Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (10)

10.

Бяха заминали преди три дена. Днес щеше да започне четвъртият. Дали бе свършило, или пък не беше започнало? Може би още не бяха стигнали? Където и да отиваха. Той беше още жив и някъде на запад, поне толкова можеше да разбере от брачната си връв. По-добре от нищо, но твърде недостатъчно.

В другия край на поляната Катагус бе седнал на една маса, а пред него имаше нож и еленова кожа. Днес щеше да прави нови мокасини за племенничката си Теси. Измери ходилата на момиченцето и го погъделичка, а то се разкикоти. Това, че докосна лявата си ръка, преди да започне, едва ли беше случайност.

Фаун се облегна на ябълката и се върна към плетенето. Ако не бяха децата на Сари, поляната щеше да е доста тиха и тъжна през последните дни. Въпреки че изчезването им преди два дни бе предизвикало известна суматоха. Един съсед ги бе открил почти на другия край на острова — тръгнали да търсят бащите си. Фаун предполагаше, че в детските им очи Рази и Ютау бяха другари за игра, които се появяваха и изчезваха съвсем мистериозно. Сари се опитваше често и внимателно да им обясни какво представлява патрулирането, но със същия успех можеше да им каже, че са заминали на луната.

Неразположението й бе започнало на другия ден след тръгването на Даг. Нищо изненадващо, но събуждаше някои неприятни спомени. Сари й беше показала, че Езерняшките жени използват мъх от тръстика за абсорбатор — той можеше да се изхвърля, вместо да се пере като парцалите. Това не й донесе голямо облекчение. Следващите два дни се превиваше от болка и се чудеше дали кара особено лош цикъл, или това са просто остатъци от нараняването от злината. Съжаляваше, че не може да попита Мари. Все пак накрая болките намаляха и днес се чувстваше по-добре.

Привърши памучните чорапи и ги пусна в скута си. Бяха станали много добре, без да пропуска бримки, а петите стояха под правилен ъгъл. Не като първите й опити, с които братята й бяха обули петела. Фаун се усмихна при спомена за ядосаната птица, пристъпяща с вързани на краката вълнени торби. Макар че тогава тя бе по-ядосана и от петела.

Прибра се в шатрата, среса рошавата си коса и я върза с панделка. След това извади парче цветна прежда и върза грижливо сгънатите чорапи като подарък. Стегна се и тръгна към колибата на Кумбия Редуинг.

Предната вечер беше валяло и от листата на дърветата все още капеше. Отрядът на Даг сигурно също бе преминал през лошото време, но тя нямаше представа дали са намерили някакъв подслон. Когато стигна, видя, че Кумбия работи навън: седеше на един покрит с кожа пън до дървена маса. Носеше обичайната за лятото риза без ръкави с лек червеникав оттенък, вероятно постигнат с някаква плодова боя. Беше се привела съсредоточено над задачата си. Плетеше тънко въже от плънкинови стебла. Дар и Омба не се мяркаха наоколо, точно както се бе надявала Фаун. Сигурно и двамата бяха заети със заниманията си.

Кумбия вдигна поглед и се намръщи. Кокалестите й ръце не спряха да работят.

— Добро утро. Как сте? — поздрави учтиво Фаун и направи реверанс.

Мълчание.

Не беше обещаващо, но Фаун нямаше големи очаквания.

— Изплетох на Даг памучни чорапи и много му харесаха. Така че направих и на вас. — Извади малкия вързоп. Кумбия не помръдна. Ако й беше предложила мъртва катеричка, вероятно щеше да има същото изражение. Фаун остави чорапите до конците и отстъпи, едва сдържаше порива си да побегне. Трябваше да опита да предизвика някаква друга реакция. — Радвам се, че изпратихте Даг онази сутрин. Знам, че винаги сте искали да стане офицер.

Жената спря и отмести дървения инструмент с трясък по масата. Продължаваше да се мръщи. Сякаш трябваше да й вадят думите с ченгел.

— Не и по този начин.

— А как? Това си е съвсем в стила на Даг.

— Всичко се обърка — въздъхна Кумбия. — Винаги става така с това момче. Тревогите и мъките, които ми е докарал, нямат край. — Погледът й към Фаун не будеше съмнение кое е последното нещо в дългия списък.

