Нора Робъртс
Диамантът в короната (9)

Осма глава

Преживяха една седмица в относително спокойствие. Камила реши, че когато е намесен Дел, спокойствието винаги ще е относително. Неговата раздразнителност бе едно от нещата, което вече бе свикнала да очаква. Всъщност, това бе част от чара му.

Нахвърли се върху неговите книги по археология. Макар той да мърмореше, че му се рови из нещата, тя знаеше, че искреният й интерес към неговата област му бе приятен.

Когато му задаваше въпроси, Дел отговаряше, и то с все повече подробности. Стана им навик да обсъждат това, което Камила бе прочела. Понякога той дори без никаква връзка й предлагаше друга книга или раздел, които можеше да иска да прочете.

Когато й даде една малка каменна брадва от своята колекция, за нея древното грубо оръдие бе по-ценно от диамант.

Това бе повече от подарък, мислеше тя. Много повече от спомен. Според нея това бе символ.

Дел почти не измърмори, когато трябваше да я закара до града да си прибере колата. И прие за даденост, че каквито и планове да бе имала преди, сега, с кола или не, щеше да остане за известно време.

Напредваха, мислеше Камила.

Успя да направи и още няколко крачки. Научи, че баща му бе англичанин, също оксфордски възпитаник, и се бе запознал с майка му, американка, по време на разкопки в Монтана, ръководени от доктор Кейн старши.

И така, той бе прекарал част от детството си в Англия, част във Върмонт, и основно по фургони и палатки на разкопки в различни части на света.

Брадвата, която й бе дал, бе от Кент, и Дел я бе намерил като момче. Това правеше подаръка двойно по-ценен за нея.

Можеше да чете на санскритски и на гръцки, и веднъж го бе хапала коралова змия.

Белегът точно под лявото му рамо бе от ножа на един пиян в някакъв бар в Кайро.

Колкото и да бе глупаво, тя намираше всичко това неописуемо романтично.

Камила отиде с колата си до града да изпрати по пощата кореспонденцията му и първия от неговите отчети. Техните отчети, поправи се самодоволно. Нейният принос не се ограничаваше само до уменията да пише на машина и той бе успял да го признае с по някое одобрително изръмжаваме, когато му предлагаше промяна или друга гледна точка.

Двамата бяха добър екип.

Когато правеха любов, изглеждаше, че на света няма никой и нищо, освен тях двамата. Миналото и бъдещето бяха далечни и без значение в това напрегнато и нетърпеливо настояще. От начина, по който я гледаше, когато се слееха, от начина, по който очите му оставаха приковани към нейните тя разбираше, че и за него бе същото.

Никой от мъжете, които се бяха докосвали до живота й, не бе имал такова въздействие върху сърцето й, върху тялото, върху мислите. Надяваше се… Имаше нуждата да знае, че и за него бе същото.

Никакво обвързване, помисли Камила и изсумтя. Типично. Ако не искаше обвързване, защо бе започнал да се разхожда с нея в гората? Защо й отговаряше търпеливо — е, търпеливо като за него — когато му задаваше въпроси?

Защо понякога го улавяше да я гледа така? Толкова настойчиво и съсредоточено, сякаш бе загадка, която се опитва да разгадае?

И защо в най-неочаквани моменти Дел просто се протягаше и улавяше устните й в целувка, от която мозъкът й започваше да пращи?

Този човек бе влюбен в нея. Просто бе прекалено твърдоглав, за да го осъзнае. Или поне да го признае.

Щеше да му даде още малко време, после щеше да му каже, че тя бе влюбена в него. Когато той свикнеше с тази мисъл, щеше да му обясни за останалата част от живота си.

Всичко изглеждаше толкова разумно, докато си вършеше работата из града. Когато влезе в антикварното магазинче, бе в прекрасно настроение. Щеше да опита да даде часовника първо на Сара, така реши. Бе ужасно да има толкова малко пари и Дел да трябва да й дава всеки път, когато потрябва нещо за къщата.

Освен това, ако можеше да участва и тя с пари, щеше да може с пълно право да настоява и той да поеме част от домакинските задължения. Време бе и Дел да измие някоя и друга чиния.

— Добро утро — усмихна се на Сара, провирайки се между антиките.

Сара затвори списанието, което прелистваше.

— Добро утро… Ъъъ, госпожице Брийн.

