Сидни Шелдън
Греховете на светците (10)

Глава 9

— Шефът те очаква.

— Благодаря, Аби. Имаш бодър вид.

Секретарката кимна.

— Най-после успях да се наспя. През последните…

— Дейна? Влизай — извика Мат.

— Пак ще си поговорим — каза Аби.

Дейна влезе в кабинета на Бейкър.

— Как мина срещата с Роджър Хъдсън?

— Имам чувството, че не е много заинтригуван. Смята, че теорията ми е невероятна.

— Предупредих те, че е доста рязък.

— Човек трябва да посвикне с него. Жена му е много мила. Само да беше чул какво казва за безумието на вашингтонското общество.

— Знам. Тя наистина е чудесна.

 

 

В стола Дейна се натъкна на Елиот Кромуел.

— Седни при мен — каза той.

— Благодаря.

— Как е Кемал?

Дейна се поколеба.

— В момента има проблем.

— Какъв проблем?

— Изключиха го от училище.

— Защо?

— Сбил се с едно момче, което после трябвало да откарат в болница.

— Ясно.

— Сигурна съм, че вината не е била на Кемал — каза Дейна. — Постоянно го дразнят, че е с една ръка.

— Сигурно му е много трудно — отвърна Елиот Кромуел.

— Така е. Исках да му поставят протеза, но изглежда, че има проблеми.

— В кой клас е Кемал?

— В седми.

Елиот Кромуел се замисли.

— Чувала ли си за подготвителното училище „Линкълн“?

— Да. Но приемът бил изключително ограничен. Пък и оценките на Кемал не са много високи.

— Имам връзки там. Искаш ли да поговоря с някого?

— Ами… Много мило от твоя страна.

— Ще ми бъде приятно.

 

 

По-късно същия ден Елиот Кромуел прати да я повикат.

— Имам добра новина за теб. Разговарях с директорката на подготвителното училище „Линкълн“ и тя се съгласи да приеме Кемал на изпитателен срок. Можеш ли да го заведеш там утре сутрин?

— Разбира се… — Трябваха й няколко секунди, за да асимилира информацията. — О, това е чудесно! Страшно се радвам. Много ти благодаря. Оценявам жеста ти, Елиот.

— Искам да знаеш, че аз те оценявам, Дейна. Да доведеш Кемал в Америка — ти си невероятен човек.

 

 

Подготвителното училище „Линкълн“ бе внушителен комплекс, който се състоеше от голяма сграда от началото на века, три по-малки пристройки, добре поддържани морави и игрища.

— Кемал — каза Дейна, когато стигнаха до входа — това е най-доброто училище във Вашингтон. Тук можеш да научиш много, но трябва сам да го искаш. Разбираш ли?

— Да.

— И не бива да се биеш.

Момчето не отговори.

Въведоха ги в кабинета на директорката Роуана Трот, привлекателна, предразполагащо добродушна жена.

— Добре дошли — каза тя и се обърна към Кемал. — Чувала съм много за теб, младежо. С нетърпение очакваме да постъпиш при нас.

Дейна зачака Кемал да отговори, ала той мълчеше.

— Кемал също много иска да учи тук — накрая отвърна тя.

— Чудесно. Мисля, че в нашето училище ще намериш добри приятели.

Момчето продължаваше да мълчи. В стаята влезе по-възрастна жена.

— Това е Беки — каза госпожа Трот. — Беки, това е Кемал. Би ли го развела из училището? Запознай го с учителите му.

— Разбира се. Ела, Кемал.

Той умолително погледна Дейна, после се обърна и последва Беки навън.

— Искам да ви обясня за Кемал — започна Дейна. — Той…

— Не е необходимо, госпожице Евънс — прекъсна я директорката. — Елиот Кромуел ми описа положението и ми разказа за миналото на детето. Кемал е преживял много и ние ще се отнасяме към него с нужното внимание.

— Благодаря ви.

— Имам копие от оценките му от прогимназията „Теодор Рузвелт“. Ще се опитаме да ги повишим.

— Кемал е много умно момче.

