Сидни Шелдън
Греховете на светците (25)

Глава 24

Клетъчният й телефон иззвъня.

— Джеф!

— Здравей, мила. — Дори само гласът му беше достатъчен, за да я стопли.

— О, Джеф! — Дейна се разтрепери.

— Как си?

„Как съм? Спасявам си кожата.“ Ала не можеше да му го каже. Той не бе в състояние да й помогне. Беше късно.

— Ами… добре съм, скъпи.

— Къде си сега, околосветска пътешественичке?

— В Чикаго. Утре се връщам във Вашингтон. — „Кога ще дойдеш при мен?“ — Как… Как е Рейчъл?

— Изглежда, че ще се оправи.

— Липсваш ми.

Вратата на спалнята на Рейчъл се отвори. Тя излезе в дневната да каже нещо на Джеф, но видя, че е на телефона…

— И ти ми липсваш повече, отколкото можеш да си представиш — каза той.

— Обичам те. — Някакъв мъж наблизо като че ли я наблюдаваше. Сърцето на Дейна се разтуптя. — Мили, ако… ако ми се случи нещо… помни, че…

Джеф веднага се разтревожи.

— Какво искаш да кажеш с това „ако ти се случи нещо“?

— Нищо. Не… Не мога да ти обясня, но съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Дейна, нищо не бива да ти се случи! Имам нужда от теб. Обичам те повече от всеки друг през живота си. Няма да го понеса, ако те изгубя.

Рейчъл послуша още малко, после тихо се върна в спалнята си и затвори вратата.

Дейна и Джеф поговориха още десет минути. Когато накрая затвори, тя се чувстваше по-добре. „Радвам се, че успяхме да се сбогуваме. — Дейна вдигна очи и видя, че мъжът продължава да я гледа. — Не е възможно някой от хората на Джак Стоун да пристигне толкова бързо. Трябва да се махна оттук.“ Обзе я паника.

 

 

Съседът на Дейна почука на вратата. Госпожа Дейли му отвори.

— Здравейте.

— Не пускайте Кемал навън. Ще ни трябва.

— Ще се погрижа за това. — Тя затвори и извика на момчето: — Овесената ти каша е почти готова, миличък.

Детегледачката влезе в кухнята, свали кашата от печката и отвори долното чекмедже на шкафа, пълно с пакетчета опиати. Разпечата две, поколеба се и прибави трето. После смеси прахчетата с кашата, сложи й захар и я занесе в трапезарията. Кемал влезе от кабинета.

— Заповядай, миличък. Вкусна гореща овесена каша.

— Не съм много гладен.

— Трябва да се храниш, Кемал. — Острият й глас го уплаши. — Госпожица Дейна не бива да се разочарова от нас, нали?

— Не.

— Чудесно. Сигурна съм, че ще я изядеш до дъно заради госпожица Дейна.

Момчето седна на масата и започна да яде.

„Ще спи около шест часа — изчисли госпожа Дейли. — После ще видя какво искат да правя с него.“

 

 

Дейна откри на летището голям магазин за дрехи и влезе. Всичко й се стори нормално. Клиентите купуваха, продавачите ги обслужваха. Ала когато погледна към вратата, по гърба я полазиха тръпки. От двете страни на входа стояха двама заплашителни наглед мъже. Единият държеше радиостанция.

Как я бяха открили в Чикаго? Дейна се опита да овладее паниката си и се обърна към една от продавачките.

— Има ли друг изход оттук?

Жената поклати глава.

— Съжалявам, госпожице. Другият е само за персонала.

Гърлото на Дейна пресъхна. Тя отново хвърли поглед към мъжете. „Трябва да избягам. Не може да няма начин.“

Внезапно Дейна грабна една рокля от щанда и закрачи към изхода.

— Почакайте! — извика продавачката. — Не можете…

Дейна се отдалечаваше и двамата мъже се насочиха към нея. Когато излезе през вратата, сензорът на етикета на роклята задейства алармената система. Дотича пазач. Мъжете ядосано се спогледаха и отстъпиха назад.

— Един момент, госпожице — каза пазачът. — Трябва да дойдете с мен.

— Защо? — възрази тя.

— Защо ли? Защото извършихте кражба.

