Нора Робъртс
Диамантът в короната (2)

Първа глава

Каквото и да можеше да се каже и без съмнение щеше да се каже, това нямаше да бъде импулсивно решение. Нейно Кралско Височество Камила Кординска не бе импулсивна натура. Ала бе отчаяна.

Отчаянието, бе принудена да си признае, се бе надигало в нея от месеци. През тази гореща, лепкава, безкрайна юнска нощ то, въпреки всичките й усилия да го отрече, бе достигнало до треска.

Побеснялото ято папараци, които й се бяха нахвърлили, когато се опитваше да се измъкне от благотворителния прием онази вечер, бе капката, която преля.

Въпреки че охраната се опитваше да ги спре, докато тя успее да се вмъкне в лимузината си с някакви остатъци от достойнство, съзнанието й пищеше: „Оставете ме да дишам! За бога, оставете ме на мира!“.

Сега, два часа по-късно, гневът, възбудата, нервите и чувството на безсилие продължаваха да не й дават мира и Камила крачеше из разкошния апартамент високо над Вашингтон.

На по-малко от три часа на юг бе фермата, в която бе прекарала част от своето детство. На няколко хиляди километра през океана бе миниатюрната държава, в която бе прекарала останалата част. Животът й бе разделен между тези два свята. Макар и двата да ги обичаше еднакво, се чудеше дали някога ще намери мястото си в който и да било от тях.

Бе време, крайно време да го намери някъде.

А за да направи това, трябваше първо да намери себе си. А как можеше да го стори, след като непрекъснато бе обкръжена? Нещо по-лошо, след като започваше да се чувства непрекъснато преследвана? Може би нещата щяха да са по-различни, ако не беше най-голямата от трите млади принцеси от новото поколение на Кордина. И, през последните няколко години, най-достъпната заради американския си баща и времето, прекарано в Щатите.

Но тя бе точно това и нещата не бяха по-различни. В момента й се струваше, че цялото й съществуване бе оковано в рамките на политиката, протокола и пресата. Изисквания, срещи, задължения.

Бе свършила работата си като съпредседател — заедно с майка си — на благотворителната вечеря в помощ на децата с увреждания. Камила вярваше в това, което правеше. Знаеше, че то бе нужно, важно. Ала трябваше ли цената да е толкова висока?

Седмици наред бе организирала това събитие, а удоволствието да види плодовете от работата си бе съсипано от смъртната умора.

А сега се нахвърляха върху нея. Всичките тези фотоапарати, всичките тези лица.

Дори близките й, Господ да ги поживи, тези дни сякаш прекалено много я притискаха. Да се опитва да обясни чувствата си на личната си секретарка й се струваше нелоялно, неблагодарно и невъзможно. Но тази секретарка бе освен това нейната най-отдавнашна и най-близка приятелка.

— Омръзнало ми е да виждам лицето си по кориците на списанията, да чета в тях за предполагаемите ми любовни връзки. Мериън, просто ми е омръзнало други хора да се опитват да ме определят.

— Кралската кръв, красотата и сексът продават списанията. Събери ги трите на едно място, и няма да можеш да насмогнеш с печатането. — Мериън Брийн бе практична жена и тонът й го изразяваше. А тъй като освен това познаваше Камила от дете, тонът й бе по-скоро развеселен, отколкото почтителен. — Знам, че тази вечер беше ужасно, и не те обвинявам, че си потресена. Ако открием как е изтекла информацията откъде излизаш…

— Вече е свършило. Какво значение има кой го е казал?

— Бяха като глутница вълци. Все пак, ти си принцесата на Кордина, страна, която поне за американците звучи приказно. Приличаш на майка си, което значи, че си потресаваща. И привличаш мъжете, както тоталната разпродажба привлича любителите на намаления. Журналистите, особено по-агресивните, от това си изкарват хляба.

— Родена съм с кралската кръв, както и с външния си вид. Колкото до мъжете… — Камила с едно махване с ръка отхвърли цялата мъжка част от човечеството. — Никой от тях не е привлечен от мен, а от съчетанието, същото, което продава идиотските списания.

