Нора Робъртс
Диамантът в короната (7)

Шеста глава

„Прекарвам си чудесно времето. Нямах намерение да се застоявам толкова дълго на едно място, нито да се занимавам толкова време с едно и също нещо. Но тук всичко е толкова красиво, а това, с което се занимавам, е толкова вълнуващо.

Археологията е наистина пленителна. Много по-интересна от историята, която учех в училище и обичах, или от лекциите по социология. По-интересна, както установявам, от всичко, което съм учила или изследвала.

Кой, къде, защо. Как са живели хората, как са се женили, как са отглеждали децата си и са се грижили за старците. С какво са се хранили и как са го приготвяли. Техните церемонии и ритуали. О, толкова много повече. И всичко това, общество след общество, племе след племе, стига в крайна сметка до нас, нали така?

Той знае толкова много и толкова много от онова, което знае, е почти привично за него, както е при истинските учени. Не че знанието само по себе си е привично за него. Той го търси, всеки ден. Иска да знае.

Възхищавам му се заради тази страст, завиждам му. И това ме очарова.

Привлича ме неговият интелект, цялата му многостранност. Да работя с него… Добре де, за него, е трудно и напрягащо, понякога физически изтощително. Въпреки нараняванията си този човек е поразително издръжлив. Впечатлява ме начинът, по който часове наред е погълнат от работата си.

За мен е страшно вълнуващо да правя същото. Изследвала съм парчета от кости на възраст няколко века — разбира се, опаковани в найлон.

Чудя се какво ли би било усещането да ги хвана в ръка. Ако някой ми беше казал, че наистина ще искам да държа в ръцете си човешки кости, щях да го помисля за луд.

Колко ми се иска да можех да отида на разкопки и да видя с очите си какво се прави там. Макар че Дилейни го описва много ясно, когато говори за това, не е същото, като да го изпитам сама.

Това е нещо, което искам да видя и да направя лично. Имам намерение, когато се върна у дома, да посетя някои курсове и, както Дилейни понякога с пренебрежение го нарича, «открехване», или общообразователни беседи на мястото за разкопки за аматьори и студенти.

Вярвам, че съм намерила увлечение, което може да се превърне в призвание.

В личен план той не се дразни от мен толкова, колкото си дава вид. Поне през половината време. За мен е странно и много поучително някой да се държи с мен по същия начин, както би се държал с всеки друг, без обноските и уважението, изисквани от положението и ранга ми. Не че харесвам грубостта, разбира се, ала след като веднъж опознаеш човека, започваш да виждаш под грубата външност.

Той е гений. И макар вежливостта никога да не е излишна, най-блестящите измежду нас са често по-малко изискани.

Намирам го за много привлекателен. Никога през живота си не съм усещала по-силно привличане към мъж. На едно ниво това е вълнуващо, на друго — ужасно смущаващо. Израснала съм в любящо семейство, което ме е научило, че сексът не е игра, а радост и отговорност, които да бъдат споделени с човек, на когото държиш. С човек, когото уважаваш и който храни същите чувства към теб. Моето положение в света добавя още един сложен и предпазлив пласт към това основно положение. Аз не мога да си позволя да имам случайни любовници.

Но го искам за любовник. Искам да знам какво ще е този огън в него да гори в мен. Искам да знам дали моят огън ще гори също толкова силно.

Вестникът в супермаркета ми напомни за това, което почти си бях позволила да забравя. Какво е непрекъснато да те наблюдават. Да те преследват заради една снимка във вестник. Да гадаят какво правиш. Бях почти забравила колко уморително бе това, колко неприятно, колко притеснително. Като сравнявам как се чувствам сега и как вечерта, когато заминах от Вашингтон, разбирам, че съм била много близо до срива. Мога да погледна назад и да си спомня онова чувство за преследване, нервите, винаги толкова близо до ръба.

Сега разбирам, че за повечето от това сама съм си виновна, защото не съм си позволявала повече лично време да се отпусна, след като дядо почина.

Правя го сега, и то без да бързам.