„Поне започна да говори“.

— Най-близките ни имат навика да ни нараняват най-сериозно. Иначе нямаше да ни е грижа. Но Даг е правил и добри неща. Например двадесет и седемте убити злини. Трябва да се гордеете.

Кумбия направи гримаса.

— О, определено се е доказал в патрула, но го бе направил още на двадесет и пет. Претенциите ми са към лагерните му задължения. Патрулирането не го освобождава от тях. Ако се беше оженил преди време, нямаше да имаме тези неприятности.

— Веднъж го е направил — опита се да скалъпи достоен отговор Фаун. — Съвсем навреме като за Езерняк. Трагичните спомени още го измъчват.

— Не е единственият, преживял подобна мъка. Много хора губят близките си заради злините. — Самата Кумбия бе сред тях. — Имаше двадесет години да се отърси от спомените.

— Да, но изглежда, че няма да го направи. — Фаун си пое дъх. — Вие сте пробвали достатъчно време да го промените. Може би сега е ред на някой друг.

— Твоят ли? — изсумтя старицата.

— Така изглежда. Когато го срещнах, беше обвързан единствено към смъртта си. Радвайте се, че е загубил това желание!

Кумбия се облегна назад. Сега Фаун вече бе ангажирала цялото й внимание. Усещането не беше съвсем приятно, но бе по-добре, отколкото да се преструва, че Фаун не съществува.

— И двамата сте много твърдоглави. Сигурно се е метнал на вас. Някой трябва да отстъпи, преди да се случи нещо лошо. Не може ли откажете Дар от намерението му да се обърне към лагерния съвет? Това ще свърши зле.

— Да, за теб. — Кумбия го каза по-скоро равнодушно, отколкото злобно.

Фаун вирна брадичка.

— Наистина ли вярвате, че Даг ще се подчини, ако го накарат да разреже вървите? Че ще престъпи думата си? Имам чувството, че въобще не го познавате.

— Вярвам, че тайно ще се зарадва, ако бъде освободен от тази глупава клетва. Може би ще се срамува, както всички мъже, когато ги заловят да вършат нещо нередно. Но в дълъг план ще е доволен, че някой друг го е отървал и е поправил грешките му.

Фаун прехапа устни. „Значи смяташ, че синът ти е и страхливец освен лъжец?“ Не посмя да го каже на глас. Може би в думите на Кумбия имаше зрънце истина? „Тя го е познавала през целия му живот, а аз едва от това лято“. Стисна връвта на лявата си ръка за кураж.

— Ами ако избере изгнанието?

— Няма. Никой Езерняк не би го направил. Ще си спомни къде са истинските му задължения.

Фаун започваше да разбира защо Даг бе предпочитал да стои по-далеч от роднините си. Хората често напускаха семействата си и това бе нормално, както при Езерняците, така и при фермерите. Понякога това бе простият ход на порастването, може би бракът му в Лутлия беше нещо такова. Вероятно ако не беше трагедията, щеше да остане там и нямаше да се върне. Понякога семействата бяха толкова… нефункционални, че човек можеше само да избяга. Може би първият му брак се дължеше отчасти и на това.

— Кой напира за свикване на съвета, вие или Дар?

— Семейството е обединено в опита да спаси Даг от бедствието, което сам си е навлякъл.

— Според мен Дар разбира как стоят нещата. И ако ви казва нещо друго, значи лъже.

Кумбия изглеждаше истински развеселена.

— Фермерче, аз съм Езернячка. Разбирам, когато някой лъже.

— Тогава се заблуждава — смени подхода Фаун. — И това видимо наранява Даг. Не беше правилно да го пращат на война при цялата тази бъркотия.

— И чия вина е това? За да се разкъса един мъж, трябват две страни. Решението е просто. Прибери се във фермата си. Не ти е мястото тук. Момиче, ти дори не можеш да си заслониш същността. Все едно се разхождаш гола през цялото време. Знаеш ли това? Или Даг въобще не ти е казал?

Фаун потръпна и Кумбия се усмихна победоносно. Дали свекърва й можеше да разчита същността й така добре като Даг? „Ако е така, ще може да ме разцепи като дърво за огрев“.