— Забелязах, че имате бижута и часовници втора ръка.

— Да — отвърна предпазливо Сара, като се взря в лицето й.

— Мислех си дали това би ви заинтригувало. — Камила свали часовника си и й го подаде.

— Прекрасен е. Ммм… — Сара колебливо обърна часовника, прокара пръст по гладката златна повърхност, загледа се в проблясването на диамантите. — Не е от този тип неща, които ние обикновено… — Замълча и просто я зяпна.

— Няма значение. Мислех да видя дали имате интерес да го купите. Ще попитам в бижутерията.

— Вие сте тя — едва чуто прошепна Сара. Очите й се бяха разширили от смайване.

Гърлото на Камила болезнено се сви, ала лицето й остана съвършено спокойно.

— Моля?

— Помислих… Когато бяхте тук онзи ден… Знаех си, че приличате на някого.

— Всеки прилича на някого. — Камила протегна ръка да вземе часовника си. — Все пак ви благодаря.

— Принцеса Камила. — Сара притисна ръце към устата си. — Не мога да повярвам. Принцеса Камила в моя магазин. Вие сте тук. И тук! — Победоносно разтвори списанието. А в него Камила с ужас видя собственото си лице, обявено за едно от най-красивите в света. — Подстригали сте си косата. Цялата тази невероятна коса.

— Е, да — въздъхна примирено Камила. — Беше време за промяна.

— Изглеждате прекрасно. Дори по-добре, отколкото… — Сара изведнъж пребледня. — О, извинете ме. Ъъъ… Ваше Височество. — Бързо се отпусна в поклон, от който русата й опашка подскочи.

— Недейте, моля ви. — Като се мъчеше да се усмихне, Камила погледна към вратата и се помоли наум да не дойде някой друг купувач. — В момента пътувам много дискретно. Настина бих предпочела така да си остане.

— Записах си онзи документален филм за кралското семейство. След като си тръгнахте миналата седмица, все мислех и мислех, и накрая ми просветна. Пак го изгледах. Но си казах, че не може да съм права. Не може Диамантът в короната на Кордина просто да се отбие в моя магазин за стари бутилки. Обаче ето ви тук.

— Да, ето ме тук. Сара…

— Пустеят му Дел! — От възбуда Сара не можеше да спре да бъбри. — Знам, че от него думите с ченгел трябва да се теглят, ала този път вече го прекали. В къщата му живее кралска особа, а той да не каже и думичка.

— Той не знае. И бих предпочела това да си остане така, поне докато… О, Сара…

Едно бе в магазина й да има принцеса, съвсем друго — тази принцеса да изглежда толкова ужасно нещастна.

— Божке! — Сара прехапа устни и бързо заобиколи щанда, но се спря миг преди да я хване за ръката. Не мислеше, че се прави така. — Искате ли нещо за пиене, Ваше Височество?

— Да. Да, благодаря.

— Имам… Леле, толкова се шашнах. В офиса си имам чай с лед.

— Много любезно от ваша страна.

— Няма нищо. Само да… Ох, ще сложа табелата, че е затворено. — Втурна се към вратата, после обратно, закърши ръце и не можа да се сдържи да не направи още един реверанс. — Зад щанда. Не е много.

— С удоволствие бих изпила нещо студено. — Камила влезе след нея в малкия офис и се разположи на един въртящ се стол, докато Сара се мъчеше да отвори вратата на малкия хладилник. — Моля ви, недейте да нервничите. Аз не съм по-различна, отколкото първия път, когато дойдох тук.

— Моля за извинение, Ваше Височество, обаче сте по-различна. Разбира се, че сте по-различна.

— Няма нужда да се обръщате към мен с титлата ми. Достатъчно е „мадам“, а в този случай бих предпочела просто по име.

— Не мисля, че бих могла. Виждате ли, чела съм за вас и вашето семейство от малка. Ние сме почти на една и съща възраст и аз си представях, че живея в палат и обличам всичките тези красиви дрехи. Че съм принцеса. Мисля, че повечето момиченца си мечтаят да са принцеси. — Обърна се с блеснали очи към Камила. — Чудесно е, нали?

— Може да бъде. Сара, искам да ви помоля за една голяма услуга.

— Всичко. Всичко, което пожелаете.

— Ще ми обещаете ли да не казвате на никого?