Времето, което прекарвам тук, е някак извън времето. Чувствам, че го прекарвам добре. Чувствам се… Може би ще е преувеличено да кажа «обновена». Тогава да кажем освежена и по-енергична, отколкото съм се чувствала от месеци.

Преди да си замина и отново да се отдам на задълженията си, ще науча всичко, което мога, за науката археология. Достатъчно, за да мога по някакъв начин сама да се занимавам с нея. Ще науча всичко, което мога за Камила Макджий — отделно от Камила Кординска.

И бих могла да се замисля дали да не се опитам да съблазня темпераментния доктор Дилейни Кейн.“

В къщата миришеше на горска ливада. Тъй като това бе приятна промяна след застоялата миризма на мухлясали чорапи, с която бе свикнал преди Камила, трудно можеше да се оплаква.

Освен това вече не оставаше без чорапи. И не се налагаше да рови из кухнята, за да намери някаква консерва или каквото и да било друго за вечеря. Записките му — след няколко скандала с викове и заплахи — бяха точно както ги бе оставил. Една трета от тях вече бе напечатана, а статиите, които трябваше да подготви за специализираните списания и за уебстраницата бяха почти завършени.

Кафето бе винаги прясно сварено, кърпите в банята винаги чисти, а Камила, помисли Дел с известно възхищение, винаги свежа.

Не ставаше дума само за начина, по който изглеждаше, нито за острите забележки по негов адрес, а за ума й. Не се бе замислял колко може да му помогне в работата един друг поглед и свеж ум.

Харесваше му начинът, по който тя пееше сутрин, докато приготвяше закуската. Харесваше му как бе поруменяла, когато се връщаше от гората след някоя от почивките. Почивки, спомни си той, за които се бяха договорили след доста трудни преговори.

Не би могъл да каже, че имаше нещо против свещите или миризливите неща, които бе сложила тук-там из къщата. Всъщност не му пречеха и луксозните сапуни, които бе сложила в банята, нито нейните тубички и кутийки с кремове, на които се натъкваше в аптечката си.

Бе ги отворил да ги помирише само от любопитство.

Дори му харесваше как тя се сгушва вечер на дивана с чаша вино и не спира да го тормози с въпроси за работата му, докато той не се предаде и не се разприказва.

Сега бе сам в кухнята и правеше бавни кръгове с болната си ръка, хванал в нея еднокилограмова консерва с боб. Възстановяваше се, помисли Дел. И щеше да хвърли в огъня проклетата превръзка. Мускулите му в най-неочаквани моменти започваха да пулсират, ала щеше да го преживее. Най-вече защото бе толкова приятно отново да може да движи ръката си. Ребрата щяха да му създават проблеми по-дълго — лекарите го бяха предупредили за това. А ключицата вероятно щеше още доста време да го притеснява.

Но вече не се чувстваше толкова вбесяващо безпомощен.

Може би щеше да помоли Камила да му направи масаж на врата и раменете, просто за отпускане. Ръцете й бяха малки, ала умели. Освен това, така можеше да я накара отново да го докосне. Тя бе приела искането му да стои далеч от него малко по-сериозно, отколкото откри, че му се иска.

Спря и стовари консервата върху масата. Господи, започваше да свиква с нея, осъзна той с ужас. Свикваше Камила да е около него. Нещо по-лошо — искаше тя да е около него.

А това, бе сигурен, беше началото на края.

Когато един мъж започва да иска една жена да е около него, после тя започва да очаква той да е около нея. И вече не можеш да идваш и да си отиваш когато поискаш, не можеш да заминеш на разкопки за месеци наред, без да се замисляш какво си оставил у дома си.

Намръщено огледа отново кухнята. Шишета с диви цветя, купа с пресни плодове, излъскани рафтове и бисквити в стъклена кутия.

Тази жена бе направила от къщата дом, вместо място за живеене. Едно място за живеене можеш да изоставиш, когато ти се прииска. Но един дом… Когато напускаш един дом, винаги нещо те стяга под лъжичката.

