Франсис Скот Фицджералд
Диамантът, голям колкото „Риц“ (11)

XI

На залез слънце Джон и двете му спътнички стигнаха до високия скалист проход, който бе служил за граница на Уошингтъновите владения, и чак тогава погледнаха назад. В здрача долината изглеждаше спокойна и красива. Те седнаха да доизядат храната, която Жасмин беше взела със себе си в една кошничка.

— Ето! — каза тя, като разстла покривката и нареди сандвичите върху нея. — Не изглеждат ли вкусни? Винаги съм смятала, че на открито храната далеч повече ти се услажда.

— С тази забележка — обади се Кисмин — Жасмин влиза в буржоазната класа.

— А сега — рече Джон нетърпеливо — изпразни джобовете си да видим какви скъпоценности си взела. Ако си подбрала по-големички, и тримата ще преживеем богато до края на дните си.

Кисмин послушно бръкна в джобовете си и изсипа на покривката пред него две шепи лъскави камъчета.

— Не е лошо! — извика радостно Джон. — Не са много големи, но… Чакай! — Изражението на лицето му се промени, когато поднесе един от камъните към залязващото слънце. — Та това не са диаманти! Тук има някаква грешка!

— Божичко! — възкликна стреснато Кисмин. — Каква глупачка съм!

— Това са най-обикновени стъкълца! — извика Джон.

— Да, зная. — Кисмин се разсмя. — Погрешно съм отворила друго чекмедже. Те украсяваха дрехата на една приятелка на Жасмин, която бе дошла да ни гостува. Склоних я да ми ги даде срещу диаманти. Дотогава бях виждала единствено истински скъпоценни камъни.

— И само тях ли взе?

— За съжаление, да. — Тя опипваше замислено лъскавите камъчета. — Но струва ми се, че тези повече ми харесват. Диамантите малко са ми омръзнали.

— Е, няма какво — рече унило Джон. — Ще трябва да живеем в Хадес. И докато си жива, все ще разказваш на жените, които няма да ти вярват, че си сбъркала чекмеджето. За съжаление банковите книжки на баща ти пропаднаха заедно с него.

— Че какво му е лошото на Хадес?

— Ако на тази възраст се върна у дома със съпруга, твърде е възможно баща ми да ме лиши от наследство.

Тук се намеси Жасмин.

— Аз обичам да пера — рече спокойно тя. — Винаги съм си прала сама носните кърпички. Ще пера чужди дрехи и ще ви издържам и двамата.

— В Хадес има ли перачки? — попита наивно Кисмин.

— Разбира се — отвърна Джон. — Както и навсякъде другаде.

— А аз си мислех… че там е твърде топло, за да се носят изобщо дрехи.

Джон се засмя.

— Опитай! — предложи й той. — Преди още да си се появила, ще те изгонят от града.

— А татко там ли ще бъде? — попита тя. Джон я погледна учудено.

— Баща ти е мъртъв — отвърна мрачно той. — А и какво ще прави той в Хадес? Ти го бъркаш с друго място, което отдавна, отдавна не съществува.

След като се навечеряха, те сгънаха покривката и постлаха одеялата си за нощуване.

— Всичко е като някакъв сън — въздъхна Кисмин, загледана в звездите. — Колко е странно, че съм тук, с една-единствена дреха на гърба и със своя беден годеник!

— Под звездите — добави тя. — Преди не ги забелязвах. Смятах ги за големи диаманти, които принадлежат някому. А сега те ме плашат. Карат ме да чувствувам, че всичко е било един сън — цялата ми младост.

— И наистина е било сън — рече спокойно Джон. — Младостта е сън, един вид лудост, предизвикана от бурните химически процеси в организма.

— Колко е приятно в такъв случай да си луд!

— Така казват — отвърна мрачно Джон. — Аз самият вече не съм уверен. Във всеки случай нека се обичаме, макар и за кратко, за година или две. Това е една форма на божествено опиянение, която всеки може да опита. В света няма нищо друго освен диаманти, само диаманти, а може би и оскъдният дар на разочарованието. Е, аз притежавам този дар, но нищо няма да постигна с него, както става обикновено. — Той потрепера. — Вдигни яката на дрехата си, малко момиченце, нощта е студена и ти ще се разболееш от пневмония. Голям грях тежи на съвестта на оня, който е измислил съзнанието. Нека го загубим за някой и друг час.

И като се загърна в одеялото си, той заспа.