Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (9)

9.

Даг се прибра чак към полунощ. Фаун надигна глава, разбърка жаравата с пръчка и запали остатъка от свещта. Той й се усмихна, но погледът му беше някак отнесен.

— Чудех се дали ще имаш време да поспиш?

— Малко. Потегляме призори.

— Не е хубаво да тръгваш изморен. Ако искаш, мога да остана будна цяла нощ и да те вдигна? — И без това не оставаше много време.

— Не. Ще минат да ме вземат. Ще опитам да тръгна тихо.

— Да не си посмял да се изнижеш, без да ме събудиш — отвърна тя малко гневно. После го въведе в шатрата, където целият му багаж бе сгънат на купчинки. В единия край бяха лъкът и пълен колчан със стрели. — Мислех да ти опаковам нещата, но после реших, че ще искаш да ги провериш.

Той коленичи и започна да й подава вещите, които щяха да му трябват. Фаун се мъчеше да ги натъпче максимално плътно в дисагите. Остави единствено дайрето в кожения му калъф. Фаун искаше да го попита дали няма да му трябва при празнуването на убийството. Може би просто искаше да го запази при този извънреден поход. Въобще не й се мислеше за другата възможност. Тя закопча каишките и се обърна към последния предмет на сандъка, до примигващата свещ.

— Нямаш споделящ нож. Искаш ли да вземеш този? — попита и му подаде канията.

Даг се намръщи. Измъкна костеното острие и погледна избледнелите надписи.

— Дар каза, че не работи.

— Знам. Просто за всеки случай. Ако няма други възможности.

— В отряда ще има поне десет ножа.

— Колко човека тръгвате?

— Седемдесет.

— Ще стигнат ли?

— Кой знае? И един е достатъчен, но може да се наложи всички да се жертват, за да попадне на точното място в точното време. Феърболт ще задържи останалите патрули и ще привика някои от действащите. Но освен за изпращане на помощ трябва да помисли и за отбрана.

— Мислех, че изпращането на подкрепления е най-добрата защита.

— Донякъде. Нещата може да тръгнат на зле в Рейнтрий, но може да се появи и някоя злина тук, в Олеана. И без това вече изоставаме с графика. Възможността не е малка. Това, че злините се появяват случайно, е неприятно. Когато минават месеци без нито една, всичко е добре. Но ако се появят няколко наведнъж, може да ни прегазят. — Той прибра ножа и й го подаде със смръщено лице. — По-добре да не го вземам. Знаеш, че имам навика да се втурвам презглава в неприятностите, а сега работата ми е друга.

Тя прие думите му и ножа с кимване, въпреки че сърцето я болеше.

— Имам няколко идеи — заговори Даг, личеше си, че умът му витае някъде. Даже на няколко места. — Но ще ми трябват по-пресни новини от тези на куриерката. Тя почти е уморила коня си, но са й трябвали два дни, за да стигне дотук. Донякъде нещата на Вълчи хребет се оплескаха заради остарялата информация. Макар че сигурно пак щяхме да постъпим така, ако знаехме какво ни очаква. Ако бяхме изпратили още хора на хребета, вероятно и те щяха да загинат. И без това не бяхме много. Помощта от съседните провинции така и не дойде навреме.

Фаун беше сигурна, че отрядът му няма да пести силите си по пътя.

Имаше толкова малко неща, които да направи за него. Чорапи, стрели, опаковане. Все работи, с които се бе справял през годините, преди тя да се появи и да обърка живота му. Можеше да го заведе в леглото и да се любят, но Даг очевидно имаше нужда от почивка и трезв разсъдък. Тя надигна ръце и започна да разкопчава ризата си. Погледът й падна върху златните топчета на брачната връв. „Трябва да мисли за мисията си, а не за мен“. А им оставаше толкова малко време.

— Даг…

— Кажи, Искрице. — Пръстите му нежно погалиха къдриците й.