Той я хвана за ръка и я задърпа обратно вътре. Дейна се усмихна.

— Добре. Признавам. Извърших кражба. Заведете ме в затвора.

Сцената започна да привлича вниманието на клиентите. След малко дотича управителят на магазина.

— Какъв е проблемът?

— Тази жена се опита да открадне рокля.

— Ами, боя се, че трябва да повикаме поли… — Той позна Дейна. — Боже мой! Това е Дейна Евънс.

Сред тълпата се надигна шепот.

— Това е Дейна Евънс…

— Всяка вечер я гледаме по новините…

— Спомняте ли си нейните репортажи от войната?…

— Ужасно съжалявам, госпожице Евънс — извини се управителят. — Явно е станала грешка.

— Не, не — бързо каза Дейна. — Наистина се опитах да открадна роклята. — Тя протегна ръце. — Можете да ме арестувате.

Управителят се усмихна.

— Не бих си го и помислил. Задръжте роклята, госпожице Евънс. Безплатно. Поласкани сме, че ви харесва.

Дейна не можеше да повярва на ушите си.

— Няма ли да ме арестувате?

Усмивката му стана още по-широка.

— Знаете ли какво, ще разменя роклята за ваш автограф. Ние сме големи ваши почитатели.

— И аз! — извика една жена от събралата се навалица.

— Ще ми дадете ли автограф?

Приближиха се още хора.

— Вижте! Това е Дейна Евънс!

— Може ли един автограф, госпожице Евънс?

— Когато предавахте от Сараево, двамата със съпруга ми всяка вечер ви гледахме.

— И аз искам автограф.

С всяка изтекла секунда Дейна се отчайваше все повече. Двамата мъже продължаваха да я чакат.

Мислите й препускаха. Тя се обърна към тълпата и се усмихна.

— Хайде да излезем на чист въздух и ще дам автографи на всички ви.

Разнесоха се радостни викове. Дейна подаде роклята на управителя.

— Задръжте я. Много ви благодаря. — Тя закрачи към вратата и почитателите й я последваха. Двамата мъже смутено заотстъпваха. — Кой е пръв? — Хората я заобиколиха отвсякъде като протягаха химикалки и листове.

Докато се подписваше, Дейна продължаваше да се придвижва към изхода на терминала и накрая излезе навън. До тротоара спря такси, от което слезе пътник.

Тя се обърна към навалицата.

— Благодаря ви, вече трябва да тръгвам. — После скочи в таксито и шофьорът незабавно потегли.

 

 

Джак Стоун разговаряше по телефона с Роджър Хъдсън.

— Тя ни се изплъзна, господин Хъдсън, но…

— По дяволите! Не искам да ви слушам! Веднага я очистете!

— Не се безпокойте, господине. Имаме номера на таксито. Няма да стигне далече.

— Гледайте да не се провалите пак. — Роджър Хъдсън затръшна слушалката.

 

 

В „Карсън Пири Скот & Къмпъни“ гъмжеше от клиенти. Продавачката на щанда за шалове опаковаше покупката на Дейна.

— В брой ли ще платите, или с кредитна карта?

— В брой. — „Не бива да оставям следи.“

Дейна взе пакета си и почти стигна до изхода, когато уплашено се закова на място. Пред вратата стояха други двама мъже с радиостанции. Устата й внезапно пресъхна. Тя се завъртя и забърза обратно към щанда.

— Ще желаете ли още нещо, госпожице? — попита я продавачката.

— Не. Аз… — Дейна отчаяно се озърна. — Има ли друг изход оттук?

— О, да, има няколко изхода.

„Безполезно е — помисли си тя. — Сигурно са завардили всичките.“ Този път нямаше да избяга.

Забеляза една клиентка в оръфано зелено палто, която разглеждаше шаловете на стъклената витрина, и се приближи към нея.

— Красиви са, нали?

Жената се усмихна.

— Да.

Мъжете отвън ги наблюдаваха.

— Палтото ви ми харесва — каза Дейна. — Това е любимият ми цвят.

— Боя се, че тая дрипа скоро ще се разпадне. Вашето е много красиво.

Двамата мъже продължаваха да ги следят.

— Адски е студено — оплака се единият. — Ще ми се по-бързо да свършваме.