— Параграф двадесет и две. — Мериън си взе чепка грозде от огромната фруктиера, изпратена от управата на хотела. Макар и външно спокойна, тя бе разтревожена. Приятелката й бе прекалено бледа. И изглеждаше отслабнала. Нищо страшно, което няколко дни във Вирджиния не биха излекували, каза си Мериън. Фермата бе не по-малко безопасна от двореца в Кордина. Бащата на Камила се бе погрижил за това. — Знам, че е досадно да си обградена от телохранители и папараци всеки път, когато се появиш в обществото — продължи тя. — Ала какво ще направиш? Ще избягаш от къщи?

— Да.

Мериън се засмя и си взе още едно зърно грозде. После улови стоманения поглед в светлокафявите очи на Камила и го изпусна.

— Очевидно на благотворителната вечеря си пила прекалено много шампанско.

— Една чаша — уточни спокойно Камила. — И не я допих.

— Трябва да е била доста голяма чаша. Слушай, аз си отивам в стаята като едно добро момиче и те оставям да се наспиш, за да ти мине лошото настроение.

— От седмици мисля за това. — Фантазираше си за това, призна си Камила. Тази вечер щеше да го накара да се случи. — Имам нужда от твоята помощ, Мериън.

— Non, non, c’est impossible. C’est completement fou!

Мериън рядко преминаваше на френски. Тя бе американка до дъното на душата си. Родителите й се бяха установили в Кордина, когато Мериън бе десетгодишна, и двете с Камила оттогава бяха станали първи приятелки. Дребна жена с все още вдигната за приема златистокестенява коса, когато изпадаше в паника, тя започваше да говори на езика на втората си родина. Очите й, с топъл мек син цвят, се разшириха от тревога.

Познаваше това изражение на приятелката си. И се страхуваше от него.

— Не е нито невъзможно, нито ненормално — отвърна спокойно Камила. — Възможно е и е нормално. Трябва ми време, няколко седмици. И ще си ги взема. Като Камила Макджий, не като Камила Кординска. Живяла съм с тази титла почти без почивка, откакто дядо… — Замълча. Още я болеше. От смъртта му бяха изминали почти четири години, а тя още скърбеше за него. Овладя се и продължи: — Той беше нашата опора. Въпреки че до голяма степен беше предал ръководството на сина си, на чичо Алекс, дядо още управляваше. След смъртта му семейството трябваше да полага повече усилия, да се стегне. Не бих и искала да е другояче. С удоволствие бих дала повече по официалната част.

— Но? — Мериън се предаде и седна на облегалката на дивана.

— Трябва да избягам от преследването. Така се чувствам. Преследвана. — Камила притисна ръка към сърцето си. — Не мога да изляза на улицата, без фотографите да ме погнат. Губя себе си в това. Вече не знам коя съм аз. Случва се, напоследък много често, да не се чувствам като себе си.

— Трябва ти почивка. Трябва за малко да спреш.

— Да, ала не е само това. По-сложно е. Мериън, аз не знам какво искам за себе си. Виж Адриен — продължи тя. Адриен бе по-малката й сестра. — На двадесет и една години и вече омъжена. Видя Филип, когато беше шестгодишна, и край. Тя знаеше какво иска — да се омъжи за него, да му роди хубави бебета и да ги отгледат в Кордина. Братята ми са като двете половини на баща ни. Единият фермер, другият специалист по охраната. Аз нямам посока, Мериън. Нищо не умея.

— Това не е вярно. В училище беше блестяща. Когато попаднеш на нещо, което ти е интересно, умът ти е като компютър. Организираш невероятни приеми и работиш неуморно за каузи, които си струват.

— Задължения — въздъхна Камила. — В тях нямам равна на себе си. А за удоволствие? Мога да свиря на пиано, малко да пея. Малко рисуване, малко фехтовка. Къде е моята страст? — Сплете ръце пред гърдите си. — Ще я открия… Или поне ще прекарам няколко седмици без телохранители, без протокол, без проклетата преса, докато се опитвам да я открия. Ако не се измъкна от пресата — довърши тихо, — се боя, много се боя, че направо ще се разпадна на парчета.

— Поговори с родителите си, Кам. Те ще те разберат.