— Можеш да ме усещаш чрез брачната връв, нали? Както и останалите женени. Мари и Катагус също се усещат, нали?

Той кимна. Фаун изхлузи ризата от дългото му мускулесто тяло и я сгъна до приготвения панталон за езда.

— А аз не мога. Повярвах на думите ти, че вървите ни са като на другите, но не мога да те усетя.

— Другите ще ти казват.

— Да, само че не мога да ги питам по двадесет пъти на ден. Катагус не обича да му досаждат. Освен това той ще си има свои притеснения за Мари.

— Вярно.

Тя се измъкна от своята риза. Пръстите му леко я погалиха. Докосването я накара да потрепери.

— Искам сама да мога. Не можеш ли да направиш нещо, така че да те чувствам? Като останалите?

— Не и по същия начин. Ти не си Езернячка.

И никога нямаше да бъде, но думите му привлякоха вниманието й.

— Има ли друг начин?

— Нека да помисля, Искрице. Ще е нужна много специфична работа със същността.

Да, въобще не беше възбуден. Нищо чудно, ако беше дори наполовина разсеян като нея. Тя чувстваше, че трябва да го накара да се любят, но за първи път интимността й се струваше насилствена и ненужна. Това въобще не й хареса.

— Изглеждаш напрегнат. Искаш ли да легнеш и да те разтрия? Ще ти помогне да заспиш.

— Искрице, не е нужно…

— И масаж на краката.

Той се превъртя на постелята и се предаде с въздишка. Фаун започна от врата му. Мускулите му бяха напрегнати, но постепенно той започна да се отпуска в ръцете й. Без да бърза, тя слезе по цялото тяло, чак до пръстите на краката. Без правене на любов, просто с обич.

Може би липсата на очаквания даде плод, защото той започна да се възбужда. Тази нощ наистина нямаше да се спи много. Фаун се наведе и го целуна. Ръката му започна да се плъзга по тялото й. Тя се опитваше да попие всяко чувство и да го запази максимално дълго, но времето летеше.

Даг се надигна и проникна в нея, много по-лесно от първия път в брачната им нощ. Фаун се усмихна при спомена. Изпита известно съжаление, че нощта не е подходяща за зачеване. При тези отчаяни обстоятелства можеше и да се изкуши да пробва, преди да се е излекувала напълно. Все пак щеше де е лоша поличба да зачене първото им дете от страх и отчаяние. „Даг ще се върне. Трябва да се върне“.

Той пъхна ръка под нея и я превъртя върху себе си. Фаун се намести с кикот и погледна любопитно надолу. Лицето му отново изглеждаше отнесено и тя се притесни, че може да развалят интимния момент заради утрешните тревоги.

За щастие това не се случи. Но той я гледаше през премрежените си клепачи и започна някакви странни движения. Докосна връвта на лявата й ръка, след това челото, сърцето, корема, слабините и отново китката.

— Какво правиш?

— Не съм сигурен. Нещо инстинктивно. Може би малко работа със същността на лявата си ръка.

Всъщност не бяха използвали призрачната ръка по време на любов, откакто десницата му се бе оправила. На Фаун й липсваха мистериозните ласки. Може би не трябваше да се радва, че се е омъжила за тъмен магьосник, а не за прост фермер. Но това, което правеше той в момента, беше различно.

— Опитвам да подсиля малко същността ти, така че да се настрои към моята същност във връвта. Ако се отвориш максимално към мен, ще успея да използвам естествените канали. Не съм сигурен какъв ще е ефектът, но…

Тя отвори очите и сърцето си към него.

— Имаш ли нужда от кръв?

Не беше сигурна дали звукът, който издаде, беше хлипане, или смях.

— Не мисля. Просто ме обичай…

Тя отново налучка ритъма, пое любенето и остави магиите на него. Очите му бяха станали чисто черни. Лявата му ръка продължаваше да се движи, бавно, но някак по-напрегнато. Накрая я отпусна на корема си, точно когато изви гръб. Фаун затвори очи и се остави на вече познатата вълна от усещания, която я остави без дъх. Усети и друга вълна, от остра и сладка топлина, която преминаваше през сърцето и слизаше към ръката й с пулсиращата кръв.