Другият кимна.

— Тя няма да успее… — Той замълча, когато видя двете жени да разменят палтата си. После се ухили. — Господи, виж я как се опитва да се измъкне. Сменят си палтата. Тъпа женска!

Жените изчезнаха за миг зад рафтовете с дрехи.

— Обектът се преоблече в зелено палто… — съобщи по радиостанцията единият от мъжете. — Чакайте. Насочва се към четвърти изход. Хванете я там.

На четвърти изход чакаха други двама мъже.

— Виждаме я — минута по-късно каза единият. — Докарайте колата.

Тя излезе на улицата, плътно се уви в зеленото си палто и започна да се отдалечава. Двамата тръгнаха след нея. Когато жената стигна на ъгъла и понечи да спре такси, те я сграбчиха за ръцете.

— Не ти трябва такси. Приготвили сме ти страхотна кола.

На лицето й се изписа смаяно изражение.

— Кои сте вие? За какво говорите?

Единият я зяпна.

— Ти не си Дейна Евънс!

— Разбира се, че не съм.

Мъжете се спогледаха, пуснаха я и се затичаха обратно.

— Объркахме обекта! Объркахме обекта! Чувате ли ме?

Когато другите се втурнаха в магазина, Дейна беше изчезнала.

 

 

Бе попаднала в някакъв кошмар, във враждебен свят с неизвестни врагове, които се опитваха да я убият. Мяташе се в паяжина от ужас, почти парализирана от страх. Когато слезе от таксито, закрачи бързо, като се мъчеше да не тича, за да не привлича вниманието към себе си. Нямаше представа къде отива. Накрая стигна до магазин с надпис ФАНТАСТИЧЕН СВЯТ: ДРЕХИ ЗА ВСЯКАКВИ СЛУЧАИ и импулсивно влезе вътре. Озова се сред всевъзможни костюми, перуки и гримове.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

„Да. Повикайте полиция. Кажете им, че някой се опитва да ме убие.“

— Госпожице?

— Хм… да. Търся руса перука.

— Насам, моля.

Минута по-късно Дейна стоеше срещу русия си образ в огледалото.

— Човек направо не може да ви познае с нея. „Надявам се.“

Дейна излезе от магазина и отново спря такси.

— Към летище „О’Хеър“. — „Трябва да отида при Кемал.“

 

 

Телефонът иззвъня и Рейчъл го вдигна.

— Ало?… Доктор Янг? Резултатите от последните изследвания?

Лицето й внезапно се напрегна.

— Можете да ми кажете по телефона. Един момент. — Тя погледна Джеф, дълбоко си пое дъх и отнесе телефона в спалнята. — Слушам ви, докторе.

Последва мълчание, което продължи цели три минути. Обезпокоен, Джеф вече се канеше да влезе при нея, когато Рейчъл се появи на прага. Лицето й сияеше.

— Новата терапия е подействала! — задъхано рече тя.

— Слава Богу! Това е чудесно, Рейчъл!

— Той иска да остана тук още няколко седмици, но кризата е преминала.

— Ще излезем да го отпразнуваме. Аз ще остана при теб, докато…

— Не.

— Какво „не“?

— Вече нямам нужда от теб, Джеф.

— Знам, радвам се, че ние…

— Не разбираш. Искам да си тръгнеш.

Той изненадано я погледна.

— Защо?

— Миличък. Не искам да наранявам чувствата ти, но сега мога да се върна на работа. Това е моят живот. Ще се обадя да проверя с какво мога да се заема. Чувствах се като в капан тук с теб. Благодаря ти, че ми помогна, Джеф. Наистина съм ти признателна. Но е време да се сбогуваме. Сигурна съм, че липсваш на Дейна. Моля те, просто си иди, скъпи.

Джеф помълча малко, после кимна.

— Добре.

Той влезе в спалнята и започна да си събира багажа. След двадесет минути, когато излезе с куфара си, Рейчъл разговаряше по телефона.

— … и се върнах в реалния свят, Бети. Ще мога да дойда на работа след няколко седмици… Знам. Прекрасно, нали?

Джеф я чакаше да се сбогуват. Рейчъл му махна с ръка да тръгва и продължи да приказва.