— Мама би ме разбрала. За татко не съм сигурна. — Но се усмихна. — Адриен е омъжена от три години, а той още не може да преживее, че е изгубил малкото си момиченце. А мама… Тя е била на моята възраст, когато се омъжила. Още един човек, който е знаел какво иска. Ала преди това… — Камила поклати глава и отново започна да крачи из стаята. — Отвличането, опитите за убийство срещу семейството. Всичко това ще остане като бегло споменавани факти в учебниците по история, но за нас още е съвсем реално и непосредствено. Не мога да обвинявам родителите си, че се опитват да пазят децата си. Аз бих правила същото. Ала вече не съм дете и имам нужда… да направя нещо сама.

— Значи, ваканция.

— Не, бягство. — Приближи се към Мериън и хвана ръцете й. — Ти си взела кола под наем.

— Да, трябваше да… О, Камила!

— Дай ми ключовете. Можеш да се обадиш в агенцията и да съобщиш, че ще я върнеш по-късно.

— Не можеш да излезеш от Вашингтон.

— Аз съм много добър шофьор.

— Само си помисли! Ако изчезнеш, близките ти ще се побъркат. Пресата също.

— Никога не бих допуснала близките ми да се безпокоят. Още утре сутринта ще се обадя по телефона на родителите си. А на пресата ще бъде съобщено, че съм си взела ваканция и съм заминала в неназована посока. Ти уж случайно ще споменеш нещо за Европа, така че едва ли ще ме търсят в Щатите.

— Трябва ли да подчертая, че онова, което е предизвикало тази лудост, е раздразнението ти, че лицето ти непрекъснато украсява списанията? — Мериън взе едно списание от малката масичка и го вдигна. — Ти имаш едно от най-известните лица в света, Кам. Ти си нестандартна.

— Ще стана стандартна. — Макар да знаеше, че бе глупаво, сърцето на Камила се сви, когато се приближи към бюрото, отвори чекмеджето и извади една ножица. — Принцеса Камила. — Подхвана дългите си до кръста коси и затаи дъх. — Това ли трябва, за да изглеждам съвсем различно?

По лицето на Мериън се изписа ужас, толкова огромен, че би се сторил на Камила комичен, ако не отекваше в собственото й съзнание.

— Не говориш сериозно! Камила, ти не можеш просто… просто да си отрежеш косата. Хубавата ти коса.

— Права си. — Камила й протегна ножицата. — Ти го направи.

— Аз? О, не. В никакъв случай. — Мериън бързо скри ръце зад гърба си. — Знаеш ли какво ще направим сега? Ще седнем, ще изпием по една хубава чаша вино и ще чакаме лудостта да премине. Утре ще се чувстваш по-добре.

Камила точно от това се страхуваше. Страхуваше се, че ще й мине и ще продължи по същия начин. Ще си изпълнява задълженията, ще си върши работата, ще се върне към светлината на прожекторите и към безспорно удобния си живот. И към непоносимото бягство от медиите.

Ако не направеше нещо, каквото и да било, сега, щеше ли да го направи изобщо някога? Или, както предсказваха медиите, щеше да се омъжи за някой от онези лъскави мъже, които се смятаха за подходящи като за жена с нейното положение и ранг, и просто… да продължи.

Тя стисна зъби и вдигна глава с жест, от който приятелката й ахна. После хвана един дълъг кичур коса и го отряза.

— О, боже! — Мериън безсилно се отпусна на един стол. — О, Камила…

— Това е само коса. — Но ръката й малко трепереше. Косата й дотолкова се бе превърнала в част от образа й, от живота й, че едно рязване бе като да си отреже ръката.

Вгледа се в дългия златисточервеникав кичур, който висеше между пръстите й. — Отивам в банята да довърша. Ще имам нужда от помощ за отзад.

 

 

Накрая Мериън все пак й помогна, като истинска приятелка. Когато свършиха, подът бе покрит с кичури и представата, която имаше Камила за себе си с дълга развяваща се коса, трябваше да бъде напълно променена. Щрак тук, щрак там. Чаша вино за кураж. Още едно клъцване за подравняване. И накрая се озова с момчешки къса прическа с дълъг бретон за компенсация.

— Много е… ами, различно — успя да каже Камила.

— Ще се разплача.

— Няма. — Нито, закле се Камила, самата тя. — Трябва да се преоблека и да си събера багажа. Вече закъснявам.

