Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (11)

11.

Отново нощна атака, но този път без да използват усет. „Богове, сляп съм като фермер“. Даг се опасяваше, че блясъкът на същностите им ще предупреди постовете на злината, но пък на сляпо в тъмното можеше направо да се блъснат в тях. Луната се бе издигнала високо. Щом стигнеха края на тези дървета, щеше да огледа какво лежи напред. Обърна се наляво и дясно, към двойките от двете му страни. Мари и Дирла, Кодо и Хан. Щом опитните му очи не ги различаваха, значи и врагът нямаше да успее.

Направи една предпазлива стъпка, после още една, като се опитваше да не мисли. „Проклятие, това вече го правихме днес“. Малко преди полунощ се бяха натъкнали на следи от основните сили на злината и бяха решили да оставят конете, за да се приближат незабелязано. През терен, за който не разполагаха с информация и карти, за разлика от Боунмарш. Ако и останалите бяха толкова изтощени, щеше да се разколебае за решението да нападнат веднага без почивка. Но пък всяко забавяне криеше риск да ги открият. Бяха навлезли в по-равнинни земи и често се срещаха разпръснати ферми, като в региона на Уест Блу. Малки изоставени ферми. Надяваше се, че стопаните им са били предупредени от бежанците и са се изтеглили към Фармърс Флатс.

Откритото поле предоставяше гледка, но ги лишаваше от укритие. Щом приближиха до една нива, чието почти узряло жито сега съхнеше и умираше, Дирла пропълзя до него и прошепна:

— Виждаш ли?

В другия край на полето имаше малко хълмче — или съвсем нисък хребет. Между дърветата му проблеснаха няколко факли и изчезнаха. На билото имаше тясна триъгълна постройка — груба кула от набързо сковани дъски и греди, висока около двадесет стъпки. От това разстояние Даг не можеше да види какви фигури се спотайват на платформата на върха. Но въпреки че бе плътно заслонен, бумтенето в корема го предупреждаваше, че злината е наблизо.

— Това стражеви пост ли е? — прошепна Дирла.

Даг поклати глава.

— По-лошо. — „Отсъстващите богове да са ни на помощ“. Злината се бе развила толкова, че можеше да строи кули. Дори онази от Вълчи хребет не бе толкова напреднала. — Можеш ли да различиш колко са горе? — Младите очи на Дирла вероятно бяха по-остри от неговите.

— Виждам само една фигура.

— Значи е тя. Това е целта ни. Предай на останалите.

Дирла кимна и мълчаливо се оттегли.

Сега трябваше да стигнат до кулата незабелязано. През отъпканата нива и нагоре по гористия хълм. Толкова близо и толкова далече. Даг предполагаше, че повечето глинени и роби на злината лагеруват от другата страна на хълма, където вероятно имаше поточе. Лекият дим от огньовете им потвърждаваше това. Съжаляваше, че няма по-силен вятър, който да създава прикриващи шумове, но този поне духаше насреща. Той можеше да надуши врага: пушек, тор, урина и готвено месо, за което въобще не искаше да си помисля.

Проби си път през един къпинак, стиснал зъби заради тръните, и приклекна до каменната ограда, която опасваше нивата. Продължи покрай сенчестата й западна стена, докато не стигна друг трънак. Рискува да погледне назад. Луната бе надникнала зад един облак, но патрулните се придвижваха съвсем незабелязано. „Наистина сте най-добрите“. Бяха изминали половината разстояние. Той се промуши през храсталака и пое към сенчестото подножие на хълма. Останалите се разпръснаха зад него.

За свой ужас чу приглушено изръмжаване и няколко глухи удара вляво. Побърза да се отправи към звуците. Кодо и Хан бяха коленичили до нещо, полузаровено в шумата. Хан бе извадил бойния си нож, но замръзна, щом Даг хвана ръката му.