Когато напускаш една жена, я целуваш небрежно и й махваш с ръка. Ала когато напускаш Жената, от това сигурно сърцето ти трябва да стане на парчета.

Докато мислеше за нея, Камила излезе от гората с грейнало лице и с букет бели цветя в ръце. Как, по дяволите, бе успяла почти да се превърне в Жената?

Познаваха се съвсем отскоро, нали? С нарастваща паника прекара ръка през косите си, осъзнал, че бе загубил представа за времето. Кой ден бе, по дяволите? Откога бе тук тя? И какво, за бога, щеше да прави, когато тя си заминеше?

Камила влезе, грейнала в усмивка. Е, с това поне Дел можеше да се справи.

— Закъсня — сопна й се той.

Тя спокойно погледна часовника си.

— Не, не съм. Всъщност, връщам се две минути по-рано. Направих една прекрасна разходка и нахраних патиците, които живеят в езерото. — Приближи се до шишето и намести новите цветя между старите. — Но започва да се заоблачава. Мисля, че ще завали.

— Искам да свършим раздела за мозъчната тъкан. Не мога да го довърша, ако ти храниш патици.

— Значи можем да започнем, щом налея малко лимонада.

— Не ми се подмазвай, сестричке.

— Не бих и могла. Какво има, Дел? Да не те боли? — Камила се обърна, хванала бутилката с лимонада в ръка, и едва не я разплиска, когато се вгледа в него. — Рамото ти. Свалил си превръзката. — Бързо остави бутилката и се приближи да види рамото му. Той не каза нищо, защото, господ да му е на помощ, искаше тя да го докосва. — Очаквах рамото ти да е изтъняло и отслабнало, обаче не е. — Камила сви устни и опипа мускула. — Малко е по-бледо, отколкото всичко останало, и сигурно го усещаш непривично и слабо.

— Нищо му няма. Трябва му само… Ох! — Тя го натисна силно и очите му се напълниха със сълзи. — Хей, внимавай, госпожице Дьо Сад!

— Извинявай. Още ли те боли? — Размачка го по-внимателно. — Целият си схванат.

— И ти щеше да си схваната, ако почти две седмици ръката ти беше превързана към тялото.

— Прав си, разбира се. Може би малко масаж — предложи Камила. — Майка ми разтриваше баща ми, когато се случваше да претренира. Аз самата съм помагала да се оправят така конете. След вечеря може да ти направя масаж с фъстъчено масло. Видях, че горе има. Ще спиш по-добре.

Дел имаше чувството, че ако тя му направи масаж, където и да било, това нямаше да успокои сънищата му. Ала реши, че предложението бе добро.

 

 

— Лабораториите изследвания доказват, че веществото, открито във възстановените черепи, е наистина човешка мозъчна тъкан. Като цяло, по време на трите шестмесечни полеви изследвания, запазена мозъчна тъкан е открита в деветдесет и пет от възстановените черепи. В двадесет и осем имаше цели мозъци, макар и смалени до приблизително една трета от нормалния им размер. Откритието е уникално, с голямо научно значение. Това за пръв път ще даде на учените възможността да изследват мозъчна тъкан на повече от седем хиляди години, с непокътнати полукълба и гънки. ДНК, основният блок за изграждане на човека, може да се клонира от тъкан, по-стара, отколкото сме имали досега.

— Да се клонира… — Пръстите на Камила спряха. — Ти искаш да клонираш човек от племето.

— По-късно можем да обсъдим клонирането. Но не, целта би била да се изследват заболяванията, живота, физическия и интелектуален потенциал. След като свършим, можеш отново да се заемеш с книжките с научна фантастика.

— Клонирали са овца — промълви тя.

Той я погледна иззад очилата си за четене.

— Това не е по моята специалност. Аз не се занимавам с ДНК. Просто подчертавам възможностите, които дава това откритие. Ние имаме запазени човешки мозъци, стари седем хиляди години. Хората са мислили с тях, реагирали са с тях. Развивали са говорни и двигателни умения. С помощта на тези мозъци са строили своите поселища, ловели са храна и са я приготвяли. С тези мозъци са общували, отглеждали са деца, съвкупявали са се и са оцелявали.