Опакова най-необходимите според нея вещи и бе едновременно изненадана и малко засрамена, че те напълниха до пръскане един куфар и една огромна торба. Облече се с джинси, ботуши, пуловер и върху всичко това дълго черно палто.

Замисли се дали да не си сложи слънчеви очила и широкопола шапка, ала реши, че така би изглеждала като маскирана и не би останала незабелязана.

— Как ти се струвам?

— Не приличаш на себе си. — Мериън я обиколи два пъти и поклати глава. Късата коса я променяше до неузнаваемост и, за изненада на Мериън, промяната бе доста интригуваща. От това златистокафявите очи на Камила изглеждаха по-големи и някак по-беззащитни. Бретонът скриваше царственото чело и придаваше по-младежко излъчване. Без грим лицето й бе свежо, може би малко по-бледо, отколкото би трябвало да бъде. Високите скули изпъкваха, а устните изглеждаха по-пълни. Вместо студена, надменна и елегантна, Камила изглеждаше млада, безгрижна и съвсем мъничко безразсъдна. — Съвсем не приличаш на себе си — повтори Мериън. — Аз бих те познала, но не от пръв поглед и би ми отнело известно време.

— Добре. — Камила погледна часовника си. — Ако тръгна веднага, до сутринта ще съм стигнала достатъчно далеч.

— Камила, къде отиваш?

— Където и да е. — Тя хвана приятелката си за раменете и я целуна по двете бузи. — Не се безпокой за мен. Ще се обаждам, обещавам. Дори и една принцеса има право на някое малко приключение. — Устните й се извиха в усмивка. — Може би особено една принцеса. Обещай, че няма да казваш нищо преди осем сутринта, а след това само на роднините ми.

— Това не ми харесва, ала обещавам.

— Благодаря. — Камила преметна през рамо торбата и се запъти към куфара.

— Чакай. Недей да вървиш така.

— Как?

— Като принцеса. Прегърби се малко, малко разлюлей бедра. Движи се като момиче, Кам, не се плъзгай.

— О… — Тя намести торбата и опита. — Така ли?

— По-добре е. — Мериън замислено допря пръст до устните си. — Опитай се да не си като глътнала бастун.

Камила се поупражни да се движи по-свободно и по-непринудено.

— Ще тренирам — обеща тя. — Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя сутринта.

Мериън се втурна след нея.

— Боже мой! Внимавай. Не говори с непознати. Заключвай вратата на колата. Хм… Имаш ли пари, в теб ли е мобилният ти телефон? Имаш ли…

— Не се безпокой. — Камила се обърна на вратата и се усмихна лъчезарно. — Имам всичко, което ми трябва. Довиждане.

Ала когато вратата се затвори зад гърба й, Мериън започна да кърши ръце.

— На добър час, скъпа приятелко.

 

 

Десет дни по-късно Камила пееше заедно с радиото. Тя обичаше американската музика. Обичаше да пътува. Обичаше да прави точно каквото иска и точно където иска. Не че всичко започна гладко. Знаеше много добре, че родителите й се тревожат.

Особено баща й. В него бе останало твърде много от полицая, така че той не можеше да не си представя всички възможни опасности и беди, които можеха да сполетят сама млада жена. Особено когато тази млада жена бе дъщеря му.

Бе настоял тя да се обажда всеки ден. Камила твърдо настоя на едно обаждане седмично. А майка й — която, както винаги, балансираше нещата — се спазари компромисно за веднъж на три дни.

Толкова много ги обичаше. Обичаше това, което бяха за нея, което бяха един за друг. Което бяха за света. Но бе прекалено да живее живота си, като постоянно се съобразява с това. А и те, бе сигурна, биха се ужасили, че тя се чувстваше толкова задължена да живее, съобразявайки се с нещо друго или с някой друг, освен със себе си.

Имаше и по-практични проблеми. Когато за пръв път отиде в мотел — и само какво преживяване бе това — осъзна, че не можеше да рискува да използва кредитна карта. Ако някой достатъчно умен служител се замислеше над името Камила Макджий и разбереше коя бе тя, едно позвъняване в местните вестници щеше, както би се изразил брат й Дориан, да я попилее.