Кодо беше седнал на гърдите на някакъв мъж, може би от заробените фермери, и стискаше гърлото му с ръце.

— Побързай — изсъска той.

Даг докосна Кодо и погледна пленника. Наистина беше поробен фермер, с парцаливи дрехи и налудничав поглед. Прибран от тази или някоя друга ферма, за да попълни нарастващата армия на злината. Не беше едър, нито млад и му напомняше неприятно на Сорел Блуфийлд. Даг го удари няколко пъти по главата, докато мъжът не подбели очи и не спря да мърда. Ударите отекнаха като барабанен тътен в ушите му.

— Майната му, прерязването на гърлото е по-тихо — измърмори Кодо. — И по-сигурно.

Даг поклати глава и посочи към върха на хълма. Не беше време за спорове и двойката продължи изкачването. Въпреки това бляскавият поглед на Хан беше красноречив. Мъртвият страж нямаше да се съвземе след няколко минути и да вдигне тревога.

„Мразя да се сражавам с хора“. От всички трудности в тази война заробването на хора, които принципно трябваше да са им съюзници, беше най-лошото. Дори когато победяха, патрулите губеха, ако оставяха фермерски трупове след себе си. „Всички губим“. Даг раздвижи изтръпналата си ръка. „Това можеше да е Сорел“. Нечий съпруг, баща, тъст, приятел.

„Мразя да се сражавам. О, Фаун, колко съм уморен от това“.

Трескавият поглед на фермера бе доказателство, че е поробен, и Даг не се нуждаеше от усета си, за да види хватката на злината върху съзнанието му. Въпреки че не бяха прерязали гърлото му, краткият сблъсък можеше да е подействал като предупреждение. Все пак беше по-логично злината да усети една смърт, отколкото безсъзнанието, което можеше да мине и за сън. Всичко зависеше от това колко същества контролира злината и какво се опитва да постигне. „Дано да е напрегната докрай“. Каквото и да правеше на върха на кулата, натам се стичаше изключително силен поток от същност. Даг го усещаше под краката си. За момент си представи как улавя потока с призрачната си ръка и се изтегля нагоре по хълма. Патрулът стигна до мястото, от което бяха изсечени дърветата за построяването на кулата. В основата й на бледата лунна светлина се различаваха поне четирима стражи. Може би мечки или бикове: едри, жилави и вонящи. Даг усети как двойките му се задвижват без заповеди. Трябваше да отблъсне надигащото се гадене. Беше време да разчистят път.

Едно от съществата явно усети нещо, защото обърна глава и започна да души подозрително.

„Сега“.

Даг не изкрещя команда, а направо измъкна бойния си нож и се втурна между пъновете. Задачата беше проста — да се избият глинените, за да се отвори проход за ударната група. „Максимално бързо“. Най-близкото създание замахна към главата му с намерен отнякъде меч. Даг приклекна, отвърна на удара и разпра гърлото му. Дори не си направи труда да избегне бликналата кръв. Няколко стрели профучаха зад гърба му и се забиха в друг глинен, но не можаха да го повалят. Мари стигна до кулата и започна да се катери, стискаше споделящия нож между зъбите си. Кодо притича и също се метна нагоре. Още двама патрулни ги последваха, също така мълчаливо. Останалите се обърнаха, за да защитават изкачващите се. Даг чуваше как все повече глинени бързат нагоре по хълма, виеха разтревожено.

Тъмната фигура на върха се изправи на фона на кобалтовото небе и бледата лунна светлина. Четиримата катерачи бяха почти горе. Внезапно съществото подскочи, прелетя грациозно двадесетте стъпки и стъпи на краката си. Сякаш беше леко като танцьор, а не висока седем стъпки грамада от мускули. Обърна се към Даг.