— Ами сърцата им?

— Какво сърцата?

— Не са ли им казвали сърцата им как да отглеждат децата си… И преди всичко как да ги правят?

— Едното без другото не става, нали? — Дел свали очилата с тъмни рамки и ги хвърли настрани. — Хората са се грижели за своите малки и са имали междуличностни отношения. Ала продължението на рода е също и инстинкт, един от най-основните. Без да има малки, не би имало кой да се грижи за старите, не би имало кой да дойде на мястото на мъртвите. Не би имало племе. Човекът се съвкупява поради същата причина, поради която се храни. Просто трябва да го прави.

— Това определено отнема романтиката.

— Романтиката е измислица, оръдие като… — Той грабна един стар, грубо изработен чук. — Като това.

— Романтиката е човешка потребност, като приятелството, като музиката.

— Това са луксове. За да оцелеем, ние имаме нужда от храна, от вода, от подслон. А за да осигурим продължение на оцеляването, трябва да продължим рода. Човекът, бидейки човек, е измислил средства за по-лесното осигуряване на тези нужди. И бидейки човек, е измислил начини да измъкне печалба от тези нужди, да се съревновава за тях, да краде за тях. Дори да убива за тях.

Камила го харесваше такъв, харесваше й лекторския тон, когато Дел обсъждаше с нея идеи, сякаш бе негова умна студентка. Или може би сътрудничка.

— Това не говори кой знае колко добре за човека.

— Напротив. — Той докосна челюстта на един стар избелял череп. — Това говори, че човекът сам по себе си е едно сложно, чистосърдечно и непрекъснато променящо се изобретение. Той гради и разрушава с почти еднакво умение и възторг. И непрестанно се възпроизвежда.

— Е, и какво си постигнал самият ти? — попита тя.

Дел завъртя чука в ръката си и го остави.

— Огладнях. Кога ще ядем?

 

 

Камила не се отказваше от разговора, но нямаше нищо против да има време да помисли по него, докато приготвя вечерята. Тя изсипа спагетите във врящата вода, разбърка салатата, наръси дебелите филии хляб с олио и подправки.

Наля вино. Запали свещите.

И докато оглеждаше уютната кухня и слушаше как дъждът тихо барабани по покрива, разбра, че тази вечер неволно бе използвала едно силно оръжие. Декорът, който бе създала, бе неоспоримо романтичен. Бе имала намерението да го направи просто приятен и удобен. Сигурно бе въпрос на инстинкт, реши Камила. Може би за определен тип човек, особено когато този човек биваше сексуално привлечен към друг човек, създаването на романтична обстановка бе инстинкт.

Откри, че й бе приятно да открива такива черти в себе си. Романтиката според нея е нещо топло и щедро. Нещо, което се интересуваше от удобството и удоволствието на другата страна.

И не бе, реши тя, докато изцеждаше спагетите, проклет чук.

— Един чук — заяви Камила, когато Дел влезе, — предполага сила или заплаха.

— Какво?

— Един чук — повтори тя, този път сприхаво. — Романтиката не е чук.

— Добре. — Той посегна да си вземе парче хляб и Камила го плесна през ръката.

— Първо седни. Докажи, че си се развил и си се превърнал в цивилизовано човешко същество. И не казвай „добре“ само защото темата ти е омръзнала и ти се иска да се натъпчеш.

— Много си станала строга — измърмори той.

— Това, което казвам, е, че твоето племе е демонстрирало човешки емоции. Състрадание, любов, омраза във всички случаи, след като сте намерили доказателства за насилствена смърт. Емоциите ни правят хора, нали? — настоя тя, докато сервираше салатата. — Ако ни движеше само инстинктът, нямаше да имаме изкуство, музика, дори наука. Нямаше да се развием дотам, че да построим селище близо до езеро, да създадем ритуали, които да споделяме и обичаме дотолкова, че да погребваме децата си с играчките им.