Сара премигна.

— На никого? Съвсем на никого?

— Само за малко. Моля ви. Сара, да си принцеса може да е чудесно, но виждате ли, когато бях малко момиченце, имаше моменти, в които си мечтаех да съм просто това. Просто едно обикновено момиченце. Сега искам малко време, за да изживея тази мечта.

— Наистина ли? — Звучеше прекрасно романтично. — Сигурно всеки иска каквото си няма. — Тя подаде на Камила чаша чай с лед. — Това ще ме убие — призна Сара и се засмя накриво. — Обаче няма да кажа. Бихте ли… Ще имате ли нещо против… Ъъъ… мадам, да се подпишете на списанието ми?

— С удоволствие. Много ви благодаря.

— По-хубава сте, отколкото си мислех. Винаги съм си представяла, че принцесите са… Ами, снобки.

— О, можем да бъдем и снобки — усмихна се Камила и отпи. — Зависи.

— Може би, ала извинете ме, вие изглеждате толкова… нормална.

Усмивката на Камила стана по-топла, очите й също.

— Това е най-хубавото нещо, което можехте да ми кажете.

— По-изискана, разбира се. Веднага го забелязах, но… — Очите на Сара отново се разшириха. — И Дел не знае?!

В нея се надигна вина.

— Не е ставало дума.

— Съвсем в негов стил. Заплес. — Сара вдигна ръце. — Истински заплес. Когато ходехме, мисля, че през половината време забравяше как се казвам. И забравяше да забележи какъв цвят са очите ми. Направо полудявах. И после ми се усмихне и ми каже нещо, което да ме разсмее, и вече не се ядосвам толкова.

— Знам какво имате предвид.

— В някои неща толкова го бива, а в други е такъв дървеняк. — И тя вдигна чаша и едва не я изпусна, като забеляза замечтаното изражение на Камила. — Божичко! Да не сте влюбена в него?

— Да. И ми трябва още малко време, за да го убедя, че тази мисъл му харесва.

Също като на филм, каза си Сара.

— Колко хубаво. Наистина хубаво. И като си помисли човек, направо е идеално.

— За мен е идеално — призна Камила и стана. — Задължена съм ви, Сара, и няма да го забравя. — Протегна ръка и Сара припряно изтри своята в панталона си, преди да я поеме.

— Радвам се да ви помогна.

— Ще дойда да ви се обадя, преди да замина — обеща Камила и тръгна обратно към магазина.

Когато взе часовника си от щанда, Сара отново прехапа устни.

— Ваше Височество, мадам, наистина ли искате да продадете този часовник?

— Всъщност, да. Точно в момента съм останала без пари в брой.

— Не мога да ви дам колкото струва, нито дори близо до това. Ала бих могла… Бих могла да ви дам назаем петстотин. И… Ами, можете да вземете мастилницата, която толкова харесахте.

Камила я погледна. Жената, помисли тя, бе нервна, стресната и смутена. Но това не й пречеше да иска да помогне. Още един подарък, помисли Камила, който щеше скъпо да цени.

— Когато тръгнах на това мое пътуване, исках да открия… Да намеря част от себе си и да видя… Не съм сигурна как да го кажа… Може би просто да видя нещата от различен ъгъл. Такъв прекрасен подарък е да намеря и приятел. Вземете часовника. Ще го броим за размяна, между приятели.

 

 

Дел излезе на предната тераса и се вторачи в изровената алея. Отново. Колко време можеше да отнеме да се свършат няколко дреболии? Това бе проблемът с жените. Те превръщат няколкото дреболии в пътешествие до Божи гроб.

Искаше си обеда, искаше чаша кафе и искаше някой да отговори на половин дузина писма, които бе получил на преносимия си компютър по електронната поща тази сутрин.

И всичко това, бе принуден да признае, можеше да свърши и сам. Винаги бе вършил сам.

Това, което искаше, бе нея. По дяволите.

Животът му, каза си той и пъхна ръце в джобовете, бе пълна каша. Камила бе разбъркала всичко, бе го разфокусирала, бе разрушила установения му стереотип.

Трябваше онази нощ да я остави под дъжда. Тогава всичко и досега щеше да си бъде както си бе било преди. Нямаше някаква жена да разбърква къщата му. Да разбърква живота му.