Злината беше стройна, почти грациозна и Даг бе поразен от красотата й. Имаше перфектно лице и нежна кожа, а косата й се спускаше по гърба като водопад. Безполовото й тяло бе облечено в откраднати дрехи — ботуши, панталони, риза и кожен жакет — и притежаваше осанката на някакъв древен лорд. Колко ли преобразувания бе претърпяло това същество, за да постигне тази човешка — не, суперчовешка — форма? Погледът й се спря на Даг и той усети как същността му започна да трепери. Стисна зъби и се заслони максимално плътно.

В следващия миг се отвори, защото Ютау връхлетя върху злината с изваден споделящ нож. Даг усети как съществото се извърна, сграбчи същността на Ютау и започна да я изтръгва. Без да губи време, призова лявата си призрачна ръка и на свой ред се опита да хване същността на злината. С периферното си зрение забеляза как Мари хвърля своя нож на Дирла, която се бе освободила за момент от глинените.

Злината изпищя и се обърна, усети как собствената й същност изтича. Даг си спомни за случката с чирака на Хохари, но сега имаше чувството, че държи разпален въглен. Лявата му ръка се тресеше от болка и напрежение. Опита да пренасочи потока в земята, но есенцията на злината бързо попиваше в собствената му същност. Съществото протегна двете си ръце към него, в очите му гореше нечовешка ярост. Даг опита да се заслони, но не успя. Хватката на злината се стягаше. Той вече не можеше да диша от болката, струяща от всяка костица на тялото му.

В този момент Дирла скочи и заби споделящия нож на Мари в гърба на злината.

Даг усети как смъртността се влива в собствената му същност, замъглена и мътна, като кръв в поток. За момент сподели всички усещания на злината. Същността на света се простираше наоколо като огромен пожар, а из него искряха глинените и човешките роби. Объркващият шум от хилядите им пленени съзнания отекна в главата му. Желязната воля на злината сякаш се изтегляше от тях и оставяше само тъмнина и недоумение. Нечовешката интелигентност на съществото се докосна до ума му и той разбра, че ако го беше пленила, щеше да има почти всичко необходимо, но нямаше да се отърве от собствените си желания и стремежи. „Луда е. И колкото повече интелект събира, толкова повече се задълбочава лудостта й“. Това знание изглеждаше интересно, но в този момент му се струваше безполезно.

Злината изпищя отново, гласът й се извиси в неочаквано чист звук. Красивото й тяло рухна и се разпадна на пихтия от кръв и други течности.

Даг падна тежко по гръб. Звездите над главата му се завъртяха и изчезнаха.

 

 

Фаун се надигна задъхана в празното легло. През тялото й премина вълна от шок, прерастваща в ужас. Кошмар? В съзнанието й нямаше никакви образи. Сърцето й биеше като лудо. Тя посегна към лявата си китка. Цялата й ръка пулсираше под брачната връв.

„Нещо става с Даг“. Ранен? Може би тежко?…

Надигна се и избута покривалото на шатрата, за да пусне лунната светлина. След това тръгна през поляната, без да си слага нищо върху нощницата, мръщеше се на камъчетата и тръните, които я бодяха. Само това я спираше да не се затича.

Спря пред шатрата на Мари и Катагус. Нощта беше хладна и Катагус бе спуснал покривалото на верандата. Плесна по кожата, по примера на Ютау от онази сутрин, преди да тръгнат. Опита да прецени по луната кое време на нощта е. Може би около два след полунощ? Отвътре не се чу нищо и Фаун плесна отново, пристъпваше от крак на крак. Започна да събира кураж да влезе и да разтърси стареца.

Преди да го направи, Сари отметна покривалото на своята шатра и излезе. Тя поне си бе сложила сандали и краката й изшляпаха през разстоянието между двете колиби.

— Усети ли го? — попита Фаун тихо, за да не събуди децата. После загря колко е глупава, защото Сари нямаше как да почувства нещо през връв, завързана на чужда ръка. — Усети ли нещо?

Сари поклати глава.

