Сидни Шелдън
Греховете на светците (13)

Глава 12

Рейчъл Стивънс посрещна Джеф на международното летище в Маями.

„Боже мой, тя е невероятно красива! — помисли си Джеф. — Не мога да повярвам, че е болна.“

Рейчъл го прегърна.

— О, Джеф! Благодаря ти, че дойде.

— Изглеждаш поразително — увери я той.

Двамата се запътиха към очакващата ги лимузина.

— Всичко ще се окаже наред, ще видиш.

— Разбира се.

— Как е Дейна?

Джеф се поколеба. Точно в този момент не искаше да парадира с щастието си.

— Добре е.

— Късметлия си. Тя е чудесна. Знаеш ли, другата седмица имам снимки на Аруба.

— На Аруба ли?

— Да. Можеш ли да се сетиш защо приех тази работа? Защото там прекарахме медения си месец. Хотелът беше прекрасен, нали? А как се казваше планината, на която се изкачихме?

— Хуиберг.

Рейчъл се усмихна.

— Не си забравил.

— Никой не забравя медения си месец, Рейчъл.

Тя постави длан върху ръката му.

— Беше истински рай, нали? Никога не съм виждала такива невероятни бели плажове.

— А ти се страхуваше, че ще почернееш. Увиваше се като мумия. — Замълчаха за миг.

— Най-много съжалявам за това, Джеф.

— За какво?

— Че нямахме… няма значение. — Рейчъл го погледна. — Прекарахме си вълшебно на Аруба.

— Невероятно място — избегна директния отговор той. — Риболов, сърф, гмуркане, тенис, голф…

— Само че нямахме много време за това, нали?

Джеф се засмя.

— Наистина нямахме.

— Тази сутрин ще ми правят мамограма. Не искам да съм сама. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, Рейчъл.

Когато пристигнаха в дома й, Джеф отнесе багажа си в просторната дневна и се огледа.

— Чудесно. Наистина е чудесно.

Тя го прегърна.

— Благодаря, Джеф.

Цялата трепереше.

 

 

Джеф остана в чакалнята, докато сестрата заведе Рейчъл да си облече нощница и после Я придружи до рентгена.

— Ще отнеме петнайсетина минути, госпожице Стивънс. Готова ли сте?

— Да. Кога ще получа резултатите?

— Ще ви ги съобщи онкологът. До утре би трябвало да ги получи.

„Утре.“

 

 

Онкологът се казваше Скот Янг. Джеф и Рейчъл влязоха в кабинета му и седнаха.

Лекарят погледна Рейчъл и каза:

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя лоша новина, госпожице Стивънс.

Рейчъл стисна ръката на Джеф.

— Резултатите от биопсията и мамограмата показват, че имате карцином.

Рейчъл пребледня.

— Какво… какво значи това?

— Боя се, че се налага да ви направим мастектомия.

— Не! — извика тя. — Не можете… Искам да кажа, трябва да има и друг начин.

— Вече е прекалено късно — внимателно каза доктор Янг.

— Не мога веднага да се подложа на операция — възкликна Рейчъл. — Разбирате ли, другата седмица имам снимки на Аруба.

Джеф забеляза обезпокоеното изражение на лицето на лекаря и попита:

— Кога предлагате Рейчъл да се оперира, доктор Янг?

Онкологът се обърна към него.

— Колкото може по-скоро.

Рейчъл едва сдържаше сълзите си.

— Искам мнение на друг специалист — с разтреперан глас промълви тя.

— Разбира се.

 

 

— Боя се, че стигнах до същото заключение като доктор Янг — каза доктор Аарън Камерон. — Препоръчвам мастектомия.

Доктор Янг ги чакаше.

— Имали сте право — каза Рейчъл. — Но просто не мога… — Последва дълго тъжно мълчание. Накрая тя прошепна: — Добре. Щом сте сигурен, че… че се налага.

— Преди да ви оперирам, ще повикам пластичен хирург, за да обсъдите възстановяването на гърдата ви. Днес правим чудеса.

Рейчъл избухна в сълзи и Джеф я прегърна.

