Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (15)

15.

Носеше се сред сивата мъгла сякаш цяла вечност. Поне желанията, болката и страхът бяха изчезнали. След това някакво горещо присъствие започна да тормози замъглените му сетива. Сякаш северната звезда се бе спуснала от небето. „Не падай, не… махни се, Искрице!“ Ужаси се, защото знаеше, че ако я докосне, ще я убие. „Нима съдбата ме е проклела да унищожавам всичко, което обичам?“

Но звездният огън не го докосна. По-късно усети нов прилив на сила и успя да възвърне мисълта си. Някаква друга светлина бе попаднала в затвора. Позната… Усети същността на Хохари, която носеше изключителна сила, нехарактерна за такова крехко тяло. Но надеждите му се изпариха, щом усети нейния ужас и гняв.

„Мислех, че ще се досетиш какво трябва да се направи отвън. Аз съм по-глупавият и трябваше да погледна, за да разбера“.

„Исках да се уверя. Трябваше да съм сигурна. Даг, съжалявам…“ След това мъглата отново погълна всичко.

Той се напъна да преброи отряда си, както се полагаше на командир. Артин едва се държеше, същността му бе станала почти прозрачна. Брин, Орниг, Малора, останалите създатели. А сега и Хохари. Прибави и себе си. Десет умиращи човека. Отново бе подвел подчинените си. „Поне този път няма да ги изоставя“.

Отново се унесе. Сивите нишки продължаваха да изсмукват силата му.

Звездният огън отново се приближи твърде близко и той се ужаси. Но този път държеше нещо друго, излъчващо лек и познат напев. Мелодията и светлината се смесваха в невероятна красота. „Ето това е истинска магия, Езерняшкото създаване няма нищо общо…“

В този момент болката и песента го пронизаха.

Можеше да усети всеки детайл на същността, която се изливаше в бедрото му: костта на Каунео, останките от собствената му кръв, подсилването от създателя в Лутлия. Смъртта на дъщерята на Искрицата. Смърт без раждане, самосъздаване и самоунищожение в най-чиста форма.

Твърде чиста. Липсваха всякакви следи от копнеж, движение и време. Това, че нямаше сродство, бе твърде плоско описание. Напълно освободено. Лишено от болка.

„Аз мога да споделя болка“.

Даг вдигна с лекота призрачната си ръка, носеща остатъците на злината, и сграбчи същността на дръжката. Старите следи от кръвта му му позволиха да проникне. Спомни си как през онази нощ Фаун бе изплела брачната връв, с кървави пръсти, влагайки същността си в нея. Широко отворените очи и щедрото предложение една друга вечер. „Трябва ли ти кръв?“ Сякаш беше готова да си пререже вените и да изтече в ръцете му. „Както прави сега“.

„Не пропилявай дара й, старче“.

Изви смъртната същност между пръстите на призрачната си ръка, както Фаун бе изплела връвта. Усмихна се, като си представи сърдития глас на Дар. „Използваш методи за брачни върви върху споделящ нож…?“ Костта на Каунео се счупи със звук, който отекна в същността му, и той веднага разбра, че теорията на Дар за това как фермерската смърт белязва ножа, е погрешна. Но нямаше време да проверява. Държеше смъртността в ръка и не искаше да я изпуска.

Призрачната му длан се изви и се откъсна, щом смъртността потече към сивите нишки. Даг изпищя беззвучно. Петната от злината бяха изтръгнати от същността му и се махнаха от ръката му. Сивите нишки на оплитането се запалиха ярко и започнаха да светят из цялата дъбрава. Щом достигнаха до глинените в земята, неоформените същества започнаха да избухват, а техните образи се въртяха из същността на Даг като водовъртежи след гребло. После стана тихо.

Даг нямаше представа, че тишината може да кънти толкова силно. Сякаш ехото се бе превърнало в нов източник на болка… Не, всъщност това беше тялото му. Докато се бе носил в сивата мъгла, си мислеше, че тялото му липсва, но вече не беше толкова сигурен. Всичките му болежки се бяха върнали. Глава, врат, гръб, ръце, всичко стенеше. Мехурът му също копнееше да се изпразни. Нуждите на тялото му бяха шумни и настоятелни. Но имаше нещо по-спешно.

Отвори очи и примигна, за да изчисти гурелите. Лежеше под някакво дърво, а ярката луна надничаше иззад клоните му. Из дъбравата се носеха смаяни викове, които преминаха в радостни възгласи.