Като резултат парите й в брой бързо се стопяваха. Само гордостта, инатът и раздразнението от своята непредвидливост я спираха да помоли родителите си да й изпратят средства, с които да продължи пътешествието си.

А и това, в края на краищата, би провалило една от целите й — няколко безценни седмици на пълна независимост.

Чудеше се как се залагат вещи. Часовникът й струваше няколко хиляди долара. Това би било повече от достатъчно, за да преживее. Може би при следващото си спиране щеше да проучи въпроса.

Ала в момента бе прекрасно просто да кара. Пое на север и на изток от Вашингтон и разглеждаше части от Западна Вирджиния и Пенсилвания.

Ядеше в ресторанти на самообслужване, спеше в неудобни мотелски легла. Разхождаше се по улиците на малки и големи градове, блъскаха я тълпи. А веднъж, когато спря да си купи нещо безалкохолно, един продавач не й обърна внимание и Камила му се накара.

Бе чудесно.

Никой, абсолютно никой не я снимаше.

Когато се разхождаше из един малък парк в щата Ню Йорк, видя двама възрастни мъже, които играеха шах. Спря да ги погледа и се захласна в разговора им за световната политика. Бе очарователно и приятно.

Обичаше да гледа как лятото разцъфва в Ню Ингланд. Бе толкова различно от родните й Кордина и Вирджиния. Бе толкова… толкова освобождаващо просто да обикаля там, където никой не я познаваше, където никой не очакваше нищо от нея, където никой не я хващаше на мушката на обектива на фотоапарата.

Усети се, че прави нещо, което досега бе правила само с роднините си и с най-близките си приятели. Отпускаше се и си почиваше.

Всяка вечер за свое собствено удоволствие изброяваше в дневник събитията и впечатленията си от деня.

„Много съм уморена, но приятно уморена“, бе последното, което написа.

„Утре отивам във Върмонт. Оттам трябва да реша дали ще продължа на изток до крайбрежието, или ще направя завой. Америка е толкова голяма. Нито книгите, нито уроците, нито пътуванията със семейството или по служба не са ми показали размерите, разнообразието, изключителната красота на самата страна и нейните хора.

Аз съм половин американка и винаги съм се гордяла с тази част от произхода си. Странно, ала колкото повече съм тук сама, толкова повече се чувствам чужденка. Разбирам, че съм пренебрегвала тази част от своята кръв.

Но вече няма.

Сега съм в малък крайпътен мотел, в планината Адирондак. Много е красива. Не мога да кажа същото за моята стая. Тя е чиста, ала много тясна. Удобствата стигат до сапунче с размер на четвърт долар и две кърпи, грапави като шкурка. Но ако ми се допие нещо безалкохолно, точно пред вратата ми има автомат.

С удоволствие бих изпила чаша хубаво вино, обаче в момента нямам пари за такъв лукс.

Сутринта се обадих вкъщи. Мама и татко са във Вирджиния във фермата, Кристиян и Дориан са с тях. Липсват ми, както и спокойствието и надеждността, които олицетворяват. Ала съм толкова щастлива, че откривам коя съм и че мога да бъда сама.

Вярвам, че съм доста самостоятелна и по-смела, отколкото очаквах. Имам набито око за подробностите и отлично чувство за ориентация. И се чувствам в собствената си компания по-спокойна, отколкото предполагах, че бих могла да бъда.

Нямам представа какво може да означава всичко това в общата схема, но е толкова добре да го знам.

Може би, ако на пазара на труда престанат да се търсят принцеси, ще мога да си намеря работа като екскурзовод.“

Обожаваше Върмонт. Обичаше високите зелени планини, многото езера, лъкатушещите реки. Вместо да тръгне към Мейн или да се отправи на запад, обратно в щата Ню Йорк, започна да скита из щата. Отклони се от магистралата и пое по шосетата през подредените градчета на Ню Ингланд, през гори и полета.

Забрави, че щеше да се опитва да си продаде часовника и отложи търсенето на мотел. Бе отворила прозореца на колата, за да нахлува топлият летен въздух, бе надула радиото и дъвчеше пържените картофи от кутията в скута си, която бе взела от една закусвалня. Не се разтревожи, когато небето започна да се покрива с облаци. Това придаваше такъв интересен цвят на дърветата, извисяващи се от двете страни на пътя, а въздухът, който развяваше косите й, леко миришеше на електричество.