— Добре. Искам да кажа, добре — повтори Дел, когато Камила присви очи. Искаше тази храна да отиде в стомаха му, а не да бъде нахлупена на главата му. — Добра гледна точка и мисля, че на тази тема можеш да напишеш интересна статия.

Тя премигна насреща му.

— Наистина ли?

— В тази област не се занимаваме само с факти и артефакти. Трябва да има място и за разсъждения, за теория. За чудене. Нагазваш една стъпка в антропологията и вече се занимаваш с култури. От културите получаваш традиции, а традициите означават необходимост, суеверие или чувство.

— Вземи нашето племе. — Камила омекна и му подаде кошничката с хляба. — Откъде знаеш, че мъжът не е ухажвал жената с диви цветя или с купичка пресен бъз?

— Не знам. Ала не знам и че го е правил. И за едното, и за другото няма доказателства.

— Но не мислиш ли, че е имало някакъв ритуал? Винаги има ритуал, нали? Дори животните имат своя брачен танц, oui? Значи със сигурност е имало някакъв начин за ухажване.

— Разбира се. — Той взе хляба и й се усмихна. — Понякога това означава да се вземе един хубав голям камък и да се удари някой мухльо с него по главата. Победителят получава момичето, победеният получава синина.

— Само защото момичето няма избор, или защото разбира, че мъж, достатъчно силен и страстен, за да разбие главата на съперника си, за да я спечели, ще защитава нея и децата, които ще й направи.

— Точно така. — Доволен от стройната й логика, Дел й подаде парче хляб. — Сексуални желания заради продължението на рода. Продължението на рода заради оцеляването.

— По свой собствен примитивен начин, това е романтично. Ала останките, които изследваш, не показват достатъчен процент насилствени наранявания, за да потвърдят теорията ти, че удрянето по главата е било ритуалът за ухажване в това племе.

— Това беше добре. — Бе възхитен от начина, по който тя извъртя собствения му пример, за да докаже своята теза. — И ти си права.

— Дел, мислиш ли, че евентуално би имало някакъв начин да посетя разкопките?

Той се намръщи замислено.

— Защо?

— Искам да ги видя лично.

— Е, имаш шест месеца.

— Какво имаш предвид?

— Ако не успея да задвижа нещата със статиите и докладите, които пиша, и да измъкна два милиона финансиране, след шест месеца разкопките се закриват.

— Закриват се? Искаш да кажеш, че ще свършите с копаенето?

— Да свършим? Съвсем няма да сме свършили. Но щатът не може или не иска да отделя повече средства. Бюрократи — измърмори Дел. — След три сезона вниманието на пресата не е достатъчно силно, за да продължават да се усмихват пред камерите, докато предоставят финансирането. Има достатъчно частни пари като за още шест месеца. След това затваряме и край.

Мисълта, че разкопките ще бъдат закрити така я ужаси, че не можа да я приеме.

— Не може да бъде, ако още не сте свършили.

— Става дума за пари, сестричке. — А и бе хвърлил в тази бездънна яма всичко, което бе могъл да отдели от личните си средства.

— Значи ще получиш още пари. Всеки, който прочете работите ти, ще иска проектът да продължи. Ако не заради невероятното археологично значение на тези изненадващо богати находки, то заради напълно уникалните научни възможности. Аз бих могла… — Камила замълча. Тя бе специалист по осигуряване на финансиране. Хората плащаха, при това с удоволствие, за да видят принцеса Камила на благотворителен прием.

Вниманието на пресата? Това никога не се бе оказвало проблем.

Нещо повече, тя имаше връзки. Мислите й моментално се насочиха към кръстницата й, предишната Кристин Хамилтън, сега съпруга на американски сенатор от Тексас. И двамата бяха запалени поддръжници на изкуството и науката.

— Ако имаш някой излишен милион, който ти тежи, просто ми го прехвърли. — Той посегна към бутилката вино и протегна оздравяващото си рамо малко по-силно, малко по-рязко. И изруга.

