Нора Робъртс
Диамантът в короната (11)

Десета глава

В крилото за гости на третия етаж Алис спря пред входа на апартамента, който им бяха предоставили за времето на престоя им в Кордина.

Бе дошъл моментът, реши тя, да провери впечатленията си и инстинкта си, що се отнася до Габриела Кординска.

— Мисля си, мадам, дали бих могла да ви помоля да ми отделите малко време. Насаме.

— Разбира се. — Откак за пръв път видя своята гостенка, Габриела преценяваше възможностите си и обмисляше как е най-добре да се държи с нея. Струваше й се, че Алис Кейн предпочита директния подход. Когато бе възможно, самата тя също. — Ще отидем в моята дневна. Там е много приятно, много спокойно.

Докато водеше Алис през двореца към семейните апартаменти, тя говореше за историята на сградата, за колекцията от произведения на изкуството. Продължаваше да поддържа този любезен екскурзоводски тон, докато се настаниха удобно зад затворените врати на елегантната дневна, издържана в розово и синьо.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо, лейди Бригстън?

— Не, мадам, благодаря ви. — Алис седна и скръсти ръце. — Ние очевидно и двете сме наясно с отношенията между нашите деца и неблагоприятния начин, по който са се развили тези отношения това лято — започна тя.

— Да. Вашият син е бил толкова любезен да предостави подслон на моята дъщеря.

— Моля за извинение, но това са глупости. Той го е направил не от любезност, или поне не само. Не че е грубиян, просто е дебелоглав.

Габриела се облегна назад.

— Лейди Бригстън… Алис — обърна се тя топло към нея, доволна, че не се бе излъгала в преценката си. — Не бях сигурна, че постъпвам правилно с Камила, като поканих вашето семейство… И като не й казах нито за поканата, нито за титлата на сина ви. Исках да й дам време да почувства сърцето си и исках да преценя реакцията й, когато види отново сина ви. В момента, в който се срещнаха, разбрах, че в крайна сметка съм постъпила правилно.

— Видяхте ли как се гледаха? Е, преди да настръхнат един срещу друг като куче и котка.

— Да, видях. Те се обичат, ала и двамата позволяват на гордостта да стои между тях.

— При Дел е повече от гордост. Той толкова прилича на баща си. Хвърли му няколко стари кокала, и ще може с часове да ти разказва за жената, на която са били тези кокали преди три хиляди години. Дай му жена от плът и кръв, и Дел не знае какво да прави. Не че е глупав, мадам…

— Бри — прекъсна я Габриела.

Алис си пое дъх и се разположи по-удобно на стола. И тя като сина си познаваше формалностите на протокола, и също като сина си ги намираше малко глупави. Радваше се, че и Нейно Височество бе на това мнение.

— Бри. Той не е глупав. Просто си е един Кейн. От начало до край.

— Не обичам да се бъркам в живота на децата си — подзе Габриела.

— Аз също. Официално.

За момент не казаха нищо, после и двете започнаха да се усмихват.

— Защо да не изпием по едно малко бренди? — предложи Габриела.

Бе хубаво, помисли Алис, когато можеш да видиш жената, която синът ти обича, в очите на майка й. И когато ги харесваш и двете.

— О, защо не?

Габриела с удоволствие стана да вземе бутилката и да налее чашите.

— Имам една идея, която официално не е намеса, но може малко да помогне. Синовете ми биха я нарекли „двойна игра“.

— Цялата съм слух.

Десет минути по-късно Алис кимна:

— Харесва ми вашият стил. Това е добре, след като ще бъдем сватове. — Чу повишени гласове и погледна към прозореца. — Това е Дел. Когато е бесен, боботи като бик.

Едновременно станаха и тръгнаха към балкона. Едновременно сплетоха ръце и погледнаха надолу към своите деца.

— Карат се — съобщи Габриела с натежал от вълнение глас.

— Страхотно, нали?

— Не би трябвало да подслушваме.

— Ние просто си стоим тук и дишаме чист въздух. Не сме виновни, ако те си викат.

— И аз така мисля.

Габриела понечи да се приближи още малко към балкона и в този момент чу как вратата на дневната й се отвори и после се затръшна.

— Тук ли е още онова магаре Кейн?

Тя ужасена затвори очи и се обърна към мъжа си, който идваше към отворената врата на балкона.