Кумбия я погледна със злобно любопитство.

— За какво му е толкова глупава и невежа жена? Непрекъснато ще правиш грешки и ще го засрамваш. Може да е твърдоглав и да не признава, но вътрешно ще се дразни. Децата ти ще имат слаба същност и няма да могат да вършат и най-простите задачи. В случай, че проклетата ти утроба въобще може да ги износи. Признавам, че сега си хубава, но бързо ще остарееш, като всички от твоя род. Ще надебелееш като всички фермерки, а той ще седи и ще съжалява.

„Тя опитва, макар и не на сляпо“. Целеше се в нейните страхове. Наистина майка й и леля Нати бяха надебелели, след като преминаха средната възраст. Определено няколко от стрелите на Кумбия целеха точно. „Сигурно и аз съм я засегнала някъде, за да контраатакува така яростно“.

Спомни си как в Гласфордж бе чула за дуелите на речните шлепове. Лодкарите си връзвали левите ръце с ремък, а с десните се биели с ножове. За да не могат да се измъкнат от противника и винаги да са в обхвата на оръжието. Схватката с Кумбия беше нещо такова. Като съдеше по своя опит, Фаун не бе повярвала, че семейството на Даг е по-лошо от нейното. Но ако нейните хора се биеха до кръв, тук искаха да пробождат до кост. Може би Даг бе прав, че не трябва да имат контакт със семейството му. „Не дойдох тук да се карам със старицата, а да постигна примирие. Защо я оставям да си получи войната?“

— Даг е най-искреният човек, когото познавам. — Фаун пое дълбоко дъх. — Ако имаме проблем, ще ми каже и ще го изгладим.

— Ха. — Фаун усети промяната на настроението на Кумбия, но не се успокои. — Нека ти кажа истината за патрулните, момиче. Защото бях женена за един. И съм дъщеря, сестра и майка на патрулни. Дори съм ходила с тях, когато бях на твоите години. Мъже, жени, добри или лоши, всички си приличат по едно. Щом видят първата си злина, не могат да се откажат от патрула, докато не се осакатят или не загинат. Никога не слагат някой друг на първо място. Виж Мари, тя трябва да си стои в лагера и да се грижи за Катагус, но хукна веднага. При това с благословията му. Бащата на Даг беше същият. Както и останалата пасмина. Не мисли, че Даг ще среже вървите, защото го искам аз, Дар или останалите, които са го подкрепяли цял живот.

— Ето каква е уловката — продължи Кумбия. — Ако Даг не те обича истински, ще избере патрула. А ако е лудо влюбен, пак ще избере патрула. Защото ако не спаси света, няма да може да спаси и теб. Колко време му трябваше на твоя младоженец да хукне и да те зареже, щом се появи Феърболт с новините за Рейнтрий? Сама, без роднини и приятели.

„Съвсем малко“. Фаун не посмя да го каже на глас. Устата й бе пресъхнала.

— И нямаше да има значение, ако беше Езернячка или сто пъти по-красива. Ако лежеше на родилно легло, плачеше на гроба на детето му или пък беше болна. Патрулните са еднакви. Не можеш да спечелиш тази битка. — Кумбия се облегна и я погледна студено, като змия. — И аз не можах. Така че си вземай глупавата плетка и се махай.

Фаун преглътна.

— Чорапите са хубави. Може да ги дадете на Омба.

— Твърдоглава си, а? — Кумбия хвана малкия вързоп и го метна в огъня, който димеше наблизо.

Фаун почти щеше да изпищи. „Три дни работа!“ Втурна се да ги вдигне. Още не се бяха запалили, но вече димяха и краищата започваха да почерняват. Вдигна ги и започна да маха полепналите въглени, затаила дъх от болка. Синята й пола се бе изцапала на коленете. Започна да я тупа и погледна към Кумбия.

Сълзите в очите й не бяха само заради изгорените пръсти.

— Даг каза, че няма да има смисъл да разговарям с вас.

— Май трябваше да го послушаш — отвърна старицата. Лицето й беше почти безизразно.

