Сидни Шелдън
Греховете на светците (22)

Глава 21

Госпожа Дейли и Кемал я чакаха на летище „Дълес“. Дейна едва сега осъзна колко много й е липсвало момчето. Втурна се към него и го прегърна.

— Здрасти, Дейна — каза Кемал. — Радвам се, че си дойде. Донесе ли ми руска мечка?

— Да, но тя избяга, по дяволите!

Той се засмя.

— Сега вече вкъщи ли ще си останеш?

— Да.

Госпожа Дейли се усмихна.

— Чудесна новина, госпожице Евънс. Радваме се, че сте тук.

— И аз се радвам — отвърна Дейна.

 

 

— Свикна ли с новата си ръка, Кемал? — попита тя, докато шофираше към апартамента.

— Супер е.

— Радвам се. Как е в училище?

— Не е зле.

— Нали не се биеш с децата?

— Не.

— Чудесно, миличък. — Дейна го погледна. Стори й се някак променен. Щастлив.

Когато стигнаха, тя му каза:

— Трябва да прескоча до студиото, но ще се върна и ще вечеряме заедно. Ще идем в „Макдоналдс“. — „Където ходехме с Джеф.“

 

 

На път за кабинета на Мат Бейкър я поздравиха неколцина колеги.

— Радваме се, че се връщаш, Дейна. Липсваше ни.

— И аз се радвам, че се връщам.

— Я виж кой е дошъл! Как мина пътуването?

— Чудесно, благодаря.

— Студиото не е същото без теб.

Когато влезе в офиса на Бейкър, той отбеляза:

— Отслабнала си. Изглеждаш ужасно.

— Много си мил, Мат.

— Сядай.

Дейна се настани срещу него.

— Май напоследък не си спала.

— Не много.

— Между другото, откакто те няма, рейтингът ни спадна.

— Поласкана съм.

— Елиот ще се радва, че се отказваш от тая история. Безпокоеше се за теб. — Мат не спомена, че самият той се е тревожил за Дейна.

Разговорът продължи половин час.

 

 

— Добре дошла — поздрави я Оливия. — Мина… — Телефонът иззвъня и секретарката вдигна слушалката. — Кабинетът на госпожица Евънс… Един момент, моля. — Тя погледна към Дейна. — На първа линия те търси Памела Хъдсън.

— Ще се обадя от кабинета си. — Дейна влезе във вътрешната стая. — Здравей, Памела.

— Дейна, най-после се върна! Ужасно се безпокояхме. Днес Русия не е най-безопасното място на света.

— Знам — засмя се Дейна. — Един приятел ми купи сълзотворен газ.

— Липсваше ни. На нас с Роджър ще ни е много приятно, ако следобед дойдеш на чай. Свободна ли си?

— Да.

— В три часа?

— Чудесно.

Останалата част от сутринта мина в подготовка за вечерната емисия.

 

 

В три часа Сизър посрещна Дейна на вратата.

— Госпожице Евънс! — На устните му грейна широка усмивка. — Много се радвам да ви видя. Добре дошли.

— Добре заварил, Сизър. Как си?

— Отлично, благодаря. Господин и госпожа…

— Чакат ви. Може ли да взема палтото ви?

Когато влезе в дневната, Роджър и Памела едновременно възкликнаха:

— Дейна!

Памела Хъдсън я прегърна.

— Блудната дъщеря се завръща.

— Изглеждаш уморена — каза Роджър Хъдсън.

— Явно всички са единодушни за това.

— Сядай, сядай — рече сенаторът.

Прислужницата им поднесе чай, бисквити, кифлички и кроасани. Памела наля чая.

— Е, разказвай — подкани я Роджър.

— Боя се, че не стигнах доникъде. Бясна съм. — Дейна дълбоко си пое дъх. — Срещнах се с един човек, Дитер Зандер, който казва, че Тейлър Уинтроп го изиграл и го пратил в затвора. Докато бил там, жена му и децата му загинали в пожар. Той обвинява Уинтроп за смъртта им.

— Значи е имал мотив да убие всички от семейство Уинтроп — рече Памела.

— Точно така. Но има още. Във Франция разговарях с бившия френски министър на търговията, Марсел Фалкон. Единственият му син бил прегазен от кола. Шофьорът на Тейлър Уинтроп се признал за виновен, но сега твърди, че убиецът всъщност бил самият Уинтроп.

— Фалкон беше посланик в НАТО — отбеляза Роджър.

