Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (6)

6.

Даг не гореше от желание да дискутира случката с чирака, но и никой не го запита. Вместо това петима души се надпреварваха да обясняват, че трябва да научи жена си да плува. Идеята беше чудесна, но Фаун посрещна факта, че Даг все още носи шина, с видимо облекчение.

— В никакъв случай не трябва да плуваш с превръзката — настоя тя. — Казаха ли кога ще ти я махнат?

— Скоро.

Фаун се успокои и той реши да не й казва, че скоро може да значи утре.

Синът на Сари, който още от по-рано събираше камъни за огнището, се върна към задачата си. Обикаляше по поляната и мъкнеше камъни, големи колкото ръчичките му. Когато се наложи да откажат по-голяма част от плодовете на труда му, настъпи малка криза. Все пак плачът бе спрян с почерпка от намаляващите запаси от фермерската храна и Даг го прати при родителите му. Тази вечер Даг и Фаун си свариха чай на домашното огнище, въпреки че вечерята отново се състоеше от суров плънкин. Фаун явно започваше да схваща значението на всички шеги за плънкините.

Хвърлиха корите в огъня и загледаха залязващото над отсрещния бряг слънце. Въпреки всичките тревоги Даг все още изпитваше удоволствие да гледа как светлината и сянката пробягват по чертите на Фаун, движението на косата и блясъка на очите й. Зачуди се дали с времето това ще се превърне в нещо тривиално, но носещо удоволствие, като гледането на залеза.

Сенките се сгъстиха и жабите на брега започнаха да квакат. Останалите им пожелаха лека нощ и спуснаха кожите на шатрите си. Двамата се съблякоха на светлината на една свещ, подарък от Сари, и легнаха в постелите. Няколкото часа в компанията на Фаун бяха поуспокоили Даг, но явно все още изглеждаше напрегнат.

— Май си уморен. Искаш ли да…

— Ще ми мине. — Той отметна една къдрица от лицето й и я целуна, като леко отпусна усета си. — Хм.

— Какво?

— Тази вечер същността ти е много красива. Бляскава. Мисля, че плодовитостта ти се завръща.

— О! — Фаун се подпря на лакът. — Значи се оправям?

— Да, но… — Даг също се надигна. — Според Мари трябва да се лекуваш вътрешно, със същото темпо, както и външно. Плътта и същността са наранени и се възстановяват бавно. Като гледам тези — устните му докоснаха нежно белезите на врата й, — утробата ти няма да е готова за дете поне още няколко месеца.

— Както и останалата част от мен. — Тя се превъртя и загледа кожения таван. — Не съм си представяла, че ще имам бебе в шатра, като Езерняшките жени. Въобще не сме готови за зимата. Нямаме достатъчно… неща.

— Ние пътуваме по-леко от фермерите.

— Разгледах колибата на Сари. Шатрата де. Тя не пътува толкова леко. Не и с децата.

— Вярно е. Когато децата на Дар и Омба бяха малки, смяната на лагера си беше истинско изпитание. Все гледах да съм на патрул по това време — призна той.

Фаун въздъхна несигурно и продължи:

— Вече е средата на лятото. Трябва да събираме храна и да я консервираме. Да се готвим за студеното време.

— Повярвай ми, дори и в този момент към Беърсфорд пътува солиден поток от плънкини. И аз съм изпълнявал такива задачи като момче, преди да ме вземат в патрула. Въпреки че в този сезон е по-лесно да закараш хората при храната, отколкото обратното.

— Само плънкини ли?

— Скоро ще има плодове и ядки. Повечето прасета изяждаме тук. По едно на шатра за сезон. Тук сме четири шатри, така че ще има четири печени прасета. Риба, пуйки и разбира се — дивеч от сушата. Като момче и аз ходех на лов, а и сега ходя, между патрулите. Утре ще ти покажа как функционира складът.

Фаун го погледна и прехапа устна.

— Даг, а какъв ни е планът? — Малката й ръка докосна шината му. — Какво ще стане, като заминеш на патрул? Защото Мари, Рази и Ютау, всички, които познавам, ще заминат с теб.

Нямаше нужда от усет, за да долови притеснението й.

— Предполагам, че дотогава ще си опознала Сари, Катагус и дъщерята на Мари. Катагус е чичо на Сари, от фамилията Отер, ако не си разбрала. Планът ми е да седим спокойно, докато хората свикнат с теб. Постепенно ще стане. Както свикнаха с двамата съпрузи на Сари.