Коя, по дяволите, бе тя? В този неин остър и многостранен ум имаше скрити някакви тайни. Ако бе в беда, защо просто не му кажеше, за да й помогне?

Дел имаше нуждата Камила да му го каже, да му се довери, да разчита на неговата помощ.

И кога, по дяволите, бе започнал да се възприема като някакъв рицар на бял кон? Това бе глупаво и напълно не в негов стил.

Ала искаше да оправи всичко, което не беше наред.

Нещо повече, осъзна той, много повече. Дел искаше тя да му се довери дотолкова, че да му каже. Да му се довери дотолкова, че да го остави той да се оправи с всичко.

Защото бе нарушил собственото си неписано правило и бе се влюбил до уши в нея.

И не му харесваше особено начинът, по който се чувстваше, помисли Дел и разтърка с ръка сърцето си. Болката бе много по-силна, отколкото от няколкото насинени ребра. И, страхуваше се, много по-трайна.

Трябваше да й каже, че не може да има никакво обвързване, нали? Разбира се, това на нея не й създаваше никакви проблеми, помисли кисело. Това направо много хубаво си я устройваше.

Е, ако той трябваше да се приспособява, нека и на нея да й се наложеше.

Освен това, „никакво обвързване“ не означаваше „никакво доверие“, нали? Ако Камила не му вярваше дотолкова, че да му каже цялото си име, тогава къде бяха техните отношения?

Влезе в къщата, после отново излезе.

Може би трябваше да отиде да провери какво става с нея. Нямаше я вече два часа. Веднъж вече бе катастрофирала, което означаваше, че нищо не й пречи отново да катастрофира. Може би в момента бе просната окървавена върху волана, или…

Миг преди да стигне до последната фаза на възбудата, чу бръмченето на мотора й. Отвратен от себе си, се скри в къщата, преди да го бе видяла как я чака.

Два пъти обиколи хола, после спря и се замисли. Приспособяване. Романтика.

Това бе нещо, което според нея бе жизненоважно във всяка култура. Тя вярваше, че културите се състоят от връзки, ритуали и любов. Може би трябваше за малко да се впусне в тази посока и да види докъде ще го доведе тя.

Влезе в кухнята в момента, в който Камила стовари върху масата един плик с покупки.

— Нося разписките за писмата ти, които изпратих — съобщи му тя.

— Добре. — Погали я по косите, защото и без това му се искаше да го стори.

Камила му се усмихна разсеяно и се обърна да прибере кутията с мляко в хладилника.

— В пощенската ти кутия имаше няколко писма. — Намръщи се и разтърка слепоочията си, където започваше да се надига главоболие. — Трябва да съм ги оставила в колата.

— Няма проблеми. — Дел се наведе да подуши шията й. — Миришеш страхотно.

— Какво? А… — Тя го потупа по рамото и се пресегна да вземе плика пресни картофи, които бе купила за вечеря. — Благодаря.

Решен да й направи впечатление, той се зарови малко по-надълбоко. Защо жените винаги… Ах!

— Да не си отслабнала? — попита Дел в прилив на вдъхновение.

— Съмнявам се. По-скоро съм качила едно кило. — Камила извади от бюфета кутията с кафето.

Зад гърба й той присви очи. Тъй като думите очевидно нямаше да го доведат доникъде, щеше да премине направо към делата.

Грабна я на ръце и я изнесе от кухнята.

— Какво правиш?

— Нося те в леглото.

— Ами… Трябваше да попиташ. Още не съм прибрала продуктите.

Дел се спря в основата на стълбите и затвори устни върху нейните.

— В някои култури — обясни той, когато се отдръпна, — жените показват желанието си за близост, като зареждат килера. Аз просто възприемам традиционните сигнали.

През безпокойството в нея се надигна любопитство:

— Коя например култура? — попита тя.

— Моята. Това е нова традиция.

— Толкова е сладко. Струва ми се, че съм ти липсвала.

— Да си ми липсвала? Ти ходила ли си изобщо някъде?

Камила издиша възмутено и Дел я хвърли на леглото. После, като я видя, че скача, размърда рамото си:

— Повредих се от усилията да те влача насам-натам. Май все пак си наддала някое килце.

Тя се надигна на лакти:

— О, наистина ли?

— Няма значение. Ще ги стопим. — И той се нахвърли върху нея.