— Рийв… — прошепна Габриела.

— Вие трябва да сте бащата на Камила. — Алис с усмивка пристъпи напред и му подаде ръка. — Аз съм майката на магарето. Ние тук точно се преструвахме, че не подслушваме, докато те си крещят в градината. Не искате ли да се включите?

Той ги зяпна, висок мъж с посребрена черна коса, а жена му избухна в безпомощен смях.

— Ами… — бе всичко, което успя да каже Рийвс.

 

 

Тя не бе имала намерение да спори. Всъщност Камила си бе заповядала да не се лови на никаква въдица, която Дел можеше да й хвърли. Магаре такова. Караше го да препуска по градинските алеи и не се отдаде на удоволствието, което обикновено изпитваше от ароматите, цветовете, очарованието.

— Особено се гордеем с нашите розови градини. В тях са представени повече от петдесет сорта, включително увивни видове, засадени край така наречената La Promenade de Rose. По-обикновените лехи в далечните краища според мен добавят чар към елегантността.

— Пет пари не давам за розите.

— Много добре, ще продължим към вътрешните градини. Това е изключително красиво място, където…

— Да престанем. — Той я хвана за ръката и я завъртя.

— Не съм ви дала разрешение да ме докосвате, сър.

— Кажи го на някой, който не те е виждал гола.

Страните й пламнаха, ала гласът й остана студен:

— Нито ми е приятно да ми бъде напомняно за предишните ми погрешни преценки.

— До това ли се свежда всичко? До твоите погрешни преценки.

— Ти беше този, който го прекрати.

— Ти беше тази, която си замина.

— Ти ми каза да си замина!

— Все едно че някога си слушала нещо, което съм ти казвал. Ако беше откровена с мен от самото начало…

— Как смееш! — вбеси се тя и издърпа ръката си. — За откровеност ли ми говорите, лорд Дилейни?

Той прояви благоприличието да се изчерви.

— Това няма нищо общо с нищо. Не съм ти казал и че съм боледувал от шарка, когато бях десетгодишен, а това не е по-важно.

— Титлата ти едва ли е шарка.

— Това е просто титла, нещо, което съм наследил от баща си, и не…

— Аха! Титлите и произходът нямат значение, когато са твои, само когато са мои. Тъпак!

— Чакай малко. Не е същото и ти го знаеш. Аз не се възприемам по този начин. Не се възползвам от този факт и през половината време дори не си го спомням. Не живея в дворец и…

— Аз също! Живея във ферма! Това е домът на вуйчо ми. Ти казваш, че през половината време не мислиш за титлата си. Аз нямам друг избор, освен да мисля за нея всеки ден, да се съобразявам с нея за всичко, свързано с обществения ми живот и за повечето неща, свързани с личния ми живот. Просто исках време, малко време да поживея така, както живееш ти, да имам това, което ти приемаш за дадено. Свобода. И я получих — завърши Камила разпалено. — Независимо дали съм била права, или не, взех онова, което ми трябваше, защото се страхувах, че…

— От какво се страхуваше?

— Сега няма значение. Вече не става въпрос за това. Ще го смятаме за лош късмет, че по време на онази буря се озовах там, където се озовах. — Тя се овладя. — А сега няма да притеснявам вуйчо си, като се карам с един от неговите гости, колкото и да е непоносим. Предлагам, докато си тук, да правим всичко възможно да не си пресичаме пътищата. — Обърна му гръб. — Нямам какво повече да ти кажа.

— И на това му се вика гостоприемство… Прочутото кординско гостоприемство.

Камила се извъртя обратно към него, потресена до мозъка на костите си.

— Майка ми… — Тя едва не се задави. — Майка ми покани теб и твоето семейство в нашата страна, в дома на брат си. Ти ще получиш цялото внимание… Публично, от моето семейство и от мен. А насаме… — Камила изсъска през зъби една обида, по-често чувана във френските бордеи, отколкото в градината на един палат.

Дел само вдигна вежди:

— Добър език, Ваше Височество.

— А сега вече нямаме какво повече да си кажем.

— Аз имам да ти казвам много неща, сестричке.

От тона му и от израза, който използва, в гърлото й се надигнаха сантиментални сълзи. Тя му обърна гръб и направи всичко възможно да ги преглътне.