— Нещо ме събуди. Но докато се осъзная, бе изчезнало. — Дясната й ръка опипваше лявата й китка.

— Рази и Ютау…

— Живи са. Поне това е хубаво. — Тя погледна Фаун любопитно. — И ти ли усети нещо? Не би трябвало да можеш…

В този момент се чу пъшкане и Катагус се измъкна от колибата, пристягаше късите си гащи.

— Каква е тази врява посред нощ, девойчета?

— Фаун каза, че е усетила нещо по връвта и се събудила. — Сари сякаш още не можеше да приеме това. — И аз се събудих, но не съм сигурна… Какво става с Мари?

Същият жест, дясна длан върху лява китка, макар че Катагус се опита да не изглежда нетърпелив.

— Мари е добре. — Той поклати глава и добави: — Или поне е жива. Какво ли пак са забъркали тези глупаци посред нощ? — Обърна се на запад, сякаш очите му можеха да преодолеят стотината мили и да открият отговора. Уви, това умение не беше по силата дори на Езерняците и изсумтяването му беше живо доказателство.

Двете жени проследиха погледа му с безпокойство.

— Вижте сега — започна да ги убеждава старецът, — ако Ютау, Рази, Мари и Даг са още живи, отрядът едва ли е закъсал сериозно. Защото знаете, че тази групичка първа ще затъне в лайната.

Сари явно не беше успокоена от твърденията му, нито пък Фаун.

— Особено Даг — продължи да мърмори Катагус. — Чудя се как му хрумна на Феърболт да го слага…

— Катагус. — Фаун си пое дъх и протегна ръка. — Връвта ми се държи странно. Може ли да установиш нещо по нея?

— Едва ли. — Но все пак хвана нежно китката й. Устните му се размърдаха изненадано, после той се намръщи. — Е, жив е. Това е сигурно. Същността му не може да е изтръгната, ако е жив.

Още Езерняшки тайни, които никой не бе споменавал пред нея?

— Какво значи да ти изтръгнат същността?

Катагус и Сари се спогледаха.

— Същото, което злината край Гласфордж е сторила на детето ти. Само че възрастните Езерняци могат да се предпазват, като заслоняват същността си. Стига злината да е неподвижна или още слаба.

— Ами ако е силна? — попита разтревожено Фаун.

— Тогава… казват, че смъртта е бърза. Без възможност да споделиш. — Старецът се намръщи. — Но не почвай да си представяш разни страшни неща, девойче. Твоето момче е живо, нали?

Фаун не можеше да мисли за Даг като за момче, но се вкопчи в думата „твоето“, „Да, Даг е мой. А не на някаква проклета злина“.

— Може би е свършило — каза тихо Сари. — Надявам се да е свършило.

— Кога ще разберем?

Катагус повдигна кокалестите си рамене.

— От центъра на Рейнтрий добрите новини ще пристигнат за три дни. Лошите — за два. А съвсем лошите… е, за тях няма да се тревожим сега. Лягайте си. — Той поклати глава и даде пример, като се прибра в колибата с вечното си хриптене.

Сари поклати глава, въздъхна тихо и се върна при спящите деца. Фаун тръгна бавно към шатрата Блуфийлд.

Легна си, но не можеше да заспи. Повъртя се малко, след което стана, взе вретеното и кълбо плънкинова нишка и излезе навън. Седна на любимия си пън. Поне можеше да свърши някаква работа, след като стоеше будна. Дрънченето на златните мъниста на връвта й обикновено беше весело и приятно, но сега й се струваше като барабанене с пръсти. Издърпване, завъртане, усукване.

Искаше й се да може да влага защитни заклинения в дрехите като Езерняците. Тя можеше да изтъче здрав плат и да го зашие двойно. Да вложи цялото си сърце. Но дрехата щеше да си остане обикновена. „Не е достатъчно“. Издърпване, завъртане, усукване.