Първата й реакция бе смях. Закачливостта не бе обичайният му стил и това я свари неподготвена. Докато Дел я търкаляше върху леглото, Камила забрави за притесненията си.

— Тежък си. — Опита се да го избута. — И не си се обръснал. И си легнал с обувки върху чистите чаршафи.

— Мрън, мрън, мрън — подразни я той, вдигна ръцете й над главата и улови устните й.

Пулсът й прескочи, после се забърза, а ръцете й омекнаха под неговите. Тялото й с удоволствие се отпусна. Дел обходи с устни брадичката й.

— Какво казваше?

— Мълчи и ме целуни.

Той хвана китките й с едната си ръка, а с другата разкопча ризата й.

— Значи демонстрираш желанието си за близост? — Плъзна пръст надолу по тялото й и се заигра с копчето на панталоните, като наблюдаваше лицето й. — Просто искам да съм сигурен, че съм разбрал правилно сигналите.

Въздухът вече бе заседнал в дробовете й.

— Когато се върнах, ти заредих килера, нали?

— Това ми харесва. — Дел смъкна ципа и докосна с кокалчетата на пръстите си голата кожа отдолу. — Хлътнала си по мен, нали?

— Ако ще се правиш на нахален…

— Може би си се надявала, че някоя нощ ще дойда в стаята ти — продължи той и насочи пръсти надолу — и ще направя това.

— Аз никога… — Бедрата й се надигнаха. — Господи, Дел!

— Нека ти покажа какво мислех да направя.

Издигна я до един сияен връх, а когато тялото й започна да се мята, улови с устни стенанието й и после затвори зъби върху гърдите й, измъчвайки превъзбудената плът през памучния сутиен.

Смъкна надолу презрамките и с целувки се спусна по раменете й, почти нежно, докато ръцете му я обхождаха, изследваха и плячкосваха.

Тя полудя под него. Потрепери, изгубила равновесие, почти изплува и той отново я запрати в тъмните дълбини на удоволствието. Ръцете й напразно се мъчеха да се освободят от хватката му и тази безпомощност добавяше допълнително вълнение към потресените усещания.

Тялото й се бе разтопило и Камила трепереше от жаравата, която я обливаше и изгаряше кръвта й. И въпреки това тя се извиваше към него и отчаяно търсеше още.

Чу гласа му, тих и дрезгав:

— Ще ти бъда задължен за това — каза Дел и с едно грубо дръпване разкъса сутиена на две.

После устните му, зъбите му, езикът му намериха плътта й. От нея се изтръгна стон.

— Пусни ме. Пусни ми ръцете. Имам нужда да те докосвам.

— Не още, не още. — Ако сега го докоснеше, всичко щеше да свърши прекалено бързо. Не бе предполагал, че можеше да се възбуди до лудост само от това, че я възбужда. Искаше я слаба, рухнала и стенеща.

И искаше да взема, да взема, да взема.

Когато я усети как се отпуска под него, когато почувства как освобождаването се разлива в нея и я оставя без сили, това все още не бе достатъчно.

Разкъса бикините й и изпита мрачното удоволствие от звука на раздираща се тъкан. После с устни отново я докара до лудост.

Накрая, когато Камила мислеше, че не би могло да има нещо повече, той я изпълни. Ръцете й се изплъзнаха от влажните му длани, устните й нетърпеливо се протегнаха към неговите.

И тя се уви около него като лоза.

— Mon amour. Mon coeur — шепнеше в несвяст, докато заедно се прехвърляха през следващия връх. — Toujours mon amour.

 

 

Заспаха, проснати един върху друг като изтощени деца. А когато се събудиха, замъглиха стените на тясната му баня, докато отново се взеха един друг под горещите струи на душа.

Когато разбра, че Дел предприема безпрецедентна стъпка — почивен ден — Камила приготви кошница за пикник и го убеди да споделят един късен обед край езерото.

Нямаше нужда много да го убеждава. Пикникът, мислеше той, бе нещо романтично. А в момента бяха в романтичния етап на играта.

Тя изглеждаше щастлива, мислеше Дел. Успокоена. Лицето й грееше, очите й бяха топли. Ако бе художник, сега щеше да я нарисува и да озаглави портрета „Доволната Камила“.

Не се чувстваше глупаво, когато й го каза. Или поне не много.