— Сър, вие сте свободен.

— О, я стига. — Загубил търпение, той я обърна към себе си. После видя блестящите в очите й сълзи и замръзна. — Какво правиш? Престани. Ако си мислиш, че като се разревеш, ще ме накараш да се чувствам като мръсник, не си познала. — Отстъпи крачка назад и пъхна юмруци в джобовете си. — Господи, виж какво, нямам носна кърпичка, така че стига си подсмърчала.

— Махай се. — Изтърколилата се сълза я ужаси не по-малко, отколкото него. — Влез вътре, върни се в Америка, върви по дяволите, но се махни.

— Камила… — Дел объркано пристъпи отново към нея.

— Ваше Височество. — По алеята се появи Мериън, официална и в същото време безкрайно любопитна. — Моля за извинение, ала госпожица Латимър пристигна и беше настанена в стаята й.

— Сара? — Дел изненадано погледна към Камила. — Поканила си Сара в двореца?

— Да. Веднага идвам, Мериън. Благодаря ти. Би ли изпратила лорд Дилейни до стаята му, или където поиска да отиде? Моля, извинете ме, милорд.

— Милорд? — Мериън внимателно се вгледа в него, когато Камила бързо се отдалечи. Разкъсваше се между желанието да го изравни със земята, задето бе наранил най-скъпата й приятелка, и съчувствието заради толкова ясно изписаното на лицето му нещастие. — Мога ли да ви покажа останалата част от градините?

— Не, благодаря. Освен ако имате някое удобно езеро или фонтан, в което да се удавя.

Мериън само се усмихна:

— Сигурна съм, че ще можем да ви услужим.

 

 

Той се чудеше дали няма да направи услуга на всички, ако просто си замине. Майка му щеше да се вбеси, баща му да се слиса. И двамата щяха да се почувстват неудобно, но Камила очевидно щеше да изпита облекчение.

И нямаше да трябва да я вижда, да я гледа и да се опитва да не си спомня как изглеждаше по джинси и тениска, докато пържеше яйца. Не че сега имаше нещо общо с този образ.

Бе изискана, блестяща и елегантна като диамантите, които проблясваха в ушите й. И също толкова студена, както се опитваше да си внуши.

Ала му мина през ума, че не може да я остави да го изгони — така, както я бе изгонил той. Щеше да остане, ако не за друго, то за да й покаже какво значи характер.

Не бе трудно да не я среща. Дворецът нямаше нищо общо с петстайната къща във Върмонт.

И не можеше да каже, че по някакъв начин не се забавлява. Харесваха му братята й, братовчедите й. Сякаш гледаше бягаща глутница красиви вълци, съвсем малко опитомени.

Като единствено дете никога не бе знаел какво значи голямо весело семейство. Което, както скоро откри, бе точно това, което бяха под титлите и лустрото. Семейство. Толкова близки, че му бе трудно да запомни кои са братя и сестри, кои братовчеди.

Няколко от тях го склониха да отиде в конюшнята, която се оказа истински конски дворец. В момента, в който откриха, че може да язди, го покачиха върху един кон.

Така се запозна с Александър, владетеля на Кордина, с неговия брат, принц Бенет, с вуйчовците на Камила. И с баща й, Рийв Макджий.

— Сър. — Един от младите мъже, според него Дориан, ги представи официално.

Дел се размърда на седлото. Бе обучен, разбира се, но минаваха месеци и години, без да му се налага да се придържа към протокола. Не му харесваше сега да трябва да го изрови, а още по-малко му харесваше да се чувства оглеждан критично от три чифта студени очи.

— Добре дошъл в Кордина, лорд Бригстън — произнесе Алекс с любезен и едва доловимо сдържан тон. — И в моя дом.

— Благодаря ви, сър. — Дел успя да направи нещо като поклон, яхнал игрив жребец.

— Щастливи сме, че сте тук и че можем да ви се отблагодарим за гостоприемството, което сте проявили към моята племенница. — Под любезността се усещаше острота. Алекс се постара тя да се усети.

— Конят иска да препусне — обади се Бенет, защото му стана мъчно за Дел. Горкият нещастник, помисли той. Сам срещу всички. — Струва ми се, че ще можете да се справите с него.

Дел усети бързото клъцване от думите на Алекс — като резка от наточен меч за фехтовка. Предпочете да насочи поглед към по-дружелюбния му брат.