И все пак… когато патрулът потеглеше, всеки можеше да е сигурен, че за близките му се полагат грижи от семействата им, от бойните другари и цялата общност. Даг винаги бе приемал това за непоклатима основа. Но сега имаше чувството, че стои върху пропукан лед.

— Може да пропусна следващия патрул и да си взема неизползваните почивки — продължи той с привидно спокоен тон. — Тук има достатъчно работа. Понякога помагам на Омба в обучението на конете. Да свикват с тежък мъж. Защото повечето й чираци са момичета.

Фаун не беше убедена.

— Дали дотогава Дар и майка ти ще ти проговорят?

— Следващият ход е техен. Дар не одобрява този брак, но не обича спорове. Ще го остави да отмине, ако не го натиснат. Мама… беше предупредена. Тя винаги е намирала начин да ме вбеси, както и обратното най-вероятно, но не е глупава. Тя е последният човек, който ще свика лагерния съвет, за да й обясни какво да прави. Ще се опита да запази проблема в семейството. Нека просто да оставим времето да свърши работата и да не създаваме неприятности.

Тя се поотпусна, но в дъха й все още оставаше черно петно, примесено с блясъка на възстановяващото се тяло. Даг предполагаше, че напрежението в нея се натрупва. Често бе виждал как носталгията сломява млади патрулни в много по-леки ситуации от Фаун. Реши, че трябва да й измисли някаква позната задача за утре. За да е колкото се може по-заета, докато не се успокои.

Междувременно задачата в шатрата ставаше все по-позната, но не по-малко пленителна. „Да си доставяме удоволствие“. Той потърси устните й и отвори усета си за цялата й същност, светла и тъмна.

 

 

На сутринта Даг изчезна за няколко часа и се върна за обед — отново плънкин, но той явно нямаше нищо против. След това спази обещанието си да покаже складовете на Фаун. Те се оказаха няколко продълговати дървени сгради малко след щаба. В една от тях намериха жена-писар. Седеше на маса и драскаше нещо в някаква книга, а помещението бе пълно с рафтове с подобни книги. До нея, в дървена люлка, спеше пеленаче. Въздухът миришеше на кожа, билки и по-неразличими неща.

Докато Фаун разглеждаше вещите по рафтовете, Даг заговори тихо с жената, в резултат на което бяха извадени още няколко книги.

— Още ли пазите тези? — възкликна Даг, докато нанасяха корекциите, и се засмя. Фаун забеляза, че шината вече почти не му пречи.

След това тръгнаха покрай рафтовете и започнаха да събират кожи според някаква схема в главата на Даг. Имаше няколко красиви кафяви, от същество, подобно на пор, което се оказа норка от земите на север от Мъртвото езеро. Бялата беше от зимна лисица и не приличаше на нищо, което Фаун бе виждала и докосвала. Даг заяви, че това може да са брачните дарове за майка й и леля Нати, и Фаун призна, че нямат нищо общо с боклуците, които се продаваха в Лъмптън Маркет.

— Обикновено всеки патрул носи по нещо. Зависи къде са били и какви възможности са имали. Това, което не ти трябва или не го искаш, отива в склада и получаваш кредит. Можеш да изтеглиш нещо еквивалентно или да го размениш за нещо друго. Остатъкът се ползва за търгуване с фермерите. След всичките години патрулиране имам много голям кредит. Искрице, помисли си за каквото искаш и ще се опитам да го намеря.

— Съдове за готвене? — попита тя с надежда.

— В другата сграда — обеща Даг.

След това пренесоха още три големи кожи до писалището, за да бъдат отписани. Даг огледа внимателно конската екипировка и избра едно здраво товарно седло. Накрая изнесоха всичко на верандата.

Даг подритна трите големи кожи с крак.

— А тези всъщност са си мои. Малко съм изненадан, че ги намерих. Две са изпратени от Лутлия, след като се върнах, а другата я прибрах преди три години при едно зимно патрулиране на юг. Мисля да я подаря на баща ти. Развий я.

Фаун развърза грубия възел и разпъна кожата — беше на гигантски вълк.

— Олеле, Даг! Това нещо е било голямо като кон!

— Почти.