— Вероятно. — Теорията й, че ако поговори с Кумбия, нещата ще се оправят, бе разбита на пух и прах. Искаше да изстреля някакви остри думи за сбогом, но бе твърде разстроена. Най-много искаше да се махне.

— Хайде, изчезвай. — Свекърва й сякаш прочете мислите й.

Фаун си тръгна. Успя да запази стойката си, поне докато не стигна пътя с пресъхващите локви. Стомахът й се свиваше и имаше чувството, че въпреки приятното време този остров е някак пуст и враждебен. Потискаше я, сякаш бе в затвор. Подсмръкна ядосано — чувстваше се глупаво, глупаво, глупаво — и обърса сълзите си. На три от пръстите й имаше червена следа от изгорено, може би щяха да й излязат мехури. Майка й и Нати щяха да намажат изгореното с масло, а после да я прегърнат и целунат. В оскъдните й хранителни запаси със сигурност нямаше масло, но другите лекове й липсваха повече. „Никога повече няма да се излагам така“. Тази мисъл я дразнеше повече от болката в ръката.

Беше отишла при Кумбия в опит да разреши проблема с лагерния съвет. Да спаси Даг. Не само че се бе провалила, а даже сякаш бе влошила нещата. Сега Дар и майка му знаеха каква лесна мишена е фермерската съпруга на Даг. „Защо си въобрази, че можеш да му помогнеш? Тъпачка…“

Катагус продължаваше да работи на тяхната поляна — по-точно на поляната на Мари и Сари. Беше пробил дупки с шило в кожата и сега правеше внимателни шевове. Теси бе изчезнала някъде, но братчето й седеше в нещо като кошарка и си играеше с две разтревожени костенурки, като почукваше по корубите им. Катагус спря работа и я погледна проницателно. Фаун си спомни как Кумбия й бе обяснила, че ходи гола. Имаше ли смисъл да си придава по-смел вид, след като всички Езерняци можеха да я разчетат без проблем?

За нейна изненада старецът я повика и тя тръгна към масата му.

— Къде ходиш, девойче? — попита я той иронично през хриповете си.

— Да говоря с Кумбия — призна Фаун. — Или поне да опитам.

— Май си си изгорила пръстите?

Фаун скри ръката си зад гърба.

— Тя хвърли чорапите, които й бях изплела за подарък, в огъня. Трябваше да ги оставя, но ми беше жал да се похабят.

— С това ли се занимаваше през последните три дни?

— Общо взето.

— Ха. Дай да видим. Не това, изгореното — добави той, щом Фаун му протегна чорапите. Тя му подаде другата си ръка. Той я хвана със сухата си длан и наклони глава. Както винаги, носеше лятната си униформа — къси панталони и сандали. Миришеше на смесица от старост и езерен аромат, но не беше неприятно. Дали и Даг щеше да ухае така, като остарее? Можеше да свикне.

— Дали Мари ще хареса чорапите? За мен са големи, а на Даг ще са му малки, но може да се носят под ботушите за езда. Стига да не е твърде горда и да не приема фермерски дарове — добави Фаун горчиво. — Или отхвърленото от Кумбия.

— Това последното може да я привлече — позасмя се хрипливо Катагус.

После пусна ръката й. Болката бе изчезнала. Червените следи бяха порозовели, вместо да се надуят с мехури. „Той може да лекува като Даг“.

— Благодаря.

Катагус кимна и сложи чорапите до кожата: приемаше подаръка.

Фаун тръгна да си ходи, но спря.

— Кумбия каза, че не мога да си заслонявам същността и все едно ходя гола.

— Ами… — отвърна бавно Катагус, — Кумбия си е малко дръпната. Пълна е с неща, които не иска другите да виждат. На повечето стари хора не им пука особено.

— И при някои фермери е така. Е, не в същността, разбира се. Но се вижда в облеклото и държането.

— Боя се, че тя все още се опитва да оправи света. Щеше да е безжалостен патрулен. Да благодарим на отсъстващите богове, че стана създател. — Той явно си представи как патрулира с младата Кумбия и потръпна.

— А какво създава? По принцип?

— Въжета и шнурове, които не се късат. Доста са полезни за лодките, а и за други неща.

— О, значи се е занимавала с магии, когато я прекъснах?