— Той е истински красавец.

— Ще ви оставим да се насладите на ездата. Би ми било интересно да поговоря с вас за вашата работа — добави Александър. — След като принцеса Камила толкова се е пристрастила към нея.

— На вашите услуги, сър.

Алекс кимна и насочи коня си към конюшнята. Бенет хвърли към Дел един поглед, в който се четеше известно съжаление, и последва Алекс. Рийв завъртя коня си, докато се озова рамо до рамо с Дел.

— Вие — заяви той и посочи към синовете и племенниците си. — Заминавайте. — После се обърна към Дел. — Време е да си побъбрим с вас — добави, когато ехото от копитата отшумя по хълма. — Чудя се дали можете да ми кажете една добра причина да не ви счупя врата.

Е, помисли Дел, сега поне нямаше нужда от протокол и политика. Човекът имаше вид, сякаш нямаше никакъв проблем да му счупи врата. Бе здрав, широкоплещест, а ръцете му изглеждаха груби и очевидно го сърбяха.

И според Дел приличаше повече на воин, отколкото на който и да било фермер, когото бе виждал.

— Съмнявам се — реши той. — Тук ли желаете да го направите, или на някое по-усамотено място, където можете да изкопаете един плитък гроб и да ме хвърлите в него?

Рийв се усмихна тънко.

— Да пояздим. Имате ли навика да приемате заблудени млади жени в къщата си, Кейн?

— Не. Тя беше първата. Мога да ви обещая, че ще бъде и последната.

Денят бе топъл, ала ветровит. Дел не можеше да понася, че се поти. Този човек имаше очи като лазери.

— Искате да ви повярвам, че сте я приели заради доброто си сърце. Не сте имали представа коя е тя, макар че лицето й е върху кориците на списанията, във вестниците, по телевизионните екрани по цял свят. Не сте имали намерението да я експлоатирате, да използвате влиянието й за собствена изгода. Нито да изтъргувате с пресата истории как сте я вкарали в леглото си?

— Я чакайте малко! — Дел спря коня си и сега неговият поглед прогаряше. — Аз не използвам жените. Изобщо не бих могъл да я използвам, защото ако се бях опитал, тя щеше да ме изрита в зъбите. Нямам време за клюкарски списания и за телевизия и не съм очаквал някоя избягала принцеса да е заседнала на банкета на шосето в бурята. Тя каза, че е останала без пари, затова й предоставих място, където да живее, и й дадох работа. Не съм й задавал много въпроси и не съм й обръщал много внимание.

— Е, очевидно достатъчно внимание, за да я вкарате в леглото си.

— Точно така. И това не засяга никого, освен нас. Ако искате да ми теглите един ритник заради това, давайте. Но ако започнете да ме обвинявате, че съм взел онова, което се случи между нас, и съм го превърнал в някаква евтина вестникарска историйка, аз ще ви изритам.

Правилен отговор, помисли Рийв. Съвсем правилен. Той се размърда на седлото. Момчето си го биваше, каза си доволен. Ала нямаше причина да не го поизмъчи.

— Какви са намеренията ви към дъщеря ми?

Пламналото от гняв лице на Дел побледня.

— Моите… Моите… Какво?

— Чу въпроса, синко. Завърти си езика в устата и отговори.

— Нямам никакви намерения. Тя дори не иска да говори с мен. Не й се мотая в краката.

— И това точно когато бях започнал да мисля, че все пак не си пълно магаре. — Рийв отново завъртя коня си. — Дай на жребеца един хубав галоп — посъветва го той. — И внимавай да не паднеш и да не си счупиш дебелата глава.

Докато яздеше обратно към конюшнята, Рийв мислеше, че разговорът може да не беше точно какъвто си го бе представяла жена му, когато го помоли да си поговори с Дел по мъжки. Но определено бе удовлетворителен.

 

 

На Камила също щеше да й бъде приятен един хубав галоп. Ала дамският чай изискваше нейното внимание и нейното присъствие. Тъй като времето бе много хубаво, приемът бе организиран на южната тераса и в розовата градина, така че гостенките можеха да се наслаждават на изгледа към Средиземно море и на аромата на цветята.