— Ще ти кажа какво искам… намери ми снимки някъде в тропиците…

Той излезе и затвори вратата. Рейчъл бавно остави слушалката да се изплъзне от пръстите й и отиде до прозореца, за да види как единствената й любов напуска живота й.

Думите на доктор Янг продължаваха да кънтят в ушите й. „Съжалявам, госпожице Стивънс, но имам лоша новина. Лечението не е подействало… Ракът е дал метастази… Прекалено се е разпространил. Боя се, че е фатално… може би още един-два месеца…“

Спомняше си какво й бе казал холивудският режисьор Родерик Маршал. „Радвам се, че дойде. Ще те направя голяма звезда.“ И докато мъката разкъсваше душата й, тя си помисли: „Родерик Маршал може да се гордее с мен“.

 

 

Вашингтонското летище „Дълес“ беше претъпкано с пътници, които чакаха багажа си. Дейна излезе на улицата и взе такси. Наоколо нямаше подозрителни мъже, ала нервите й бяха опънати. Дейна извади огледалце от чантата си и се погледна за успокоение. Русата й перука й придаваше съвсем друг вид. „Засега се налага да се задоволя с това — помисли си тя. — Трябва да отида при Кемал.“

 

 

Събуден от гласовете, които долитаха от съседната стая, Кемал бавно отвори очи. Чувстваше се изтощен до крайност.

— Момчето все още спи — каза госпожа Дейли. — Упоих го.

— Трябва да го събудим — разнесе се мъжки глас.

— Може би ще е по-добре да го занесем там, без да го будим — предложи друг мъж.

— Можете да го направите тук. — Отново госпожа Дейли. — После ще се избавите от трупа му.

Кемал внезапно се разсъни.

— За известно време ни трябва жив. Ще го използват като примамка за оная Евънс.

Момчето седна и се заслуша с разтуптяно сърце.

— Къде е тя?

— Не сме сигурни. Но сме убедени, че ще дойде за хлапето.

Кемал скочи от леглото. За миг остана неподвижен, вцепенен от страх. Жената, на която се бе доверил, искаше да го убие. „Пизда! Няма да е толкова лесно. В Сараево не успяха да ме убият, няма да успеете и тук!“ Той припряно започна да навлича дрехите си. Когато се пресегна за изкуствената си ръка, тя се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Момчето замръзна. Оттатък продължаваха да говорят. Не бяха чули нищо. Кемал си сложи протезата.

Отвори прозореца. Лъхна го леден въздух. Палтото му бе в другата стая. Облечен само по тънко яке, Кемал с тракащи зъби се покатери на перваза и стъпи на противопожарната стълба.

Когато скочи на земята, си погледна часовника. 14:45. Кой знае как беше проспал половината ден. Момчето се затича.

— Хайде да го завържем, за всеки случай. Единият от мъжете отвори вратата на кабинета и изненадано се огледа.

— Хей, няма го!

Всички се втурнаха към отворения прозорец тъкмо навреме, за да видят Кемал, който тичаше по улицата.

— Хванете го!

Кемал тичаше като в кошмар — с всяка следваща крачка коленете му все повече омекваха. Всеки дъх пробождаше гърдите му като нож. „Ако успея да стигна до училище преди в три часа да затворят вратите, ще съм в безопасност. Няма да посмеят да ми направят нещо пред другите деца.“

Стигна до червен светофар, не му обърна внимание и пресече булеварда, като заобикаляше колите, без изобщо да чува гневните автомобилни клаксони и пищящите спирачки.

„Госпожица Кели ще се обади в полицията и те ще помогнат на Дейна.“

Започваше да се задъхва. Гърдите го стягаха. Момчето отново си погледна часовника. 14:55. До училището оставаха още само две преки.

„В безопасност съм — помисли си Кемал. — Часовете още не са свършили.“ Минута по-късно стигна до входа. В първия момент не повярва на очите си. Беше заключено. Внезапно някой го стисна за рамото изотзад.

— Днес е събота, глупако!

 

 

— Спрете тук — каза Дейна.

Таксито бе на две преки от дома й. Тя бавно закрачи по тротоара, като напрегнато се оглеждаше в търсене на нещо подозрително. Беше сигурна, че Кемал е в безопасност. Джак Стоун го пазеше.