— Да. И шофьорът му е казал, че всъщност Тейлър Уинтроп е убил сина му.

— Интересно.

— Много. Някога чувал ли си за Винченцо Мансино?

Сенаторът се замисли за миг.

— Не.

— Той е от мафията. Тейлър Уинтроп направил дете на дъщеря му и после я пратил при шарлатанин, който изрязал матката й. Сега момичето е в манастир, а майката — в санаториум.

— Боже мой!

— Въпросът е, че и тримата имат сериозни мотиви за отмъщение. — Дейна ядосано въздъхна. — Но не мога да докажа нищо.

Роджър я погледна замислено.

— Значи Тейлър Уинтроп наистина е извършил всички тези ужасни неща.

— Несъмнено, Роджър. Приказвах и с тримата. Убиецът си е изпипал работата. Няма никакви улики — абсолютно никакви. Всяко убийство е организирано по различен начин и помежду им няма явна връзка. Всяка подробност е внимателно планирана. Нищо не е оставено на случайността. И няма никакви свидетели.

— Знам, че може да звучи невероятно — каза Памела, — но… възможно ли е тримата да са действали заедно?

Дейна поклати глава.

— Не вярвам. Те са прекалено могъщи и ми си струва, че биха искали да го направят сами. Убиецът е един от тях.

„Но кой?“

Тя внезапно си погледна часовника.

— Моля да ме извините. Обещах да заведа Кемал на вечеря в „Макдоналдс“ и ако побързам, ще успея преди да отида на работа.

— Разбира се, скъпа — отвърна Памела. — Напълно те разбираме. Благодаря, че намина.

Дейна се изправи.

— И аз ви благодаря за чая и моралната ви подкрепа.

 

 

— Докато пътувах, тези ранни разходки с теб много ми липсваха — каза Дейна на път за училище в понеделник сутринта.

— И на мен — прозя се Кемал.

Прозяваше се, откакто се беше събудил.

— Добре ли спа?

— Да. — Той отново се прозя.

— Какво правиш на училище? — попита Дейна.

— Имаш предвид освен отвратителната история и досадния английски ли?

— Да.

— Играя футбол.

— Но не се преуморяваш, нали, Кемал?

— Не.

Тя хвърли поглед към него. Като че ли бе изгубил цялата си енергия. Държеше се необичайно послушно. Дали не трябваше да го заведе на лекар? Може би имаше нужда от витамини? Погледна си часовника. До обсъждането на вечерната емисия оставаше половин час.

 

 

Утрото отлетя бързо. Дейна се чувстваше чудесно отново в свои води. Когато се върна в кабинета си, на бюрото й я очакваше запечатан плик. Тя го отвори и прочете писмото.

„Госпожице Евънс, имам информацията, която ви трябва. Направих резервация на ваше име в хотел «Союз» в Москва. Незабавно елате. Не казвайте на никого.“

Нямаше подпис. Тя го препрочете. Не вярваше на очите си. „Имам информацията, която ви трябва.“

Това бе някакъв номер, разбира се. Ако някой в Русия знаеше отговора, който тя търсеше, защо не й го беше съобщил, докато бе там? Замисли се за срещата със Саша Жданов и брат му. Борис беше искал да й каже нещо. Тя седна на бюрото. Как бе стигнало до нея това писмо? Наблюдаваха ли я?

„Когато се прибера вкъщи, ще го скъсам.“ Дейна прибра плика в чантата си.

 

 

Прекара вечерта с Кемал. Беше се надявала, че компютърната игра, която му бе купила от Москва, ще му хареса, ала той не й обърна внимание. Към девет часа очите му започнаха да се затварят.

— Спи ми се, Дейна. Ще си лягам.

— Добре, миличък. — „Ужасно се е променил — помисли си тя. — Сякаш е друг човек. Е, отсега нататък ще сме заедно. Ако нещо го безпокои, ще открия какво е.“ Стана време да тръгва за студиото.

 

 

— Обектът тръгва за студиото — каза в микрофона наемателят на съседния апартамент. Момчето си легна. Прислужницата шие.

 

 

— В ефир сме! — Червената лампичка на камерата светна.

— Добър вечер — изкънтя гласът на говорителя. — Това са вечерните новини на УТН с Дейна Евънс и Ричард Мелтън.

Дейна се усмихна към камерата.

— Добър вечер. Аз съм Дейна Евънс.

— Аз съм Ричард Мелтън.