Леля й се бе спряла на небрежно-елегантен стил, така че масите бяха с покривки с топъл прасковен цвят, а съдовете — в тъмно кобалтовосиньо. Плитките купи преливаха от още весели тропически цветя, а сервитьори с бели сака наливаха шампанско и чай. На всяка дама бе подарена по една сребърна пудриера, върху която бе гравиран кралският герб.

В сенките на потънала в цветя беседка тихо свиреше арфа.

Леля й Ив, помисли Камила, знаеше как да създаде приятна обстановка.

Жени в развяващи се рокли се разхождаха из градината или се събираха на групички. Камила знаеше своите задължения и се движеше сред гостите, хванала в ръка чаша с шампанско. Усмихваше се, разменяше любезности, приказваше, а всички мисли за Дел бяха изгонени в едно ъгълче на съзнанието й и безмилостно заключени там.

— Не мога да те видя. — Ив я хвана под ръка и я отведе настрани. Тя бе дребна жена с буйна гарвановочерна коса, прекрасна рамка за нежното й лице. Тъмносините й очи светеха, докато водеше Камила към края на терасата. — Сега няма достатъчно време — продължи тя с глас, в който все още се долавяше провлаченият говор на родния й Тексас, — но по-късно искам да ми разкажеш всичко за твоето приключение. До най-малките подробности.

— Мама вече ти е разказала.

— Разбира се — засмя се Ив и я целуна по бузата. Габриела не само й бе разказала, тя бе договорила помощта й в заговора. — Но това е информация от втора ръка. Предпочитам първоизточника.

— Очаквам чичо Алекс да ми се скара.

Ив вдигна вежди:

— Това безпокои ли те?

— Не искам да го разстройвам.

— Ако аз се безпокоях за това, досега да съм си изгризала ноктите от притеснения. — Ив сви устни и огледа безупречния си маникюр. — Глупости. Той трябва да е това, което е — добави по-сериозно и погледна към синьото море, което миеше бреговете на втората й родина. — Толкова много отговорности. Чичо ти Алекс е роден с тях, възпитан за тях. Както и ти, миличка. Ала той ти вярва, напълно. И е много заинтригуван от твоя младеж.

— Това не е „моят младеж“.

— Ами… Добре. — Ив много добре си спомняше как се мъчеше да твърди, че Алекс, престолонаследникът на Кордина, не е неин. — Да кажем, че вуйчо ти се интересува от работата на лорд Дилейни… И от твоя интерес към нея.

— Леля Крис помогна страхотно — отбеляза Камила и погледна към по-голямата сестра на Ив. Официално тя не бе леля на Камила, но в семейството всички се чувстваха роднини.

— Крис от всичко най-много обича една добра кампания. Това е защото се е омъжила за тексаски политик. Сенаторът с голямо удоволствие обсъди изследователския проект „Брадвил“ със своите колеги от Флорида.

— Много съм благодарна на леля Крис, че го убеди да го стори. Между другото, тя изглежда чудесно.

— Като младоженка — съгласи се Ив. — След пет години брак. Радвам се, че го намери. Независимо дали става за пет минути, или за петдесет години, когато е правилно, човек го разбира. — Тя бързо стисна ръката на Камила. — А когато го разбереш, ако си умен човек, не приемаш отказ. Нещо такова си струва да се бориш за него. Е, работата ни чака.

Камила се спря до масите и намери три безценни минути да поговори с братовчедка си Мариса. Гледаше сестра си Адриен, която седеше и с очевидно удоволствие разговаряше с една възрастна италианска графиня, която бе глуха като пън.

Хана, съпругата на вуйчо й Бенет, й махна да отиде при нея на една сенчеста маса, където тя пиеше чай с кифлички с майката на Дел.

— Ние с лейди Бригстън имаме много общи познати — обясни Хана. — Досега я разпитвах за нейната работа, а сега вече си мечтая да хукна да копая кости на динозаври.

На времето Хана бе представител на Великобритания и приключенията бяха част от нейната работа. Ала като принцеса и майка на двама буйни сина бе сменила едно приключение с друго.

Като дипломатически представител трябваше съзнателно да не подчертава външния си вид и да забрави за любовта си към модата, но сега можеше да й се отдаде. Тъмнорусата й коса бе прибрана в стегнат кок. Роклята с презрамки бе със същия зелен цвят като очите й и откриваше атлетични рамене.