 

 

Нямаше преки полети от Вашингтон за Аспен. Дейна се качи на „Делта Еърлайнс“ до Денвър, където се прехвърли на самолет на „Юнайтид Експрес“. По-късно изобщо не си спомняше пътуването. Постоянно мислеше за Рейчъл и мъките й. „Радвам се, че Джеф ще е с нея, за да я подкрепя. — Безпокоеше се и за Кемал. — Ами ако госпожа Дейли напусне преди да се върна? Трябва…“

По високоговорителите се разнесе гласът на стюардесата:

— След няколко минути ще кацнем в Аспен. Моля, затегнете коланите и върнете облегалките във вертикално положение.

Дейна се съсредоточи върху онова, което я очакваше.

 

 

Елиот Кромуел влезе в кабинета на Мат Бейкър.

— Разбрах, че довечера Дейна няма да води новините.

— Точно така. Тя е в Аспен.

— Значи продължава разследването си, така ли?

— Да.

— Дръж ме в течение.

— Ясно. — „Наистина проявява интерес към Дейна“ — помисли си Мат, докато Кромуел излизаше.

 

 

Дейна тръгна към гишето за автомобили под наем. На терминала доктор Карл Рамси тъкмо казваше на служителя:

— Но аз запазих кола преди седмица.

— Знам, доктор Рамси, но се боя, че се е получило объркване. Нямаме свободна кола. Има автобуси или пък мога да ви повикам такси…

— Не искам — прекъсна го докторът и гневно се отдалечи.

Дейна влезе във фоайето и се приближи до гишето.

— Имам резервация — каза тя. — Дейна Евънс.

Служителят се усмихна.

— Да, госпожице Евънс. Очаквахме ви. — Той й даде да подпише формуляра, после й протегна ключовете. — Бял лексъс. На паркинга е.

— Благодаря. Бихте ли ми казали как да стигна до хотел „Литъл Нел“?

— Няма как да не го забележите. Той е точно в центъра на града. Дюрант Авеню шестстотин седемдесет и пет. Сигурен съм, че ще ви хареса.

— Още веднъж ви благодаря.

Служителят я проследи с поглед до изхода.

Какво ставаше, по дяволите?

 

 

Сгушен в подножието на живописната планина Аспен, хотел „Литъл Нел“ беше построен в елегантен алпийски стил. Във фоайето имаше камина, в която през зимата постоянно бумтеше весел огън. Огромните прозорци гледаха към заснежените върхове на Скалистите планини. Гости в ски-екипи си почиваха на диваните и големите фотьойли. Дейна се огледа и си помисли: „На Джеф щеше да му хареса тук. Може би някой ден ще дойдем заедно…“

— Случайно да знаете къде е домът на Тейлър Уинтроп? — след като се регистрира на рецепцията, попита тя служителя.

Той я изгледа странно.

— Домът на Тейлър Уинтроп ли? Вече го няма. Изгоря до основи.

— Знам. Просто исках да видя…

— Сега там има само пепелище, но щом искате да го видите, идете в долината Кънъндръм Крик. На десетина километра оттук.

— Благодаря. Бихте ли повикали някой да качи багажа ми в стаята?

— Разбира се, госпожице Евънс.

Дейна излезе и се качи в колата.

 

 

Имението на Тейлър Уинтроп в долината Кънъндръм Крик бе сред горски резерват. Къщата беше едноетажна, от местен камък и секвоя, вдигната край голямо езеро и поток. Гледката бе великолепна и сред цялата тази красота бяха пръснати останките от къщата, в която бяха загинали двама души.

Дейна се разходи наоколо и си представи какво е било преди. Сградата трябва да бе имала много врати и прозорци. И все пак Тейлър Уинтроп и жена му не бяха успели да избягат. „Май трябва да отида в противопожарната охрана.“

 

 

В противопожарния участък я посрещна тридесетинагодишен мъж, висок, загорял и атлетичен. „Сигурно живее по ски-пистите“ — помисли си тя.

— Какво обичате?

— Четох за пожара в дома на Тейлър Уинтроп и историята ме заинтригува — отвърна Дейна.

— Да. Това беше преди година. Навярно най-големият пожар в този град.

Даже въпросът да му се бе сторил странен, мъжът не го прояви.

— Стана през нощта. Получихме сигнала в три. Колите ни стигнаха на мястото в три и петнайсет, но вече беше късно. Къщата гореше като факел. Не знаехме дали вътре има някой, докато не угасихме пожара и не открихме двата трупа.