Камила веднага се върна в настоящето.

— Внимавай да не се пресилиш. Боя се, че в себе си нямам милион. — Усмихна му се и му напълни чашата с вино. — Ала имам идеи. Много ме бива по идеите. Ще измисля нещо.

— Измисли.

Тя не каза нищо повече и Дел забрави за това.

 

 

Когато вечерята свърши, той изчезна. Имаше таланта да изчезва, когато се стигнеше до миенето на чинии. Камила не можеше да не му се възхищава. И тя самата не твърдеше, че миенето й бе толкова приятно, колкото създаването на цялата тази неразбория.

Готвенето бе вид изкуство. Миенето на чинии бе досадно задължение, което с удоволствие би прехвърлила на някой друг.

Но в къщата този някой друг бе тя.

Във всеки случай, знаеше, че Дел не би се върнал, докато тя не свършеше с чиниите. Това й даваше възможност да се обади у дома.

Докато се свързваше с Вирджиния, хвърляше по един поглед към вратата и се ослушваше. Вдигна най-малкият й брат, Дориан, и макар че обикновено й бе приятно да си побъбри, да научи семейните новини, просто да чуе гласа му, този път времето я притискаше.

— Наистина трябва да говоря с мама.

— Бягаш като циганка, а сега нямаш време да говориш с мен.

— Като се върна, ще ти проглуша ушите от приказки за всичко, което съм правила. Липсваш ми, Дориан. — Камила се засмя тихо. — Никога не съм си мислила, че ще кажа такова нещо, ала наистина ми липсваш. Всички вие ми липсвате.

— Обаче страхотно се забавляваш. Усещам го по гласа ти.

— Вярно е.

— Значи не чезнеш заради онзи французин.

Тя въздъхна. Според Дориан дразненето бе кралско задължение.

— Вземам си назад думите, че ми липсваш. Къде е мама?

— Ще я повикам. Но да те предупредя, тя едва удържа татко да не прати спасителен отряд подире ти. Не ми се мисли как ще се оправиш с него.

— Знам. Извинявай, но аз не съм дете.

— И мама така казва. А той отговаря, че ти си неговото дете. Не го забравяй. Чакай малко.

Камила знаеше, че Дориан можеше и да я дразни, ала имаше златно сърце. Той щеше да намери начин да извика майка им на телефона, без баща им да разбере.

Къде ли можеше да е сега мама? В съзнанието й изплува голямата просторна къща във Вирджиния. Може би в хола. Не, по-вероятно навън, в градината, и се наслаждаваше на приятната вечер.

Дали там също валеше?

Може би имаха гости. Но не, Дориан би й казал. Мълчанието от другата страна на жицата се проточи и Камила започна да става неспокойна. После чу гласа на майка си:

— Камила, колко се радвам, че се обади. Точно говорехме за теб.

— Татко още ли е толкова разстроен?

— Той… Вече свиква. Бавно.

— Извинявай, мамо. Просто трябваше да…

— Няма нужда да го обясняваш на мен. Помня какво е. Просто искаме да знаем, че си добре и си щастлива.

— И съм добре, и съм щастлива. Казах ти за къщата, за Дилейни. За мен неговата работа е толкова важна, толкова интересна. Мамо… — Тя мина на френски, защото английският й се струваше прекалено обикновен, за да обясни вълнението си.

— Говориш като учен — засмя се Габриела.

— Чувствам се като ученичка. Ученичка, която не може да научи достатъчно неща достатъчно бързо. Тази вечер научих нещо тъжно. — Камила колкото можеше по-бързо разказа за принудителния край на проекта.

— Това е трудно. Твоят професор сигурно е много притеснен.

— Бих искала да помогна. Помислих си, че може би ти би могла да използваш връзките си, за да видиш какво може да се направи, колко е нужно. Помислих си… Дали не можеш да се свържеш с леля Кристин? Мен ме бива да издействам средства за различни начинания, ала тя е още по-добра. Най-накрая намерих нещо, което е наистина интересно, нещо, което е важно лично за мен. Просто трябва да измислим как да отворим нужните портфейли.