На лунната светлина и отблясъците на огъня успя да види невероятна гледка. Фаун и чиракът на Хохари, Отан, сякаш танцуваха. Или пък се бореха. Не беше сигурен. Отан дишаше тежко, а Фаун беше обвила ръце около една от китките му и го дърпаше. Младежът се въртеше в кръг, мъчеше се да я махне от себе си.

Даг прочисти гърлото си и произнесе с глас, който прозвуча като скърцане на стара панта:

— Отан, спри да опипваш жена ми. Намери си собствена фермерка.

Двамата се пуснаха и отскочиха един от друг.

— Сър, не съм…

Даг не можа да чуе какво не е, защото ридаещата от радост Фаун се хвърли на гърдите му и го целуна. Устата му сигурно имаше вкус на птиче гнездо, но на нея явно не й пречеше. Лявата му ръка беше безчувствена, а дясната — твърде натежала, но някак си успя да я прегърне.

Нямаше представа как се е озовала тук. Сигурно бе една от поредните й истории. Но топлината на тялото й подсказваше, че не е халюцинация. Не че в моментното си състояние можеше да различи.

Тя спря да го целува за секунда.

— Даг, съжалявам, че трябваше да те намушкам! Не можах да се сетя за нищо друго. Боли ли те много?

— А? — Чувстваше се по-скоро схванат, но скоро усети остра болка в лявото бедро. Опита да надигне глава, но не можа и размърда крака си. Пред очите му изплува познатата дръжка на ножа. Даг примигна развеселено. — Искрице, малко по-нагоре и щях да реша, че си ми страшно сърдита.

Смехът й премина в ридаене. Сълзите й закапаха по голите му гърди и той я погали нежно по рамото.

След малко тя преглътна и вдигна глава.

— Трябва да ме пуснеш.

— Не, не искам.

— Трябва да извадим парчетата от ножа от крака ти. Не знаех колко дълбоко да го забия, затова карах докрай.

— Пряма, както винаги.

Тя се измъкна от слабата му хватка и се усмихна през сълзи. Значи беше добре. Даг разтвори леко усета си, колкото да провери хората в дъбравата. Всички бяха живи. Изтощени, но живи. Някой препускаше без седло от източния лагер. Отан се бе отказал от борбата и се грижеше за Хохари. Даг заряза капитанството, въздъхна от нечовешката умора и ги остави да правят каквото си искат.

Отан донесе хирургическите инструменти на Хохари и се зае с Даг, под ръководството й. Ясно, че ваденето на ножа щеше да боли повече от забиването, но чак пък толкова?

— Кърви твърде много!

— Нищо, тъкмо ще прочисти раната. Дай бинтовете.

— Хохари, какви са тези превръзки?

— Хубави. Много добра идея, Фаун. Стегни ги добре. Няма да ги махам, докато не подгизнат.

— Извадихме ли всичко?

— Да. Виж, парчетата си пасват. Всичко е наред.

— О, да!

— Хохари, сякаш същността му е разкъсана и виси на ивици. Никога не съм виждал подобно нещо!

— Видях как се случи. Беше невероятно. Спрете кръвта му и преместете всички от това място в източния лагер. И ми намерете нещо за ядене.

Евакуацията беше извършена от останалите патрулни, които бяха дотичали с факли в ръце. Освободените от оплитането, които можеха да яздят, бяха качени на коне, а останалите на носилки. Даг мярна усмихнатото лице на Соун и чу оплакванията на Мари, че пак е изтървала най-интересното. През цялата миля не пусна ръката на Фаун.

 

 

Източният лагер не се укроти до зазоряване. Фаун се събуди към обед, сгушена под ръката на Даг. Полежа известно време, наслаждавайки се на познатата тежест и бавния дъх, който гъделичкаше косата й. Накрая се измъкна леко и се огледа. Даг явно наистина беше уморен, щом не се събуди.

Постелята им бе разположена под набързо скалъпен подслон от няколко пръта и едно одеяло. Лагерът се намираше до едно поточе и бе обграден от зелени, незасегнати от злината дървета. Имаше към двадесет и пет патрулни. Някои носеха вода и се грижеха за конете, други поддържаха огньовете, а трети се грижеха за все още невъзстановените жертви на оплитането.