Нямаше нищо против, когато дъждът започна да пръска по предното стъкло, макар това да означаваше или да вдигне прозореца, или да се намокри до кости. А когато една светкавица разсече небето, гледката й хареса.

Ала когато дъждът започна шиба колата, вятърът да вие, а светкавиците в небето станаха ослепителни, реши, че е време да се върне на магистралата и да потърси подслон.

Десет минути по-късно вече се проклинаше, докато се мъчеше да види пътя през плътната пелена на дъжда, която чистачките напразно се опитваха да разтворят.

Сама си беше виновна, помисли мрачно. Навлизаше все по-навътре в бурята, вместо да се измъква от нея. И се страхуваше, че в тъмнината и в проливния дъжд може да пропусне — ако още не бе пропуснала — своя завой.

Не виждаше нищо, освен блестящия черен асфалт, пронизван от собствените й фарове, и стената от дървета от двете страни на пътя. Разнесе се гръм и вятърът разклати колата под нея.

Помисли си дали да не спре и да почака, докато отмине бурята. Но инатът, с който един от братята й обичаше да се подиграва, я накара да продължи. Още само два километра, каза си тя. Щеше да се върне на основния път. Там щеше да намери мотел и отвътре, в безопасност и на сухо, да се наслаждава на дъжда.

Нещо изскочи между дърветата и се хвърли пред колата. Камила имаше една секунда да види очите на елена, блестящи в светлината на фаровете, и още една, за да завърти рязко кормилото.

Колата поднесе, завъртя се в пълен кръг по мокрия хлъзгав път и със зловещо стържене на метал се спря в канавката.

През следващите няколко минути не се чуваше никакъв звук, освен барабаненето на дъжда и собственото й накъсано дишане. После една светкавица я извади от вцепенението.

Тя пое бавно въздух и издиша. Обикновено когато го направеше три пъти, се успокояваше. Ала сега третото издишване прозвуча като ругатня. Камила удари по кормилото, стисна зъби и включи на задна.

Когато натисна газта, колелата се завъртяха и пропаднаха още по-дълбоко. Тя се опита да разклати колата — напред, назад, напред, назад. За всеки сантиметър, който печелеше, губеше по два.

Предаде се и, като сипеше клетви по свой адрес, се измъкна в проливния дъжд да огледа положението.

Не виждаше никакви поражения, освен одрасканата броня. Но беше тъмно. Още по-тъмно, забеляза Камила, защото и единият от фаровете бе счупен. Колата не само бе наполовина на пътя, наполовина извън него, а и предните колела бяха затънали в калта.

Вече мокра и трепереща, седна отново в колата и измъкна мобилния си телефон. Трябваше да повика пътна помощ, а нямаше представа как се прави това. Ала се надяваше операторът да успее да я свърже.

Включи телефона и се взря в екрана. „Няма връзка.“

Идеално, помисли с отвращение. Просто идеално. Карам си на края на света, защото дърветата са красиви, свиркам си, докато попадна в гадна лятна буря и някакъв идиотски елен ме изхвърля в канавката на място, където дори няма обхват.

Изглежда следващата част от нейното приключение щеше да бъде да прекара нощта в колата, мокра до кости.

След десет минути й стана толкова студено, че излезе под дъжда да извади куфара си от багажника.

Следващото преживяване — да се преоблече със сухи дрехи в кола край пътя.

Докато измъкваше куфара, мярна през дъжда бледата светлина на фарове. Без да се колебае, се втурна отново към колата и три пъти натисна клаксона. Подхлъзна се, едва не се пльосна по очи в калта, изкатери се с мъка на пътя и трескаво започна да размахва ръце.

Никоя бяла лимузина не й бе изглеждала толкова великолепна, колкото очукания камион, който с грохот спря до нея. Никой рицар в блестяща броня не й бе изглеждал толкова героичен, колкото тъмният силует, който смъкна прозореца и се вгледа в нея.

В полумрака под проливния дъжд не можеше да види цвета на очите му, нито да добие дори бегла представа за възрастта му. Само видя смътно формата на лицето му и разрошената му коса.

— Закъсах — започна тя.