— Точно така се чувствам. Тук много ми харесва. — Тя се бе излегнала на брега и зяпаше пухкавите облаци. — Толкова е тихо, сякаш на света няма никой друг. — Обърна глава да му се усмихне. — Идеално за отшелник.

— Аз не съм отшелник. — Той дояде последния от красивите триъгълни сандвичи, които Камила бе приготвила. — Просто не обичам около мен да има хора.

— Аз обичам хората. — Тя се претърколи по корем. — Често те са много по-мили, отколкото очакваш — добави, като мислеше за Сара. — Но понякога, ако нямаш място, където да бъдеш сам, или където да останеш на спокойствие, забравяш това и виждаш само изискванията, отговорностите, задълженията, които са свързани с другите хора.

— Ако нямаш място, където да бъдеш сам, не можеш да свършиш нищо.

— Ти имаш такава цел, своя собствена цел. Това е дар. Не всички го имат. — Очите й се замъглиха. — Някои хора се лутат в търсене на целта си и толкова много хора изведнъж откриват, че нямат никаква цел.

— Не ми приличаш на човек, който се лута.

— Хм. Понякога работоспособността също може да бъде недостатък. Без времето, което можеш да прекараш на спокойствие, преставаш да виждаш предимствата и недостатъците. Можеш да забравиш не само кой си, а и кой искаш да бъдеш. — Камила му се усмихна и отново се обърна и облегна глава в скута му. — Така че тук ми харесва, защото ми помогна да си спомня.

— И коя си ти, Камила?

Тя разбираше, че Дел иска отговор, истински отговор. Ала усети, че не може да заговори и безвъзвратно да сложи край на този момент. Затова се измъкна:

— Аз съм една жена, която няма отново да забрави. — Взе една слива, отхапа и му я подаде. — Харесва ми да съм сама с теб, Дилейни.

И щеше да му даде остатъка от този прекрасен ленив ден, преди при тях да дойдеше Камила Кординска.

Искаше да бъде търпелив, но търпението не бе сред най-силните му качества. Мислеше, сигурен бе, че тя бе готова да му се довери. Какво можеше да направи човек, за да накара тази жена да се разкрие? Повечето хора при най-малкия повод изпяваха и майчиното си мляко.

Ала Камила правеше само мъгляви философски умозаключения, понякога изразяваше някакъв смътен копнеж. И млъкваше.

Това го човъркаше, но той щеше да натиска. За тази цел трябваше да стане ясно, че те… че той…

Никога през живота си не бе казвал на жена, че я обича. Бе преживял целия си съзнателен живот, без това да се превърне във въпрос, какво остава в проблем. А сега бе и двете.

Можеше да отиде в кухнята, да го изтърси и да свърши. Все едно да отскубне лейкопласта от раната с едно болезнено дръпване. Или можеше да го направи по-лесно и за двамата, стъпка по стъпка, като да се потопяваш сантиметър по сантиметър в студен басейн, за да може тялото ти да свикне с шока.

Приятно ми е да си край мен, можеше да й каже. Може би просто трябва да си направиш плановете така, че да останеш.

Можеше да изчака и двамата да свикнат с това, преди да премине на нивото „Не си ми безразлична“. Тя щеше да има какво да каже на това. Камила винаги имаше нещо да каже. Кой би повярвал, че ще му е толкова приятно да я слуша?

Ала във всеки случай, помисли Дел, връщайки се към въпроса, след като свършеха да се занимават с глупости, можеха да стигнат и до същността.

— Обичам те. — Той трепна от звука на собствения си приглушен глас и хвърли един поглед към кухнята. Дори не звучеше като собствения му глас! Думите сякаш не излизаха от неговата уста. — Обичам те — опита отново и въздъхна. Този път бе по-лесно. — А сега ми кажи какви проблеми имаш. Аз ще се оправя с тях и ще продължим нататък.

Много просто, реши Дел. Директно и предполагащо помощ. Жените обичат да разчитат на помощ.

Господи. Трябваше му една добра доза уиски, за да го преглътне.

 

 

— Знам, че е късно. — Камила закрепи слушалката под рамото си и погледна към ръчния си часовник, преди да си спомни, че него вече го нямаше. Един бърз поглед към стенния часовник в кухнята й показа, че в Кордина минаваше един часът сутринта. Нищо чудно, че бе събудила Мериън.