Заобиколи по уличката, която водеше към задния вход. Наоколо нямаше жива душа. Тя влезе в блока и тихо се качи по стълбището. Вратата на апартамента й зееше. Обзе я страх. Дейна се втурна вътре и извика:

— Кемал!

Никакъв отговор. Какво се бе случило? Къде беше Джак Стоун? Къде бе Кемал? Едно от чекмеджетата на шкафа в кухнята беше паднало и съдържанието му се бе пръснало на пода. Имаше десетки пакетчета, някои пълни, други празни. Любопитна, тя вдигна едно от тях и го разгледа. На етикета пишеше: „Буспирон, 15 mg таблетки NDC D087 D822–32“.

Какво беше това? Да не би госпожа Дейли да взимаше успокоителни или ги бе давала на Кемал? Имаше ли връзка между тях и промяната в поведението му? Дейна прибра пакетчето в джоба на палтото си.

Изпълнена с ужас, тя се върна навън по същия път. Докато завиваше в пресечката, мъжът, който се криеше зад едно от дърветата, говореше по радиостанцията си с колегата си на отсрещния ъгъл.

Дейна влезе в най-близката аптека, „Уошингтън Фармаси“.

— А, госпожице Евънс — поздрави я аптекарката. — Здравейте.

— Здравей, Кокина. Би ли ми казала какво е това?

Тя извади пакетчето, жената го погледна и каза:

— Буспирон. Успокоително средство. Бял кристал, разтворим във вода.

— Как действа?

— Това е релаксант. Има успокоителен ефект. Разбира се, ако го предозирате, може да предизвика сънливост и умора.

„Той спи. Да го събудя ли?“ „Момчето се прибира уморено от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.“

Това обясняваше всичко. И всъщност Памела Хъдсън й беше пратила госпожа Дейли.

„А аз оставих Кемал в ръцете на тази кучка“ — помисли си Дейна. Стомахът й се сви.

— Благодаря ти, Кокина.

— Няма нищо, госпожице Евънс.

Тя отново излезе на улицата. Към нея се приближиха двама мъже.

— Госпожице Евънс, може ли да поговорим за мом…

Дейна се завъртя и побегна. Мъжете се втурнаха по петите й. Тя стигна до кръстовището. В средата имаше полицай, който регулираше натовареното движение.

— Хей! Върнете се, госпожице!

Дейна продължаваше да тича към него.

— Чувате ли ме? Върнете се!

Преследвачите й спряха на ъгъла.

— Глуха ли сте? — извика полицаят.

— Млъкни! — Тя силно го зашлеви през лицето.

Разгневеният полицай я хвана за ръката и я задърпа към тротоара, като в движение говореше по радиостанцията си.

— Пратете патрулна кола.

Двамата мъже се спогледаха, неуверени какво да правят.

Дейна им се усмихна. Разнесе се вой на приближаваща се сирена и няколко секунди по-късно пред тях спря полицейски автомобил.

Мъжете безпомощно я проследиха с поглед, докато полицаите я настаняваха на задната седалка.

— Имам право на един телефонен разговор, нали? — каза в участъка Дейна.

— Да — отвърна сержантът и й подаде телефона.

 

 

Мъжът държеше Кемал за яката и го влачеше към лимузината, която чакаше до тротоара със запален двигател.

— Пуснете ме! Пуснете ме, моля ви се!

— Млъквай, хлапе!

Наблизо минаваха четирима униформени морски пехотинци.

— Не искам да дойда на уличката с вас — извика Кемал.

— Какво? — озадачи се мъжът.

— Моля ви, не ме водете на уличката. — Момчето се обърна към морските пехотинци. — Той иска да ми даде пет долара, за да отида с него на задната уличка.

Войниците спряха.

— Извратен мръсник…

Мъжът заотстъпва.

— Не, не. Един момент. Вие не разбирате…

— Всичко разбираме, приятел — прекъсна го един от пехотинците. — Веднага пусни детето. — Те го заобиколиха. Мъжът вдигна ръце, за да се защити, и Кемал бързо се измъкна.

На ъгъла спря момче с велосипед и отиде да занесе някаква доставка в една от къщите. Кемал скочи на седалката и светкавично отпраши.

 

 

Вратата на килията на Дейна се отвори.