— Не вярвам да е било нормално животно — намръщи се тя.

— Не. Това е глинен вълк. Точно този, под който са ме намерили на Вълчи хребет. Оцелелите ми братя по шатра, при вас им казват шуреи, са го одрали и ощавили. Така и не ми даде сърце да им кажа, че не искам кожата. Оставих я в склада, с надеждата, че някой ще я вземе, но ето че още е тук.

Чудеше се дали това е същото животно, откъснало лявата му ръка.

— Може да се ползва за килим във всекидневната. Но ще е доста ужасяващо, като знам как си я придобил.

— Признавам, че и аз нямам желание да я гледам. Не знам какво мисли баща ти за мен, но може би ще пожелае звярът да ме бе подъвкал още малко. Не че ще научи някога историята на кожата. Другите две също си струва да се видят.

Фаун разгъна втората кожа и отстъпи. Тази имаше твърде човешка форма и дълга сива козина. Зъбатата челюст на създанието не бе свалена.

— Още един глинен вълк. Но по-различен. Бързи, злобни и се движат като сенки в мрака. Мисля, че ще стане за Рийд и Ръш.

— Даг, това е зловещо. Много добър избор.

Той се засмя.

— Поне ще ги накара да се замислят.

— Направо ще им докара кошмари. Представям си! — Или искаше да каже „надявам се“? — Ти ли го уби? — „И как въобще си успял?“

— Вероятно. Ако не този, то много като него.

Фаун сгъна двете кожи и се зае с третата. Тя беше по-тънка и нямаше косми, а нещо като люспи. Продължи да я разгъва, докато тя не зае девет стъпки от верандата. Напомняше малко на змийска кожа, с красива шарка от бронзовозелено до червено-кафяво. Животното беше дълго колкото кон, но имаше къси крака, завършващи с черни нокти. Главата също бе запазена и напомняше на мечи капан със зъби вместо железни шипове.

— Що за злина е създала това? И какво е било преди?

— Въобще не е глинен. Това е алигатор, гущер от южните блата. Съвсем нормално животно. Поне така мислим. Освен ако някой от предците ни не се е напил наистина зловещо. За щастие злините не се появяват толкова на юг, но не ми се мисли какво ще се случи, ако докопат някое от тези животни. Предпочитаме да патрулираме в южните земи през зимата, защото студът прави алигаторите лениви. Този го убихме по време на обикновен лов.

— Обикновен? Сякаш би могло да изяде човек на две хапки.

— Опасни са по бреговете на каналите. Лежат във водата, като плуващи дънери, но се движат доста бързо. Стискат здраво плячката си и я завличат под водата да се удави. След това, като поизгние малко, я разкъсват. — Той се наведе и погали лъскавата кожа. — Мисля, че баща ти и Уит ще си направят добри ботуши и колани, и може би нещо за майка ти.

— Даг — обади се Фаун колебливо, — някога виждал ли си морето?

— Да, два пъти. Южното крайбрежие до устието на Сивата река. Източното море не съм го виждал.

— Как изглежда?

Даг приклекна и продължи да гали кожата, лицето му придоби замислено изражение.

— Първият път беше преди повече от тридесет години. Никога няма да го забравя. На запад от Сивата река, между нея и равнините, земята е предимно без дървета. Патрулира се на кон. Командирът на отряда ни беше разпръснал на повече от половин миля един от друг. Сигурно сме обхващали петдесет мили. Яздехме право на юг, ден след ден. Беше пролет и навсякъде имаше зеленина и цветя. Най-доброто патрулиране през целия ми живот. Дори открихме една още неподвижна злина и я оправихме почти без да спираме. През останалото време просто яздехме, оглеждахме местността и почти не поддържахме контакт едни с други. В края на седмицата небето стана сребристосиво, появиха се пясъчни дюни и тогава го видях… — Гласът му заглъхна и той преглътна. — Пенестите вълни не спираха да се разбиват в брега. Не знаех, че съществуват толкова разновидности на синьото, сивото и зеленото. Морето беше широко и равно, но живо. Можеше да го усетиш с усета си, сякаш то е майка на целия жив свят. Стоях и гледах… После всички слязохме от конете, съблякохме се и започнахме да си играем като деца в солената вода.

— А след това какво стана? — попита Фаун, почти затаила дъх.

Даг сви рамене.