— Мога да проверя. Флорида, така ли? Изследователски проект „Брадвил“, доктор Дилейни Кейн. Дай ми няколко дни.

— Благодаря. Благодаря, мамо. Нали ще бъдеш дискретна? Бих предпочела засега той да не знае, че Нейна Светлост Габриела Кординска се интересува от неговата работа. Толкова е чудесно да съм просто Камила, че не искам да рискувам който и да било да направи връзката. Още не.

— Не се безпокой. Семейството след няколко дни заминава за Кордина. Надявах се да си готова да тръгнеш с нас.

— Още няколко седмици, моля те. Ще ти се обадя в Кордина и ще уредя да дойда направо там, когато… Когато си тръгна оттук.

— Грижи се за моето момиченце. Ние го обичаме.

— То също ви обича. До скоро, мамо. Имам толкова неща да ти разказвам.

Камила затвори и като си тананикаше започна да оправя кухнята. За толкова малко време бе постигнала толкова много. Бе доволна от себе си — а това бе нещо, което й бе липсвало през последните няколко месеца. Бе правила обикновени неща, много от които й се бяха изплъзвали, откак бе пораснала.

И разбираше, че до голяма степен сама си бе виновна за това.

Когато беше дете, родителите й се стараеха тя да има нормално детство, или поне колкото бе възможно по-нормално. Правеха всичко възможно да запазят нея, братята и сестра й извън светлината на прожекторите. Но имаше задължения, които растяха заедно с нея.

После пресата се вторачи в нея. Диамантът в короната на Кордина, както я бяха нарекли. И нормалността започна да се разпада. Отначало й се струваше ласкателно, вълнуващо, дори забавно. После леко дразнещо. След почти едно десетилетие непрекъснато внимание, клюки и изфабрикувани статии, след всичките тези години, през които се чувстваше като стока, а не като човешко същество, бе започнала да се задушава.

Ала сега отново можеше да диша. И знаеше, че ще се върне към своя живот по-силна, по-способна и по-малко податлива на потоците от кал.

Бе намерила своята страст и сега щеше да намери начин да й се отдаде. Това бе равновесието, което бе виждала у майка си и лелите си и за което им бе завиждала. Те никога не бяха пренебрегвали задълженията си, но всяка от тях водеше богат и пълноценен живот. Камила също можеше да живее така.

Тя също щеше да живее така.

Някой ден щеше да отиде на разкопки и да бъде част от екипа, който открива! Който търси познание и го отпразнува. Нека да дойде пресата, мислеше Камила, докато приготвяше кафе. Вниманието, докато траеше, щеше само да поддържа интереса към тази област. А това означаваше финансиране.

Бе немислимо да позволи техният проект да завърши предсрочно заради парите. А сега това бе техният проект, помисли със замечтана усмивка. Нейният и на Дилейни. Те го споделяха, така както споделяха къщата, като всеки внасяше своя собствен отпечатък, своя собствен ум, своите собствени умения.

Това бе… чудесно.

Нейното вълнение и страст можеха дори да разпалят въображението на цяло поколение млади жени и да доведат на мода археологията, науката за отминалите народи, култури и обичаи.

Тя спря и се засмя на себе си. Никога не се задоволяваше с малки стъпки. Винаги искаше повече.

Напълни две чаши и ги занесе в хола. Дел бе там, седнал на ужасното диванче, и съсредоточено се взираше иззад очилата си в хартиите, натрупани на коленете му и разпилени по изтърбушените възглавници.

Това, което се надигна в нея, бе дива и чудесна смесица от желание и копнеж. И, откри Камила с бавна и топла въздишка, любов.

Защо бе влюбена в него, помисли с изненада. Не беше ли това… Очарователно? По някое време през сложното и проблематично общуване се бе влюбила до уши в един сприхав, раздразнителен и невъзпитан учен, който по-вероятно би й изръмжал, вместо да й се усмихне.