— Без майтап? — Сега вече видя и очите му под смръщените тъмни вежди — зелени като стъкло и силно раздразнени. Те преминаха през нея, сякаш бе дребно неудобство — факт, от който Камила се наежи, въпреки че се мъчеше да изпитва благодарност — и се насочиха към колата й. — В такава буря е трябвало да спрете на банкета — надвика той вятъра, — а не да излизате от него.

— Много полезен съвет. — Тонът й стана леденостуден и ужасно любезен — умение, заради което братята й я наричаха позьорка. Очите му се върнаха към нея и в тях проблесна нещо, което можеше да е хумор. Или гняв. — Бих ви била много благодарна, ако ми помогнете да я върна обратно на пътя.

— Сигурен съм. — Гласът му бе дълбок, груб и малко уморен. — Обаче ме е страх, че нямате късмет. Забравил съм си суперменския костюм…

Тя го изгледа. Вече виждаше, че непознатият има дълго лице, ъгловато и може би с тридневна брада. Устните му бяха твърди и строго стиснати. С професионална строгост, помисли Камила. Сякаш всеки момент биха могли да изнесат една лекция.

Едва ли бе в настроение да я изслуша.

Мъчеше се да не трепери от студ, мъчеше се да запази достойнство.

— Трябва да има нещо, което да може да се направи.

— Да. — Въздишката му показваше, че това не го прави особено щастлив. — Качвайте се. Ще отидем у нас и ще се обадим на пътна помощ да дойдат да ви издърпат.

В неговата кола? С него?

„Не говори с непознати.“

Предупреждението на Мериън прозвуча в главата й. Разбира се, през последната седмица и половина поне десет пъти го бе забравяла. Но да влезе в колата на непознат на безлюдно шосе?

И все пак, ако бе имал намерение да й стори нещо лошо, нямаше нужда да я кара да се качва в колата му. Можеше просто да излезе, да я удари по главата и да прави каквото иска с нея.

Затова, изправена пред избора между часовете, които трябваше да прекара в неподвижната си кола, и риска да тръгне с него и да намери сухо местенце и, ако е рекъл господ, горещо кафе, тя кимна.

— Куфарите ми са в багажника.

— Хубаво. Идете да си ги вземете.

Камила премигна, ала той просто продължаваше да й се мръщи и тя стисна зъби.

Сияен рицар, как ли пък не. Камила вбесена тръгна през дъжда да вземе багажа си. Този човек бе груб, отвратителен, невъзпитан селяндур.

Обаче ако имаше телефон и кафеварка, можеше и да му го прости.

Замъкна куфарите на задната седалка и седна до него.

Едва тогава видя, че дясната му ръка бе привързана към тялото. Веднага я заля чувство на вина.

Естествено, че не можеше да й помогне нито за колата, нито за куфарите, след като бе ранен. И вероятно изглеждаше невъзпитан, защото го болеше. Като извинение за това, което бе помислила за него, му се усмихна лъчезарно:

— Много ви благодаря, че ми помогнахте. Страхувах се, че ще трябва да прекарам нощта в колата, мокра до кости.

— Нямаше да сте мокра до кости, ако си бяхте стояли в колата.

Искаше й се да изсъска нещо през зъби, ала само преглътна. Дипломатичността, макар и когато не бе заслужена, бе част от нейното възпитание.

— Прав сте. И въпреки това съм ви благодарна, че спряхте, господин…

— Кейн. Дилейни Кейн.

— Приятно ми е, господин Кейн. — Тя прокара ръце през мократа си коса. — Аз съм Камила… — Замълча за миг и се поколеба, когато се усети, че бе на път да каже Макджий. Случката я бе разтърсила повече, отколкото бе предполагала. — Брийн — завърши тя, като назова фамилното име на Мериън. — Къде си ударихте ръката?

— Вижте, хайде да зарежем тези приказки. — Той караше с една ръка през развилнялата се буря, а на тази жена й се плямпаше. Чудничко. — И двамата искаме просто да се измъкнем от дъжда и да уредим да продължите закъдето и да сте тръгнали.

Невъзпитан грубиян, помисли Камила.

— Добре. — Обърна глава и се загледа през страничния прозорец.

Едно предимство — този човек почти не я бе погледнал. Нямаше нужда да се притеснява, че я бе познал.