Най-сетне и Даг се събуди и беше неин ред да го вдигне и да го нахрани. Поне можеше да дъвче и да преглъща, без да се дави. По някое време дори почна сам да взима с ръка парчетата плънкин и еленско. Но ръката му трепереше твърде много, за да държи купа с вода. По-тревожно бе състоянието на лявата му ръка, която въобще не помръдваше. Фаун се притесняваше, че намушкването с нож далеч не е най-сериозното му нараняване. Очите му бяха кръвясали, но тя се радваше на златистия им отблясък и на начина, по който се усмихваха.

Беше доволна, когато дойде Хохари, въпреки че Отан вървеше зад нея. С тях беше и Мари, която изглеждаше наистина облекчена. Лечителката беше уморена, но в доста по-добро състояние от Даг. Може би защото бе прекарала най-малко време в оплитането. Във всички случаи вече мислеше трезво.

Отан махна превръзките и Хохари заяви, че шевовете са станали чудесно и че засега няма следа от инфекция. По-късно щели да приложат подсилване. Отан изглеждаше облекчен да направи нова превръзка, този път с истински патрулни бинтове.

— Даг, преди да си ме попитал три пъти — всички оцеляха след оплитането — доложи Мари.

— Сигурен бях. Артин ще издържи ли? Сърцето му изглеждаше доста увредено.

— Да, синът му се грижи за него. Местните хора може да бъдат преместени утре сутринта. Поне до най-близкото селище. Там ще се оправят по-бързо, отколкото тук, в горите.

Даг кимна.

— Щом заминат, нашите хора също ще станат нетърпеливи да се приберат. Брин и Орниг вече са на крак, а и Малора скоро ще стане. Младоци, какво да ги правиш. Не знам за теб, но на мен ми писна от това място. Остава само Хохари да каже кога ще можеш да яздиш с тази дупка в крака.

— Попитай ме утре — отвърна лечителката. — Кракът не е най-тежкият проблем.

— Ами ръката ми? — попита Даг колебливо. — Малко ме притеснява, че не мога да я движа. Връща ме към едни спомени, за които не искам да се сещам.

— Разбираемо е. — Хохари гледаше как Отан приключва с превързването и се отдръпва. — Трябва да те прегледам. Хайде, отвори се.

— Добре — въздъхна той. Не изглеждаше особено ентусиазиран. Отпусна се и придоби познатото отнесено изражение. Мари изсъска, Хохари сви устни, а Отан, който бе зашил дълбоката рана съвсем спокойно, изглеждаше, сякаш му се гади.

— Това са много по-тежки щети, отколкото при Ютау. А неговите бяха впечатляващи. Дай да видя какво мога да направя по въпроса.

— Не можеш да правиш подсилване след всичко, през което премина! — възрази Даг.

— Имам сили за едно — отвърна тя решително. — Пазех го за теб.

— Какво става? — прошепна Фаун на Мари. — Какво усещате? — „А аз не мога“.

— Същността на лявата му страна носи следи от зараза, като синини, но поне остатъците от злината вече ги няма — отвърна й Мари. — Това е добър знак. Същността на лявата му ръка е съдрана на ивици. Хохари ще я увие с оформено подсилване. О, умно. Мисля, че иска да й помогне да се възстанови сама.

Хохари въздъхна тежко и гърбът й се преви. Даг погледна надолу и успя да помръдне леко ръката си.

— По-добре е!

— Трябва ти време. — Хохари вече говореше изтощено като Даг. Той я погледна, сякаш казваше: „Виж сега кой се претоварва!“ Тя продължи, без да му обръща внимание: — С времето същността ти ще се възстанови. Но бавно. Чуваш ли? Бавно!

— Да — Даг въздъхна тежко. — Призрачната длан. Вече я няма, нали? Завинаги, като другата.

— Изчезнала е, но може би не завинаги. Знам, че те тревожеше, но трябва да спреш да мислиш за нея като за някаква магическа ръка! Това беше проста проекция на същността. Е, може би не проста. Предполагам, че когато същността ти се възстанови, тя пак ще се появи. Но няма да е скоро, така че спри да се притесняваш.

— О! — Даг, изглежда, се разведри. На Фаун й идеше да го удари, когато й намигна похотливо. За малко щеше да се разсмее и да се наложи да обяснява на сериозните Езерняци.

— Така — Хохари посегна да обърше челото си с ръка, но Отан я спря и й подаде чист парцал. — Искам да задам няколко въпроса. Основното, което ме интересува, е дали подобно действие би разрешило подобен проблем. Защото трябва да запишем знанието, а може би и да го разпратим из останалите провинции.