— Преспахме на плажа, изместихме линията с нови петдесет мили и тръгнахме обратно на север. По обратния път времето се влоши и ни валя, освен това не намерихме нищо. Изхвърлените на брега дърва горят с най-красивите цветове, които съм виждал.

Думите му бяха простички както винаги и Фаун не можеше да разбере защо има чувството, че слуша молитва и очите й се навлажняват.

— Даг… Какво има отвъд морето?

Веждите му се размърдаха.

— Никой не е сигурен.

— Може ли да има други земи?

— А, това ли? Да. Или поне е имало. Старите карти показват още три континента. Все пак оригиналите са унищожени и никой не знае колко точни са копията. Но не съм чувал някой кораб да е отишъл да провери и да се е върнал. Хората имат различни теории. Според някои боговете са ни забранили и всеки, който тръгне, бива унищожен от ужасни проклятия. Според някои пък другите земи са заразени и мъртви от бряг до бряг. Тази представа никак не ми допада. Но пък ако отвъд морето има хора, все някой техен кораб щеше да бъде отвят от курса и да се появи за толкова години. Може би хората там са ни отлъчили, докато не изпълним задачата си и тук отново не стане безопасно. Това би било логично.

Даг направи пауза, загледан в далечината.

— Според легендите на този континент е имало още една територия с оцелели. Отвъд големите планини, на запад от равнините. Някой ден ще разберем дали е вярно. Когато някой се опита да заобиколи с плаване тази земя. Едва ли трябва кой знае какъв кораб, за да се движи покрай брега.

— Със сребърни платна — добави Фаун.

— Мисля, че все някога ще се случи. Но не знам дали ще доживея да видя…

— Кое?

— Ако успеем да задържим злините достатъчно, че хората да се развият. Речните жители са достатъчно дръзки да опитат, но ще са необходими много ресурси и хора. Ще е нужен някой велик лорд или принц, за да финансира подобна експедиция, а те са изчезнали.

— А може би е необходима група от прилично богати хора — предложи Фаун. — Или пък наистина голямо множество от нормални люде.

— И някой сладкодумец да им измъкне парите. — Даг се усмихна, след което поклати глава и се надигна. Фаун сгъна внимателно кожата на гигантския гущер.

Даг влезе да вземе хартия, мастило и пера и после седнаха на една маса, за да напишат писма до Уест Блу. На Фаун не й липсваше фермата. Тя бе жадувала да се махне и не бе променила мнението си, но не можеше да се каже, че пуска корени тук. Като виждаше как Езерняците се местят насам-натам, може би домът й нямаше да е място. Щеше да е Даг. Тя го погледна как държи перото с дясната си ръка и притиска хартията с куката. След това наведе глава и се зае със собствената си задача.

„Скъпи мамо, татко и лельо Нати. Пристигнахме онзи ден“. Наистина ли бяха минали само два дни? „Аз съм добре. Езерото е много…“ Наистина трябваше да каже нещо повече от „мокро“. В крайна сметка написа „голямо“. „Отново срещнахме лелята на Даг, Мари. Тя има хубава…“ Фаун задраска „колиба“ и написа „шатра“. „Ръката на Даг се оправя“. Продължи в този дух, докато не запълни половината страница. Оставаше твърде много празно място. Реши да опише децата на Сари и тяхната шатра, което позапълни страницата. Готово.

Беше премълчала за толкова неща. Щабът на патрулите и дъската на Феърболт Кроу. Дар и зловещата му работилница. Ядосаната майка на Даг и безполезността на споделящия нож. Лошото настроение на Даг. Заплахата от уроци по плуване. Голи уроци по плуване. Наистина беше по-добре някои неща да останат неказани.

Даг свърши и й даде да прочете неговото писмо. Беше учтиво и кратко, почти като списък с инвентар, и обясняваше кой подарък за кого е. Конете, седлото и някои от кожите бяха за майка й. Почти не беше описал кожите на глинените вълци за близнаците и Фаун си представи каква реакция ще предизвикат, когато ги разпънат в Уест Блу.