— Свободна сте, госпожице Евънс. Пускаме ви под гаранция.

„Мат! — радостно си помисли тя. — Веднага се е отзовал на обаждането ми.“

Когато наближи изхода, Дейна се закова на място. Там стоеше един от преследвачите й.

Той се усмихна.

— Свободна си, малката. Да вървим. — Мъжът здраво я стисна за ръката и я задърпа към улицата. Ала когато излязоха от участъка, смаяно спря. Отпред ги чакаше телевизионен екип от УТН.

— Погледни насам, Дейна…

— Дейна, вярно ли е, че си зашлевила полицай?

— Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Той тормозеше ли те?

— Ще повдигнеш ли обвинение?

Мъжът заотстъпва, като криеше лицето си.

— Какво става? — извика след него Дейна. — Не искате да ви снимат ли?

Той се затича.

До нея се приближи Мат Бейкър.

— Да се махаме оттук.

 

 

Седяха в кабинета на Мат Бейкър в сградата на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“. През последния половин час Елиот Кромуел, Мат Бейкър и Аби Ласман ужасено бяха слушали разказа на Дейна.

— … и ФУП е замесено. Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да се откажа от разследването.

— Поразен съм — каза Елиот Кромуел. — Как е възможно Тейлър Уинтроп да е заблудил всички? Трябва да съобщим в Белия дом. Нека те се обадят в главната прокуратура и ФБР.

— Елиот — отвърна Дейна, — засега разполагаме само с моята дума срещу тази на Роджър Хъдсън. Защо мислиш, че ще ни повярват?

— Никакви доказателства ли нямаме? — попита Аби Ласман.

— Братът на Саша Жданов е жив. Сигурна съм, че той ще даде показания.

Мат Бейкър дълбоко си пое дъх и с възхищение погледна Дейна.

— Явно никога не се отказваш.

— Мат, какво да правим с Кемал? Не знам къде да го търся.

— Не се безпокой. Ще го открием. Междувременно трябва да те скрием някъде, където никой няма да те намери.

— Можеш да дойдеш у нас — предложи Аби Ласман. — На никого няма да му хрумне да те търси там.

— Благодаря ти. — Дейна се обърна към Мат. — Кемал…

— Ще се обадим във ФБР. Ще пратя шофьор да те закара у Аби. Вече всичко е в нашите ръце, Дейна. Не се тревожи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

 

 

Кемал въртеше педалите по ледените улици и час по час плахо се озърташе назад. Никой не го преследваше. „Трябва да отида при Дейна — отчаяно си помисли той. — Не мога да им позволя да я наранят.“ Проблемът беше, че студиото на УТН се намираше в другия край на Вашингтон.

Стигна до една автобусна спирка, скочи от велосипеда и го хвърли на тревата. Когато видя, че се приближава автобус, бръкна в джобовете си и разбра, че няма пари.

Момчето спря един минувач.

— Извинете ме, може ли да…

— Чупката, хлапе.

Опита с възрастна жена.

— Извинете ме, трябва да се кача на автобуса, но… — Жената не му обърна внимание.

Кемал стоеше на студа без палто и трепереше. Като че ли никой не го забелязваше. „Трябва да намеря пари.“

Момчето свали протезата си и я остави на тревата. Когато видя следващия минувач, протегна чуканчето си.

— Извинете, господине. Можете ли да ми дадете пари за автобуса?

Мъжът спря.

— Разбира се, синко — отвърна той и му даде един долар.

— Благодаря ви.

Когато мъжът се отдалечи, Кемал бързо си сложи протезата. Приближаваше автобус. „Успях“ — триумфално си помисли той. В този момент нещо го парна по тила. Момчето понечи да се обърне, ала очите му се замъглиха. Някакъв глас в главата му извика: „Не! Не!“. Кемал се свлече на земята и изпадна в безсъзнание. Около него започна да се събира тълпа.

— Какво се е случило?

— Припаднал ли е?

— Ще се оправи ли?

— Синът ми е диабетик — каза един мъж. — Аз ще се погрижа за него. — Той вдигна Кемал на ръце и го понесе към очакващата го лимузина.