— Убедена съм. Доказват го оценките му по математика. Ще направим всичко възможно, за да стимулираме интереса му към всички предмети.

— Фактът, че е без една ръка, ужасно го травмира. Надявам се, че ще успеем да решим този проблем.

Госпожа Трот кимна.

— Разбира се.

 

 

Когато Кемал се върна и тръгнаха към колата, Дейна каза:

— Сигурна съм, че тук ще ти хареса.

Момчето мълчеше.

— Училището е чудесно, нали?

— Гадно е.

Тя се закова на място.

— Защо?

— Има тенискортове и футболно игрище, а аз не мога… — Гласът му секна и очите му се напълниха със сълзи.

Дейна го прегърна.

— Съжалявам, миличък. — „Трябва да направя нещо по този въпрос.“

 

 

На съботната вечеря в дома на семейство Хъдсън присъстваха влиятелни личности от столицата, сред които министърът на отбраната, неколцина конгресмени, шефът на Федералния резерв и американският посланик в Германия.

Когато Дейна и Джеф пристигнаха, Роджър и Памела стояха на вратата. Дейна представи годеника си.

— Харесвам спортната ви колона и предаванията ви — каза Роджър Хъдсън.

— Благодаря.

— Елате да ви запозная с гостите — покани ги Памела.

Много от лицата бяха познати и всички се държаха сърдечно. Повечето бяха почитатели или на Дейна, или на Джеф, или и на двамата наедно.

Когато останаха сами за миг, Дейна каза:

— Господи, тук е пълно със знаменитости!

Джеф я хвана за ръка.

— Ти си най-голямата знаменитост, мила.

— Как ли пък не. Аз съм само…

В този момент Дейна видя, че към тях се приближават генерал Виктор Бустър и Джак Стоун.

— Добър вечер, господин генерал — поздрави ги директора на ФУП.

Бустър я измери с поглед и грубо попита:

— Какво правите тук, по дяволите?

Дейна се изчерви.

— Това е официална вечеря — изсумтя генералът. — Не знаех, че са поканени медиите.

Джеф го погледна гневно.

— Я чакайте! Ние имаме също толкова право…

Бустър не му обърна внимание и се наведе към Дейна.

— Не забравяйте какво ви обещах, ако продължавате да си търсите белята. — Той се отдалечи.

Джеф не можеше да повярва на ушите си.

— Божичко, това пък какво беше?

Джак Стоун се изчерви.

— Ужасно… ужасно съжалявам. Понякога генералът е много нетактичен.

— Забелязахме — ледено отвърна Джеф.

 

 

Самата вечеря бе фантастична. Пред всяка двойка имаше меню, красиво написано на ръка:

Руски блини с хайвер от моруна и топено сирене с водка

Бульон „Амбасадор“ от фазан с бели трюфели и зелени аспержи

Пастет от гъши дроб „Бисмарк“ с бостънска маруля, подправки и хересов оцет

Омари „Термидор“ от Мейн със сос бешамел с шампанско

Телешко филе „Уелингтън“ с печен картоф „Орлоф“ и зеленчуци соте

Топло шоколадово суфле с портокалов ликьор и шоколадови хапки, поднесени със сос от нуга.

Истински Лукулов пир.

За своя изненада Дейна откри, че ще седи до Роджър Хъдсън. Сто на сто беше работа на Памела.

— Памела спомена, че Кемал е постъпил в подготвителното училище „Линкълн“.

Дейна се усмихна.

— Да. Елиот Кромуел го уреди. Той е забележителен човек.

Роджър Хъдсън кимна.

— И аз така съм чувал. — Той се поколеба за миг. — Не знам дали е важно, но малко преди да стане посланик в Русия, Тейлър Уинтроп казал на близките си приятели, че категорично се оттегля от обществения живот.

Дейна се намръщи.

— И после е приел дипломатическия пост, така ли?

— Да.

„Странно.“

 

 

— Какво си направила, че Бустър толкова те обича? — попита я Джеф на връщане.

— Не иска да разследвам смъртта на семейство Уинтроп.

— Защо?

— Не ми обясни. Просто лае по мен.

— Зъбите му са много остри, Дейна — бавно отвърна Джеф. — Той е опасен противник.