Три дни, докато получат вест. „Това чакане хич не ми харесва. Въобще“. Чувството бе по-лошо, отколкото предполагаше, и това я изкарваше извън нерви. „И на Катагус и Сари не им харесва, но се държат нормално“. Започна да разбира по-добре настроенията на Езерняците. Думите, които бе наговорила на Даг, преди да замине, й се струваха ако не глупави, поне невежи. „Но вече се уча“. Издърпване, завъртане, усукване.

Ако Даг загинеше на патрул… тя хвърли бърз поглед към връвта, за да се увери, че е жив. „Какво ли ще стане с мен, ако той загине?“ Знаеше, че без Даг няма корени в този лагер. Езерняците едва ли щяха да я прогонят без нищо, но Феърболт нямаше да се мае много, преди да я отпрати в Уест Блу. Даже щеше да й даде и охрана. Това беше неговата идея за отговорна реакция. Само че вече нямаше корени и в Уест Блу. Беше ги прерязала доста уверено, при това два пъти. Въобще не искаше да го преживява и трети път. Ако не можеше да остане тук и не желаеше да се върне във фермата…

След преживяното през последната година тази мисъл не беше чак толкова плашеща. Имаше го Гласфордж. Както и Силвър Шоулс, надолу по река Грейс. Още по-хубав град според описанията на Даг. Светът беше пълен с любопитни места за една не-сламена вдовица, изпълнена с решителност. Тя беше практична. Бе научила много от пътуванията си, щом бе успяла да стигне дотук. Не беше нужно да се вкопчва в Даг като удавница.

Изглежда, всички искаха Даг за нещо. На Феърболт Кроу му трябваше патрулен. Майка му искаше да докаже чрез него превъзходството на тяхната фамилия. Дар искаше брат му да е тих и незабележим и да не създава проблеми. Чудеше се дали и тя трябва да се включи в този списък, защото със сигурност искаше Даг за баща на децата си. Но понеже желанието беше взаимно, може би не трябваше да се брои. Никой ли не искаше Даг просто заради самия него? Без приложение, като водните лилии и бурените, или… лятна нощ със светулки.

„Защото по-късно, в най-тежките моменти, спомените за този час ми даваха достатъчно сила, за да продължа“.

Трябваше да спре, защото очите й се замъглиха от сълзи. Обърса ги с ръка, после още веднъж и накрая заплака, притиснала брачната връв към челото си. Трябваше да мине известно време, за да се успокои.

„Моя скъпа, единствена любов… в каква неприятност си се забъркал този път?“

Ръката й продължаваше да пулсира, макар и по-слабо. Може и да беше фермерка, без грам усет. Може и да не разбираше стотици от Езерняшките неща. Но беше напълно сигурна в едно. „Това не е хубаво. Случило се е нещо лошо“.

 

 

Вътрешността на клепачите му беше червена, а не черна. Може би наблизо имаше източник на светлина. Любопитството му не бе достатъчно, за да се насили да отвори очи.

Спомняше си паническите гласове и мислеше, че трябва да стане, за да разреши проблема. Някой викаше, че Ютау и Рази се опитват да слеят същностите си. Чуваше се и уплашеният глас на Мари. „Опитай се! Проклятие, няма да изгубя капитана на отряда след всичко това!“ Нима Феърболт бе тук? Кога ли беше пристигнал? Нечий друг глас. „Не мога! Заслонил се е твърде плътно! Богове, боли!“ Отново Мари. „Щом теб те боли, представи си как се чувства той“. Още пъшкане. „Не мога, не мога, съжалявам…“ След това, за негово задоволство, гласовете заглъхнаха. Може би всички бяха отишли някъде настрани. „Толкова съм уморен…“

Пое си дъх, помръдна и очите му се отвориха сами. Полуизсъхналите клони на едно дърво се открояваха в просветляващото небе. От едната му страна беше запален приятно топлещ лагерен огън. Ето го източника на светлина. От другата му страна се надвеси Мари.