— Тази вечер започваме новините с ужасна трагедия в Малайзия…

„Тук ми е мястото — помисли си Дейна. — Не ми е работа да тичам по света и да разследвам несъществуващи заговори.“

Емисията продължи. Когато Дейна се прибра, Кемал спеше. Тя пожела лека нощ на госпожа Дейли и си легна, но мисълта за писмото я измъчваше.

„Имам информацията, която ви трябва. Направих резервация на ваше име в хотел «Союз» в Москва. Незабавно елате. Не казвайте на никого.“

„Това е капан. Ще съм глупачка, ако се върна в Москва — мислеше си Дейна. — Ами ако е истина? Кой би си правил толкова труд? И защо?

Писмото може да е само от Борис Жданов. Ами ако знае нещо?“

Остана будна цялата нощ.

 

 

На сутринта се обади на Роджър Хъдсън и му разказа за писмото.

— Боже мой! Не знам какво да те посъветвам — възбудено отвърна той. — Може би това означава, че някой е готов да каже истината за смъртта на семейство Уинтроп.

— Знам.

— Опасно е, Дейна. Нещо не ми харесва.

— Ако не отида, никога няма да научим истината.

Сенаторът се поколеба, после каза:

— Права си.

— Ще внимавам, но трябва да отида.

— Добре — неохотно рече Роджър Хъдсън. — Но ме дръж в течение.

— Обещавам, Роджър.

 

 

Във вторник Дейна си купи двупосочен билет за Москва. Надяваше се, че няма да отсъства дълго. Остави съобщение на Мат, за да му обясни какво става.

Когато се прибра, каза на госпожа Дейли:

— Пак се налага да замина. Грижете се за Кемал.

— Не се безпокойте, госпожице Евънс. Всичко ще бъде наред.

 

 

Наемателят на съседния апартамент се извърна от телевизора и бързо се обади по телефона.

 

 

„Дали не допускам грешка? — докато се качваше на самолета на «Аерофлот», си помисли Дейна. — Може да е капан. Но ако отговорът е в Москва, ще го открия.“

 

 

Когато на другата сутрин самолетът кацна на вече познатото летище Шереметиево II, Дейна си взе багажа и излезе от терминала. Навън виеше снежна виелица. Дълга опашка чакаше за таксита. Тя застана на ледения вятър и се сгуши в топлото си палто. Четиридесет и пет минути по-късно най-после дойде нейният ред, но някакъв едър мъж се опита да я избута.

— Нет! — твърдо заяви Дейна. — Това е моето такси. — И се качи.

— Да? — каза шофьорът.

— Хотел „Союз“.

Той се обърна да я погледне и попита на завален английски:

— Сигурна ли сте, че искате да отидете там?

— Защо? — озадачи се Дейна. — Какво искате да кажете?

— Този хотел не е за вас.

„Сигурна ли съм? Вече е късно да се отказвам.“

Шофьорът чакаше отговора й.

— Да… Сигурна съм.

Той сви рамене, превключи на скорост и потегли.

„Ами ако в хотела няма резервация на мое име? Ами ако всичко това е глупава шега?“

 

 

Хотел „Союз“ се намираше на Левобережная улица, работнически квартал в предградията на Москва.

— Да ви изчакам ли? — попита шофьорът.

Дейна се поколеба само за миг.

— Не. — Плати му, слезе от колата и леденият вятър я тласна към малкото запуснато фоайе. Възрастната жена, която четеше списание на рецепцията, я погледна изненадано.

— Да?

— Имам резервация. Дейна Евънс. — Дейна затаи дъх.

Жената бавно кимна.

— Дейна Евънс, да. — Подаде й ключа. — Стая четиристотин и две, на четвъртия етаж.

— Къде да се регистрирам?

— Няма нужда да се регистрирате. Платете сега. За една нощ.

Дейна отново се уплаши. Руски хотел, в който чужденците не се регистрират? Нещо не беше наред.

— Петстотин рубли — каза жената.

— Ще трябва да обменя пари. По-късно ще ви платя.

— Не. Сега. Ще взема долари.

— Добре. — Дейна бръкна в чантата си и извади няколко банкноти.

Жената кимна, протегна ръка и взе половината.

„С тези пари мога да купя целия хотел.“ Дейна се огледа.

— Къде е асансьорът?

— Няма асансьор.

— О. — Очевидно не можеше да става и дума за пиколо. Тя взе сака си и се заизкачва по стълбището.