„О! О!“

— А! — възкликна тя, докато тялото на Даг все още трепереше под нея, и докосна връвта на лявата си китка. — Гъделичка ме. Сякаш щипе зимен студ.

— Силно ли е? Нали не боли? — Даг отвори очи.

— Не. Странно. О! Започна да отслабва… Да не го изгубя?

— Би трябвало да го усещаш, щом пожелаеш. Опитай.

Тя прехапа устни и се съсредоточи. Усещането избледняваше.

— Не… Да не би да не го правя както трябва?

— Не се стягай, пробвай да се отпуснеш. Разтвори се.

— Това е много по-трудно от съсредоточаването.

— Да. Не е нужна сила, а убеждение.

Тя седна със затворени очи и хвана лявата си китка. Представи си как се усмихва, за да примами Даг за целувка и прегръдка. „Обичам те толкова много…“

Усети как топлината се връща в китката й, като лек шепот. „Успях!“

— Това ти ли си? Във връвта?

— Това е част от мен, която е във връвта от онази вечер в стаята на Нати — усмихна се Даг.

— И ти ме усещаш през твоята връв по същия начин?

— Аха. Може би ще трае няколко седмици. Докато не усвоиш подсилването на същността.

— Ще стигне. — Тя въздъхна дълбоко и се отпусна на гърдите му. За съжаление в тази поза той можеше да целува само темето й. Фаун се надигна, почисти се и легна отново секунди преди свещта да изтлее. Даг заспа много преди нея.

 

 

През нощта Фаун се събуди и откри, че постелята е празна. Сърцето й подскочи панически. Възглавницата на Даг бе все още топла. Тя докосна връвта си и опита да го усети. Разбира се, че беше жив. Някъде… някъде в онази посока.

„Просто е отишъл до тоалетната, глупачке!“ Вдигна ръка и целуна двойно благословената гривна.

След малко входът на шатрата се отметна. Навън все още бе тъмно. Даг вмъкна изстиналото си голо тяло под завивките. Прегърнаха се и Фаун опита да го стопли, за да може да поспи още малко. Но преди да се унесат, някой плесна тихо по кожата на шатрата и подвикна шепнешком: „Даг“. Фаун позна гласа на Ютау.

— Буден съм.

— Момичетата на Омба докараха конете.

— Добре. Ей сега идвам.

Отвън се чу познатото цвилене на Копърхед. Фаун навлече ризата си и излезе, за да разпали огъня и да изстиска последните остатъци от свещта. Когато се върна, завари Даг да прави последна проверка на багажа. Този път нямаше да има връщане за забравени вещи. По лицето му се четеше умора, но нямаше страх. Поне не физически. Двамата излапаха няколко парчета плънкин, набързо и без церемонии. В случая на Фаун — и без апетит.

— А сега какво?

— Отрядът ще се събере пред щаба. Повечето хора вече са се сбогували с близките си.

— Разбирам.

Той метна седлото си на рамо, а Фаун взе дисагите. Навън Рази, Ютау и Мари също оседлаваха конете си, а Катагус им светеше с факла. Сари стоеше наблизо, готова да помогне. Небето на изток бавно посивяваше и вече се различаваха силуетите на дърветата. Над езерото имаше мъгла, земята бе влажна от падналата роса.

Катагус подаде факлата на Сари, за да прегърне Мари.

— Пази се, глупава дъртачко.

— И ти се пази, стари глупако — прошепна му тя. Въпреки хрипливото си дишане той я повдигна на седлото и задържа за момент ръка върху бедрото й.

Даг сръчка Копърхед с коляно и приклекна, за да избегне жълтите му зъби, докато затягаше подпругата. Обърна се и прегърна силно Фаун. След това я целуна по челото вместо по устните. Благословия, а не сбогуване. Нежният жест я натъжи още повече в тази тежка сутрин.