— Време е да застъпваш на пост, патрулен — каза тя със сух глас.

Той опита да помръдне устни.

— Това беше шега, Даг. Лежи спокойно. — Ръката й докосна челото му. — Най-сетне си взел да се стопляш. Браво.

Той преглътна и успя да възвърне гласа си.

— Колко?

— А?

— Колко жертви? Снощи? — Стига атаката да беше предишната вечер. И преди беше лежал с дни при подобни обстоятелства.

— Е, щом вече си се съвзел, за да досаждаш с такива въпроси — николко.

Това не можеше да е вярно. Ами Соун, който бе останал при конете? Даг си представи как глинените го нападат в нощта. Сам, окървавен и притиснат.

— Соун!

— Тук, капитане. — Усмихнатото лице на младежа се показа над рамото на Мари.

Не можеше да разбере дали сънува, или халюцинира.

— Какво стана? — успя да промълви, докато си поемаше въздух.

— Дирла повали злината… — започна Мари.

— Това го видях. Ти й хвърли ножа си. — Направен от костта на сина й. Даг облиза устни. — Не съм си представял, че някога ще го дадеш доброволно.

— Ами, сетих се, как ти и фермерчето сте убили злината край Гласфордж. Дирла беше по-близо, а пък Ютау бе загазил. Видях възможността и я използвах.

— А Ютау? — сепна се той. Злината за малко не бе изтръгнала същността му.

Мари стисна рамото му през одеялото.

— Наистина го раздруса сериозно, но Рази го върна. Това е най-сериозният случай на изтръгване на същност, без човек да умре, за който съм чувала. Не бях виждала някой да прилича толкова много на труп и още да диша.

— Нещо за пиене? — попита Соун и сложи ръка под раменете му, за да го повдигне.

„Чудесна идея“. Беше обикновена, застояла вода от мях, но бе много приятна. Най-мократа вода, която бе пил.

— Благодаря. Колко души загубихме?

— Нито един, Даг — отвърна енергично Соун.

Мари се намръщи.

— Продължавай.

— После всичко свърши, освен крясъците. Изпратих две двойки да приберат Соун и конете, а другите останаха на пост. Преди малко позволих на четирима да поспят. — Тя кимна към другата страна на огъня, където лежаха няколко души. Даг се надигна да погледне. Пак там седеше Рази, който се усмихна уморено и му махна.

— Ами отвлечените фермери?

— Тук нямаше толкова много. Изглежда, злината е изпратила основните си сили да нападнат някакво градче на северозапад от Фармърс Флатс. Представям си каква бъркотия е настъпила тази сутрин. Щом пелената в главите на бедните фермери се е вдигнала и глинените са се разпилели. Проверихме лагера на тези, които бяха тук, и ги предупредих да не пътуват сами. Предполагам, че повечето вече са тръгнали да търсят семействата си.

Това беше добре дошло. Може би изглеждаше малко страхливо, но на Даг не му се занимаваше с объркани фермери, особено пък тази сутрин. Нека Езерняците от Рейнтрий се оправят със своите.

— Та колко души загубихме снощи? — попита той и се намръщи.

Мари си пое дъх и се наведе да го погледне в очите.

— Даг, слушаш ли ме въобще?

— Разбира се. — Той извади лявата си ръка изпод одеялото и й махна с куката. — Колко пръста съм вдигнал? — С безпокойство му хрумна, че може и сам да не знае отговора.

Мари недоволно завъртя очи. Соун изглеждаше объркан.

— Ами… не знаем какво е станало с онези създатели в Боунмарш — обади се младежът.

— Соун, да не си посмял да почнеш пак с тези дрънканици.

Да, това беше липсващото парче, за което се опитваше да си спомни. Даг въздъхна, макар и без задоволство.