Стаята се оказа по-ужасна, отколкото очакваше, малка и мръсна, със скъсани завеси и неоправено легло. Как щеше да се свърже с нея Борис? „Това може и да е капан — помисли си Дейна, — но защо някой би си правил целия този труд?“

Седна на ръба на леглото и погледна през мръсния прозорец към оживената улица.

„Каква съм глупачка. Може да вися тук дни наред и нищо…“

На вратата тихо се почука. Дейна дълбоко си пое дъх и се изправи. Или щеше да реши загадката, или щеше да разбере, че няма никаква загадка. Тя отвори. В коридора нямаше никого. На пода лежеше плик. Дейна го вдигна и го отнесе в стаята. Отвори го. Вътре пишеше: „Изложба на постиженията на народното стопанство, 21:00“.

 

 

В осем вечерта Дейна спря такси.

— Изложбата на народното стопанство.

Шофьорът я погледна.

— Всичко е затворено.

— О, така ли? Няма значение.

Той сви рамене и потегли.

 

 

Огромният парк се намираше в североизточната част на Москва. Според пътеводителя бил замислен като паметник на съветската слава, ала с разрухата на икономиката средствата за него били орязани и паркът се превърнал в бавно разпадащ се паметник на съветския догматизъм.

Дейна слезе от таксито и извади няколко долара.

— Това достатъчно ли е?

— Да. — Шофьорът грабна банкнотите и след миг изчезна.

Тя се огледа. Беше сама в бруления от ледения вятър парк. Седна на една от пейките и за чака Борис. Спомни си как бе чакала Джоун Синиси в зоопарка. „Ами ако Борис…“

— Хубава вечер — чу се зад нея мъжки глас.

Тя се обърна и очите й изненадано се разшириха. Беше очаквала Борис Жданов. Вместо него бе дошъл брат му.

— Господин Жданов! Не предполагах…

— Последвайте ме — прекъсна я той и бързо закрачи към вътрешността на парка. Дейна се поколеба за миг, после се изправи и припряно тръгна след него. Той влезе в малко, западнало наглед кафене и седна в дъното. Вътре имаше само още една двойка. Дейна се настани срещу него.

До сепарето се приближи мръсна сервитьорка с лекьосана престилка.

— Да?

— Два кофе, пожалуйста — каза Жданов и се обърна към Дейна. — Не бях сигурен, че ще дойдете, но вие сте много упорита. Това понякога е опасно.

— В писмото си пишете, че имате информацията, която ме интересува.

— Да. — Кафетата пристигнаха. Той отпи. — Интересува ви дали Тейлър Уинтроп и семейството му са били убити.

Сърцето на Дейна се разтуптя.

— Е?

— Да — зловещо прошепна Жданов.

Тя се вледени.

— Знаете ли кой ги е убил?

— Да.

Дейна дълбоко си пое дъх.

— Кой?

Той вдигна ръка.

— Ще ви кажа, но първо вие трябва да направите нещо за мен.

— Какво? — любопитно го погледна тя.

— Да ме измъкнете от Русия. Тук вече не съм в безопасност.

— Не можете ли просто да се качите на някой самолет? Пътуването в чужбина вече не е забранено.

— Много сте наивна, госпожице Евънс. Вярно е, дните на комунизма отминаха, но ако се опитам да се кача на самолет, ще ме убият още преди да стигна на летището. Стените все още имат очи и уши. Намирам се в огромна опасност и имам нужда от вашата помощ.

Трябваше й известно време, за да асимилира думите му.

— Не мога да ви измъкна… Не знам откъде да започна.

— Трябва. Трябва да намерите начин. Животът ми е в опасност.

Тя се замисли за миг.

— Мога да помоля американския посланик и…

— Не! — рязко отсече Саша Жданов.

— Но това е единственият начин…

— Във вашето посолство има предатели. Не бива да знае никой друг освен вас и онзи, който ще ви помогне. Вашият посланик не може да направи нищо за мен.

Дейна се намръщи. Нямаше начин да измъкне високопоставен руски чиновник от Русия. Хрумна й и друга мисъл. Саша Жданов можеше просто да я лъже, за да му помогне да замине за Америка. Пътуването й беше напразно.

— Боя се, че не мога да ви помогна. — Тя гневно скочи.

— Почакайте! Доказателство ли искате? Ще ви дам.

— Какво доказателство?

— Принуждавате ме да направя нещо, което не желая — бавно отвърна той и също се изправи. — Елате.

 

 

След половин час влизаха през задния вход на Бюрото за международно икономическо развитие.