Даг отиде да остави мастилото и се върна със сгънатите и запечатани писма. Тъкмо навреме, за да поздрави едно момиче, което яздеше сива дългокрака кобила, без седло. До нея подскачаше тъмно жребче на около четири месеца. Имаше най-красивата глава и най-дълбоките течни очи, които Фаун бе виждала. Докато Даг и момичето се мъчеха с товарното седло, тя всячески се опитваше да целуне жребчето. Накрая бе принудена да се задоволи с почесване зад ушите. Не можеше да си представи, че някой от семейството й ще успее да яхне кобилата. Може би все пак щяха да я обучат да тегли каруцата до селото. Определено щеше да предизвика завист.

Откъм щаба се появи един патрулен. Оказа се, че е куриер, който тръгва на юг, и стар другар на Даг. Фаун не беше сигурна каква услуга е имал да връща на Даг, но мъжът се съгласи да достави сватбените дарове. Обясниха му подробно как да стигне до фермата Блуфийлд и той потегли: водеше сивата кобила, а жребчето подскачаше по петите им. Конярчето си тръгна към Кобилешкия остров с доста тъжно изражение.

След това отидоха до съседния склад, откъдето взеха почти неупотребявано кухненско оборудване. Нищо кой знае какво, но поне щеше да позволи да се хранят и с други работи освен с чай и сурови плънкини. За радост на Фаун намериха и малко памук, донесен от южната страна на река Грейс, една торба разчепкана вълна и три чилета ленена прежда. Поне инструментите, подарени от леля Нати, щяха да влязат в употреба. На връщане стъпките на Фаун бяха леки въпреки товара и тя кроеше планове как да задържи Даг на едно място, за да премери кокалестите му крака за нови чорапи.

 

 

На следващата сутрин Даг се върна от лечебницата без шина и превръзка и с широка неизтриваема усмивка. Бяха му казали да не се напряга още седмица, което според него се отнасяше единствено за тренировките с оръжие. Иначе беше склонен да използва ръката си по всякакъв начин.

За притеснение на Фаун следващото нещо, с което се зае, бяха уроците по плуване. Тя се боеше от водата и от липсата на дрехи, но Даг някак си я успокои. Двамата влязоха в езерото, докато не стана дълбоко до гърдите й. Поне цветът на водата даваше някакво прикритие. Горните пластове бяха приятно топли, а надолу ставаше по-студено. Меката тиня жвакаше между пръстите на краката на Фаун. Компания им правеха най-различните насекоми, сред които и водните паячета, чиито тънки крачета оставяха следи по водата. Даг й ги даде за пример, като я накара да потопи няколко и да види как отново излизат на повърхността.

Той настояваше, че Фаун има по-голяма плаваемост от него, и не пропусна да погали някои от най-плаваемите части. Твърдението, че няма значение колко е дълбоко, защото за плуване се използват само първите няколко стъпки, й се струваше прекалено оптимистично, но все пак тя постепенно започна да се успокоява. За свое удивление на втория ден успя да се отпусне на повърхността, а на третия дори докара няколко метра кучешката.

Дори Даг трябваше да признае, че заради тинята в езерото повечето хора след няколко дни придобиват странен мирис. За щастие Сари отведе Фаун до един извор в гората, където можеха да изперат дрехите и да извадят вода за пиене, която да не се преварява. Фаун прекара деня в пране и накрая помириса дрехите, които бяха прострени между две дървета със задоволство от добре свършената работа.

Следобед Даг донесе една малка пуйка. Фаун с удоволствие събра перата, след като я оскуба: надяваше се, че скоро ще могат да си направят възглавници. Опекоха птицата на огъня и поканиха Мари и Катагус на вечеря. След това Фаун започна да се труди с двете си куки върху кълбото вълнена прежда и за първи път почувства, че това място може и да се превърне в дом.

След два дни вместо уроците по плуване Даг реши да я изведе с една от тесните лодки. Имаше си специална кука на приставката, за да може да държи гребло. Първо й обясни някои неща на кея, след което й даде гребло и я настани на носа. В началото Фаун се чувстваше нервна заради огромната водна повърхност и защото не виждаше седящия отзад Даг, но постепенно влезе в ритъм.

Заобиколиха Лешниковия остров и навлязоха в по-спокойни води, което я отпусна още повече. Спряха да се възхитят на едно надвиснало от брега изсъхнало дърво, което се отразяваше в зеленикавата повърхност. В него гнездяха няколко ширококрили ястреба и Фаун с усмивка си спомни за деня, в който заради червеноопашатия бяха паднали от коня на път за Гласфордж. Всички по-едри хищници бяха прогонени от островите с Езерняшка магия.