— Аз самата бих искала — усмихна се Камила и седна, подчинявайки се на жеста на Хана. — Макар да си представям, че това е тежка и изморителна работа. Сигурно я обичате — обърна се тя към Алис.

— Това е нещото, което винаги съм искала да правя, още от дете. Другите момиченца събираха кукли, аз събирах вкаменелости.

— Толкова е хубаво човек винаги да знае какво иска и да може да работи за него — отбеляза Камила.

— Наистина. — Алис наклони глава. — И невероятно вълнуващо, струва ми се, да намери призванието си и да работи за него.

Хана се усети и стана.

— О… Бихте ли ме извинили за момент? Трябва да поговоря с госпожа Кетрайт. — Тя размени един бърз и многозначителен поглед с Алис и изчезна.

— Семейството ви, ако мога да отбележа, Ваше Височество, е чудесно.

— Благодаря ви. Съгласна съм с вас.

— Аз по принцип се чувствам по-удобно в мъжка компания. Просто нямам кой знае какво да си кажа с жените. Според мен те прекалено много се впечатляват от най-странни неща. — Махна с ръка. Камила забеляза, че ноктите й са къси и без маникюр. — Ала с майка ви и с лелите ви се чувствам като у дома си. Нищо чудно, че вече ви обичам.

— Благодаря ви — повтори Камила, вече смутена. — Много мило от ваша страна.

— Много ли сте сърдита на сина ми? Не че ви обвинявам — продължи тя, преди Камила да бе успяла да измисли някакъв дипломатичен отговор. — Той може да бъде толкова… Коя дума търсех? О, да. Твърдоглав. Толкова твърдоглав. Наследил го е от баща си, така че нищо не може да се направи. Сигурно много ви е измъчил.

— Не, съвсем не.

— Няма нужда да бъдете тактична. — Тя потупа Камила по ръката. — Сега сме само двете, а аз добре познавам моето момче. Ужасни обноски… Донякъде по моя вина, не мога да го отрека. Никога не съм обръщала внимание на любезностите. Безобразен характер, който му е по наследство от баща му, непрекъснато за нещо се кара. След като избухне, през половината време вече не си спомня защо, което за отсрещната страна е дразнещо и вбесяващо. Не мислите ли?

— Да… — засмя се с половин уста Камила и поклати глава: — Лейди Бригстън, поставяте ме в много неловко положение. Нека кажем, че аз се възхищавам от работата на вашия син, от подхода му и от страстта му към нея. Що се отнася до личните отношения, би могло да се каже, че имаме конфликт на стиловете.

— Добре сте възпитана, нали? — Габриела я бе предупредила, че няма да може лесно да пробие самообладанието й. — Имате ли нещо против да ви разкажа една малка приказка? Имало едно време едно младо американско момиче, едва навършило двадесет и една години и току-що излязло от колежа. То имало една страст, една изгаряща амбиция. Палеонтологията. Повечето го мислели за лудо — добави Алис и намигна. — Каква работа може да има една млада жена с динозавърски кости? Успяла да измоли да участва в едни разкопки, едни определени разкопки, защото се възхищавала от човека, който ги ръководел, от неговия подход и страст към работата. — Замълча, усмихна се и отпи от чая си. — Четяла неговите книги, четяла статии от и за него. За нея той бил голям герой. Представете си реакцията й, когато се оказало, че това е онзи едър, раздразнителен и нетърпелив мъж, който почти не забелязвал присъствието й, а когато го забелязвал, това било само за да се оплаче от него.

— Прилича на баща си — промълви Камила.

— О, направо му е одрал кожата — съгласи се Алис с известна гордост. — Те стреляли обиди един срещу друг, грубият мъж и нахаканата млада жена. Повечето стреляла тя, защото той бил толкова твърдоглав, че най-добрите й изстрели отскачали от главата му. Това било направо вбесяващо.

— Да — каза Камила почти на себе си. — Вбесяващо.

— Той бил очарователен. Толкова умен, толкова красив, толкова — привидно — безразличен към нея. Макар че започнал да омеква, съвсем малко, когато се оказало, че тя е дяволски добра в работата и има остър и търсещ ум. Мъжете от семейство Кейн ценят острия търсещ ум.

— Така изглежда.