— Може да ме осъдят на смърт за това, което ще ви разкрия — каза Саша Жданов, когато влязоха в кабинета му. — Но нямам друг избор. — Той безпомощно разпери ръце. — Защото ако остана тук, ще ме убият.

Отиде до голям, вграден в стената сейф, набра комбинацията, отвори го, извади дебела книга и се върна с нея при бюрото.

— Това е строго секретна информация. — Жданов разтвори книгата и бавно я запрелиства. На всяка страница имаше цветни снимки на бомбардировачи, ракетни установки, противобалистични ракети, ракети въздух-земя, автоматично оръжие, танкове и подводници.

— Това е пълният арсенал на Русия. В момента страната разполага с повече от хиляда междуконтинентални балистични ракети, над две хиляди атомни бойни глави и седемдесет стратегически бомбардировача. Нашият ядрен арсенал е равностоен на американския.

— Впечатлена съм.

— Руската армия има тежки проблеми, госпожице Евънс. Надвисва криза. Няма пари за войниците и бойният дух е изключително нисък. Настоящето е безнадеждно, бъдещето изглежда още по-ужасно, затова армията е принудена да се обърне към миналото.

— Боя се, че не разбирам каква връзка…

— Когато Русия беше истинска свръхсила, ние създавахме повече оръжия дори от Съединените щати. И сега ги искат десетки страни. Те струват милиарди долари.

— Господин Жданов, всичко това ми е ясно, но…

— Нищо не ви е ясно.

Дейна го погледна озадачено.

Жданов внимателно подбра следващите си думи.

— Чували ли сте за Красноярск двайсет и шест?

Тя поклати глава.

— Не.

— Не съм изненадан. Няма го на никоя карта и хората, които живеят там, официално не съществуват.

— За какво говорите?

— Ще видите. Утре ще ви заведа там. Ще се чакаме в същото кафене по обяд. — Той хвана ръката й и силно я стисна. — Не казвайте на никого за това. — Болеше я. — Разбирате ли ме?

— Да.

— Тогава до утре.

 

 

По обяд Дейна влезе в малкото кафене в парка, седна в същото сепаре и зачака. Мина половин час, а Жданов го нямаше. „Сега пък какво се е случило?“ — тревожно се питаше тя.

— Добрый день. — Той стоеше до сепарето. — Елате. Отиваме на пазар.

— На пазар ли? — удиви се Дейна.

— Елате!

Тя го последва.

— Какво ще купуваме?

— Нещо за вас.

— Нямам нужда…

Взеха такси до един универсален магазин.

— Насам — каза Жданов.

Влязоха и той я заведе на щанд с предизвикателно дамско бельо. Дейна се огледа.

— Какво правим тук?

— Ще се преоблечете.

Към тях се приближи продавачка и Жданов бързо размени с нея няколко думи на руски. Тя кимна и след малко се върна с розова минипола и ниско изрязана блузка.

— Да — одобрително каза Жданов и се обърна към Дейна. — Облечете тези дрехи.

— Не! Какво…

— Трябва.

— Защо?

— Ще видите.

„Този човек е сексманиак — помисли си Дейна. — В какво се забърках, по дяволите?“ Жданов я наблюдаваше.

— Е?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре. — Когато излезе от малката съблекалня, Дейна се погледна в огледалото и ахна. — Приличам на проститутка.

— Не още. Имате нужда от грим.

— Вижте какво…

— Елате.

Продавачката прибра дрехите й в книжна торбичка. Дейна облече вълненото си палто и двамата напуснаха щанда. Хората по пътя я заглеждаха и мъжете й се подхилваха. Един работник й намигна.

— Тук!

Бяха пред козметичен салон. Саша Жданов влезе. Дейна се поколеба, но го последва.

Той размени няколко думи с козметичката, която му показа яркочервено червило и кутийка руж. Той кимна и се обърна към Дейна.

— Сложете си този грим. Колкото може повече.

— Не, благодаря — категорично заяви тя. — Не знам каква игра си мислите, че играете, но аз няма да участвам в нея. Вече…

Очите му се впиха в нейните.

— Уверявам ви, че това не е игра, госпожице Евънс. Красноярск двайсет и шест е закрит град. Аз съм един от малцината избрани, които имат достъп до него. В много редки случаи ни позволяват да си водим проститутки. Това е единственият начин да ви преведа през охраната. Плюс кашон първокласна водка. Е? Съгласна ли сте?

„Закрит град? Охрана?“

— Да — неохотно отстъпи Дейна.