— Няма проблеми, аз само спях.

— Извинявай, наистина. Просто трябваше да кажа на някого.

— Добре, чакай да се осъзная. Връщаш ли се у дома?

— Скоро, обещавам.

— Изпусна първата проба на балната си рокля. Шивачката ти е много недоволна.

— Бална рокля? — премигна Камила и после си спомни. — О, да, Есенният бал. Има много време. Мериън, аз съм влюбена.

— Сега така говориш, но ако я беше чула как скърца със зъби, щеше да… Какво? Какво каза?

— Влюбена съм. Чудесно е. Страхотно. Това е най-невероятното нещо, което някога ми се е случвало. Той е съвършен. През половината време е най-дразнещият човек, ала това ми харесва. И е толкова умен и толкова забавен, и толкова отдаден на работата си.

— Камила…

— Освен това е много хубав. Знам, че това е само външност, но не е ли хубаво да се влюбиш в духовността на мъжа, а външността също да е невероятна?

— Камила!

— Той също е влюбен в мен. Ще го осъзнае, макар че може да му отнеме малко повече време да…

— Камила!!!

— Да?

— Кой е той?

— О, това е мъжът, при когото работя. Дилейни Кейн.

— Археологът? Влюбила си се в Индиана Джоунс?

— Мериън, говоря сериозно.

— Добре де, прилича ли поне на Индиана Джоунс?

— Не. Хм, може би всъщност малко. Ала не става въпрос за това. Това не е нито филм, нито игра, това е моят живот. И е нещо, което искам, нещо, което ми се струва много правилно.

— Чувам. Кам, толкова съм щастлива за теб. Кога ще се запозная с него?

— Не знам точно. — Камила прехапа устни и започна да навива около пръста си шнура на телефона. — Това е част от проблема. След като му обясня нещата, надявам се да уредим да се запознае със семейството.

— Да му обясниш нещата? Искаш да кажеш, че не си му признала коя си?

— Не още. Не съм очаквала това да се случи, нали така? Не съм можела да го очаквам. И после започнах да искам… — Тя замълча, защото чу, че Дел идва в кухнята.

— Камила, как си могла да оставиш нещата да стигнат толкова далеч, без да му кажеш? Ако този човек те обича…

— Не знам — прошепна тя на френски. — Не съм сигурна. Нямах намерение да усложнявам нещата. — Прокашля се, когато Дел взе от килера бутилката с уиски. Не можеше да го накара да побърза, не можеше и да помоли Мериън да изчака, затова продължи разговора на френски, като говореше колкото можеше по-тихо: — Мериън, аз имам право на известна анонимност. Едва ли бих могла да остана тук, ако съобщя, че съм член на кралското семейство. Цялата идея беше за няколко седмици да не бъда Камила Кординска.

— Идеята изглежда се е променила.

— Да, знам, но не бих могла да остана тук, ако хората разберат коя съм. Къщата ще се окаже обкръжена от журналисти, а това, ако си спомняш, беше основната причина да замина.

— Ако мислиш, че този човек би могъл да извика журналисти…

— Не. Не, разбира се, не мисля такова нещо. И не ти се обадих, за да споря с теб. Направих това, което трябваше да направя, това, което ми се струваше най-доброто за мен. И за останалите. — Камила хвърли един поглед на Дел, който си наливаше уиски. — Ще се справя.

— Аз съм ти приятелка, Камила. Обичам те. Просто не искам да те виждам да страдаш или да си разочарована. Или да те използват.

— Нямам намерение. Кажи на нашите, че скоро ще се върна вкъщи.

— А на шивачката ти?

Камила въздъхна.

— Съобщи на мадам Моник, че Нейно Височество няма да я изложи на Есенния бал. Лягай си да спиш, Мериън.

Затвори и отиде до хладилника да си налее нещо студено за пиене. Дел стоеше и разклащаше уискито си.

— Надявам се, нямаш нищо против, че използвам телефона ти.

— Нямам нищо против.

— Обаждам се за сметка на насрещния абонат.

— Добре. Сигурно щях много да се изненадам, ако следващия месец в сметката ми се появи разговор с Кордина.

— Да, представям си. Аз… — Тя замълча и ръката, с която бе вдигнала чашата, падна.

— Je parle francais aussi. — Дел поднесе уискито към устните си. — Ваше Височество.