— Тя лудо се влюбила в него и след като престанала да се ядосва на себе си заради това, впрегнала острия си ум в работа. Преследвала го, което го нервирало. Той намирал всякакви причини защо не може да стане. Бил с петнадесет години по-възрастен от нея, нямал време за жени и така нататък. Тя самата имала някои съмнения. Историята с титлата лорд Бригстън не се вписвала много добре в нейната американска представа за живота. Това би могло да я обезкуражи, но тя била упорита и дълбоко в сърцето си знаела, че той има чувства към нея. А тъй като титлата вървяла с мъжа, а тя искала мъжа, решила, че ще преживее и титлата. Какво друго й оставало, освен да го прелъсти?

Тъй като Алис погледна въпросително към Камила, тя кимна послушно:

— Естествено.

— Той заеквал, пелтечел и няколко прекрасни мига приличал на изпаднал в паника кон, затворен в горящ обор. Ала тя не отстъпвала и три седмици по-късно вече били женени. Изглежда, че този подход работи добре — завърши Алис с усмивка.

— Това е била една възхитителна млада жена.

— Да. И е родила един възхитителен, макар и дебелоглав син. Обичаш ли го?

— Лейди Бригстън…

— О, моля те, наричай ме Алис. Гледам те и виждам една млада жена, толкова умна, толкова свежа, толкова нещастна. Знам си мястото, но гледам Камила, не Нейно Кралско Височество.

— Той вижда титлата и забравя жената, която я носи.

— Ако го искаш, не го оставяй да я забрави. Сложила си цветя в къщата — добави тихо. — Аз самата не помня някога да съм правила такива неща. Знаеш ли, че той ги запази, след като ти си тръгна?

Очите й плувнаха в сълзи.

— Не ги е забелязвал.

— Забелязваше ги. Част от него искаше да се отдръпне от теб и да се зарови отново в работата. Представям си, че вие двамата, силни и способни млади хора, ще се справите чудесно, ако вървите всеки по своя си път. Ала се чудя какво бихте могли да направите, ако преодолеете тази бариера от гордост и обида и тръгнете заедно. Ти не се ли чудиш?

Да, помисли Камила. Непрекъснато.

— Казах му, че го обичам — прошепна тя. — А той ме изгони.

— Какво магаре — въздъхна Алис. — Добре тогава, ще ти дам един малък съвет. Накарай го да пълзи, преди да ти го каже и той. Ще му се отрази добре. Не се съмнявам, че ще успееш.

 

 

Дел с мъка издържаше официалната и както му се струваше безкрайна вечеря. Бяха го настанили между една глуха италианска графиня и сестрата на Камила, Адриен. Единственото хубаво нещо бе, че бащата на Камила бе чак в другия край на огромната зала.

Така щеше да му е по-трудно да го намушка с ножа за риба.

Докато сервираха основното ястие, вече бе променил първоначалното си мнение за Адриен като за празноглаво красиво момиче. Тя се оказа просто една невероятно мила жена, безкрайно щастлива и ненатрапчиво чаровна.

Помощта й при общуването с графинята запази разсъдъка му. А когато Адриен го погледнеше с блеснали очи, виждаше в тях нещо от дяволития смях на Камила.

Усети се, че й разказва за работата си, когато тя му задаваше въпроси специално, за да го насърчи. Чак по-късно му дойде наум, че нейният талант бе да предразполага хората.

— Нищо чудно, че Камила е толкова очарована — усмихна се Адриен. Тя имаше, забеляза той, успокояващия глас на майка си и яркосините очи на баща си. — Камила винаги е обичала пъзелите, а вашата работа е всъщност точно това, нали? Един много сложен пъзел. Мен никога не ме е бивало да ги редя. Скоро ли ще се върнете във Флорида?

— Да, много скоро. — Изобщо не би трябвало да бъда тук, каза си Дел.

— Когато децата ми пораснат още малко, ще ги заведем там. В Дисниленд. — Тя погледна през масата към съпруга си.

По-късно Дел щеше да мисли и за този поглед. За чистото удоволствие в него. Погледът, който не се появяваше в очите на Камила, помисли той, освен в най-кратки моменти.

Имаше го. Дел си спомняше, че го имаше, когато се бе изтегнала на брега на неговото езеро. „Доволната Камила“, така я бе нарекъл. А сега този поглед си бе отишъл.