Той бе груб, взискателен, нетърпелив, лесно избухваше. И блестящ, страстен, неохотно мил. Това бе пленително съчетание, което го правеше неповторим. Не би променила и едно нещичко в него.

Нещо повече, помисли тя и се облегна на стената да го гледа. Дел имаше едно от най-важните качества, които Камила търсеше в един приятел, в един любовник. Имаше чест.

Те бяха тук сами, а той никога не се бе възползвал от това. Всъщност рядко я докосваше и по най-невинния начин. Макар тя да го привличаше — знаеше, че за това не се лъже — собственият му морал не му позволяваше да използва ситуацията.

Устните й трепнаха в усмивка. Това го правеше в крайна сметка джентълмен. Колко би му било неприятно да го нарече така!

Значи бе влюбена в един сприхав джентълмен, който не би си позволил да съблазни своята временна помощничка. Това означаваше, че на нея се падаше да съблазни него.

Тази идея, която до днес бе само една интересна фантазия, сега, когато се бе включило и сърцето й, бе още по-интригуваща, още по-вълнуваща. Любовта, помисли Камила, й даваше чудесно предимство.

Сега ще си имаш работа с мен, каза си тя. И ти, доктор Дилейни Кейн, няма да имаш изход.

Едва не отиде в кухнята да смени кафето с вино. Ала реши, че кофеинът би бил по… по-стимулиращ.

Планът за атака бе прост. И потаен.

Камила се приближи към него и му подаде кафето.

— Какво те е ядосало?

— Моля?

— Какво — повтори тя и посочи към разпилените листи — те е ядосало?

— Просто трябва да го обмисля. Да довърша това проклето писане. Трябва да се върна към разкопките. — Размърда рамото си да го опита. — В лабораторията.

Гърлото й се сви. Ако Дел започваше да си мисли да се върне, значи не можеше да си позволи дълго време да е потайна.

Защото, когато той се върнеше, Камила имаше намерение да отиде с него. Като негова ученичка, като негова помощничка. Като негова любима.

— Работата, която вършиш тук, е също толкова важна и необходима. Макар да съм сигурна, че не те удовлетворява толкова.

— Аз не съм администратор. — Произнесе го така, сякаш бе мръсна дума, и тя се усмихна:

— Скоро ще се върнеш на разкопките. Трябва ти само още малко време да довършиш тук и да се доизлекуваш.

Дел се размърда и за опит се протегна. Ребрата му запищяха. След един час на разкопките щеше да пълзи като бебе, помисли с отвращение. Но лабораторията…

— Да отхвърлим малко работа — подзе той и се изправи малко прекалено рязко. Трябваше да стисне зъби.

— Виж какво ще ти кажа… — Камила внимателно взе кафето от ръката му. — Първо малко ще те разтрия. Винаги сутрин и след дълъг ден се чувстваш по-неудобно. Дай първо да те разхлабя. После, ако още искаш да работим тази вечер, ще поработим.

— Много съм си добре.

— Не си. И ако не се грижиш за себе си, ще забавиш възстановяването си и връщането си на разкопките. — Тръгна с двете чаши към стълбите. — Ела, ще го смятаме само за медицинска терапия.

Болеше го и това го ядосваше. Би могъл да изпие едно хапче, което щеше да го приспи и да му убие времето за работа. Можеше пак да си сложи проклетата превръзка, която щеше още повече да го раздразни. Или можеше да опита този масаж.

Всичко, което трябваше да стори, бе да изтърпи ръцете й върху себе си. А един мъж трябваше да има достатъчно воля, за да го изтърпи.

Освен това, кафето бе у нея. Просто трябваше да я последва по стълбите.

— Можем да го направим и тук.

— Горе е по-лесно — подсмихна се тя. — Диванът е измислен за мъчения, а и във всеки случай е много малък. Няма смисъл да ти бъде неудобно. Просто седни на леглото. Свали си ризата.

Думи, помисли Дел, които повечето мъже биха мечтали да чуят.

Нямаше да мисли за това, напомни си той. Щеше да приеме всичко като медицинска терапия.