— Надявам се да не се изправяме пред подобен проблем — каза Мари. — Защото това ще означава още една изтървана злина, а тази беше станала почти непобедима. Но все пак го запиши, никога не се знае.

— Няма как да се разбере, без да се опита — отговори Даг, — но според моите впечатления всеки споделящ нож, забит в който и да е от хората, щеше да пречисти остатъците от злината. Просто трябваше някой да се сети и да се осмели да опита.

— Малко странен начин да се изразходва саможертва. От друга страна, десет за един. — Всички Езерняци говореха хладно и пресметливо по тези въпроси. — Ти кога се усети?

— Чак като попаднах в оплитането. Видях го отвътре.

Хохари погледна към лявата китка на Фаун. Тя тъкмо бе свикнала да не й обръщат внимание и потръпна под острия поглед.

— Фаун, точно по него време усети промяната в подсилването, което ти е направил Даг, нали? Нещо като натиск ли беше?

— Разбира се! — сепна се Отан. — Това би обяснило откъде е разбрала какво да прави!

Дали? Фаун беше разколебана.

— Въобще не беше толкова ясно. Макар че ми се иска да беше.

— Тогава откъде разбра? — попита търпеливо Хохари. — Че трябва да използваш споделящия нож?

— Аз… — Тя се поколеба, спомняше си снощното си отчаяние. — Установих го.

— Как?

Фаун се чудеше как да обясни по-просто.

— Ами от твоите думи. Ти каза, че в оплитането е останала част от злината. Споделящите ножове убиват злини. Реших, че просто е необходима допълнителна доза.

— Но твоят нож няма сродство.

— Какво? — Фаун я погледна объркано.

Даг прочисти гърлото си и обясни нежно:

— Дар беше прав, поне за това. Смъртността в твоя нож беше прекалено чиста, за да има сродство със злината, затова се наложи да добавя малко. Какво ще кажеш, Хохари? Нещо като допълнително създаване в последния момент?

Лечителката го изгледа.

— Създаване ли? По-скоро го наречи магия.

— Затова ли се разкъса призрачната ти длан? — притесни се Фаун. — О, ако знаех…

— Какво щеше да стане тогава?

Тя погледна ръцете си и ги стисна в скута си.

— Щях да направя същото.

— Браво — прошепна Даг.

— Значи — каза Отан с видимо облекчение — не си знаела какво правиш. Налучквала си. Удар в тъмното. Даже ако не беше Даг, накрая нямаше да успееш!

Фаун си пое дъх и обмисли това обезпокоително твърдение. След което събра цялото си достойнство и каза твърдо:

— Понякога не е важно да имаш правилните отговори, а да зададеш правилните въпроси.

Даг бавно примигна и лицето му застина. След това се усмихна и й кимна окуражително, от което сърцето й затуптя.

— Да. Отан, на това нещо в шатрата Блуфийлд му викаме щастлива случайност. — Топлият му поглед направо прати сърцето й в петите.

 

 

Късно следобед дойде Соун, носеше обелен клон за патерица. С него и с помощта на младежа Даг успя да изкуцука до отходната яма. Когато се върна, изобщо не му се мърдаше повече. Беше доволен да лежи с Фаун, да наблюдава лагера и да не говори. Фаун набързо му обясни чудатата история как се бе озовала тук. Беше му малко неприятно, че не й разказва за техните приключения, но пък тя можеше да изкопчи подробности от Соун и Мари. Което и направи.

На следващия ден се върнаха последните разузнавачи, водеха друга група бежанци от Боунмарш. С тази допълнителна помощ бе решено да преместят възстановяващите се местни създатели на по-подходящо място и групата потегли на обед. Тогава патрулните на Даг осъзнаха, че единственото, което стои между тях и прибирането, е състоянието на командира им. Неколцината, които можеха да правят подсилване, кандидатстваха или бяха накарани да помогнат за бързото му възстановяване. Даг го прие с неохота, но изтърпя, докато кракът му не се разтрепери и пред очите му не заплува виолетова мъгла. Това принуди Хохари да прекрати процедурите.

Общото настроение не беше много добро и привечер Даг убеди Мари и Кодо да разделят патрула. По-голямата част щеше да замине на сутринта с Хохари, а Даг с малка група телохранители и болногледачи щеше да изчака, докато се възстанови.

След кратка консултация с Хохари Мари реши да остане начело на тяхната групичка.