 

 

Апартаментът на Аби Ласман се намираше в северозападната част на Вашингтон. Бе голям, с модерни мебели и бели килими. Докато чакаше телефона да иззвъни, Дейна нервно крачеше назад-напред. „Кемал е добре. Нямат причина да му направят нищо лошо. Всичко ще е наред. Къде е той? Защо не могат да го открият?“

Телефонният звън я сепна. Тя грабна слушалката.

— Ало?

Даваше свободно. Отново се разнесе звън и Дейна разбра, че е клетъчният й телефон.

— Джеф?

— Търсим те, Дейна — тихо каза Роджър Хъдсън. — Кемал е при нас.

Тя се вцепени.

— Роджър…

— Боя се, че вече не мога да контролирам хората тук. Те искат да отрежат и другата ръка на Кемал. Да им позволя ли?

— Не! — изпищя Дейна. — Какво… какво искаш?

— Само да поговорим — успокоително отвърна сенаторът. — Искам да дойдеш вкъщи. Сама. Ако доведеш някого, ти ще си виновна за онова, което ще се случи с Кемал.

— Роджър…

— Ще те чакам след половин час. — Връзката прекъсна.

Дейна все още не можеше да помръдне. „Нищо не бива да се случи с Кемал. Нищо не бива да се случи с Кемал.“ Тя с треперещи пръсти набра номера на Мат Бейкър. Включи се телефонният му секретар.

— Тук е кабинетът на Мат Бейкър. В момента ме няма, но ако оставите съобщение, ще ви потърся при първа възможност.

Разнесе се сигнал. Дейна дълбоко си пое дъх.

— Мат, аз… току-що ми се обади Роджър Хъдсън. Кемал е у тях. Отивам там. Моля те, побързай преди с Кемал да се случи нещо. Доведи полиция. Побързай!

Изключи клетъчния си телефон и се запъти към вратата.

 

 

Аби Ласман оставяше пощата на бюрото на Мат Бейкър, когато забеляза светещата лампичка на телефона. Тя набра паролата и изслуша съобщението на Дейна. После се усмихна и натисна бутона за изтриване.

 

 

Веднага щом кацна на летище „Дълес“, Джеф се обади на Дейна. По време на целия полет беше мислил за странните нотки в гласа й, за онова смущаващо „ако ми се случи нещо“. Тя не отговаряше на клетъчния си телефон. Джеф опита в апартамента й. Същият резултат. Взе такси и даде адреса на УТН.

Когато влезе в офиса на Мат, Аби го посрещна с думите:

— Джеф! Радвам се да те видя.

— Благодаря, Аби. — Той се запъти към вътрешния кабинет.

— Е, значи се върна — изправи се от бюрото си Мат. — Как е Рейчъл?

— Добре е — безизразно отвърна Джеф. — Къде е Дейна? Не отговаря на телефона си.

— Боже мой, ти не знаеш какво става, нали?

— Разказвай — напрегнато рече Джеф.

Аби подслушваше, долепила ухо до затворената врата. Чуваше само откъслечни изрази от разговора.

— … опити да я убият… Саша Жданов… Красноярск двайсет и шест… Кемал… Роджър Хъдсън…

Беше чула достатъчно. Бързо се върна на бюрото си и вдигна слушалката. Секунди по-късно разговаряше с Роджър Хъдсън.

Джеф смаяно слушаше Мат.

— Не мога да повярвам!

— Всичко е вярно — увери го Бейкър. — Дейна е у Аби. Ще кажа на Аби пак да опита да се свърже с нея. — Той натисна бутона на интеркома, ала преди да успее да каже нещо, чу гласа на секретарката си.

— … И Джеф Конърс е тук. Търси Дейна. Мисля, че е най-добре да се махнете оттам. Те ще проверят у вас… Ясно. Ще се погрижа за това, господин Хъдсън. Ако…

Аби чу някакъв шум и се обърна. Джеф Конърс и Мат Бейкър стояха на вратата и я наблюдаваха.

— Кучка! — изсумтя Мат.

Джеф се обърна към него.

— Трябва да отида у Хъдсънови. Дай ми кола.

Мат Бейкър погледна през прозореца.

— Няма да успееш навреме. Улиците са задръстени.

В този момент чуха двигателя на хеликоптера на УТН, който кацаше на покрива, и се спогледаха.