Даг се метна на Копърхед. Жребецът изглеждаше освежен от неколкодневната почивка на пасището и изрази недоволството си, като опита да хвърли ездача си, но бе бързо укротен. Четиримата патрулни завиха по пътя и изчезнаха в сенките. Фаун зърна още няколко конници, които бързаха да ги настигнат. Катагус прегърна Сари през раменете и двамата тръгнаха към шатрите си.

Фаун въобще не мислеше за спане. Реши да разтреби шатрата, но това не бе кой знае каква задача при толкова малко вещи. Замисли се за дневната работа. Разбира се, тъкането беше безкрайно. Тя помагаше на Сари срещу част от грубия плат, а и жената й показваше как се шият панталони за езда. Но все още бе твърде рано да отиде при нея. Не беше и гладна.

В крайна сметка облече пола и риза и се обу. Тръгна по крайбрежния път към разклона за моста. В сивото небе се появяваше синкав оттенък и бяха останали само няколко звезди. Откри, че не е единствената с подобна идея. На пътя се бяха събрали поне още десетина Езерняци на различна възраст и си говореха на малки групи. Фаун кимна на неколцина от съседите, които познаваше покрай разнасянето на плънкини, и някои от тях също й кимнаха, макар да не се усмихваха. Всъщност никой не се усмихваше.

Търпението им бе възнаградено от конски тропот. Отрядът яздеше в бърз тръс. Даг беше начело и слушаше намръщено Соун. Все пак вдигна очи и й се усмихна. Дори младежът извърна глава и я поздрави, макар и малко изненадано. Останалите хора също махаха на роднините си. Една жена притича до една от ездачките и й подаде някакъв пакет, може би забравен цяр. Момичето се усмихна благодарно и прибра пакета в дисагите си.

Фаун не разбираше как седемдесет патрулни изглеждат едновременно толкова много и толкова малко. Поне всички имаха здрава екипировка, добри оръжия и силни коне. „И добри пожелания“. А това бяха само една десета от патрулните на Феърболт. Не беше трудно да се разбере къде са отишли икономическите усилия на островното общество.

Щом отрядът се скри от поглед, изпращачите се пръснаха и тръгнаха към шатрите си. От прикритието на отсрещните храсти се показа дребна фигура. Фаун позна Кумбия в мига, в който и жената я видя. Кимна и направи учтив реверанс на свекърва си, зачуди се дали моментът е добър, за да започнат да си говорят. Хрумна й, че това може да стане по-лесно в отсъствието на Даг, без неговата нервност. Или по-скоро тъпо упорство. Усмихна се, но Кумбия се обърна рязко и тръгна сковано по пътя.

Фаун осъзна, че дълго време тези сутрешни приготовления са били задача на Кумбия. Нейният съпруг се беше върнал от патрул под формата на смъртоносен костен нож. Дали за първи път синът й заминаваше, без да се сбогуват? Не беше сигурна дали Кумбия се е крила, или просто е стояла от другата страна на пътя, но Даг не бе погледнал в нейна посока. Дар не бе дошъл с майка си и Фаун се чудеше какво ли означава това.

Обърна се и тръгна по крайбрежния път. Опипваше брачната си връв в търсене на успокоителното гъделичкане. „Стига, момиче. Той още дори не е минал по моста“. Все пак се зарадва, когато усети новото чувство. „В онази посока е“. Пое си дъх и продължи към шатрата.

 

 

Даг проверяваше конете на слабата светлина на лагерния огън, но естествено не използваше само очите си. „Три окуцели“. Не беше зле за тридневната изтощителна езда. Отрядът водеше няколко товарни животни, носещи храна и зоб. Обикновено патрулните коне се хранеха с трева, но това отнемаше време, а и зърното даваше повече сила. Провизиите им намаляваха бързо. До утре можеха да скрият товарните седла и да подменят конете, за да не се бавят.