— Все още не сме получили вест от Обайо — каза Мари. — Но още е рано. Може би са стигнали съвсем неотдавна.

— А може и да са минали от другаде — запъна се Соун.

Очертаваше се топъл ден. Хора, завързани на открито, без вода и храна, можеха да умрат твърде бързо в тези условия. Дори без това, което им причиняваше оплитането на същностите от злината. Ако някой успееше да се измъкне, сигурно щеше да освободи останалите. Пулсиращата болка се върна в главата на Даг.

— Трябва да се върнем в Боунмарш.

— Мога да избързам — нетърпеливо каза Соун.

— Никъде няма да ходиш сам! — отвърна твърдо Мари.

— Аз ги оставих… вчера. Но днес трябва да се върна. — „Колкото се може по-бързо“. — Знаех, че нещо не е наред, но знаех и че нямаме време. Трябва да отида. — „Достатъчно жертви за една злина, достатъчно“.

Мари го погледна колебливо.

— Предлагам ти сделка. Ако успееш да си вдигнеш сам глупавото тяло на глупавия кон, ще ти позволя да яздиш. Иначе оставаш тук.

— Ще загубиш облога, Мари — усмихна се Даг. — Соун, помогни ми да се изправя.

Младежът го хвана под едното рамо. За момент му причерня, докато ставаше, но успя да запази очите си отворени.

— Виждаш ли? Нямам и следа от нараняване.

— Същността ти е заслонена като в черупка. Недей да ме лъжеш, че не те боли.

— Какво е чувството? — попита неуверено Соун. — Да ти изтръгват същността?

Даг се намръщи и реши, че трябва да му отговори честно.

— В момента прилича на кръвозагуба. Не ме боли на точно определено място. — „По-скоро навсякъде“. — Но признавам, че не съм в най-добрата си форма.

Мари изсумтя.

Може би ако хапнеше, щеше да добие достатъчно сили, за да… се наяде.

Мари отиде да нагледа по-сговорчивите, а Соун продължи да му помага, нетърпелив да се върне в Боунмарш. Докато младежът го хранеше, Даг се посъветва с Кодо и Мари и реши да раздели патрула. Шестима щяха да тръгнат на юг, за да се свържат с местните Езерняци и да съобщят за убийството. Останалите щяха да поемат с него на север, с надеждата, че ще срещнат останалата част от отряда в Боунмарш.

В крайна сметка Даг изхитрува, като използва един пън, за да се качи на Копърхед. Мари, която използваше съседния пън, го изгледа остро, но не каза нищо. За щастие конят беше твърде уморен, за да се съпротивлява, защото и Даг нямаше сили да му отвърне. Соун поведе. Движеха се по-бързо, защото нямаше нужда да се крият и знаеха къде отиват, но пък бяха доста уморени. От време на време Даг губеше съзнание, но се преструваше, че дреме на седлото по стар патрулен навик. Зад него Рази се грижеше за Ютау, който не изглеждаше в по-добро състояние.

Даг продължаваше да засланя усета си, като човек, който върви приведен, за да пази някаква рана. Може би времето и почивката щяха да помогнат, както при загубата на кръв. Опита да призове призрачната си ръка, но не успя.

Мисълта за вързаните създатели, които бе изоставил вчера, отново нахлу в главата му. Порови из спомените си дали бе видял нещо в краткия момент, когато бе надникнал в съзнанието на злината. Уви, долавяше само поглъщащо объркване. Оставаше му само да се надява.

„Само да успея да завърша тази задача, без да изгубя никого, и ще се откажа от капитанството“.

Ако можеше да направи баланс с тежестта от Вълчи хребет? Щеше ли? Изпитваше колебания за тази аритметика. „Знаеш, че в крайна сметка никой не се измъква жив“.

Влязоха в една клисура и спряха да напоят конете. Преди дванадесет часа бяха минали в обратна посока. Даг смуши Копърхед и препусна в горещата лятна сутрин.