— Нищо особено. Тя е толкова опитна, че въобще нямаше да се забави, ако беше някой, с когото иска да общува.

— Уви, не съм — въздъхна Фаун и опита да си подреди мислите. — Езерняците често ли се разхождат с разтворена същност?

— Ако са спокойни и искат да възприемат околния свят напълно. Освен това много от хората имат по-къс обхват на усета. Така че, ако си малко по-далеч от тях, няма да те виждат, дори да светиш.

Но всички на поляната, с изключение на децата, имаха доста голям обхват. Фаун внезапно се притесни.

— А когато ние с Даг… Когато той се отваря към мен?

Катагус се засмя зловещо, за да й покаже, че е разбрал за какво говори.

— Лично аз виках за Даг. Макар че Мари ме зашлеви. Жените Редуинг са опасна работа. — Видя я, че се изчервява, и добави: — Заради дишането напоследък хич ме няма. Остава ми само да се радвам на късметлиите.

Фаун се изчерви още повече, но усети, че той споделя тези интимни въпроси съвсем чистосърдечно. Как можеше една сутрин да е толкова наситена с жестокост и любезност?

— Хората са такива.

— Винаги са били — потвърди Катагус. — И винаги ще бъдат. Така е най-добре.

Тя осъзна, че се е успокоила, докосна брачната си връв и кимна към тази на стареца.

— Всичко наред ли е с Мари?

— Засега. Даг е направил нещо на твоята връв, нали? Или… на теб?

Фаун кимна и пак се изчерви, като си спомни обстоятелствата. За щастие Катагус не беше гаден и не я притисна за подробности.

— Когато ги заплитахме, успях да вкарам моята същност във връвта на Даг, но не можех да усещам неговата. Така че той поработи върху моята връв, преди да замине. Приятно е да знам, че мога да го намеря, ако се наложи. Или пък той мен.

Катагус зяпна.

— Какво?!

Тя хвана китката си, затвори очи и се завъртя. Когато ги отвори, се бе обърнала към дърветата на запад.

— Натам е. Малко е смътно, но предполагам, че ако се приближи, усещането ще се засили. Поне така беше, когато заминаваха. — Обърна се и видя, че Катагус я гледа изумено. — Нима вървите на останалите не работят по този начин?

— Не.

— О!

Старецът потърка носа си.

— Мисля, че не е работил над връвта. По-добре не споменавай за този трик пред никого, поне докато не се върне.

— Защо?

— Ами, да речем, че ако Даг иска още неприятности със съвета, по-добре да си ги избира сам.

Това беше някакъв намек, но не можеше да го схване.

— Добре. — Отново погледна на запад. — Кога ли ще се върнат?

— Никой не знае. — Той сви рамене, но по погледа му си личеше, че знае много.

Тя кимна, повече от съчувствие, отколкото от съгласие, и тръгна към шатрата. Трябваше да си измисли нова задача. Със сигурност нямаше да преде. Слънцето се издигаше към зенита. Фаун се надяваше, че осветява пътя на Даг, където и да е той.

 

 

Фразата „мъртвешка тишина“ никога не му бе звучала по-истински.

Яркото лятно слънце прежуряше зимния пейзаж. Сякаш блатистата местност беше преживяла седмица убийствен мраз. Някога зелените тръстики сега бяха покафевели и сгърчени. Жълтите листа на дърветата, между които се бяха притаили, се ронеха от вятъра. Въздухът беше горещ и влажен, типичен за Рейнтрий през лятото, но липсваше жуженето на насекомите и птичите песни. Морът наистина бе ужасяващ, щом и комарите плуваха умрели около останалата водна растителност. В тинята жълтееха корубите на две мъртви костенурки. Синьото небе контрастираше на ужасяващата гледка.

Мъртвата почва щипеше между краката му, но липсваше източващото същността усещане, маркиращо продължителното присъствие на злина на едно място. Освен това Даг не усещаше познатите вибрации, които му подсказваха, че леговището е наблизо. Реши да рискува и се надигна, за да огледа разрушеното Езерняшко селище край брега.

Приклекналата до него Мари изсъска предупредително.

— Не е тук — прошепна той.