Даг беше повел отряда на север от лагера, за да може да хване правия път на запад, въпреки увещанията на Соун, че може да ги преведе по по-пряк път, щом навлязат в Рейнтрий. Според сметките му бяха на около половин ден езда северно от лагера Боунмарш. Посока, от която злината едва ли щеше да очаква атака. Според неколцината уплашени бежанци, които бяха срещнали следобед, злината се бе установила в Боунмарш. „Временно“. Даг бе очаквал тази информация. Сега, когато разполагаше с нея, бе време да изложи на отряда своя план. „Без оправдания и мотаене“.

Въздъхна и започна да обикаля из лагера, спираше от време на време до някой патрулен.

— Ела след няколко минути при моя огън.

Сред повиканите бяха Рази и Ютау и за негово съжаление Мари и Дирла. Както и още неколцина от другите патрули. Беше ги подбрал не заради уменията им с оръжията, а заради способността да контролират усета си. Повечето трябваше да се разделят с обичайните си партньори. „Това няма да им хареса“. Надяваше се това да е най-сериозната причина за притеснения.

Нощното небе беше облачно и се виждаха само няколко звезди. Вчера цял ден бяха яздили под слаб дъжд, набиван в лицата им от насрещния вятър. Следващите дни се очертаваше хубаво време, но Даг се чудеше дали това ще е предимство за мисията им. Повиканите патрулни се събираха около огъня му, носеха си пънове, за да не седят на влажната земя. Бяха общо шестнадесет, дванадесетте избрани, водачите на другите два патрула, плюс него и Соун.

— И така — той си пое дъх, — ето какво ще направим утре. Изправени сме пред злина, която е не само напълно развита и подвижна, но и сигурно вече е разбрала какво представляват споделящите ножове. Ще е много трудно да се приближим до нея, за да я убием.

Соун се размърда неспокойно на пъна си и Даг му кимна.

— Соун, знам, че не си много доволен, защото не пратихме вест, че пристигаме. Но не ми се рискува да изпращам сам човек през места, които сигурно гъмжат от глинени. Движим се поне няколко дни пред евентуалните подкрепления. Никой не знае, че пристигаме, включително злината.

За да не продължи твърде бързо, Даг стисна куката зад гърба си.

— И преди съм се сблъсквал с толкова развита злина, на Вълчия хребет в Лутлия. — Младежите около огъня се сепнаха, а ветераните закимаха напрегнато. — Стратегията ни имаше два аспекта, въпреки че проработи малко случайно. Докато повечето от нас задържаха глинените и робите в открита битка на хребета, малка група от патрулни, умеещи добре да заслоняват същността си, се промъкнаха до леговището. Осем двойки, всяка от които носеше споделящ нож. Заповедта беше, ако някой падне, партньорът му да вземе ножа и да продължи. Ако някоя от двойките загинеше, трябваше да бъде покрита от другите. — Това бе точно обратното на обичайната практика да не се изоставя никой. — Когато достатъчно патрулни успели да се приближат, нападнали леговището. — По-късно бе разбрал, че дотогава останали само четирима оцелели. — И това бил краят на злината. — Но не и на прочистването, което продължи месеци.

— При толкова могъща злина не са ли рискували същността им да бъде изтръгната? — попита Дирла. Не можеше да се разбере дали изпитва страх, защото гласът й не трепереше, а и бе плътно заслонена.

— Вероятно — отвърна малко грубо Даг. — Мисля, че може да опитаме подобен удар. Съпротивата, която се събира на юг от Боунмарш, за да защити Фармърс Флатс, ще играе ролята на отряда на хребета и ще отвлича вниманието на злината. Ние тук — той махна към хората около огъня — ще извършим тайното нападение. Всички сте подбрани заради уменията да контролирате усета си.

— Не и Соун! — оплака се Дирла. Младежът се изчерви и я погледна намръщено.