— Някой трябва да те наглежда. Защото, като ти стане скучно, ще съкратиш времето за лечение. Ако те оставим само с децата, няма да успеят да те удържат.

Въпреки болката и изтощението Даг беше доволен да си лежи с Фаун в тяхното заслонче. Сякаш беше на място с перфектен баланс и всичките му нужди се удовлетворяваха без движение. Не чувстваше носталгия. Като цяло въобще нямаше желание да мисли за лагера и за това, което го очаква там. Набързо пресече тези мисли. „Бъди тук. С нея“.

Даг я погали и плъзна пръсти по копринената й коса. Тя бе донесла свещи, направени от нея, и бе закрепила една на изгладен камък от поточето. Даг не беше възбуден, а и в това си състояние едва ли можеше да се възбуди, но докато я гледаше на приглушената светлина, изпита чисто желание, сякаш гледаше летящ ястреб или невероятно красив залез. Нещо, което човек може да запази само в очите и спомените си. Където единственият враг е времето, а неминуемото поражение е много, много далеч…

Фаун лежеше върху него и го целуваше, но накрая се надигна, за да свали ботушите и колана си. Щяха да спят с дрехите като патрулни, но поне можеше да махне по-убиващите неща. Тя се намръщи и изхлузи каишката на споделящия нож от врата си.

— Мисля, че вече мога да го прибера в дисагите. — Извади дръжката и разпиля трите дълги парчета на завивката.

Даг се надигна на лакът.

— Аха. Това обяснява защо Отан се мотаеше с раната ми. Явно е вадил парчетата.

— Какво ще правим с тях?

— Ако употребеният нож може да се прибере, обикновено се връща на роднините, на донора на костта. Ако не може, се изгаря. Изминаха двадесет години, но Каунео сигурно още има роднини в Лутлия. Освен това още пазя костта от чичо й. Покрай тази история с Рейнтрий не успях да стигна до нея. Мисля да изпратя и двете със следващия куриер, както и едно писмо, обясняващо как са били използвани саможертвите им. Така ще е най-добре.

Тя кимна тъжно и побутна едно от парчетата с пръст.

— В крайна сметка свърши повече работа, а не само да ни събере. Въпреки че Дар твърдеше, че фермерската същност е безполезна. Твоето създаване я оправи. Аз съм… не точно радостна, но да речем — доволна. Дар каза…

Той се надигна и затвори устните й с целувка.

— Не се тревожи за казаното от Дар. Аз не се притеснявам.

— Наистина ли? — Тя се намръщи. — Но не беше ли прав за сродството?

— Щеше да е странно, ако греши. Все пак той е специалист по ножовете. Но не съм сигурен, че е прав за другото.

— Кое друго?

— За това как същността на твоето бебе е попаднала в моя нож.

Веждите й се извиха от учудване.

Той се отпусна и вдигна ръка към чуканчето си, както хората с две ръце показват някакво разстояние.

— Беше съвсем леко впечатление, докато преправях ножа и освобождавах смъртността му. Не мога да го докажа. Зърнах го само за секунда. Но… в злината от Гласфордж бяха забити два ножа. И имаше повече от един вид сродство. Създала се е връзка, защото единият нож беше от костта на Каунео, а другият носеше смъртността й. Ножовете не прибират душите, ако приемем, че те въобще съществуват, но всеки запазва частица от донора си. Знам, че когато е умирала, едно от нещата, за които е съжалявала най-много, е липсата на дете. Не бих признал пред някой друг, но на теб ти се заклевам. Не злината е натикала същността на бебето в костта на Каунео. Мисля, че й е било дадено убежище.

Фаун го гледаше зяпнала. Очите й бяха широко отворени и отразяваха блясъка на свещта.

— Това е най-странният дар от гроба, за който съм чувал — добави той съвсем тихо. — Но тя обичаше децата. Ако можеше, щеше да спаси всички.

— Очевидно не е единствената — прошепна Фаун и се притисна в обятията му. След това се подпря на лакът и каза съвсем сериозно: — Разкажи ми повече за нея.

И за свое искрено учудване той го направи.

Щом започна, не можеше да се спре. Беше невероятно да извади всички спомени от болката, с която бяха покрити, но имаше чувството, че е открил отдавна загубено съкровище. Сякаш бе успял да си възвърне липсващия крайник. И когато накрая сълзите му закапаха, бяха от благодарност, а не от мъка.