистолет.

— Излитайте. Тръгваме за Русия.

Пилотът дълбоко си пое дъх.

— Слушам.

Самолетът набра скорост по пистата и след двадесет секунди се издигна във въздуха. Администраторът не вярваше на очите си.

— Господи! Той не изпълни…

— Какво става? — попита генерал Бустър. — Спряхте ли ги?

— Не, господин генерал. Те… току-що излетяха. Не сме в състояние да ги принудим…

В същия момент небето избухна. Пред ужасените погледи на наземните екипи от огнените облаци заваляха парчета от гълфстрийма.

В отсрещния край на летището Борис Жданов дълго наблюдава сцената. Накрая се обърна и се отдалечи.