— Да. Но той е нашата ходеща карта. Освен това някой трябва да пази конете. — Даг погледна Соун с извинение, но младокът не се оплака.

— Ами останалата част от отряда? — попита Обайо Грейхерон, водач на един от другите патрули.

— Ще ни дадеш половин ден преднина. Дотогава или ще е свършило, или командването ще премине в теб и можеш да опиташ отново, или пък нещо различно.

Обайо не изглеждаше много доволен.

— А ти ще тръгнеш с… Ами да, разбира се.

„Ще тръгна с ударната група“. В лагера отдавна знаеха, че предпочита подобни ходове. Започна да се чуди дали е избрал тази тактика, защото има най-голям шанс, или просто защото му допада най-много. Е, ако успееха, нямаше да има място за колебания. „Както и ако не успеем. В известен смисъл няма да загубя, каквото и да стане“.

Соун риеше влажната пръст с петата на ботуша си.

— Малко е жестоко спрямо онези, които прикриват отстъплението. Така и няма да разберат, че са примамка.

— И хората на Вълчи хребет не разбраха — отвърна Даг сухо и продължи, преди младежът да го попита откъде знае: — Соун, Кодо, Варлийн, и тримата сте запознати с Боунмарш. Обяснете ни за местността.

Процедурата беше стандартна. Даг отстъпи мястото си на местните. Останалите патрулни също започнаха да задават въпроси, докато се въртяха над картите и чертаеха схеми на земята. Даг слушаше внимателно и въртеше в главата си различните подходи, макар да знаеше, че щом се почне, няма да има полза от девет десети от планираното.

Тук имаше достатъчно опитни умове и не беше нужно Даг да води дискусията. Две лоши идеи бяха отхвърлени от Ютау и Обайо още преди той да си отвори устата. За сметка на това три други, за които не се бе сетил, бяха премислени, преработени и приети. Само четири от шестте двойки разполагаха със споделящи ножове и Мари, благословена да е, се зае сама със задачата да вземе другите от хората, които оставаха извън ударната група. Хората му дори сами си определиха новите партньори, преди да се пръснат да спят. Даг се надяваше, че ще спят по-добре от него.

Изтегна се на собствената си постеля на студената и влажна земя. Погледна за звезди в небето, опита се да прогони шумовете от главата си. Нямаше смисъл да превърта за стотен път утрешните планове. Беше направил всичко, което можеше тази вечер, освен да поспи. Но щом спря да мисли за отряда, започна да му става мъчно за Фаун.

Беше свикнал толкова много с нея през последните седмици, че имаше чувството, че тя винаги е била край него. Наслаждаваше се не само на прекрасното й тяло, събудило отдавна угасналата му страст, но и на блясъка в очите й, когато задаваше безкрайните си въпроси. На решителното й изражение, щом се сблъскаше с нов проблем. На безкрайния й апетит за знания. Жаждата й за живот му носеше радост, а това, че бе преоткрил своята, бе истинско чудо.

Обмисляше и обратната страна на нещата. Дали този брак не бе събудил страха му от смъртта? От години се беше примирил с предстоящото и бе свикнал да не мисли за смъртта, също както за липсващата си ръка. Когато човек няма какво да губи, не изпитва страх и не се притеснява от рисковете. Дали пък това му острие не бе почнало да се затъпява?

Дясната му ръка докосна брачната връв, за да усети успокояващото жужене на същността на Фаун. Наистина вече имаше какво да губи. Започваше да усеща желанията и любопитството за бъдеще, което не изглеждаше толкова мрачно и неизбежно, а напротив, пълно с неизвестни места и хора. „Проклятие, искам да живея!“ Не беше най-добрият момент за подобно откритие и Даг изсумтя ядосано.

Реши, че няма смисъл да се лута в кръг, и затвори решително очи. Лятната нощ беше къса. Призори трябваше да тръгнат на юг. „Постарай се умът и тялото ти да яздят един и същи кон, старче“.