Тя кимна намръщено.

— Но робите й може да са останали.

Той се осмели да разтвори леко усета си и преглътна, за да преодолее прилошаването от околния мор. Когато се убеди, че няма да повърне, се разтвори още малко. Не усещаше нищо освен няколко коса: вероятно бяха избягали по-рано и сега се връщаха да търсят гнездата си.

— В радиус от миля няма нищо живо… чакай. — Даг приклекна. В мочурливата местност на няколкостотин крачки от селището се долавяха следи от изопачена същност. Към нея, като напоителен канал, се стичаше същността от местността. Той провери по-внимателно.

— Мисля, че отпред има гнездо на глинени. В момента няма стражи. Но долавям нещо друго.

Мари се намръщи още повече.

— А би трябвало да оставят някой да го наблюдава.

Даг обмисли възможността за добре изработен капан. Това щеше да припише на злината не много вероятна предвидливост. Направи няколко знака с ръка към останалите от патрула и пак започнаха бавното промъкване. Използваха всяко възможно прикритие, за да се приближат до тази част на блатото, която приличаше повече на езеро, и до останките на селото.

Тук бе имало деветдесет-сто жилища, приютявали около хиляда души, плюс още толкова, разпилени свободно из Боунмарш. Десетина колиби бяха изгорени, но дъждът бе изгасил тлеещите останки. Виждаха се следи от бързата евакуация, но освен изгорелите шатри нямаше много разрушения. Даг не виждаше и не помирисваше трупове, но пък понякога телата с изтръгната същност се разлагаха много бавно. Все пак се надяваше, че повечето хора са избягали на юг. Езерняците знаеха как да зарежат всичко и да се евакуират. Зачуди се как ли изглежда фермерското градче, под което се бе появила злината. „Какво ли би направила Искрицата, ако…“ Бързо прогони отвличащите го мисли.

Стигна дървената стена на първата колиба и внимателно надзърна зад нея, към мочурището. Виждаха се няколко дървета, върби, рожков и ясен. По стволовете им имаше някакви тъмни неща, но не можеше да ги види ясно. Разтвори усета си, потръпна и отново се заслони.

— Мари, Кодо. При мен.

Мари веднага притича до него, а след секунда се появи и Кодо, вторият по възраст в отряда.

— Под онези дървета има някой. Не са глинени, не са и фермери роби. Мисля, че са от нашите. Нещо не е наред.

— Живи? — попита Мари и надникна. Шестте фигури не помръдваха.

— Да, но… отворете усета си. Внимателно, за да не се закачите. Вижте дали долавяте нещо познато. „Защото аз не мога“.

Кодо го изгледа изпод сивите си вежди. Даг бе заповядал никой да не се отваря без изрична заповед. Двамата с Мари затвориха очи.

— Не съм виждала подобно нещо — промърмори Мари. — Май са в безсъзнание.

— Оплитане на същността? — предположи Кодо.

— Да, това е. Но защо…

Даг ги преброи. Виждаше шестима, но според усета му бяха петима. Значи един труп.

— Мисля, че са вързани за дърветата. — Той се обърна към партньорката на Мари, Дирла, която се бе приближила нетърпеливо. — Стойте по местата си. Кодо, Мари, елате с мен.

До дърветата нямаше укритие, така че Даг се изправи и тръгна напред. Другите двама го следваха по петите.

Хората наистина бяха вързани за дърветата. Изглеждаха изгубили съзнание. Трима мъже и три жени, като цяло по-възрастни. Ако се съдеше по вида и останките от дрехите им, бяха създатели, а не патрулни. По някои имаше следи от борба и охлузвания, други бяха непокътнати. Една от жените бе мъртва. Даг се поколеба дали да не я докосне, за да установи кога се е случило. Сякаш неотдавна. „Пак закъсня, старче“.

Кодо изпъшка и извади ножа си, за да пререже въжетата.

— Чакай — спря го Даг.

— Защо? — намръщи се мъжът.

— Даг, какво е това? — обади се Мари. — Имаш ли представа?