Въздухът в канала беше топъл и застоял, а водата бе бистра. По бреговете растяха гъсти храсти бъз, плодовете им бяха започнали да зреят. След около месец щяха да са готови. Фаун разбираше как момчетата с лодки щяха да минат и да ги оберат. Една малка рибка изскочи от водата и падна право в лодката им. Даг се засмя на писъка на Фаун и нежно я върна във водата; отричаше да е причинил това чрез Езерняшките си способности.

Заобиколиха една тръстика, в която чуруликаха някакви косове, и се озоваха сред широко пространство, покрито с лилии. Белите им цветове бяха разтворени към слънцето. Във въздуха летяха ефирни синкави и малко по-едри червени водни кончета. По пъновете се припичаха костенурки, кафявите им коруби лъщяха като камъни. Малко по-нататък една синя чапла, която обикаляше по брега, замръзна и стрелна дългия си жълтеникав клюн във водата. Мярна се една сребриста сянка, след което чаплата отметна глава, преглътна и отново застана неподвижна. Фаун не знаеше кое я прави по-щастлива — гледането на лилиите или изражението на Даг. Съпругът й въздъхна доволно, след което се намръщи.

— Мислех, че това е същото място, но ми се струва по-малко. А и водата е по-плитка. Помня, че ми стигаше до над главата. Дали не съм завил накриво?

— На мен ми се струва доста дълбоко. Ти на колко години си бил, когато си намерил това място?

— На осем.

— И колко беше висок?

Даг отвори уста да отговори, но се засмя весело.

— По-нисък от теб, Искрице.

— Ясно.

— Наистина е ясно. — Той остави греблото в скута си и се огледа.

Водните лилии бяха красиви, но бе виждала такива във водите около Уест Блу. Както бе виждала тръстика, водни кончета, косове, костенурки и чапли. Тук нямаше нищо ново и въпреки това… мястото бе магично. Тишината във влажния топъл въздух, прекъсвана само от звуците на тресавището, й се струваше по някакъв начин свещена. „Сигурно това е чувството да имаш усет през цялото време“.

Седяха тихо в тясната лодка, без нуждата да говорят. По някое време жегата започна да става непоносима и Даг с въздишка вдигна греблото, за да завърти лодката. Загребването предизвика водовъртеж в чистата вода и Фаун го проследи с поглед. „Виждам защо сърцето му е хвърлило котва тук“.

Вече бяха почти излезли в главния ръкав, когато Даг спря отново. Фаун се обърна към него, а той се ухили и докосна с пръст устните си. Полузаспалото му изражение не я успокояваше особено. Така че се стресна само малко, когато един огромен черен костур изскочи с плясък от водата, падна точно в центъра на тясната лодка и започна да се мята, докато накрая не застина неподвижно, само хрилете му потрепваха.

— Тази е с по-подходящ размер за вечеря — каза доволно Даг и отново загреба.

— Това се казва убеждаване. Така ли ловите риба през цялото време? — попита изумено Фаун. — Чудех се защо не виждам никъде въдици.

— Нещо такова. По принцип използваме мрежи. Ако видиш стария Катагус да лежи на кея и да прилича на заспал, с една ръка във водата, да знаеш, че прави точно това.

— На мен ми се струва малко нечестно. Как въобще е останала риба?

— Е, не всички имат необходимите умения.

Докато стигнат до кея, Фаун вече кроеше планове да измоли малко подправки от градината на Сари и да опече пресния улов. Успя да се качи на дъските, без да падне от лодката и да се стигне до нежелани уроци по плуване. След това взе костура, размени бърза целувка с Даг и двамата изкачиха стълбите на брега.

Ръката му около кръста й внезапно я притисна и се отдръпна. Фаун проследи погледа му.

Дар ги очакваше под една сянка, намръщен като буреносен облак.

— Трябва да говоря с теб — обърна се той към Даг, щом приближиха.

— Така ли? Защо? — попита Даг, но махна към пъновете пред тяхната шатра.

— Предпочитам насаме — отвърна Дар сухо.

— Хм. — Даг не беше ентусиазиран, но кимна. Придружи Фаун до шатрата и я остави да се занимава с рибата. Тя изгледа с безпокойство двамата братя, които се отдалечаваха от поляната, без да стоят твърде близо един до друг.