— Имате ли представа как е избухнал пожарът?

— О, да. От повреда в електрическата инсталация.

— Каква повреда?

— Не знаем точно, но предния ден са повикали електротехник да я поправи.

— Но не знаете каква е била повредата, така ли?

— Мисля, че е имало проблем с противопожарната алармена система.

Дейна се опита да си придаде небрежен вид.

— Електротехникът, който е отишъл да я поправи… случайно да знаете името му?

— Не. В полицията би трябвало да знаят.

— Благодаря.

Той я погледна любопитно.

— Защо се интересувате от този случай?

— Пиша статия за пожари в зимни курорти из цялата страна — сериозно отвърна Дейна.

 

 

Аспенският полицейски участък се помещаваше в едноетажна сграда от червени тухли на пет-шест преки от хотела.

Щом я видя, дежурният възкликна:

— Вие сте Дейна Евънс от телевизията, нали?

— Да.

— Аз съм капитан Търнър. С какво мога да ви помогна, госпожице Евънс?

— Интересувам се от пожара, в който са загинали Тейлър Уинтроп и жена му.

— Боже мой, каква трагедия! Тукашните хора още не могат да я преживеят.

— Разбирам ги.

— Жалко, че не успяха да спасят семейство Уинтроп.

— Научих, че причина за пожара е била повреда в електрическата инсталация.

— Точно така.

— Възможно ли е да е било умишлен палеж?

Капитан Търнър се намръщи.

— Умишлен палеж ли? Не, не. Обикновена повреда в електрическата инсталация.

— Искам да поговоря с електротехника, който е бил там в деня преди пожара. Знаете ли името му?

— Сигурно го има в архива. Да го потърся ли?

— Ако обичате.

Капитан Търнър вдигна слушалката, размени с някого няколко думи, после отново се обърна към Дейна.

— За пръв път ли сте в Аспен?

— Да.

— Страхотно място. Карате ли ски?

— Не. — „Но Джеф кара. Когато дойдем тук…“

Един служител донесе на капитана някакъв лист и той го подаде на Дейна. На него пишеше: „Електрическа компания «Ал Ларсън», Бил Кели“.

— Намират се малко по-нататък по улицата.

— Много ви благодаря, капитан Търнър.

— Ама моля ви се!…

Когато Дейна излизаше от участъка, някакъв мъж на отсрещния тротоар се обърна с гръб към нея и заговори по клетъчния си телефон.

 

 

Електрическа компания „Ал Ларсън“ се намираше в малка сива бетонна сграда. На гишето на входа седеше копие на мъжа от противопожарния участък, загорял и със спортна фигура. Той се изправи.

— Добрутро.

— Добро утро — поздрави Дейна. — Искам да разговарям с Бил Кели.

— Аз също — изсумтя мъжът.

— Моля?

— Изчезна преди близо година.

— Изчезнал ли?

— Да. В смисъл — напусна. Без да каже нито дума. Даже не си взе последната заплата.

— Спомняте ли си точно кога се случи това?

— Естествено, че си спомням. На сутринта след оня пожар. Големия. Нали се сещате, в който загинаха семейство Уинтроп.

Дейна се вледени.

— Разбирам. И нямате представа къде е господин Кели, така ли?

— Не. Нали ви казах, просто изчезна.

 

 

На далечния остров край нос Хорн цяла сутрин пристигаха реактивни самолети. Наближаваше часът на срещата и двадесетината участници се настаниха в строго охранявана новопостроена сграда, която щеше да бъде разрушена, след като си тръгнаха.

— Добре дошли — приветства ги председателят. — Радвам се да видя много познати лица и неколцина нови приятели. Преди да започнем работа, трябва да ви кажа нещо за един обезпокоителен нововъзникнал проблем. Сред нас има предател, който заплашва да ни разкрие. Все още не знаем кой е. Но ви уверявам, че бързо ще бъде заловен и ще го сполети участта на всички предатели. Никой не може да се изпречва на пътя ни.

Сред присъстващите се надигна изненадан шепот.

— А сега да започваме наддаването. Днес има шестнайсет пакета. Започваме с два милиарда. Има ли първо предложение? Да. Два милиарда долара. Второ?