— Мисля, че да. Новите злини трябва да стоят до гнездата на глинените, за да им помагат да растат. Затова се въртят около леговището си дори когато станат подвижни. Само че тази е станала достатъчно силна, че да реши проблема. Впримчила е тези създатели, за да й произвеждат глинени, докато я няма. — Той погледна неспокойно на юг.

Кодо подсвирна.

— Можем ли да ги освободим от оплитането? — попита Мари намръщено.

— Не съм сигурен, но недейте. Не знаем какво усещане има за тях злината, колкото и далече да е. Ако се занимаваме с тях, може да я предупредим, че идваме.

— Даг, да не искаш да ги оставим така? — възкликна Кодо смаяно. Мари се беше навъсила.

— Изчакайте — отвърна Даг и тръгна през мочурището. Другите го последваха.

На всеки няколко крачки в земята имаше дупки, сякаш изкопани от дете. В центъра на всяка се подаваше муцуна. Имаше еноти, видри, опосуми, бобри, дори катерички и костенурки. Всички бяха започнали да губят предишните си форми, като гъсеници в пашкул, но все още не бяха достигнали човешка форма. Преброи поне петдесет.

— Е, това е лесно — каза Кодо, гледаше с любопитство и отвращение. — Можем да ги избием в дупките. Ще спестим доста тревоги.

— Тези няма да са готови поне още няколко дни. Може би седмици. Като убием злината, ще загинат на място.

— Какво мислиш, Даг? — попита Мари.

„Мисля как не ми се искаше да командвам този отряд. Точно заради такива решения“.

— Мисля, че останалите са на половин ден зад нас. Ако успеем да налеем малко вода в гърлата на тези хора, ще издържат до довечера, когато Обайо ще ги освободи. Така няма да издадем позициите си на злината. Даже напротив, тя ще си помисли, че преследвачите са още тук.

— Но колко ли е пред нас? — запита Кодо.

Даг поклати глава.

— Ще огледаме за следи, но не може да е на повече от ден. Очевидно е събрала всичките си сили и е продължила на юг. Което говори, че се готви да атакува. Тоест едва ли ще гледа назад.

— Мислиш да я последваме? Колкото се може по-бързо? — попита Мари.

— Имате ли по-добри идеи?

Двамата поклатиха глави.

Върнаха се при патрула, който се бе събрал в селото. Даг изпрати една двойка да доведе Соун и конете, а останалите тръгнаха да търсят следи от злината. Варлийн откри мястото, където глинените си бяха направили пир. Имаше животински и човешки кости, някои печени, други дъвкани сурови. Даг преброи не повече от дузина човешки жертви. Опита да приеме, че това „не повече“ е окуражително, но не можеше. За щастие тримата патрулни, които бяха запознати с лагера, не можаха да различат никого по останките. Даг реши да остави на Обайо и погребенията.

Патрулът се бе приготвил за отчаяна атака, а вместо това се събра на бърз обяд. Което не беше лесно, особено за виделите касапницата. Даг не искаше да се мотаят, защото спорът дали да освободят оплетените създатели щеше да се разгори отново. Соун беше особено недоволен от решението му, защото познаваше неколцина от двете си години патрулиране в Боунмарш, преди да дойде на размяна при тях.

— Ами ако Обайо мине по друг път? Ти му разреши да избира.

— Щом се справим със злината, довечера или утре сутринта, ще изпратим някого обратно — отвърна Даг уморено. — Ако я убием, може да се освободят сами.

Този аргумент беше доста измислен, но Соун го прие, а това бе всичко, което искаше Даг. Най-много съжаляваше за времето, изгубено в бавното и предпазливо промъкване до селището. Нямаше да има значение дори да го бяха прекосили в галоп. Сега се опасяваше, че ще настигнат злината по тъмно, в края на един много изтощителен ден. В задачите на командира влизаше това да вкара бойците си в битка, когато са отпочинали и свежи, а той се бе провалил.

Поне нямаше да им е трудно да проследят злината. Съществото беше оставило просека от унищожение, широка стотина крачки. Дори фермер нямаше да я пропусне, камо ли някой с минимален усет. „В края на тази следа ни очаква злина“. Откриването й щеше да е съвсем лесно.

„По-трудно ще е злината да не ни открие“. Даг се намръщи и смуши Копърхед в галоп. Патрулът го последва.