Тя го погледна любопитно.

— Защо?

— Защото е шеф на ФУП, Федералното управление за проучване.

— Знам. Те разработват технологии в помощ на развиващите се страни и…

— И наистина има Дядо Коледа — сухо я прекъсна Джеф.

Дейна се озадачи.

— За какво говориш?

— Това е само прикритие. В действителност ФУП шпионира чуждите разузнавателни служби. Големия брат следи всички. Те са по-секретни даже от Националното управление за сигурност.

— Тейлър Уинтроп е бил шеф на ФУП — замислено рече Дейна. — Интересно.

— Съветвам те да стоиш колкото може по-надалеч от генерал Бустър.

— Така и ще направя.

— Знам, че си оставила Кемал на детегледачка, мила, така че ако се налага да се прибереш вкъщи…

Тя се притисна към него.

— В никакъв случай. Детегледачката ще почака. Да вървим у вас.

Джеф се усмихна.

— Мислех, че няма да ми предложиш.

 

 

Джеф живееше в малък апартамент в четири етажен блок на Мадисън Стрийт. Когато тръгнаха към спалнята, той каза:

— Нямам търпение да се преместим в по-голямо жилище. Кемал трябва да има собствена стая. Защо не…

— Защо не престанем да приказваме? — рече Дейна.

Джеф я прегърна.

— Страхотна идея. — Той нежно я погали по хълбоците и започна да я съблича.

— Имаш невероятно тяло, знаеш ли?

— Всички момчета ми го казват — отвърна Дейна. — Знае го целият град. Няма ли да се събличаш?

— Обмислям въпроса.

Тя се притисна към него и разкопча ризата му.

— Дръзко момиче.

Джеф беше чудесен любовник, чувствен и нежен.

— Ужасно те обичам — прошепна тя.

— И аз те обичам, мила.

Иззвъня клетъчен телефон.

— Твоят или моят?

Засмяха се. Разнесе се повторно иззвъняване.

— Моят — каза Джеф. — Нека си звъни.

— Може да е нещо важно.

— Уф, добре. — Той недоволно седна на леглото. — Ало? — Гласът му се промени. — Не, няма нищо… Разбира се… Сигурен съм, че няма за какво да се тревожиш. Навярно е просто стрес.

Разговорът продължи пет минути.

— Ясно… Успокой се… Чудесно… Лека нощ, Рейчъл. — Джеф изключи телефона.

„Не е ли късно да се обажда Рейчъл?“

— Какво има, Джеф?

— Нищо сериозно. Рейчъл прекалено много работи. Просто има нужда от почивка. Ще се оправи. — Той я прегърна и тихо попита: — Докъде бяхме стигнали? — После притисна голото й тяло към себе си и вълшебството започна.

Дейна забрави за проблемите със семейство Уинтроп, Джоун Синиси, генералите, икономите, Кемал и училищата и животът се превърна във вихрен празник…

— Боя се, че е време Пепеляшка да се връща в тиквата, мили — неохотно каза тя по-късно.

— Никаква тиква! Ще приготвя моята карета.

Тя погледна към слабините му.

— Май вече е готова. Още веднъж?

 

 

Когато Дейна се прибра, детегледачката вече нямаше търпение да си тръгне.

— Един и половина е — обвинително каза тя.

— Извинете ме. Забавих се. — Дейна й даде бакшиш. — Вземете такси. Навън е опасно. До утре вечер.

— Госпожице Евънс — рече жената, — мисля, че трябва да знаете…

— Да?

— Кемал цяла вечер ме измъчва с въпроси кога ще се върнете. Детето е много несигурно.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Дейна влезе в стаята на Кемал. Той беше буден и играеше на компютъра.

— Здрасти, Дейна.

— Отдавна трябваше да си заспал, приятел.

— Чаках те да се прибереш. Добре ли прекара?

— Беше приятно, но ти ми липсваше, миличък.

Момчето изключи компютъра.

— Всяка вечер ли ще излизаш?

Тя усети скрития подтекст и каза:

— Ще се опитам да прекарвам повече време с теб, миличък.